РЕШЕНИЕ
№ 980
гр. Пловдив , 16.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на осемнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Анна Д. Дъбова
при участието на секретаря Петя Г. Карабиберова
като разгледа докладваното от Анна Д. Дъбова Гражданско дело №
20215330100344 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявен от С. Б. К. против „ЕОС
Матрикс“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 700 лв., представляваща обезщетение
за претърпени от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по ********. по
описа на ************* и район на действие Окръжен съд – Пловдив,
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ведно със законна мораторна
лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда -12.01.2021
г., до окончателното изплащане на задължението.
Ищцата твърди, че за принудителното събиране на задължението по
изпълнителен лист от 07.06.2012 г. по ч.гр.д. № 7121/2012 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, издаден в полза на кредитора „Юробанк и Еф Джи
България“ АД, е образувано ***** и район на действие Окръжен съд –
Пловдив. Сочи, че на основание чл. 429 ГПК като взискател в изпълнителното
производство на 24.11.2016 г. е конституиран ответника „ЕОС Матрикс“
ЕООД, придобил вземането от кредитора на основание договор за цесия от
18.01.2016 г. Твърди, че ищцата е депозирала чрез процесуалния си
1
представител – *********, молба от 20.11.2020 г. за прекратяване на
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като
последното е прекратено с постановление на съдебния изпълнител от същата
дата. Към молбата бил приложен договор за правна защита и съдействие,
установяващ заплащане на адвокатско възнаграждение от длъжника в размер
на сумата от 700 лв. Позовава се на разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК, като
счита, че при прекратяване на изпълнителното производство разноските са за
сметка на взискателя. Твърди, че заплатените разноски за адвокатско
възнаграждение, сторено в изпълнителното производство, представляват
вреда за длъжника от незаконосъобразните действия по изпълнителното
производство, осъществени по възлагане на взискателя. Поради което
претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на заплатеното
адвокатско възнаграждение. По така изложените съображения се моли за
уважаване на предявения иск, ведно със законните последици.
Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД, е депозирал в законоустановения
за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор на исковата молба. Счита
предявеният иск за недопустим, тъй като перемцията настъпва по силата на
закона, а не към момента на постановяване на акта на съдебния изпълнител,
поради което счита, че не е легитимиран да отговаря по предявения иск, ако
производството е прекратено преди конституирането му в качеството му на
взискател. Излага и съображения за неоснователност на предявения иск, като
счита, че адвокатското възнаграждение не следва да се присъжда. Намира
адвокатското възнаграждение за прекомерно. По така изложените
съображения се моли за отхвърляне на предявения иск.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание
чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД.
Възникването на спорното материално право се обуславя от
осъществяването на четири групи материални предпоставки (юридически
факти): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност
(несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото
2
поведение); 3) вреди - неблагоприятно засягане на имуществената сфера на
увредения, изразяващи се в сторени разходи за заплащане на адвокатско
възнаграждение; 4) причинно-следствена връзка между противоправното
поведение и настъпилите неимуществени вреди (вредоносният резултат в
съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е
закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното
противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която
съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и
6) виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение
на възложената работа.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата,
на които е възложено извършването на работата. Вината се изразява в
умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В някои случаи
се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в
други случаи до невземане на необходимите мерки, за предотвратяване на
увреждането. Затова обстоятелството, че причинителят на увреждането не е
спазил дадените му указания или надлежните правила за извършване на
възложената работа, а се е отклонил от тях, само по себе си не е основание за
отпадане отговорността по чл. 49 ЗЗД. Вредите се считат причинени при
изпълнение на възложената работа не само когато са резултат на действие, но
и когато настъпят в резултат на бездействие на лицето, на което е възложена
работа.
Отговорността за разноски в съдебното исково производство е уредена
в чл. 78 ГПК, като същата е обективна, безвиновна и не произтича от
противоправно поведение на страната, която е загубила спора.
Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ГПК разноските по изпълнението
са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати
съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след започване на
изпълнителното производство.
С Решение № 189/20.06.2014 г. по гр. д. 5193/2013 г., ГК, IV г.о. на
ВКС, касационната инстанция е разяснила, че отговорността за разноски е
деликтна, но е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от
предявяването на неоснователен или недопустим иск, тъй като включва само
3
внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за
един адвокат, но не всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната
по делото, като е определил същата и като обективна, защото ищецът
отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото.
Прието е, че отговорността за разноски по чл. 78 ГПК е ограничена и
обективна, тъй като едната страна отговаря без вина, стига другата да е дала
повод за завеждане на делото, без поведението на последната да се
квалифицира като противоправно. Такава обективна, ограничена
и безвиновна отговорност на взискателя по отношение разноските, направени
от длъжника в изпълнителното производство, не е изрично уредена в закона.
Разпоредбата на чл. 79 ГПК урежда само начина, по който се разпределят
разноските, направени от взискателя, но не е уредено как се разпределят
разноските, направени от длъжника в изпълнителното производство. Не е
уредена възможност на длъжника да бъде репариран за сторените разноски в
рамките на изпълнителния процес в зависимост от това дали обективно
съществува или не правото на принудително изпълнение, доколкото
произнасянето по този въпрос не е в рамките на компетентността на съдебния
изпълнител. Следователно своите разноски длъжникът по изпълнителното
дело ще има право да претендира само по общия ред, под формата на вреди от
непозволено увреждане.
В случая между страните в производството са безспорни изложените в
исковата молба обстоятелства, като длъжникът счита, че не е
материалноправно легитимиран по предявените искове, доколкото
перемцията е настъпила преди конституирането му в качеството му на
взискател, като оспорва дължимостта на адвокатското възнаграждение, както
и неговият размер като прекомерен.
В производството по делото е приложено копие от ***** и район на
действие Окръжен съд – Пловдив, образувано за принудителното събиране на
задължението по изпълнителен лист от 07.06.2012 г. по ч.гр.д. № 7121/2012 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, издаден в полза на кредитора „Юробанк
и Еф Джи България“ АД.
Установява се, че производството по делото е образувано по молба от
23.07.2012 г. на взискателя „Юробанк и Еф Джи България“ АД, в която са
посочени конкретните изпълнителни действия, които са възложени на
4
съдебния изпълнител за събиране на вземането, поради което с последната
давността по отношение на вземането е прекъсната.
След това в хода на изпълнителното производство е наложена възбрана
по отношение на собствена на ищцата ½ ид.ч. от недвижим имот, с
вписването й в Служба по вписванията – гр. Пловдив на 05.12.2012 г., в който
момент давността по отношение на вземането също е прекъсната.
В изпълнителното производство е постъпила молба от 10.03.2016 г. от
ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, с която е поискано последният да бъде
конституиран в производството в качеството му на взискател на основание
чл. 429 ГПК, което е сторено с Постановление на съдебния изпълнител от
12.12.2016 г.
От датата на налагане на възбраната по отношение на собствения на
ищцата недвижим имот – 05.12.2012 г., до датата на депозиране на молбата на
цесионера за встъпването му в производството – 10.03.2016 г., в хода на
изпълнителното производство не са предприемани други действия,
представляващи основание за прекъсване на давността за вземането, като не
са депозирани молби от взискателя с искане за предприемане на такива
действия. До този момент са осъществявани единствено действия по
имуществено проучване и справки с оглед опити на съдебния изпълнител за
връчване на покана за доброволно изпълнение на длъжника.
Съгласно разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното
производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата
за издръжка. Процесуалният преклузивен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
започва да тече от последното валидно изпълнително действие. В този смисъл
е Решение № 48/14.07.2016 г. по т. д. № 404/2015 г., ТК, ІІ т. о. на ВКС , в
мотивите на което се приема, че срокът за прекратяване на изпълнителното
производство по перемция започва да тече от последното валидно
изпълнително действие спрямо всеки един от длъжниците и след неговото
изтичане може да бъде инициирано образуването на ново изпълнително дело.
Следователно срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК в случая започва да тече
от датата на предприемане на последното изпълнително действие, довело до
5
прекъсване на давността за вземането – вписването на възбрана по отношение
на собствения на длъжника недвижими имоти на 05.12.2012 г. След
изтичането на 2 години от този момент – на 05.12.2014 г. , по силата на чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК ******** г. е прекратено ex lege поради настъпила
процесуална перемция, като не е бил необходим отделен акт на съдебния
изпълнител за прекратяване на изпълнителното дело. Молба до съдебния
изпълнител е била депозирана от цесионера едва на 10.03.2016 г., като след
05.12.2012 г., до този момент в изпълнителното производство не са
осъществявани изпълнителни действия, нито прилагането на конкретни
изпълнителни способи е поискано от страна на взискателя. При достигане до
този правен извод и съдът в настоящия съдебен състав съобрази разясненията,
дадени с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.
д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което, когато взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години,
изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК, като прекратяването на изпълнителното производство, поради т.нар.
”перемция” настъпва по силата на закона, а съдебния изпълнител може само
да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Прието е, че без
правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Правните последици на т. нар. перемция по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК по своята правна същност са процесуални и водят до прекратяване на
процесуалното правоотношение по силата на закона (изпълнителното
производство се прекратява).
В случая след прекратяване на изпълнителното производство, поради
настъпила перемция, която не е констатирана от съдебния изпълнител, в
производството и с постановление от 12.12.2016 г. е конституиран ответникът
„ЕОС Матрикс“ ЕООД в качеството му на взискател, доколкото е придобил
вземането от кредитора, по силата на договор за цесия, за който длъжникът е
уведомен.
Макар перемцията да е настъпила по силата на закона преди
конституиране на ответника в изпълнителното производство, последният е
материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск, доколкото
6
формално има качеството на взискател в производството, което е продължило
до прекратяването му по молба от длъжника и по което са осъществявани
изпълнителни действия. В този смисъл съдът не възприема доводите на
ответника, изложени в отговора на исковата молба.
След конституирането му в качеството му на взискател в
производството ответникът е депозирал молби до съдебния изпълнител, както
следва – на 15.03.2017 г., на 08.02.2019 г., на 17.06.2019 г., с които е искано
прилагането на конкретни изпълнителни способи за принудителното
събиране на задължението, предмет на образуваното производство. С оглед
искането на взискателя и по негово възлагане съдебният изпълнител е
осъществил имуществено проучване на длъжника, насрочен е опис на
движимите вещи на длъжника с разпореждане от 17.06.2019 г., наложен е
запор върху банковата сметка на длъжника при „Банка Пиреос България“ АД
с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице – на
03.07.2019 г.
В хода на изпълнителното производство длъжникът С.Б. К. е
упълномощила адв. А.П. за свой представител, който е депозирал молба за
проучване на делото от 03.07.2020 г. и молба от 20.11.2020 г. с искане за
прекратяване на производството на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С
Постановление от 20.11.2020 г. съдебният изпълнител е констатирал
настъпилата перемция, като е прекратил изпълнителното производство.
Към молбата на длъжника чрез неговият пълномощник е приложен
договор за правна защита и съдействие от 27.04.2020 г., в който е установено
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 700 лв., като е налице
отбелязване за заплащане на възнаграждението в брой.
Вредата се определя като неблагоприятна правна последица от
деянието, която се изразява в намаляване на имуществото на едно лице или в
невъзможността то да се увеличи и да се получи печалба, ако увеличението
със сигурност би настъпило, ако неправомерното деяние не беше извършено.
Разноските, които прави страната във връзка с неоснователно предизвикания
правен спор, водят до намаляване на имуществото й. Страната, неоснователно
предизвикала правния спор, следва да поправи вредата, която е причинила на
противната страна, която я е принудила с неоснователното си поведение да
7
направи съдебните разноски, за да защити правото си.
Макар да няма характер на спорно съдебно производство,
изпълнителното производство също е двустранно процесуално
правоотношение, по което страни са взискателят и длъжникът. То се
осъществява по реда на ГПК, и се ръководи от несъдебен орган - в случая от
частния съдебен изпълнител, на който са възложени публични функции по
реализиране на съдебно признатото вземане на взискателя по принудителен
ред, определен в ГПК, и контролиран от съда отново по ред, определен в
ГПК. Предвид систематичното място на разпоредбата на чл. 78 ГПК, същата
следва да намери приложение във всички уредени в процесуалния закон
двустранни процесуални правоотношения, каквото е и изпълнителния процес,
поради което и отговорността за разноските, като специфична вреда от
неоснователно образувано и водено производство, следва да се възложат на
взискателя в хипотезите на чл. 79 ГПК, какъвто е настоящия случай.
В случая съдът намира, че е налице противоправност на действията на
взискателя, която се изразява в предприемане на изпълнителни действия с
отправяне на искане до съдебния изпълнител, по вече прекратено
изпълнително производство, което неблагоприятно засяга правната сфера на
длъжника. Временното неупражняване на правата на взискателя, довело до
настъпване на законовите основания за перемиране на изпълнителното
производство е поведение, с което взискателят уврежда собствените си
интереси, за което търпи уредената в закона санкция да изгуби занапред
възможността да ползва държавната принуда по конкретното изпълнително
правоотношение, за да реализира вземането си, и да понесе направените от
него разноски по производството до този момент. Той обаче не губи изобщо
възможността да иска принудително осъществяване на своето съдебно
установено вземане, но следва да реализира правата си в ново процесуално
правоотношение, като поиска образуването на ново изпълнително
производство. Осъществяването на действия по поддържане на изпълнението
по вече прекратеното по силата на закона изпълнително производство следва
да се определи като противоправно поведение на взискателя, довело до
необходимост от професионално съдействие на адвокат в полза на длъжника
в хода на изпълнителното производство, което е било свързано с реализиране
на разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение. Предвид изложеното
8
налице е и изискуемата от закона причинно-следствена връзка.
От доказателствата по делото се установява, че ищецът е заявил
претенцията си за присъждане на направените от него разноски за адвокатско
възнаграждение своевременно - в рамките на изпълнителното производство,
но претърпените от него вреди не са били обезщетени в рамките на
изпълнителното производство.
В хода на изпълнителното производство тези вреди се изразяват в
заплатено адвокатско възнаграждение за правно съдействие, осъществено от
адвокат, в размер на сумата от 700 лв., чието заплащане се установява от
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 27.04.2020
г., в който е отбелязано заплащане на възнаграждението в брой и който служи
за разписка за осъщественото плащане. В този смисъл са задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от
06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. По така изложените
съображения съдът намира предявеният иск за доказан по основание.
В отговора на исковата молба е релевирано възражение за прекомерност
на заплатеното от страна на длъжника адвокатско възнаграждение в размер на
сумата от 700 лв., което следва да се приеме за заявено в срок, доколкото
претенцията на длъжника за заплащане на възнаграждението от страна на
взискателя е реализирано в настоящото съдебно производство с депозиране
на исковата молба в съда.
В разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията й,
действала към момента на сключване на договора за правна защита и
съдействие – ДВ, бр.45 от 15.05.2020 г.), за процесуално представителство,
защита и съдействие на страната по изпълнително дело, което има за предмет
действия извън посочените в т. 2 и 3 (какъвто е процесния случай)
минималният размер на адвокатското възнаграждение е установен в размер на
сумата от 200 лв.
В хода на изпълнителното производство упълномощения от длъжника
адвокат е осъществил действия по проучване на изпълнителното дело и
депозиране на молба за прекратяването му.
9
Съдът като взе предвид осъществените от страна на упълномощения
представител на длъжника действия, намира че адвокатското възнаграждение,
заплатено в полза на процесуалния представител, е прекомерно и следва да
бъде намалено до сумата от 500 лв., над установения минимум с оглед обема
на изпълнителното дело и осъществените във връзка с проучването му правни
и фактически действия.
По така изложените съображения предявеният иск следва да бъде
уважен до сумата от 500 лв. и отхвърлен за разликата до пълния му предявен
размер от 700 лв.
При този изход на спора, с оглед уважената част от предявените искове,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
съдебни разноски. Ищецът е сторил разноски за заплащане на държавна такса
от 50 лв. и адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв., по отношение на
размера на което и в преклузивния за това срок е релевирано възражение за
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Възражението за прекомерност е
неоснователно, доколкото адвокатското възнаграждение е определено в
минималния размер по чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно от
общо сторените разноски от 350 лв. по съразмерност в полза на ищеца се
следва сумата от 250 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно отхвърлената част от
предявените искове, в полза на ответника се следват разноски, но такива не
подлежат на присъждане с оглед липсата на искане и доказателства за
заплащане на разноски.
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД „ЕОС Матрикс“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
“Рачо Петков – Казанджията” № 4-6, със съдебен адрес – гр. Стара Загора,
бул. „Цар Симеон Велики“ № 115, ет. 2 – адв. Д., да заплати на С. Б. К., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ******, сумата от 500 лв., представляваща
10
обезщетение за претърпени от ищцата имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по
********** и район на действие Окръжен съд – Пловдив, прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, ведно със законна мораторна лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба в съда - 12.01.2021 г., до
окончателното изплащане на задължението, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно
основание чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД за разликата над 500 лв. до пълния
му предявен размер от 700 лв.
ОСЪЖДА „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на С. Б. К. сумата от 250
лв. – разноски в исковото производство по гр.д. № 344/2021 г. на Районен съд
- Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/П/______________
11