Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София 21.02.2019 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІI-б
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ,
в публичното заседание на осемнадесети
февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Д. Шулева, като разгледа докладваното от съдия ЯНЧЕВА гр.
дело № 7965 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Първоинстанционният
съд е сезиран от „Т.С.” ЕАД с искове с правно основание
чл.124, ал.1, във вр. с чл.415, ал.1, във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1
и чл.86, ал.1 от ЗЗД, предявени срещу В.Д.П. и Д.Д.П., за признаване за
установено, че всяка от ответниците дължи на ищеца следните суми: 1 644.32
лв. – главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за
периода м. юни 2012 г. – м. април 2014 г., със законната лихва от 27.07.2015 г.
до изплащането, както и 328.25 лв. – обезщетение за забава на главницата за
периода 31.07.2012 г. – 17.07.2015 г.
Ищецът поддържа, че по гр. дело № 44387/2015 г. на СРС, 71 състав, по заявление
от 27.07.2015 г., му е издадена заповед за изпълнение срещу ответниците по реда на чл.410 от ГПК, като в срока по чл.414 от ГПК последните депозирали
възражение, с което оспорили дължимостта на визираните
по-горе суми. Твърди, че ответниците се явяват потребители на топлинна енергия по отношение на топлоснабден имот,
представляващ апартамент № 103, находящ се в гр. София, ж.к. „*****. Съгласно Общите условия за продажба на топлинна
енергия от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в град София, В.П. и Д.П. следвало
да заплащат в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който те се отнасят,
месечните дължими суми за топлинна
енергия. На основание чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ сумите за топлинна енергия за
процесния период били начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, като
след края на отоплителния период били изготвяни изравнителни сметки от фирмата,
извършваща дяловото разпределение на топлинната енергия в сградата – „Б.Б.“ ООД.
Ищецът заявява, че ответниците не са изпълнили задължението си да заплатят
процесните суми.
В срока по чл.131 от ГПК В.П. и Д.П. са депозирали молби, в които изразяват
становище за недопустимост и неоснователност на предявените искове, като ги
оспорват по основание и размер. Заявяват, че „Т.С.“ ЕАД е предявило исковете
след срока по чл.415, ал.4 от ГПК. Твърдят,
че не са в облигационна връзка с ищцовото дружество, поради което и не дължат
процесните суми, като в тази връзка заявяват, че от ищеца не е представен индивидуален
писмен договор за продажба на топлоенергия. Правят възражение за изтекла
погасителна давност. Оспорват представените от ищеца писмени доказателства.
Твърдят, че е подадено заявление за отказ от доставка на топлинна енергия съгласно
чл.62 от ЗЗП от 18.12.2014 г. Поддържат, че в имота са изключени и демонтирани всички
отоплителни тела. Ответниците излагат, че съгласно чл.61, ал.2, т.1, във вр. с чл.61,
ал.3 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването количеството топлинна енергия за отопление на
отделните имоти, включително и процесния, за отчетен период се определя
пропорционално на отопляемия обем или по инсталираната мощност на отоплителните
тела. Твърдят, че кубатурата на процесния имот е 164.9 куб.м, а не 185 куб.м,
както сочи ищцовото дружество. Сочат, че топлоподаването в общите части на
сградата е преустановено през 1996 г., а в имота не са монтирани уреди за
разпределение на топлинна енергия. Излагат, че „Т.С.“ ЕАД не е предоставило за
имота водомери за измерване количеството подгрята вода за битови нужди. Заявяват,
че изравнителните сметки са незаконосъобразни, тъй като не са съобразени с
наличната еднотръбна парна инсталация. Навеждат, че през процесния период няма валиден
действащ договор между етажната собственост и „Б.“ ООД. Оспорват начисляването
на лихви за забава върху месечни неликвидни суми. Сочат, че липсват
доказателства за осъществен метрологичен контрол върху измервателните уреди.
Твърдят, че ищецът не доказва количеството и качеството на потребената в имота
топлинна енергия.
СРС е уважил исковете срещу всяка ответница за сумите, както
следва: 1 484.69 лв. главница (включваща единствено стойността на
доставената топлинна енергия, но не и суми за услугата дялово разпределение) и
328.24 лв. обезщетение за забава, като е отхвърлил претенциите в останалата им
част. Съдът е заключил, че процесният апартамент е топлофициран, а
сградата-етажна собственост – присъединена към топлопреносната мрежа. През
процесния период В.П. и Д.П. са били собственици на апартамента, като по силата
на разпоредбите на ЗЕ двете се явяват потребители, респ. клиенти, на топлинна
енергия и са в облигационно правоотношение с „Т.С.“ ЕАД, при действието на Общи
условия. При установяване стойността на реално доставената топлинна енергия за
процесния период СРС се е позовал на заключението от назначената от него
съдебно-техническа експертиза, която е посочила и реалния отопляем обем на
имота. Съдът е приел за неоснователни възраженията за изтекла погасителна
давност.
Срещу първоинстанционното
решение в частта, в която исковете са уважени, са подадени въззивни жалби от В.П.
и Д.П.. Жалбоподателите считат съдебния акт за недопустим, нищожен,
незаконосъобразен и неправилен. Считат, че СРС е следвало да прекрати делото,
тъй като исковата молба не е била предявена в срока по чл.415 от ГПК и
дължимата по нея такса не е била внесена в същия срок. Намират, че СРС не е
следвало да преизчислява неправилно определените от ищеца суми, а е следвало да
отхвърли изцяло исковете.
Твърдят, че съдът не е обсъдил възраженията им срещу исковете и представените
от тях доказателства. Позовават се на
незаконосъобразност на определението на СРС от 16.10.2017 г., с което е
отменено определение от 20.09.2017 г. за конституиране на „Б.“ ООД като трето
лице помагач на страната на ищеца. Считат, че не са обвързани от Общите
условия за продажба на топлинна енергия
от „Т.С.“ ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София (ОУ), поради липсата
на писмен договор между жалбоподателите и топлофикационното дружество, както и
поради неадекватността на ОУ. Оспорват изводите на вещите лица от изслушаните
съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи. Позовават се на нередовност
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и на
исковата молба. По същество отново поддържат възраженията си срещу исковете,
заявени пред СРС.
„Т.С.“ ЕАД счита жалбите за неоснователни.
Пред въззивния съд не са събрани нови доказателства.
След преценка доводите на страните и
доказателствата по делото, въззивният съд намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Решението на
СРС е валидно и допустимо.
В тази
връзка въззивният съд отчита обстоятелството, че исковата молба е подадена в
1-месечния срок по чл.415, ал.4 от ГПК, при съобразяване с разпоредбата на
чл.60, ал.6 от ГПК. Същевременно в случая намира приложение разпоредбата на
чл.129, ал.2 от ГПК, като при необходимост (както в настоящия случай) съдът дава
указание за довнасяне на дължимата държавна такса в 1-седмичен срок. Този срок
е спазен от ищеца по делото.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение
вземанията на топлофикационното дружество са конкретизирани в достатъчна
степен, като исковата молба съответства на заявлението и на издадената въз
основа на последното заповед за изпълнение. Изрично е посочено, че ответниците
са собственици на посочения по-горе апартамент и като такива са потребители на
топлинна енергия за същия.
Определението
на СРС за отмяна конституирането по делото на трето лице помагач на страната на
ищеца е правно ирелевантно от гледна точка интересите на В.П. и Д.П., валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение, поради което въззивният съд не следва го обсъжда. Съгласно
чл.269, изр. второ от ГПК въззивният съд следва да отговори на повдигнатите от
жалбоподателите въпроси.
По делото не
се спори и се установява от събраните доказателства, че процесният апартамент е
собственост на В.П. и Д.П. при равни квоти
и е топлоснабден.
Налице е
формирана трайна практика на съдилищата,
която настоящият въззивен състав изцяло споделя, че по силата на закона
(чл.150 от ЗЕ и чл.106а от отм. ЗЕЕЕ) собственикът на имот, включен към топлопреносната
система на „Т.С.“ ЕАД, се намира в облигационно правоотношение с въпросното
дружество по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия,
без да е необходимо сключването на изричен писмен договор.
Без значение
за наличието на облигационна връзка между страните е обстоятелството дали
доставяната топлоенергия, като качествени параметри, е отговаряла на
нормативните изисквания. Освен това няма данни и твърдения жалбоподателите да
са възразили срещу качеството на предоставената им услуга преди завеждане на
делото, което означава, че са се съгласили с така направената им престация.
Правната
уредба в България в областта на енергетиката по становище на
въззивния съд не противоречи на ЗЗП. За доставката на топлинна енергия за сгради-етажна собственост не е необходимо
подписване на индивидуален писмен договор с доставчика на топлинна енергия, за да се приеме наличието на валидна
облигационна връзка. Това следва от естеството
на сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване, която в този случай е обща
етажна собственост. След
като по съответния предвиден ред етажната
собственост се е присъединила към топлопреносната мрежа, всеки отделен собственик е придобил правото да ползва постъпилата в сградата топлинната енергия. Като колективна услуга, която ползва всички
собственици на обекти в сгради-етажна собственост, доставката на топлинна енергия се урежда от специалния закон – ЗЕ, който изключва прилагането на общите разпоредби на ЗЗД и ЗЗП, и в частност разпоредбата на чл.62 от ЗЗП. Съдът счита, също
така, че доколкото става дума за колективна услуга, правата
на отделния потребител не могат да се абсолютизират, а следва да е налице
баланс между неговите права и задължения и тези на останалите потребители в
сградата-етажна собственост. В противен случай не би било възможно
съществуването на тази услуга. В настоящия случай не става въпрос за непоискана услуга, доколкото при
закупуване на обект в сграда-етажна собственост купувачът е наясно, че сградата е с централно топлоснабдяване и че, като собственик на
топлофициран имот, той става и потребител на топлинна енергия. В тази връзка следва да се има
предвид и че по делото няма данни за процесния период да е налице хипотезата на
чл.153, ал.2 от ЗЕ за отказ от ползване на топлинна енергия – прекратяване на топлоснабдяването за отопление на цялата
сграда от абонатната станция или от нейното самостоятелно отклонение, когато
две трети от собствениците и титулярите на вещно право на ползване не желаят да
бъдат потребители на топлинна енергия за отопление и декларират писмено това
пред топлопреносното предприятие, което е длъжно в срок до 15 дни след
постъпване на заявлението да извърши исканото прекратяване. Самите
жалбоподатели твърдят, че е налице отказ, но едва през м. декември 2014 г.,
т.е. след исковия период.
При
постановяване на решението си съдът съобразява и постановеното Решение № 5 от 22.04.2010 г. на
Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 15/2009 г.,
като изразява и пълното си съгласие с възприетото в него. Съгласно решението, централното топлоснабдяване
осигурява на потребителите си постоянен достъп до отопление в цялата сграда на
регулирани от държавен орган цени и в настоящия момент липсва алтернатива за
удовлетворяване нуждите на тези потребители с друг вид енергия. Този вид
енергия е важен и за световната доктрина за „устойчиво развитие на света“.
Редица конституционни принципи намират приложение и се обединяват в
управлението на енергийната област - защита на живота и здравето на гражданите
(чл.4, ал.2), защита на околната среда (чл.15), гарантиране на всички граждани
и юридически лица на еднакви правни условия за стопанска дейност (чл.19, ал.2). В сгради-етажна собственост разпределението на топлинната енергия се
извършва по системата за дялово разпределение, въведена у нас през 2001 г. с
чл.112г от ЗЕЕЕ (отм.), като тази система е въведена в държавите-членки на Европейския съюз в
изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г.
относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на
енергийната ефективност (програма SAVE), отменена с чл.31 от Директива
2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5.04.2006 г. относно
ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги. Конституционният съд сочи, също така, че снабдяването с топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление попада в обхвата на понятието
„всеобщо предлагана услуга“ по смисъла на пар.1, т.4 от ДР на ЗЕ, която не може
да бъде отказана по причини, непосочени в закона, и има за цел създаването на
добър стандарт на живот на потребителите чрез осигуряване на постоянно,
хигиенично и икономично потребление на топлинна енергия и гореща вода за битови
нужди. То служи за обезпечаване на приемливи климатични условия във всички
помещения на сградите. Сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване в сграда-етажна собственост е обща
етажна собственост. Тя топли
ограждащите стени на имотите и в резултат на топлообмена топли всички имоти,
включително и тези, чиито собственици са пломбирали или демонтирали
отоплителните тела в имотите си или са затворили термостатните им вентили. Общите части в сграда-етажна
собственост не може да се делят (чл.38, ал.3 от ЗС) и всеки собственик участва в
ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. Това е конституционосъобразно,
защитава потребителите и е справедливо. След като е взето решение от общото събрание с квалифицирано мнозинство
от две трети от всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, по реда на чл.133, ал.2 от ЗЕ за присъединяване към
топлопреносната мрежа, всеки съсобственик придобива правото да ползва
постъпилата в сградата топлинна енергия. Наред с това всички съсобственици
следва да участват и в разпределение на тежестите, свързани с общата вещ, като
заплащат топлинната енергия за отопление на общите части на сградата и
отдадената от сградната инсталация топлинна енергия. Заплащането на отдадената
от сградната инсталация топлинна енергия не е резултат от реалното ползване или
неползване на топлинна енергия от собствениците и носителите на вещни права. То
следва от факта, че сградната инсталация е обща част по предназначение, от
която никой не може да се откаже, и че е изградена по предварителен проект,
поради което и плащането се извършва съразмерно на отопляемите обекти по
проект. Съдът
взема предвид и задължителните постановки на ТР № 2/25.05.2017 г. по тълк. дело
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62,
във вр. с пар.1 от ДР на ЗЗП. Видно от това решение, съгласието за доставката и
нежеланието за прекратяването й по реда на чл.153, ал.2 от ЗЕ съставляват
„искане“ на услугата по смисъла на чл.62, ал.1 от ЗЗП.
По
делото е представен протокол от 26.09.2011 г. от общо събрание на етажните собственици,
живущи в гр. София, ж.к. *****, съгласно който етажните собственици са взели
решение услугата дялово разпределение на база кубатура да бъде извършвана от „Т.С.“
ЕАД. По делото няма данни това решение да е било атакувано и отменено по реда
на ЗУЕС, поради което обвързва В.П. и Д.П..
От така изложеното следва, че претенциите на ищеца
са установени в своето основание, като съгласно чл.162 от ГПК съдът счита, че
следва да определи дължимите суми, като ползва заключенията на изслушаните пред
СРС експертизи, предвид липсата на специални знания на съдебния състав. Съдът
изцяло кредитира въпросните заключения, като обективни, компетентни и изготвени
въз основа на всички налични документи, представляващи относими и допустими
доказателства (отчети, изравнителни сметки, фактури, справки и данни и др.).
Вещото лице от съдебно-техническата експертиза е съобразило и соченото от
жалбоподателите обстоятелство, че в случая отоплителната инсталация
представлява „еднотръбна система“, в който случай разпределението на топлинната
енергия се извършва само от
топлопреносното предприятие (чл.61, ал.2, т.1 от Наредба № 16-334 от 6
април 2007 г. за топлоснабдяването ).
По отношение размера на дължимите суми въззивният
съд споделя изводите на СРС, че стойността на реално потребеното количество
топлинна енергия се установява от съдебно-техническата експертиза по делото,
като енергията за отопление на имота е определена на база коригиран отопляем
обем, а БГВ – на база 2 броя потребители, при спазване на действащите
нормативни актове. Заплащането на сумите за БГВ на база е в съответствие със
заявеното от Д.П. искане в този смисъл в молба-декларация до „Т.С.“ ЕАД вх.№
8439/29.12.2001 г.
Вярно е, че по делото няма доказателства за
изправност на общия топломер в абонатната станция. Това, обаче, само по себе си
не може да обуслови отхвърляне на исковете, доколкото няма никакви индикации за
неправилно отчитане на уреда.
След
изготвяне на изравнителните сметки са се получили суми за доплащане. В тази
връзка следва да се има предвид и че в преобладаващата си част съдилищата,
включително настоящият съдебен състав, приемат, че не е незаконосъобразно и не
противоречи на изискването на чл.13 на Директива 2006/32/ЕО относно
ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги начисляването на лихва за забава върху прогнозни месечни сметки (така
напр. определение № 817/27.06.2013 г. по гр. дело № 2228/2013 г. на ВКС, Г.К.,
ІІІ Г.О. и определение № 971/1.10.2013 г. по гр. дело № 2579/2013 г. на ВКС,
Г.К., ІІІ Г.О.). Плащането
по прогнозни сметки е
уредено в чл.155, ал.1, т.2 от ЗЕ, като ежемесечните прогнозни
сметки са в полза и на двете
страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и
по-малко от изразходваната за месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от
заплатената му топлоенергия. Тъй като
става дума за задължения с определен срок за изпълнение, при забава се дължи
обезщетение по чл.86, ал.1, във вр. с чл.84, ал.1 от ЗЗД.
Неоснователно е
становището на жалбоподателите, че ако ищецът не е доказал исковете в
претендираните от него размери, това следва да доведе до пълното им отхвърляне
от съда. В този случай исковете се уважават съобразно доказаната им част.
Горното обуславя потвърждаване на решението на СРС
в обжалваната му част.
На
„Т.С.“ ЕАД не се дължат разноски за юрисконсулт пред настоящата съдебна
инстанция. От такъв е подадена преди съдебното заседание единствено кратка,
бланкетна молба, в която не са изложени никакви конкретни и аргументирани
съображения по съществото на спора. По становище на съда, същата не
представлява осъществена защита по смисъла на чл.78, ал.8 от ГПК и не обуславя
присъждане на възнаграждение.
Водим от горното,
съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 7.03.2018 г. на СРС, ІІІ Г.О., 144
състав, постановено по гр. дело № 70145 по описа за 2015 г., в частта, в която
исковете са уважени.
В останалата част
решението е влязло в сила.
Решението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.