Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 10.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски
съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в публичното заседание на седемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я
ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА като разгледа
докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 3574 по описа за 2020
година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв.ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н.С.И., ответник пред СРС,
срещу решение № 305987 от 19.12.2019 г. по гр.д.№ 77624 по описа за 2018 г. на
СРС, ГО, 25-ти състав, в частта, в
която е уважен, предявеният от „Банка Пиреос България“ АД, иск по чл.422 ГПК за сумата от
8 297,90 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит,
сключен на 08.10.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от
02.08.2012 г. до окончателното плащане, както и договорна лихва за периода от
08.08.2009 г. до 01.08.2012 г. в размер на
1 363,57 лв. Решението се обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът излага доводи във връзка с
приложение на института на погасителната давност. Сочи, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не прекъсвало давността като се арг. с чл.116 ЗЗД и т.т.10 и 14 от ТР № 2 от 26.05.2015 г. по
т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно давността била текла от момента
на изискуемост на вземането до образуването на изп.дело
пред ЧСИ Й.Ц.през 2018 г. Неправилно СРС бил приел, че не е настъпила
погасителната давност, защото прекъсване възниквало само ако изпълнението е
предприето незабавно, респ. в разумен срок. В случая били изминали 6 години, за
да предприеме действия взискателя. Направил бил възражение за давност с
възражението по чл.414 ГПК поради което съдът следвало да откаже защита на
ищеца и затова решението било недопустимо. Налице била хипотезата на чл.57,
ал.2 от КРБ – злоупотреба с права с оглед натрупване на вземане за законна
лихва. Вземането било цедирано и новия кредитор 6 години не предприел никакви
действия.
Иска се от настоящата инстанция да
отмени обжалваното решение в частта, в
която срещу въззивника, ответник пред СРС, са били уважени предявените от ищеца
искове по чл.422 ГПК и същите да се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски.
Подаден е отговор от „Ю.Б.“ АД като правоприемнк на „Банка Пиреос
България“ АД, ищец пред СРС.
Въззиваемият излага доводи за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС,
решение в частта, в която претенциите по чл.422 ГПК са уважени. Сочи, че
разпоредбата на чл.422 ГПК е специална спрямо тази на чл.125 ГПК, позовава се
на т.9 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно мотивите на т.14 от ТР №
2/2015 г. на ОСГТК на ВКС давността се прекъсвала с предявяване на иска по
чл.422 ГПК. Приложимо било и правилото на чл.115, ал.1,б.“ж“ ЗЗД, че давност не
тече докато трае съдебния процес, в този смисъл било и определение № 71 от
08.02.2018 г. по ч.т.д. № 224/2018 г. на ВКС, ТК. Счита, че възраженията на Н.С.И.
са преклудирани, защото не бил предявен насрещен или
инцидентен установителен иск. Злоупотреба с право била налице по отношение на
длъжника, който бил получил сумите, но не ги върнал.
Третото
лице помагач на страната на ищеца е депозирало становище по въззивната жалба, където се сочи, че същата е
неоснователна с доводи идентични с тези на банката, въззиваема
страна в процеса.
По допустимостта
на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 10.01. 2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 24.01.2020 г.
Следователно същата
е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
Налице е правен
интерес от обжалване.
Ето защо
съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите на ищеца са били
отхвърлени, решението като необжалвано е влязло в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че с оглед
приетото в ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д.№
2/2013 г. на ОСГТК, давността се прекъсвала с предявяване на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на този
иск имало обратно действие, ако е спазен срока по чл.415, ал.1 ГПК. Ако искът
не бил предявен или ако бил предявен след изтичането на срока по чл.415, ал.1 ГПК, давността не се прекъсвала със заявлението. В чл.422 ГПК била предвидена
една законова фикция, която била специална и относима
за заповедното производство. Тя била предвидена в интерес на кредитора, който
не получавал доброволно изпълнение и не можел да реализира вземането си освен
по пътя на принудителното изпълнение при наличието на избор-дали да предприеме
процесуални действия по реда на заповедното производство, считайки, че
вземането му не е спорно или да предяви иск пред съда. В случая искът по чл.422 ГПК бил предявен в законовия срок и затова заявлението прекъсвало давността. По
време на исковия процес давност не текла; същият бил започнал на 02.08.2012 г.
при приложението на тази законова фикция. Затова и вземанията на банката не
били погасени по давност.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция намира, че противно на твърдяното от
въззивника обжалваното решение е валидно и допустимо:
За издадената на 23.08.2012 г. по ч.гр.д.№ 37221 по описа за 2012 г. от
СРС, Първо ГО, 25-ти състав, заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК, длъжникът /въззивник в настоящето производство/
е уведомен с поканата за доброволно изпълнение /ПДИ/ по образуваното изп.дело № 20187840400634 по описа на ЧСИ Й.Ц., с район на
действие СГС, на 09.06.2018 г.
На 22.06.2018 г., т.е. в срока по чл.414 ГПК длъжникът е подал заявление по
чл.414 ГПК.
СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, които са стигнали до
знанието му на 06.11.2018 г. Исковата молба е предявена от заявителя на 06.12.2018
г./по пощата/, т.е. в срок.
Относно възражението за давност:
В срока по чл.131 ГПК ответникът /длъжник в заповедното производство/ не е
подал отговор по исковата молба, но видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран
в определение от 12.04.2019 г. СРС е съобразил, че във възражението по чл.414 ГПК е направено възражение за погасяване по давност на вземанията и се е
произнесъл по него с решението по същество, коментирано по-горе.
Договорът за кредит, аналогично на договора за
заем, има за предмет възмездно
предоставяне на определена сума, за определен срок.
Връщането й на части не променя
предмета на договора в такъв за множество еднородни
престации, с еднакъв произход, дължими през определен интервал от време,
независимо от различието в продължителността на интервалите и в размера на отделните
плащания. Не се касае за
" периодични плащания
", за които е приложима кратката 3 - годишна давност - така реш. № 28 по гр. д. № 523/2011 г. на ІІІ г .о. на ВКС.
Формирана е непротиворечива съдебна
практика, според която задълженията от погасителни вноски по договор
за кредит не съставляват периодични плащания, а изпълнение на единно
по произхода си насрещно задължение
на кредитополучателя, на части / чл.
66 ЗЗД /, спрямо което
е приложима общата погасителна давност.
Следователно относно конкретното правоотношение е приложима петгодишната
давност по чл.110 ЗЗД, така и в решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр.д.№
523/2011 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІІ ГО. За това кои вземания са периодични е
налице произнасяне с ТР № 3/2011 г., постановено на 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС, с което СРС се е съобразил. А решение № 38 по
т.д. № 1157/2018 г. на ІІ т.о. на ВКС изрично съобразява и междувременно формираната с тълкувателното решение задължителна практика. Виж
и ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 319 ОТ 14.06.2019 Г. ПО Т. Д. №
3159/2018 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС.
Съгласно чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване
на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК/преди
изменението 2017 г.- чл.415, ал.1 ГПК/. В случая заявлението е подадено на
02.08.2012 г. и е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК /преди изменението 2017 г.-
чл.415, ал.1 ГПК/.
Съгласно приетото в т.9 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на
заповедното производство, разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която искът за
установяване съществуване на вземането се
смята предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение, е създадено изключение от общото правило,
че искът се счита за
предявен от постъпване на исковата
молба в съда съгласно чл. 125 ГПК.
Законодателното разрешение
е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването
последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с подаване на искова
молба. Материалноправните
последици се изразяват в прекъсване течението на погасителната
и придобивната давност, спиране течението на давността, право на законни
лихви и на добиви от вещта.
Изпълнителната сила на заповедта настъпва
/а в хипотезата по чл. 417 ГПК се стабилизира/ след влизане в сила на съдебното решение
по установителния иск, което се
ползва със сила на пресъдено
нещо.
Наред с това ако е предявен иск за установяване
на вземане, което е погасено по давност, искът /при направено възражение на
ответника/ би бил неоснователен, а не недопустим.
Относно доводите във връзка с
образуване на изп.дело:
В конкретния случай не сме сезирани с иск по чл.439 ГПК. Както правилно
отбелязва въззиваемия, ответникът не е предявил
насрещен иск, респ.инцидентен установителен.
Възражението, че изп.производство е образувано 6
години след подаване на заявлението по
чл.417 ГПК, се прави за първи път с въззивната жалба
поради което по арг. от чл.133 ГПК е плеклудирано. Затова и съдът не обсъжда приложението на
приетото в т.т.10 и 14 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 2 ОТ 26.06.2015 Г. ПО ТЪЛК.
Д. № 2/2013 Г., ОСГТК НА ВКС по въпросите на изпълнителното производство.
Относно злоупотребата с право:
Действително, с исковата молба е представен договор за прехвърляне на
вземанията от банката на третото лице помагач в процеса, което е станало на 14.01.2016 г.
Доводите от ответника в срока по чл.131 ГПК срещу цесията не са били
правени.
Съгласно указанията дадени в т.10 б от ТР № 4 от
18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при прехвърляне на вземането
чрез договор за цесия, настъпило в периода след издаване на заповедта за
изпълнение до предявяване на иска по чл.422 ГПК, легитимиран да предяви иска е и
цесионерът при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК.
По въпроса за процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК в случаите на настъпило универсално
или частно правоприемство след издаване на заповедта
за изпълнение, и кои са легитимираните
страни в производството, е налице произнасяне с РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 01.02.2017 Г. ПО Т. Д. № 3228/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА
ВКС. С това решение ВКС приема, че:
Съгласно т. 4г от
ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК в хипотезата на чл.
417, т. 2 ГПК, при която
възможността за снабдяване със заповед за незабавно
изпълнение въз основа на извлечение
от сметка произтича от особеното
качество на кредитора (банка, държавно учреждение, община), то и неговият
правоприемник - универсален
или частен - трябва да притежава
същото качество, за да получи
заповед за незабавно изпълнение въз основа на
издадения в полза на праводателя му документ; противното
би означавало да се заобиколи
закона чрез издаване на заповеди
за незабавно изпълнение в полза на субекти извън
изрично посочените в него, за които
законодателят е предвидил този облекчен ред
за събиране на вземанията им.
Тъй като производството по чл. 422 ГПК е продължение
на заповедното производство и в него се проверява възникнало
ли е изпълнителното основание, когато вземането произтича от банкова сделка,
за която т. 4г от посоченото ТР изисква специално качество на кредитора
към момента на подаване на
заявлението, това ограничение за специалното качество на кредитора следва
да се приложи
и в исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, когато заявителят е цедирал вземането си преди
стабилизиране на заповедта за незабавно
изпълнение и издадения изпълнителен лист.
Поради това
ВКС е дал следния отговор на въпроса, по който
е допуснато касационно обжалване: когато заповедта за изпълнение
е издадена на банка на основание
чл. 417, т. 2 ГПК, при
частно правоприемство на заявителя, основано
на договор за цесия, настъпило
след издаване на заповедта за
изпълнение, цесионерът, който няма качество
банка, не е легитимиран да предяви иска за
установяване на вземането по реда
чл. 422, ал. 1
ГПК.
В случая упражняването на законни права от страна на банката не
представлява злоупотреба с право.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции в
обжалваната част като правилно първоинстационното
решение ще следва да бъде повърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора разноските не търпят промяна.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивникът разноски не се следват и затова такива не му се присъждат.
Въззиваемата страна
претендира разноски за заплатена
държавна такса и юриск.възнаграждение в размер
на 350 лв. Разноски за държавна
такса не са правени, защото въззиваемата страна не
дължи такса при въззивно обжалване. Разноски за юриск. възнаграждение се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 305987 от 19.12.2019 г. по гр.д.№ 77624 по описа за 2018 г. на СРС,
ГО, 25-ти състав, в частта, в която
е уважен, предявеният от „Банка Пиреос България“ АД срещу Н.С.И., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***-адв.Ц.Д.П.,
иск по чл.422 ГПК за сумата от 8 297,90 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит, сключен на 08.10.2007 г., ведно със законната
лихва върху главницата от 02.08.2012 г. до окончателното плащане, както и
договорна лихва за периода от 08.08.2009 г. до
01.08.2012 г. в размер на 1 363,57 лв., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по
ч.гр.д.№ 37221 по описа за 2012 г. от СРС, Първо ГО, 25-ти състав, както и в частта за разноските, като същото
се счита постановено по отношение на „Ю.Б.“
АД, ЕИК *******, правоприемник на „Банка Пиреос
България“ АД, с ЕИК *******, съдебен адрес:***.
ОСЪЖДА Н.С.И., ЕГН **********,***,
съдебен адрес:***-адв.Ц.Д.П., да заплати на „Ю.Б.“
АД, ЕИК *******, правоприемник на „Банка Пиреос
България“ АД, с ЕИК *******, съдебен адрес:***, сумата в размер на 350 лв.-
разноски за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца- А.З.С.Н.В. ЕАД.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в 1-месечен срок от връчването му на
страните, при условията на от чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.