Р Е
Ш Е Н И Е
Номер 758 29.02.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ
На двадесет и трети май през две хиляди и деветнадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ
Секретар Величка Динкова
като разгледа докладваното от съдията Живко Желев
гражданско дело номер 3968 по
описа за 2017 година.
Предявен е отрицателен установителен иск за
собственост с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
Ищците М.С.Т., заменена в хода на производството от
наследника си С.Т.Б. и А.С.Т., твърдят, че са собственици по силата на
реституция и наследство на поземлен имот с идентификатор ********* по
кадастралната карта, нахоядщ се на адрес гр. П.**************, с площ от 7100
кв.м., подробно описан по граници в исковата молба. Твърди се, че имотът бил
отчужден от наследодателите на ищците по реда на ЗТСУ / отм./, като през 1994г.
с решение на Пловдивския окръжен съд по гр.д. №2263/1993г. отчуждаването било
отменено. През 1995г. имотът бил отписан от актовите книги за държавна
собственост, без да се деактува сградата построена в него. В последствие ищците
завели иск по чл.108 ЗС спрямо ответника Евангелска петдесятна църква „Светлина
на света“ гр. Пловдив по който било образувано гр.д. №202/2001г. на Пловдивския
окръжен съд. С решението по това дело ответникът бил осъден да предаде
владението върху имота и намиращата се в него сграда. Решението било обжалвано
пред Пловдивския апелативен съд по гр.д. 494/2003г., който го отменил в частта
му с която предявеният иск по чл.108 ЗС бил уважен за предаване на владението
на 744 кв.м. от дворното място, от които 297,40 кв.м. застроено и 446, кв. м.
незастроено, както и в частта му относно предаване на владението на построената
в него масивна сграда – храм и постройки от допълнително застрояване. Това
решение влязло в сила след потвърждаването му от ВКС по гр.д. №2638/2004г. Ищците поддържат, че
съгласно съдебното решение на апелативния съд искът по чл.108 ЗС за терена в
размер на 744 кв.м. е бил отхвърлен не защото тази площ не е тяхна собственост,
а защото той се явява обслужващ
сградите, които не са били съществуващи към момента на отчуждаването, а са били
построени през 1983г., когато имотът бил държавна собственост. Поради това било
прието, че след отмяната на отчуждаването за държавата, респективно общината
била възникнала суперфициарна собственост. От своя страна държавата била
преотстъпила сградата за ползване от първия ответник Евангелска петдесятна
църква „Светлина на света“ гр. Пловдив по силата на договор за наем. Твърди се,
че в последствие общината е предоставила на църквата друг терен, върху който тя
била построила свой храм. Първия ответник чрез представляващия го п. Б.Д. е
предприел действия по издаване на констативен нотариален акт, с който църквата
била призната за собственик на 744/6891 ид.ч. от процесния недвижим имот, ведно
с построената в имота масивна сграда – храм със застроена площ от 169 кв.м. и
постройки от допълващо застрояване със застроена площ от 61 кв.м. и 38 кв.м. В
последствие ответната църква апортирала този имот в капитала на втория ответник
– „Християнски живот“ ООД. Предвид тези обстоятелства ищците намират, че те са
собственици на терен, а построената в него сграда, както и идеалните части от
терена, предназначени за обслужването ѝ не принадлежат на ответниците,
нито последните са титуляри на правото по чл.64 от ЗС – да ползват терена около
сградата. Поради това искат да бъде установено по отношение на ответниците, че
не са собственици на идеални части от терена, както и не притежават правото по
чл.64 от ЗС да ползват терена обслужващ сградата, като титуляри на правото на
строеж.
Ответниците „Христиански живот“ ООД и Евангелска
петдесятна църква „Светлина на света“ – гр. Пловдив отричат твърденията на
ищците, че са собственици на терена. Поддържат, че с влязлото в сила решение по
цитираното от ищците дело правото им на собственост е отречено поради което повторно
разглеждане на спора е недопустимо. Твърди се, че църквата е владяла сградата
повече от двадесет години и го е придобила по давност. Фактическата власт върху
имота била необезпокоявано осъществявано от църквата считано от 1983г. Поради
това считат, че предявения иск е неоснователен.
Третото лице помагач Община Пловдив излагат доводи, че
сградата –храм построена в имота е общинска собственост, като е била
предоставена за нуждите на църквата под наем. В този смисъл считат, че
предявените искове са основателни.
Съдът намери за установено от фактическа страна
следното:
По делото не е спорно, че ищците са наследници на Л.С.Т.,
като със Заповеди №127/04.021975г., №128/04.02.1975г. и 129/04.02.1995г. на
осн. чл.95 вр. чл.98 ЗТСУ от тях е бил
отчужден имот пл.№ *********“ съставляващ дворно място от 6800 кв.м. ведно с
жилищна града на два етажа и паянтова стопанска сграда /лист 270-271/.
За имота е бил съставен акт за държавна собственост № 146/08.02.1979г. от който
е видно, че към онзи момент той е бил със административен адрес ул. ********* /лист 269/. С
акта за държавна собственост имотът е бил предаден за оперативно управление на
РНС – район „******“ – първи ремонтен район, а в последствие, със заповед №416/
21.05.1983г. - на ОНС П. / лист 269 и 272/.
С решение по гр. д. № 2263/1993г. Пловдивският окръжен
съд отменил отчуждаването на процесния имот №706, като по този начин била
възстановена собствеността по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ и др. /лист 37/.
Съгласно заключението на съдебно-техическата
експертиза е налице идентичност между реституирания имот № *** по плана на кв. ********
и имот №*** в кв. ********** с адм. адрес гр. П.*************/ лист 215/. В
действуващата кадастрална карта за имот *** е определен идентификатор ********.
Установява се, че през периода от отчуждаването до
приемане на ЗОВСОНИ по ЗТСУ съществувалите през 1975 г. в имота сгради са били
разрушени, като на тяхно място през 1983 г. са били изградени намиращите се понастоящем в имота сграда с предназначение
молитвен дом на Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“ и постройки от
допълващо застрояване. Видно от събраните гласни доказателства – показанията на
свидетелите Г. и Г. поради това, че старият молитвен дом, който се намирал на
ул. ****** бил отчужден, на църквата била предоставена възможност да обособи
нов на ул. *****, понастоящем ул. ***********. Свидетелите сочат, че старите
сгради в имота били разрушени, а на тяхно място, по проект възложен от църквата
и със нейни средства били изградени съществуващите постройки. Понастоящем
църквата разполагала и с друг молитвен дом, намиращ се на ул. ************,
построен преди около десет години / лист
226 и 331/.
Установява се, че строителството е било извършено през
1983г., въз основа на разрешение № 124 от 20.04.1983г. издадено на името на
Общински народен съвет гр. Пловдив, издадено за основен ремонт, преустройство и
пристройка към съществуваща сграда. Въз основа на разрешението бил издаден на ОбНС
Пловдив и протокол за строителна линия /лист
273/. Строителното разрешение е било
издадено във връзка с предоставяне на имота за ползване на Евангелистката
петдесятна църква в гр. Пловдив по реда на чл.30 от Закона за наемните
отношения, което е видно от представеното по делото писмо на ОбНС от
7.04.1983г. /лист 274/.
С писмо от 1991г. Евангелска петдесятна църква, като
заявила пред ОбНС Пловдив, че ѝ е бил предоставен имот за ползване по
реда на чл.30 от ЗНО изразила желание да закупи имота със средства на църквата,
да го ползва под наем или безвъзмездно /
лист 278/.
Установява се от представените от третото лице помагач
писмени доказателства – решение № 315/18.12.1981г., писмо от 9.10.1981г. и
справки за заплатен наем, че Евангелскатата петдесятна църква е заплащала на
ОбНС, респективно след това на Община Пловдив наем за ползването на процесния
имот /лист 319, 321, 322-327/.
На 19.04.1995г. ръководството на църквата изпратило до
Община Пловдив писмо с което заявило, че като наемател на имот пл. № *** и във
връзка с реституцията му, желае да бъде уведомено каква част от имота не е
деактувана като държавна собственост, както и да се определи размера на наема,
който ще следва занапред да заплаща на община Пловдив / лист 279/.
По делото не е спорно и се установява от представените
писмени доказателства и приложеното дело, че А. и М. Т. са предявили иск по
чл.108 ЗС ответник по който е била Евангелската петдесятна църква „Светлина на
света“ – Пловдив и Съюза на евангелските петдесятни църкви. Предмет на
претенцията бил имот пл. № *** на ул. ********* с площ от 1360 кв.м., заедно с
построената в имота масивна жилищна сграда на етаж и половина с площ от 176, 50
кв.м. По исковата молба е било образувано дело № 202/2001г. на Пловдивския
окръжен съд, който с решение от 13.01.2003г. уважил иска по отношение на
Евангелската петдесятна църква „Светлина на
света“ / лист 23/. Решението било обжалвано пред Пловдивския апелативен
съд, където било образувано в.гр. д. №494/2003г. С решението по него,
въззивната инстанция отменила частично първоинстанционния съдебен акт, като
отхвърлила иска относно предаване на владението на 744 кв.м. дворно място от
които 297,40 кв.м. застроена и 446 кв. м. незастроена площ, представляващо част
от имот № ***, кв.****** по плана на гр. П., цялото от 1370 кв.м., както и
относно предаване на владението върху построените в него масивна сграда- храм и
постройките от допълващото застрояване /лист
32/. За да постанови този резултат
въззивният съд е приел, че относно постройките не е налице реституция, тъй като
те не са съществували към момента на отчуждаването, а са били изградени
впоследствие, поради което са станали държавна, респективно общинска
собственост. Приел е също, че след реституцията е възникнала суперфициарна
собственост върху сградите, като площта от 446 кв.м. извън застроената им площ,
е необходима с оглед тяхното ползване /
лист 29/. Решението на ПАС е влязло в
сила на 29.04.2005г., когато е било потвърдено от Върховния касационен съд по
дело 2638/2004г. / лист 46/.
С нотариален акт по обстоятелствена проверка № **************
от ************** ответната Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“ –
гр. Пловдив, представлявана от Б.М.С. е била призната за собственик на 744/6891
ид.ч. от недвижим имот *** от кв. ********“ с адрес гр. П.***********, ведно с
построените в този имот масивна сграда – храм със застроена площ 169 кв.м. и
постройки от допълващо застрояване, а именно постройка с площ от 61 кв.м. и 38
кв.м. / лист 17/.
Установява се, че имотът предмет на правото на
собственост, установено с горепосочения нотариален акт е бил предмет на апорт,
извършен от Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“ – гр. Пловдив,
представлявана от Б.М.С. в капитала на ответното дружество „Християнски живот“
ООД, представлявано също от Б.М.С. / лист
40/.
От представените от ищците извлечения от ПУП – ПРЗ на
кв. ***** се установява, че според предвижданията върху територията на поземлен
имот ******** следва да бъдат изградени обекти на публичната инфраструктура –
улица, велоалея и озелени пространства /
лист 340/.
При така установените факти се налагат следните правни
изводи:
Съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от
водене на настоящия отрицателен установителен иск за собственост. Твърдението
му, че той е собственик на имот, върху който след отчуждаване и рестутиция е
възникнала суперфиция относно новопостроената сграда, обуславя интерес от
защита по чл.124, ал.1 ГПК, чрез отричане правата на ответниците. В този смисъл
са разясненията дадени с т.1 на Тълкувателно решение № 8/2012г. на ВКС, ОСГТК.
Предвид това доводите на ответника относно недопустимост на производството
поради липса на интерес са неоснователни.
След отмяната на отчуждаването собствеността върху
терена се е възстановила в лицето на ищците в качеството им на лица от които
той е бил отчужден – арг. от чл.1 от ЗВСВНОИ. Доколкото съществуващите при
отчуждаването сгради са били разрушение към датата на влизане на реституционния
закон в сила, а на тяхно място са били построени нови сгради, те не са били
обхванати от ефекта на възстановяването. По отношение на тях е възникнало право
за собственика – Държавата, а по-късно и общината да ги държи върху чуждия имот
по силата суперфициарно право.
Правото на строеж дава възможност на своя титуляр за
построи сграда върху терен, който не е негова собственост, като придобие
собствеността върху нея. До същия ефект се достига, при реституция на терена,
върху който има сгради, които остават чужда собственост, поради това, че не
подлежат на възстановяване. Предвид това, че при правото на строеж, ефектът на
приращението е изключен в полза на суперфициара, за него възниква и правомощие
да ползва част от земята, върху която е построена сградата, доколкото това е
необходимо за нейното обслужване. Това право, което е производно от
суперфициарното е регламентирано с чл.64 ЗС, според който собственикът на
постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за
използването на постройката според нейното предназначение, освен когато в акта,
с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Следователно правото по чл.64 ЗС възниква за
собственика на сградата. В настоящия случай, собственик на построената в имота
сграда не е ответника, доколкото се установи, че тя е построена по времето
докато имотът е бил държавна собственост. Към онзи момент по силата на чл.92
ЗС, собственик на новоизградените постройки, които не се обхващат от ефекта на
реституцията е станал собственика на земята – конкретно Държавата. След
отмяната на отчуждаването на терена, е възникнала суперфициарна собственост,
като собствеността върху новата сграда е била отделена от собствеността върху
терена. След влизане в сила на §7, ал.1 ЗМСМА / отм./ собствеността върху
сградата е преминала върху общината, а следователно и тя е и титуляр на правото
уредено в чл.64 ЗС.
Съдът намира, че нито обременяването
на имот с право на строеж, нито правото на суперфициара да ползва част от
терена, се отразяват на легитимацията на собственика на земята, върху която е
построена сградата. Тези права не изключват, а само ограничават правото на
собственост. Притежателят на земята продължава да е титуляр на т.н. „гола“ собственост,
като за него остава възможността да се разпорежда с имота, макар да е ограничен
в неговото ползване от наличието на суперфиция. Доколкото суперфициарът не
придобива други права върху терена, освен предвидените в чл.64 ЗС, които не са
свързани с отчуждаване на правото на собственост, не може да се приеме, че е
налице хипотеза на загубване на правото на собственост по смисъла на чл.99 ЗС.
От това следва, че ищците, които по силата на реституция са си възстановили
земята, но не и построените след отчуждаването сгради, притежават собствеността
върху целия терен, но по отношение на площта визирана в решението на
Пловдивския апелативен съд, тази собственост е „гола“. Точно поради това, не
може да се възприеме тезата, че с решението по чл.108 ЗС, апелативната
инстанция е отхвърлила иска в неговата цялост. Следва да се съобрази
обстоятелството, че решението на Пловдивския апелативен съд е постановено преди приемането на Тълкувателно решение № 4/2014г. на ВКС, ОСГК в т.2 на което са дадени
разяснения, че по ревандикационният иск съдът дължи произнасяне с диспозитив
относно установяване на собствеността и с друг – относно предаване на
фактическата власт, като е възможно вторият от тях да бъде и отхвърлителен. Но
дори и преди постановяване на тълкувателният акт, в практиката бе възприето, че
искът по чл.108 ЗС може да бъде уважен в установителната си част и отхвърлен в
осъдителната, стига за ответника да са налице основания да държи вещта. Именно
в този смисъл следва да се разбира постановеното от Пловдивския апелативен съд
решение. Извод в тази насока следва от изложените към него мотиви / лист 29 от настоящото дело/, където съдът посочва, че обстоятелството, че цялото дворно място е реституирано на ищците
е без значение за новопостроеното след отчуждаването. Тоест отхвърлянето на
иска по отношение на процесните 744 кв.м. и построените върху тях сгради, е не
защото ищците не се легитимират като собственици, а защото е прието, че към
момента та приключване на устните състезания по делото за ответника е било
налице основание да държи тази част от имота.
От гореизложеното, а именно, че
ищците не загубват правото си върху земята, върху която са построени сградите,
произтича и интересът им от водене на отрицателен установителен иск. Ищците
биха придобили права, в случай на отчуждаване на имота за държавни или общински
нужди, защото като собственици на терена, те биха получили обезщетение за
земята, а суперфициарът само за стойността на сградата. Тоест независимо от
това, че собствеността им е обременена, ищците имат интерес да отрекат
заявените върху вещта права от страна на ответниците.
Неоснователен е доводът на втория ответник, че
сградата е придобита от църквата, тъй като средствата за построяването ѝ са
били предоставени от нея и на нейно име е било издадено строително разрешение.
Влагането на средства за изграждане на имот върху чужда земя не съставлява
способ за придобиване на собствеността върху построеното, в случаите когато не
е налице учредено вещно право на строеж. Що се отнася до строителното
разрешение, то е само административен акт, който има отношение към законността
на постройката и не може да замени процедурата по отстъпване на право на
строеж. Освен това, по делото се установи, че строителното разрешение е било
издадено на името на ОбНС П.. Документът на който се позовава вторият ответник
не засяга строителството на сградата, а изграждане на водопроводна връзка / лист 172/.
Съдът намира за неоснователни доводите на ответниците
с които същите се позовават на изтекла в тяхна полза придобивна давност.
С представения по делото констативен нотариален акт
ответникът Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“ – гр. Пловдив е
признат за собственик на процесните идеални части от имота въз основа на
придобивна давност. Така издаденият нотариален акт не се ползва с материална
доказателствена сила относно удостовереното с него право на собственост /в този смисъл Тълкувателно решение № 11/2012г. на
ВКС, ОСГК/.
Съгласно чл.79, ал.1 ЗС правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение
на 10 години.
Съгласно разпределението на доказателствената тежест
по предявения отрицателен установителен иск, ответниците следва да докажат
фактите които пораждат правото на собственост върху процесния недвижими имот.
Необходимо е в тази връзка да се докаже, че е установена фактическа власт върху
имота с намерение той да бъде държан като свой и противопоставяйки се на
правата на предишния собственик, както и че владението е продължило спокойно и
явно в продължение на предвидения от закона срок.
По настоящото дело не са представени доказателства от
които да може да се извлече безспорен извод, за осъществяване на изброените
по-горе факти. Ответникът Евангелска петдесятна църква „Светлина на света“ –
гр. Пловдив е ползвал имота, като предоставен му след отчуждаването.
Предоставянето е било извършено по отменения Закон за наемните отношения. Не е
било учредено право на строеж, а отношенията между църквата и ОбНС Пловдив,
респективно Община Пловдив са продължили да се развиват като наемни, което е
видно от цитираната по-горе кореспонденция. Това означава, че фактическата
власт не е упражнявана с явно намерение имотът да се държи като свой. Липсват и
доказателства, че това намерение е било променено и това обстоятелство е било
манифестирано спрямо държавата, а по-късно, след реституцията - спрямо ищците.
Следва да се има предвид и това, че в периода от 1983г. до 1996г. имотът не е
могъл да бъде придобит чрез давностно владение, тъй като е бил държавен и
попадал под забраната на чл.86 ЗС в относимите за периода редакции на нормата / Изв. бр.92/1951г. и ДВ бр. 31/1990г./.
От друга страна – първият ответник „Християнски живот“
ООД не може да бъде считан за добросъвестен владелец, след извършването на
апорта, тъй като към този момент както църквата, така и това дружество са били
представлявани от едно и също лице – п. Б.Д..
Предвид така изложеното, съдът намира, че доводите за
придобиване по давност на процесния поземлен имот не могат да бъдат възприети.
С
оглед изложеното съдът намира, че ответниците не са доказали, че са собственици
на спорните идеални части от процесния недвижим имот, както и на правото по чл.64 ЗС, поради което
предявеният иск е основателен и следва да се уважи.
Тъй като издаденият нотариален акт
по обстоятелствена проверка, легитимира ответника Евангелска петдесятна църква
„Светлина на света“ – гр. Пловдив като собственик на идеални части от недвижимия
имот, следва съобразно чл.537, ал.1 ГПК същият да бъде отменен.
На осн. чл.78, ал.1 ГПК, ответниците
следва да заплатят на ищеца деловодни разноски в размер на 2052,53 лв., от
които 1400 лв. адвокатски хонорар / лист
342/, 100 лв. депозит за вещо лице /лист 126/ и
общо 552.53 лв. държавни такси / л.50,
61,63/.
Мотивиран така, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на осн. 124, ал.1 ГПК, по иска
предявен от М.С.Т. ЕГН **********, п. в
хода на производството и заменена от наследника С.Т.Б. ЕГН ********** с адрес ***
и А.С.Т. ЕГН ********** , с адрес ***, че
ответниците „Християнски живот“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. Шумен, ул. Владимир Вичев №14 и Евангелска петдесятна църква
„Светлина на света“ – гр. Пловдив ЕИК ********* със седалище и адрес гр.
Пловдив, район „Южен“, ул. Перуника №22 не
са собственици на 744/6891
ид.ч.- от недвижим имот находящ се в гр. П.***********, застроен и незастроен,
целият с площ от 6891 кв.м., представляващ п.и. № *** от кв. ********* по плана
на гр. П., при граници и съседи: *********************, който поземлен имот към
настоящия момент представлява имот с идентификатор ******* по кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-48/03.06.2009г. с
площ от 7100 кв.м. при съседи: ***************,
КАКТО И ЧЕ, ответниците не
притежават правото по чл.64 от ЗС, за ползване на реална част от 744 кв. м. от
описания имот.
ОТМЕНЯВА, на осн. чл.537, ал.2 ГПК, Нотариален акт за собственост
върху недвижим имот по обстоятелствена проверка № **********, съставен на **********.
от Н.************.
ОСЪЖДА „Християнски живот“ ООД и Евангелска петдесятна
църква „Светлина на света“ – гр. Пловдив да заплати на С.Т.Б., като страна
наследник на М.С.Т. и А.С.Т., на осн.
чл.78, ал.1 ГПК, сумата 2052,53лв. /две хиляди петдесет и два лева и 53 ст./,
представляваща деловодни разноски.
На осн. чл.115 ЗС съдът дава на ищеца
шестмесечен срок, считано от датата на влизане в сила на настоящото решение, да
отбележат същото в регистъра по вписванията, след изтичането на който срок
вписването на исковата молба ще загуби действието си.
Решението е постановено при участието на Община
Пловдив, като трето лице помагач на страната на ищците.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването пред Пловдивския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./Ж.Желев/
Вярно с оригинала
ВД