Номер 142813.11.2020 г.Град Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ВарнаIII състав
На 13.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Даниела С. Христова
Светлана К. Цанкова
като разгледа докладваното от Юлия Р. Бажлекова Въззивно гражданско
дело № 20203100501687 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от «Премиер груп»ООД със седалище и адрес на
управление, **********, представлявано от В. Б. Б., чрез пълномощника адв. Н.С. - ВАК
срещу постановеното решение №1295/11.03.2020г. по г.д.№6708/2019 на ВРС, 7-ми състав, с
кето по предявен от П. М. П. иск с правно основание чл.213, ал.2 КТ въззивникът е осъден
да му заплати сумата от 23072,09лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане
до работа в периода м.01.2019г. – м.04.2019г. включително, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба – 03.05.2019г. до окончателното изплащане
на задължението. Счита се, решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
като постановено в противоречие с материалния закон. Излага се, че от събраните по делото
доказателства безспорно се установява, че на основание чл.67, ал.1, т.1 КТ между страните е
сключен трудов договор със 6-месечен срок на изпитване, уговорен в полза на работодателя
с трудово възнаграждение – 1000лв. и място на работа гр.Варна. В последствие с
допълнително споразумение от 19.11.2018г. е променено мястото на работа и трудовото
възнаграждение за периода на командироване на ищеца в Норвегия. След завръщането си в
България в периода 02.01.2019г.-18.02.2019г., ищецът многократно е разговарял с
представители на работодателя. В посочения период на ищеца била предлагана работа и са
му представяни за подпис актове и заповед за прекратяване на правоотношението, които той
е отказал да подпише. Жалбоподателят счита, че трудовото правоотношение е прекратено,
считано от 18.02.2019г. – датата на връчване на заповедта за уволнение и отказа от страна на
работника да я получи. Предвид установеното недобросъвестно изпълнение на задължения
от страна на работника за изпълняване на законни нареждания на работодателя и отказ за
получаване на писмени документи, свързани с ТПО, не е налице недопускане до работа,
поради което и не е възникнало право на обезщетение по реда на чл.213,ал.2 КТ. Посочва се,
че ищецът не е бил възпрепятстван да се явява на работното си място – офиса на
работодателя в гр.Варна. Излага също, че поетото с допълнителното споразумение
задължение на работодателя да изпрати работника на работа в Норвегия, не може да се
тълкува като абсолютно задължение за осигуряване на работа там за целия срок на
споразумението и е в противоречие с правото на работодателя да организира самостоятелно
1
производствения процес и преценката му относно използването на наетите работници и
служители. Счита, че при командироване в рамките на предоставяне на услуги е налице
едностранна промяна на мястото на работа, извършена от работодателя в рамките на
съществуващото ТПО. По изложени подробно доводи и съображения, моли решението да се
отмени като се постанови ново, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира присъждане
на разноските.
С писмен отговор, в срока по чл.263, ал.1 ГПТ въззиваемият П. М. П. изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че решението е правилно и
законосъобразно, като по подробно изложени доводи моли, същото да бъде потвърдено.
Претендира присъждане на разноските по делото.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от надлежна страна и е
допустима.
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл.269, пр.1 ГПК, съдът не открива пороци, водеши до неговата нищожност или
недопустимост.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявен от П. М. П. срещу **********
осъдителен иск с правно основание чл.213, ал.2 КТ за осъждане на ответника да му заплати
сумата от 23072,09лв., представляваща обезщетение за незаконно недопускане на ищеца до
работа за периода м. 01.2019г. – м. 04.2019г., ведно със законната лихва считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното погасяване на задължението. Фактическите
твърдения, на които се основава иска са следните: ищецъте полагал труд при ответника,
считано от 06.08.2018г. по трудов договор № 1144/2018г. със срок за изпитване от шест
месеца, на длъжност «корпусник», с място на работа гр.Варна и основно трудово
възнаграждение в размер на 1000лв. С допълнително споразумение №1/06.08.2018г. е било
променено мястото на работа от кораборемонтен завод в гр. Варна в Браила ,Румъния за
периода 07.08.-03.11.2018г.; с допълнително споразумение №2/19.11.2018г. мястото на
работа е променено на Вард, гр.Бревик , Норвегия за периода 26.11.2018г. – 24.05.2019г.
Ищецът отпътувал за Норвегия на 23.11.208г. ; на 26.11.2018г. постъпил на работа в завода
във Вард; На 24.12.208г. отпътувал за България за Коледни и Новогодишни празници. От м.
януари 2019г. Изчаквал да отпътува отново за Норвегия и в периода м. януари – м. април
2019г., реално не е полагал труд. Втози период, ищецът бил в готовност и многократно
отправял запитвания до работодателя за датаа на отпътуване и искания за предоставяне на
график за работа. Бил уведомен по телефон, от счетоводителя на дружеството, че трудовото
му правоотношение е прекратено на основание чл.71, ал.1 КТ, считано от 18.02.2019г. При
справка в НАП, установил, че е изпратено съобщение за прекратяване на договоро; твърди,
че не му е връчвана заповед за прекратяване на ТПО, не е уведомяван от работодателя и не е
подписвал каквите и да е документи за прекратяване, поради което счита, че същото не е
прекратено валидно. Твърди, че въпреки изразента от него готовност и многократни
обаждания, работодателят не го е включил в графиците за отпътуване за Норвегия, с което
поведение умишлено и без основание не го е допускал до работа, считано от м. януари
2019г., поради което и претендира заплащане на обезщетение.
Ответникът, **********, чрез процесуален представител, с писмен отговор в срока
по чл.131 ГПК и в съдебно заседание, оспорва предявения иск като неоснователен. Излага,
че с ищеца са сключили трудов договор №1144/02.08.2018г. със 6 месечен срок на
изпитване, уговорен в полза на работодателя. В последствие ответникът установил, че към
2
този момент, ищецът е имал друг сключен трудов договор с друго дружество, като в
периода 27.07.2018г. – 10.08.2018г. е ползвал платен отпуск. Посочва, че е запознал ищеца с
норвежкото законодатество относно режима на работа – четири работни седмици,
последвани от минимум две седмици почивка, поради което и иска за заплащане на
обезщетение за м. януари е неоснователен. Твърди, че е получил електронно съобщение от
възложителя на работата в Норвегия, с което е бил уведомен, кои лица възложителят не
желае да бъдат върнати на работа в завода, след извършен подбор въз основа на качеството
на работа. В списъкът фигурира и името на ищеца, поради което счите, че не са налице
основания за ангажирането на отговорност от негова страна. След изясняване на
обстоятелството, че работата в Норвегия ще бъде прекратена, ответникът правил
многократни опити да се свърже с ищеца с цел прекратяването на договорните отношения с
него, но той не отговарял на обажданията. Оспорва твърденията на ищеца, че е посещавал и
се е обаждал в офиса на дружеството. Твърди същоу, че ТПО с ищеца е прекратено на
основание чл.71 КТ.
Съдът, след съвкупна преценка на представените по делото доказателства, както и
предвид становищата на страните, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия
закон, приема за установено следното от фактическа страна:
Няма спор по делото, а и от трудов договор № 1144/02.08.2018г., сключен на
основание чл.67, ал.1, т.1, във вр. чл.70, ал.1 КТ се установява, че между страните е
възникнало ТПО, по силата на което П. М. П. , като работник приел да изпълнява
длъжността „корпусник в корабостроене и кораборемонт“ при ответника – работодател, с
място на работа **********, срещу задължениеито на работодателя да заплаща ОМТВ в
размер на 1000лв. и допълнително възнаграждение от 0,6% за всяка година трудов стаж на
същата или сходна със същия характер работа. С договора, работникът е изразил съгласие да
бъде командирован за срок от 3 месеца по проекти на работодателя извън Република
България. Съгласно представената по делото длъжностна характеристика, в заеманата от
ищеца длъжност е включена в обхвата на ремонтната дейност на ********** и предполага
корпусна работа – сглобяване на секции от корабостроителна ламарина за ново
строителство, корпуси на кораби на територията на Варна и Румъния. Мястото на
изпълнение на служебните задължения са обекти на фирмата на територията на Варна и
Румъния.
С допълнително споразумение №1 към трудов договор № 1144/02.08.2018г., на
основание чл.119 КТ, вр. чл.121, ал.1, т.1 КТ и във връзка с чл.2, т.1 от НУРКИРСРПУ,
страните са уговорили, че за периода07.08.2018г. – 03.11.2018г. мястото на работа на ищеца
е завод Вард, Браила, Румъния. С допълнително споразумение № 2 към трудов договор №
1144/02.08.2018г., на основание чл.119 КТ, вр. чл.121, ал.1, т.1 КТ и във връзка с чл.2, т.1 от
НУРКИРСРПУ, страните са се споразумели, че работникът ще изпълнява длъжността си в
гр.Бревик, Норвегия, завод ВАРД Бревик за периода на командировка от 26.11.2018г. –
24.05.2019г.; уговорено е трудово възнаграждение в размер на 5799лв. за 7,5 работни часове
дневно; договорени са отпуски, официални празници, съобразно норвежкото
законодателство, разходи за транспорт, храна и квартирни.
По делото е представено удостоверение от НАП, от което е видно, че ТПО на ищеца
е прекратено на 18.02.2019г. Представени са и изпартено от работодателя уведомление до
НАП за прекратяване на договора и заповед № 2043/18.02.2019г., на основание чл.71 КТ.
Представено е трудово досие на ищеца, в което се съдържат молби и заповеди за
ползване на отпуск, които не са подписани от ищеца.
3
Представено е и допълнително споразумение №3 от 01.02.2018г. за отмяна на
допълнително споразумение №2, към договор №1144/02.08.2018г., което не е подписано от
работника.
По делото са изслушани показанията на свидетелите: С. Б. К./майка на ищеца//, В.а Г.
и В. Т./ служители в ответното дружество/, се установява, че ищецът се върнал от Норвегия
през м. декември за Коледните и Новогодишните празници. В първия работен ден след
празниците отишъл в офиса на фирмата, където му казали да изчака сформиране на група.
Свидетелката К. заявява, че синат й ходел няколко пъти във фирмата и всяка седмица се
обаждал, защото бил доволен от работата си там, но не заминал. През месец март получил
обаждане, че трябва да отиде да си прлати здравните осигуровки. Свидетелката е научилау
че е освободен от работа, но не знае по каква причина. В показанията си свид. Г. и Т. са
заявили, че на 26.11.2018г. ищецът бил командирован в Норвегия, за което се сключило и
допълнително споразумение към трудовия договор относно почивки, отпуски и заплащане
по норвежкото законодателство. Според свидетелите изискване на норвежкото
законодателство работниците да работят четири седмици, след което две да почиват. На
17.12.2018г. дружеството било уведомено с писмо от възложителя на работата със списък на
работници, които възложителя не иска да бъдат изпращани след приключване на
четириседмичния период, в който фигурирало и името на ищеца. Свидетелите разказват, че
са се случвали такива ситуации и друг път, като дружеството не прекратявало договора със
съответния работник, а му предлага друга работа. Свидетелят Т. съобщил на ищеца, че няма
да заминава за Норвегия. В началото на м. февруари по покана от административен
служител на дружеството за оформяне на документи, ищецът посетил офиса, но отказал до
подпише молби за отпуск и представеното споразумение за прекратяване на предходното. В
края на м. февруари и началото на м. март отново посетил офиса на фирмата и му било
отправено предложение да замине за Хърватска, но той отказал.
Съгласно заключението на ССЕ, размера на обезщетениито за недопускане до работа
е 23079,09лв.
Горе установената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Между страните е налице валидно възникнало ТПО. Предвид липсата на
доказателства, от които да се установява, че заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е връчена на работника или надлежно удостоверяване на отказ от негова
страна да получи заповедта, следва да се приеме, че ТПО между страните не е прекратено,
независимо от изпратеното до НАП съобщение за това.
Не е спорно по делото, че във връзка с основния трудов договор, страните са
подписвали допълнителни споразумения по реда на чл.121а КТ и чл.2 ,ал.1 от Нередба за
условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на
предоставяне на услуги, с които са изменяли за определени период на командироването или
изпращането съществуващото между тях правоотношение относно характера и мястото на
работа, времетраенето на изменението на ТПО, размера на ТВ, условията за полагане на
труд, размера на отпуск, почивни дни и др., посочени в чл.2 от Наредбата.
Страните спорят относно фактите дали ищецът се е явявал на работа в процесния
период от м. януари до м. април 2019г. и дали ответника е извършил действия, с които
обективно е препятствал работника да изпълнява трудовата си функция.
За да е налице основанието за обезщетяване на работника или служителя по чл.213,
ал.2 КТ, освен валидно възникнало трудово правоотношение между страните по делото,
следва да бъде установено и незаконно допускане от страна на работодателя, работникът да
4
изпълнява работата по трудовия договор за времето, докато трае трудовото
правоотношение. За ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на
обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят
дори един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира
труд по трудово правоотношение.
Настоящият въззивен съд намира за основателни доводите в жалбата, според които с
подписаното допълнително споразумение между страните от 19.11.2018г. е налице
командироване и изпращане на ищеца в рамките на предоставяне на услуги. С това
споразумение към основния трудов договор, в който за място на работа е посочено гр.Варна,
работникът се е съгласил и задължил да работи в качеството си на изпратен /командирован/
в Норвегия. Съгласно разпоредбата на чл.121а КТ, при командироване в рамките на
предоставяне на услуги в друга държава, работодателят и работникът уговарят с
допълнително споразумение изменение за срока на командировката поне същите
минимални условия, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи
същата или сходна работа в приемащата държава. А условията по които страните следва да
постигнат съгласие са посочени в чл.2 от Наредбата. С процесното споразумение е изменено
по взаимно съгласие мястото на работа, като работникът се е съгласил, вместо на
посоченото при подписване на трудовия договор място на работа в България, гр.Варна, той
да изпълнява трудовите си задължения и да работи в Норвегия. В случая не е налице
изменение наТПО по отношение на мястото на работа, като задължителен реквизит на
трудовия договор по смисъла на чл.66 КТ, а постигане на съгласие относно временна
промяна на работното място, като място на полагане на труд за времето на
командироването/изпращането. За срока на командироването и изпълнението на работата,
на работника се дължат уговорените в допълнителното споразумение заплащания,
командировъчни, отпуски и почивки. Сключването на такова споразумение за
изпращане/командироване на работника, не дерогира правото на работодателя да
командирова работника за срок, различен от посочения в споразумението или да прекрати
командировнето на работника. Посочването на срок в споразумението не може да се тълкува
като абсолютно задължаване на работодателя да осигури полагането на труд на посоченото
в споразумението работно място и срок. В осъществяване на правата си за организиране на
производствения процес и възлагане н работа в рамките на основното ТПО, работодателят
може да прекрти командироването или да възложи друга работа, включена в обхвата на
длъжностната и на посоченото в договора масто на работа.
В случая в трудовия договор № 1144/2018г. изрично за място на работа е посочено
гр.Варна, поради което невключването на ищеца в графици за извършване на работа в
Норвегия и невключването му в група на изпращани от работодателя работници за работа в
Норвегия не представлява недопускане до работа.
От събраните по делото доказателства, безспорно се установява, че ищецът е бил
командирован в Норвегия, като е реално е полагал труд в завод Вард Бревик в периода
26.11. до 24.12.2018г. След м. декември работодателят не е изпратил ищецът на работа в
Норвегия, тъй като клиентите на дружеството изрично са посочили, че не желаят той да
бъди изпратен за изпълнение на възложената на ответното дружество работа. Предвид
изложените по-горе съображени следва да се приеме, че с неизпращането на ищеца да
работи в Норвегия и подписването във връзка с това на допълнително споразумение не е
изменено основното съществуващо между страните трудово правоотношение.
Обстоятелството, че след месец дкември 2018г., работодателят не е изпратил ищеца на
работа в Норвегия не може да обоснове извод, че ищецът е възпрепятстван от работодателя
да изпълнява трудовите си задължения и не го е допуснал до работа. В изпълнение на
поетите с договор № 1144/2018г. задължения, ищецът е следвало да се явява на работа и да
5
изпълнява трудовите си задължения в уговореното в договора, място на работа, а именно
гр.Варна. От даните по делото се установява, че ищецът в изпълнение на поетите с този
трудов договор задължения, се е явявал на работа на посоченото в него масто на работа –
гр.Варна, ул.“Капитан Петко Войвода“ в периода м. януари, февруари и началото на март
2019г. Не се установява извършване на действия от страна на работодателя, които да
обосновават извод, че е налице недопускане на работа и препятстване на изпълнение на
трудовите задължения на ищеца в мастото на работа – гр.Варна. Напротив от
доказателствата по делото се установява, че работодателят не е прекратил трудовото
правоотношение с работника. Ищецът е допускан до мястото на работа, провеждани са
срещи и разговори, на които работодателят е отправял и предложения за ново
командироване и изпращане на работа в друга държава, за което не е получено съгласие от
страна на работника. Въпреки издадената заповед за прекратяване на правоотношението по
реда на чл.71 КТ от 18.02.2019г. от доказателствата по делото се налага извода, че
фактически ищецът е допускан до работа през м. февруари 2019г., като въпреки, че е бил
уведомен, по телефона, че няма да бъде изпратен в Норвегия, той е се е явил в офиса на
дружеството- работодател, като е демонстрирал намерението си да продължи да работи и
заема длъжността, съгласно сключения между страните договор № 1144/2018г., като е
допускан до работното място, посочено в този договор.
С оглед на изложеното, настоящият състав счита предявената претенция за изцяло
неоснователна, поради което и първоинстанционното решение, с което искът е уважен и е
осаден ответникът да заплатят на ищеца сумата от 23072лв. обезщетение за недопускане да
робота за периода м. 01.2019г. – 04.2019г. следва да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което се отхвърли искът с правно основание чл.213, ал.2 КТ.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК П. М. П. , следва да бъде осъден да заплати на
«Премиер груп»ООД сума в размер на 1061,61лв., представляващи разноски в
производството.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 1295/11.03.2020г. постановено по г.д.№6708/2019г. По описа
на ВРС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска предявен от П. М. П. , ЕГН **********, от ********** срещу
«**********, със седалище и адрес на управление ********** да му заплати сумата от
23072,09лв., представляваща обезщетение за недопускането му до работа за периода м.
01.2019г. до м. 04.2019г. на основание чл.213, ал.2 КТ.
ОСЪЖДА П. М. П. , ЕГН ********** да заплати на «********** със седалище и
адрес на управление ********** сумата от 735лв., представляваща рразноски на основание
чл.78, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен срок
от връчването му по реда на чл.280 и сл. от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7