Р Е Ш
Е Н И Е
Гр.София,26.10.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на тринадесети октомври
през
две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлиана Шулева
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното
от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело
№ 3660 по описа за 2019 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 556727 от 07.12.2018 г. по гр.д. № 24425 по
описа за 2018 г. на Софийски районен съд, III-то г.о., 141-ви състав се:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422 , ал.1 ГПК
от „Р.“ ООД срещу Софийски университет „Св. Климент Охридски“, искове, че
Софийски университет „Св. Климент Охридски“ дължи на „Р.“ ООД на основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ, сумата 347,70 лв., представляваща стойност на
доставени стоки по договор за покупко - продажба, начислена по фактура №
214207/ 27.09.2017г., ведно със законната лихва върху същата от датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 29.12.2017г., до окончателното
изпълнение, която сума е предмет на заповед за изпълнение от 13.02.2018г.,
издадена по ч.гр.д. № 90408/ 17г. по описа на СРС, 156 – ти състав.
Подадена е
въззивна жалба от СУ „Св.К.О.“, ответник пред СРС. Решението се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност на така
постановеното решение. Твърди се, че СРС не бил обсъдил събраните по делото доказателствата
в тяхната съвкупност. Неправилно бил приел, че вземането е изискуемо от датата
на доставката. Твърди, че по делото не били ангажирани доказателства за реално
изпълнение на договора за доставка. Сочи, че фактурата била издадена
предварително като уговорката била плащането да бъде направено след доставката.
В случая фактура № 214207/27.09.2017 г. на стойност в размер на 347,70 лв. с
ДДС не била двустранно подписана затова не можела да удостовери предаването на
стоката. Освен това фактурата и приемо-предавателния протокол били подписани от
лице, което не представлява възложителя /въззивник/. Счита, че осчетоводяването
на фактурата, включването й в дневниците по ЗДДС на продавача и купувача,
разчитането на ДДС с бюджета, съставлявало признание за възникването на
продажбеното правоотношение и размера на паричното задължение, но не били
достатъчни като доказателства да установят реалното извършване на доставката.
Тъй като не се установило стоката да е предадена, то купувачът не дължал
плащане на цената. Следвало да се има предвид уговореното в чл.4, ал.6 на
договора, съгласно което цената ставала дължима в 30-дневен срок считано от
датата на която изпълнителят е входирал оригиналната фактура и приемо-предавателния
протокол с придружително писмо в отдел „Секретариат и деловодство“. Тази
уговорка следвало да се тълкува по реда на чл.20 вр. с чл.20 а от ЗЗД. Счита,
че за начален момент следва да се приеме датата 04.12.2018 г. на която дата е
представен оригинала на приемо-предавателния протокол в проведеното на същата
дата публично съдебно заседание. При това положение 30-дневния срок за плащане
не бил изтекъл към датата на приключване на устните състезания и затова
плащането не било станало изискуемо.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена
като неоснователна и недоказана. Претендират се разноски.
По възззивната жалба е постъпил отговор от „Р.“
ООД, ищец пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и
правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че от СРС не са
допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Сочи,
че по делото било установено, че страните са били обвързани от договорно
правоотношение и ищецът бил изправна страна по същия – уговорените стоки били
доставени. Последното се установявало от събраните по делото доказателства –
писмени и гласни, вкл. свидетеля, който бил служител на ответника. Претендират
се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За
първоинстанционното въззивникът е уведомен на 28.12.2018 година.
Въззивната жалба е
подадена на 11.01.2019 година /по пощата/, следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и
предявеният иск по чл.79 ЗЗД е уважен изцяло, то
следователно въззивната жалба се явява допустима.
Следователно въззивната
жалба се явява допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес.
За издадената на 13.02.2018 г. по ч.гр.д.№ 90408 по
описа за 2017 г. на СРС, 156 състав, заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК длъжникът СУ „Св.К. О.“ е уведомен на 08.03.2018 г.
Възражение по
чл.414 ГПК е подадено на 13.03.2018 г.
На заявителя е било указано, че може да предяви иск за
сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 23. 03.2018
г.
Исковата молба е подадена в СРС на 02.04.2018 г. ,
т.е. в срока по чл.415 ГПК.
По доводите
във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че от представените по делото доказателства – фактура от 27.09.2017 г.,
приемо-предавателен протокол, свидетелските показания на Т. Ч., се установява,
че страните са обвързани от договор за доставка на стоки- консумативи. Ищецът
бил изправна страна по договора- поръчаните консумативи били доставени и приети
от свидетелката без забележка. Ответникът нито твърдял, нито бил доказал да е
изплатил цената на доставените стоки. Затова претенцията на ищеца била
основателна; вземането е признато за установено.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема, че страните по спора са обвързани от
облигационно отношение, което е обективирано в договора от 30.09.2014 г.- за доставка
на консумативи и аксесоари за офис техника.
Изпълнението на задълженията по договора от страна на
ищеца се установява от представения по делото приемо-предавателн протокол от
27.09.2017 г./л.24 по делото пред СРС/. Касае се за доставка на същата стока –
копирна хартия и на същата стойност, за която е издадена процесната фактура.
Видно от същият стоките са получени от възложителя
/въззивник/ като това обстоятелство е скрепено с подпис на лицето, което е
получило стоките – Т. Ч.. Последната е посочена като „Отговорен за СО клиент“.
Действително, с отговора по чл.131 ГПК ответникът
/въззивник в настоящето производство/ е оспорил авторството по отношение на
подписалия този протокол и съдът на основание чл.193 ГПК е открил производство
по оспорване, виж определението от 11.10.2018 г./л.43 по делото пред СРС/,
представляващо и доклад по чл.140 ГПК.
За установяване автентичността на подписа върху
приемо-предавателния протокол е разпитана като свидетел самата Т.Ч., която при
разпита си в о.с.з., състояло се на 04.12.2018 г. е заявила, че знае за
търговските отношения между страните по спора; същите са възникнали при
условията на Закона за обществените поръчки и се отнасят за доставка на
материали. Самата тя като служител на СУ „Св.Климент Охридски“ е определена да
заявява и получава поръчаните материали. Стоките по процесната фактура самата
тя е заявила и получила. Свидетелката сочи, че подписът за получател е нейн.
Приемо-предавателния протокол също е подписала тя. След подписването на
протокола стоката се прибира в склада и се раздава на служителите на СУ, когато
е необходимо. Свидетелката изрично е посочила, че не е подавана рекламация от
името на възложителя.
Възражението по отношение на представителството на
страната на възложителя се прави едва с въззивната жалба. Същото, обаче, се
явява и неоснователно с оглед свидетелските показания на Т. Ч..
Наред с това от заключението на допуснатата, изслушана
и приета от въззивната инстанция, съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена от
страните, се установява, че ищецът е осчетоводил процесната фактура; същата е
включена в дневника за продажби по ДДС за 09.2017 г. като е отразена и в
справката-декларация по ДДС и данните са подадени в ТД на НАП с уведомление.
Вещото лице Д. е констатирала, че счетоводството на ищеца е водено редовно. В
счетоводството си ответникът е отразил процесната фактура с известно закъснение-
през м.12.2017 г. като същата е осчетоводена по сметка 401 „Задължение към
доставчици“ по партидата на „Р.“ ООД. Фактурата е включена в дневника за
покупки по ДДС през 04.2018 г. и по нея не е ползван данъчен кредит. В
счетоводството на ответника няма отразено плащане по процесната фактура и
общата сума в размер на 347,70 лв. фигурира в счетоводните регистри като крайно
салдо, представляващо непогасено задължение на ответника към ищеца. Всичко това
означава, че е налице своеобразно признание от страна на ответника на неговото
задължение към ищеца.
Нещо повече, вещото лице Д. е посочила, че в дневника
за покупки за ДДС няма колона, където да се записва получаване на стоката по
фактурата и такива отразявания не се правят. Както посочихме по-горе получаването
на стоката е удостоверено с подписването на приемо-предавателния протокол и
потвърдено с показанията на свидетелката Чанева, която е приела процесната
стока.
При това положение правилно е прието от СРС, че иска по
чл.422 ГПК вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД е доказан и основателен.
Следва да отбележим, че иск по чл.422 ГПК вр. с чл.86,
ал.1 ЗЗД не е бил предявен поради което доводите във въззивната жалба по
отношение на това от кой момент купувачът изпада в забава не подлежат на
обсъждане.
Пред
въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
На
въззиваемата страна се следват разноски; същата претендира такива съобразно
списъка по чл.80 ГПК, депозиран на 07.08.2019 г., а именно: адв.възнаграждение
в размер на 360 лв. с ДДС и възнаграждение за вещо лице в размер на 100 лв. или
общо 460 лв.
Въззивната инстанция, обаче , намира че на въззиваемата страна
следва да бъдат присъдени разноските само за вещо лице в размер на 100 лв.
По отношение на разноските за адв.възнаграждение
въззивната инстанция счита, че такива не следва да бъдат присъдени доколкото
служебно известно е, че въз основа на един и същ договор за обществена поръчка
са издадени множество фактури за събиране на вземанията по които въззиваемото
дружество е образувало много заповедни производства и съответно такива по
чл.422 ГПК /описани на л.30-38 от отговора по исковата молба/.
Отговорността за разноски цели не да обогати
кредитора, а да възстанови реално направените разноски, виж в този смисъл РЕШЕНИЕ
№ 325 ОТ 29.12.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4263/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС.
В конкретния случай за всяко
едно от вземанията на въззиваемия /ищец пред СРС/ с незначителен интерес/под
1000 лв./ защитата се осъществява от един и същ адвокат като във всяко едно от
производството се претендира адвокатски хонорар.
Съгласно
чл. 3 ГПК, участващите в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените
им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато
участниците в процеса упражняват правата си недобросъвестно с цел да бъдат
увредени права и законни интереси на други действие в разрез с основните права
на гражданите (чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България),
извършеното процесуално действие е при злоупотреба с право, поради което не
следва да бъде зачетено от правозащитния орган.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 556727 от 07.12.2018 г. по гр.д. № 24425 по
описа за 2018 г. на Софийски районен съд, III-то г.о., 141-ви състав, изцяло.
ОСЪЖДА СУ „Св.К. О.“, ЕИК ******, с адрес на управление:***,
съдебен адрес:***, централна сграда –Ректорат, отдел „Имоти“, кабинет № 13, да заплати на „Р.“ ООД, ЕИК ******,
съдебен адрес: ***, сумата в размер на 100
лв. – разноски за вещо лице пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: