№ 2185
гр. София, 09.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100509785 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20124013 от 26.05.2021 г. по гр.д. № 58423/2020 г.
Софийски районен съд, 75 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*******, срещу В. С.И.., ЕГН **********, Е.И.И.., ЕГН **********, и С.И..И,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал.
1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответниците дължат на ищеца, както следва: В. С.И.. - сумата от 1 059.64 лв.–
главница, представляваща стойността на потребена и незаплатена топлинна
енергия за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2019 г. за имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, сумата от 139.82 лв. – лихва за забава за периода
15.09.2017 г. - 07.02.2020 г., сумата от 50.24 лева - такса за дялово
разпределение за периода 01.01.2017 г. - 30.04.2019 г., и сумата от 9.56 лева -
лихва за забава върху претендираната главница за дялово разпределение за
периода 03.03.2017 г. - 07.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 21.02.2020 г. (датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК) до изплащане на сумите; Е.И.И.. - сумата от 264.91 лв. –
главница, представляваща стойността на потребена и незаплатена топлинна
1
енергия за периода м. 05.2016 г. – м. 04.2019 г. за посочения по-горе
недвижим имот, сумата от 34.96 лв. – лихва за забава за периода 15.09.2017 г.
-07.02.2020 г., сумата от 12.56 лева - такса за дялово разпределение за
периода 01.01.2017 г. - 30.04.2019 г., и сумата от 2.39 лева - лихва за забава
върху претендираната главница за дялово разпределение за периода
03.03.2017 г. - 07.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците,
считано от 21.02.2020 г. (датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК)
до изплащане на сумите, и С.И..И – сумата от 264.91 лв. – главница,
представляваща стойността на потребена и незаплатена топлинна енергия за
периода м. 05.2016 г. – м. 04.2019 г. за посочения по-горе недвижим имот,
сумата от 34.96 лв. – лихва за забава за периода 15.09.2017 г. - 07.02.2020 г.,
сумата от 12.56 лева - такса за дялово разпределение за периода 01.01.2017 г.
- 30.04.2019 г., и сумата от 2.39 лева - лихва за забава върху претендираната
главница за дялово разпределение за периода 03.03.2017 г. - 07.02.2020 г.,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от 21.02.2020 г. (датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК) до изплащане на сумите.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето лице
помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД,
който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Неправилно и в противоречие с действителното фактическо и правно
положение СРС приел, че ответниците „не са клиент и потребител“. По
смисъла на разпоредбата на § 1, т. 42 ДР ЗЕ, действаща в процесния период,
потребител на топлинна енергия за битови нужди било физическо лице –
собственик или ползвател на имота, което използва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване за домакинството си. Формираното у съда убеждение, че
„лицето“ не е в облигационно правоотношение с ищеца противоречало
изцяло на закона. Чл. 153 ЗЕ визирал, че клиент е всяко лице – собственик и
титуляр на вещно право на ползване. Законът априори приемал, че всяко лице
– собственик или носител на вещни права върху топлоснабдения имот, е
потребител и съответно се намирал в облигационно правоотношение с
ищцовото дружество. Съдът приел, че „лицето“ не е собственик на
топлоснабдения имот, като изходил от представеното по делото
2
постановление. Не били обсъдени доказателствата в тяхната цялост и
взаимовръзка, с което бил постановен един неправилен съдебен акт. Поради
това моли съда да отмени атакуваното решение, вкл. в частта за разноските и
вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемите страни В. С.И.., Е.И.И.. и С.И..И не са депозирали
отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК и не вземат становище по жалбата.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възраженията на
длъжниците срещу издадената по гр.д. № 9638/2020 г. на СРС, 75 състав
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите
суми са депозирани в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове
по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и същите са
допустими. С оглед оплакванията в жалбата решението следва да бъде
потвърдено по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
3
2/17.05.2018 г. по тълк.д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по
продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо
от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за
енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на
договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл.
149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на топлинна
енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди,
какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение в т. 2а от
§ 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.) е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. Присъединяването на топлофицирани жилищни
сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на
заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа
на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на
вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани
одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна
по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Клиенти на топлинна енергия за
битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба
на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните
общи условия директно с топлопреносното предприятие.
4
В случая с отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131
ГПК, ответниците изрично са оспорили твърдението на ищеца за наличие на
облигационни правоотношения между страните по доставка на топлинна
енергия за битови нужди за процесния имот.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е било да
установи чрез пълно и главно доказване факта, че ответниците са клиенти
на топлинна енергия, както му е указано с изготвения на основание чл. 146
ГПК доклад. За доказване на този факт ищецът не е представял
постановление, както се поддържа в жалбата. Представил е молба от ДСК до I
нотариус при Народен съд - гр. София за вписване съгласно чл. 24 от Закона
за Държавната спестовна каса на законна ипотека, обезпечаваща изплащането
на отпуснат заем за жилищно строителство на И.М. И. и В. С.И..
по отношение на процесния имот, която ипотека е вписана на 30.05.1994 г.;
молба-съгласие за заличаване на законна ипотека от 2006 г. и удостоверение
за наследници от 05.11.2019 г., съгласно което И.М. И. е починал на
26.12.2004 г. и е оставил за наследници ответниците – съпруга и деца.
Настоящият състав намира, че молбата за вписване на законна ипотека
по чл. 24 ЗДСК (отм.) не представлява пряко доказателство, удостоверяващо
титулярството в правото на собственост върху топлоснабдявания имот. Като
основание в молбата е посочен договор по чл. 117 ЗТСУ, който договор към
момента на вписване на законната ипотека не е подлежал на вписване
съгласно чл. 18 ЗС и Правилника за вписванията в относимата им редакция.
Същевременно съгласно чл. 24, ал. 3 ЗДСК (отм.), вписването и заличаването
на законна ипотека се извършва въз основа на писмо на Държавната
спестовна каса, без да се представя договор или други книжа. От това следва,
че при вписване на законната ипотека по този ред не се извършва проверка
относно правото на собственост на ипотекарния длъжник върху имота –
предмет на ипотеката. Поради това този документ може да служи само като
индиция, че посочените в него лица са притежавали право на собственост
върху процесния имот, но не е достатъчен, за да обуслови категоричен извод
в тази насока. По делото не са представени други доказателства, от които да
се установи твърдяното право на собственост. Ето защо правилно районният
съд е приложил неблагоприятните последици на правилата за разпределение
на доказателствената тежест, като е приел недоказания факт за неосъществил
5
се.
След като не е доказано наличие на облигационно правоотношение
между страните по доставка на топлинна енергия за битови нужди относно
процесния имот, ответниците не дължат цената на доставената в имота
топлинна енергия, а предявените искове са неоснователни и подлежат на
отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивника не се
следват, а от въззиваемите не се претендират, поради което разноски не се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20124013 от 26.05.2021 г., постановено
по гр.д. № 58423/2020 г. на Софийски районен съд, 75 състав
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на въззивника
„Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6