П Р И С Ъ Д А

 

 

№                                           Година 2020г.                                                          гр. София

                                              

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

 

Софийски градски  съд                                                                      VІІІ въззивен състав

 

На   15.06.2020г. /петнадесети юни две хиляди и двадесета година/                            

В публично заседание в следния състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА МУМДЖИЕВА

                                                                ЧЛЕНОВЕ: 1.ВЕСЕЛИНА СТАВРЕВА

                                                                                       2.ИВАН КИРИМОВ

 

 

Секретар: Татяна Шуманова

Прокурор: Нина Янева

Като разгледа докладваното от съдия М.Мумджиева

            наказателно  ВНОХД № 5058 по описа за 2019 година,въз основа на закона и доказателствата по делото, на основание чл. 334, т.2, НПК, чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК

                                              

П Р И С Ъ Д И :

 

ОТМЕНЯ изцяло присъда от 16.04.2019г. на СРС, НО, 98 с-в по НОХД 10281/2016г.

 

като вместо това ПОСТАНОВЯВА

 

        ПРИЗНАВА подс. Д.А.Р. – българска гражданка, родена на ***г. в гр. С., неомъжена, със средно образование, осъждана, живуща ***, с ЕГН ********** за НЕВИНОВНА в това, че в периода от 13.06.2015г. до 16.06.2015г. в гр. София, в условията на продължавано престъпление - с две деяния, които осъществяват поотделно един състав на едно и също престъпление, извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на предшестващите, с цел да набави за себе си имотна облага, да е възбудила и поддържала заблуждение у М.И.Д.и И.В.Б.и с това да е причинила на И.В.Б.имотна вреда в размер на 1050лв., както следва:

- на 13.06.2015г. в гр. София с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудила заблуждение у М.И.Д.и И.В.Б., че ще им осигури ползването под наем на жилище, находящо се в гр. София. ж.к.»*********и с това да е причинила на И.В.Б.имотна вреда - парична сума в размер на 50 /петдесет/ лева, представляваща капаро с оглед последващото сключване на договор за наем;

- на 16.06.2015г. в гр. София с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудила заблуждение у М.И.Д.и И.В.Б., че ще им осигури ползването под наем на жилище, находящо се в гр. София. ж.к.»*********, като подписла договор за наем на апартамента и с това да е  причинила на И.В.Б.имотна вреда - парична сума в размер на 1000 хиляда/ лева, представляваща наемната цена за два месеца и депозит, поради което и на основание чл. 304 НПК я ОПРАВДАВА по обвинението за извършено от нея престъпление по чл. 209, ал.1, вр. с чл.26, ал. 1 НК.

На основание чл.190, ал.1  НПК разноските по делото в размер на 274, 85 лева следва да останат в тежест на държавата.

Присъдата подлежи на касационно обжалване и протест в 15-дневен срок от днес пред ВКС.

 

                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                       ЧЛЕНОВЕ:

 

                                                                      

1.

 

 

           

                                                           2.

 

 

 

 

 

 

Мотиви към присъда от 15.06.2020г. по ВНОХД 5058/19г.

по описа на СГС, НО, VІІІ въззивен състав

 

Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба  от защитника на подсъдимата Д.Р. – адв. А.Д. (с пълномощно – л. 37, ДП) срещу присъда от 16.04.2019г. на СРС, НО, 98 състав по НОХД 10281/2016г., с която подсъдимата Д.Р. е призната за виновна по обвинението за извършено от нея престъпление по чл. 209, ал.1 вр. чл. 26, ал.1 вр. с чл. 55, ал.1, т.1 НК, като е осъдена на лишаване от свобода за срок от шест месеца, при първоначален „общ“ режим. Съдът на основание чл.68, ал.1 от НК е привел в изпълнение наказанието „лишаване от свобода“ в размер на шест месеца, наложено на подс. Д.Р. по НОХД № 13150/2014г. по описа на СРС, което е постановил да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 189, ал.3 НПК подсъдимата е осъдена да заплати разноски, както следва – 64, 90 лева по сметка на СДВР и 209,95 лева по сметка на СРС, а на осн. чл. 190, ал.2 от НПК - да заплати 5 лева държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.

В жалбата и допълнението към нея се твърди, че присъдата е неправилна, необоснована и незаконосъобразна, постановена в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Посочва се, че в мотивите към нея съдът се е задоволил само да изложи собствената си житейска гледна точка, без да обоснове изводите си, основавайки се на законосъобразен анализ и преценка на събрания по делото доказателствен материал. Твърди се, че в кръга на установените по делото факти е, че подсъдимата не имала намерение да причини другиму имотна вреда, а да  пребивава във Великобритания известно време, за да работи, респективно да освободи наетото от нея жилище. Защитата твърди, че това свое намерение подсъдимата  осъществила на 18.06.2015г., т.е. два дни преди 20.06.2015г. – датата, на която М.Д.и И.Б.е следвало да се нанесат в наетия от тях апартамент. Излага се довод, че преди заминаването си подсъдимата е предоставила на наемателите 2 броя ключове за въпросното жилище именно с намерението те да го ползват съгласно постигнатата между тях писмена уговорка. В жалбата се изтъква, че от събраните по делото доказателства не се установяват елементите от обективната и субективната страна на престъплението измама по смисъла на чл.209, ал.1 от НК. Прави се искане за отмяна на първоинстанционната присъда и постановяване на нова, с която подс. Р. да бъде призната за невиновна по повдигнатите й обвинения. Алтернативно, в случай че съдът приеме подсъдимата за виновна, защитата предлага да се приложи разпоредбата на чл.209, ал.3 НК, като й се наложи наказание „пробация“ с аргумента, че се касае за маловажен случай на деяние по чл.209, ал.1 от НК.

С подадената жалба и допълнение към нея не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.

Атакуваният съдебен акт е от категорията актове, които подлежат на проверка по реда на глава XXI от НПК. За правилното решение на делото и за да обезпечи изпълнението на правомощията си по чл. 313 от НПК, въззивният съд е счел, че са били налице основания за провеждането на  съдебно следствие за събирането на гласни доказателства (показанията на св. Х., св. А.Н.), както и на писмени доказателства – справка за съдимост на подсъдимата, заверен препис от протоколно определение по  НОХД № 13150/2014г. по описа на СРС от 08.04.2015г., с което е одобрено споразумение по отношение на подсъдимата (л. 78-л.80, ДП), справка от ГДИН дали и кога подсъдимата е изтърпявала наказание „лишаване от свобода“ и „пробация“, дали и кога по отношение на нея е била изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража“ и  ако това е така – данни за наказателното производство, по което  е била взета такава мярка за неотклонение.

В производството пред съда е било проведено съдебно следствие с разпит на свидетели, като са събрани и писмени доказателства относно личността на подсъдимата.

В хода на съдебните прения  защитата моли съдът да уважи депозираната въззивна жалба и да отмени обжалваната присъда като неправилна и незаконосъобразна, като постанови нова, с която да признае подсъдимата за невиновна по повдигнатото й обвинение. Защитникът изразява становище, че показанията на разпитаните от въззивния съд свидетели са източник на доказателства за това, че подсъдимата към момента на сключване на процесния договор за наем е имала както възможността, така и намерението да отдаде процесното жилище под наем. Твърди се, че неизпълнението на поетите от подсъдимата задължения по договора за наем е свързано с  отказа на свидетелката Х. да се грижи за домашния любимец. Твърди се, че едва тогава подсъдимата  прибягнала до алтернативния вариант за изход от създалата се ситуация, като помолила свидетелката Н. да се нанесе в жилището й с цел да отглежда домашния й любимец. Защитата твърди, че възникването на нови обстоятелства се е случило в деня, в който подсъдимата вече е пътувала за чужбина, твърди се, че на същата дата тя уведомила наемателя, че поради впоследствие възникнали обстоятелства ще бъде в обективна невъзможност да изпълни договора за наем. Във връзка с така наведените доводи защитникът изразява становище, че  повдигнатото обвинение не е доказано както от обективна, така и от субективна страна. В хода на съдебните прения защитникът излага алтернативно и доводи за изменение на наказанието, в случай, че съдът остави без уважение искането за цялостното оправдаване на подсъдимата. Защитникът предлага в този случай съдът да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление съгласно  разпоредбата на чл. 209, ал. 3 НК, като наложи на подсъдимата наказание „пробация“. В подкрепа на алтернативно изложеното искане се изтъква, че ако въобще е осъществен състав на престъплението „измама“, то не е основният по чл. 209, ал.1 НК, тъй като деянието представлява маловажен случай предвид размера на паричната сума, инкриминирана като имотна вреда. Искането за оценка на случая като маловажен е мотивиран от защитата и  с факта на пълното ѝ възстановяване, както и  със значението на проявената от подсъдимата  инициатива в тази насока. В тази връзка алтернативно изложеното искане на защитата е съдът да приложи  разпоредбата на чл. 209, ал. 3 НК.

Прокурорът изразява становище, че първоинстанционният съдебен акт е правилен и законосъобразен с аргумента, че подсъдимата е нарушила задълженията си по договор за наем, сключен с нейния работодател. В хода на съдебните прения прокурорът подчертава, че подсъдимата не е имала правото да отдава процесния имот под наем изцяло или частично от 2013 година, т.е. от момента, в който ѝ е бил предоставен за ползване. Посочва се, че жилището не е било нейна  собственост, като ползването е било обвързано с предварително установени правила. Вторият аргумент  към искането за потвърждаване на първоинстанционния акт е свързан с обстоятелството, че подсъдимата се е представила пред двамата пострадали с име, различно от нейното. Отделно от това се изтъква, че подсъдимата изготвила разходно оправдателен документ – разписка, който подписала под чуждо име, с което няма никаква връзка. С тези аргументи се навежда довод за  сериозно съмнение в добрите намерения на подсъдимата да отдаде имота си под наем на двамата пострадали. Оспорва се тезата на защитата, че първоначалните намерения на подсъдимата са били осуетени от невъзможността на свидетелката Х. да се грижи за домашния любимец на подсъдимата. Като аргумент за потвърждаване на първоинстанционната присъда се извежда и от факта, че подсъдимата предоставила на лицата, с които сключила договор за наем само два ключа, с които те не разполагали с обективен достъп до имота. В пледоарията си пред въззивния съд прокурорът изтъква, че фактът на възстановяване на инкриминираната сума  в пълен размер, е било осъществен едва след започване на наказателното производство, поради което не е самостоятелно основание за оправдаването на подсъдимата.

Подсъдимата Р. в лична защита изтъква, че действително е дала два ключа на лицата, с които сключила договор за наем, но твърди, че това са били същите ключове, които е дала и на св. А.Н.. В своя защита подсъдимата твърди, че е имала общо 6 ключа, както и че ключовете били специални, тъй като било невъзможно да се изработят от друга фирма, освен от тази, от която били закупени бравите. Подсъдимата изтъква, че парите, получени от нея по договор за наем, са върнати в срок чрез г-н К.. Подсъдимата оспорва значението на ползваното от нея име при изготвянето на документ за предоставено капаро, като изтъква, че предаването на капаро е било удостоверено в „хвърчаща бележка“, която намерила в дома си, както и че капарото е в размер на по-малката сума от 50 лв. Подсъдимата изтъква, че договорът за наем е сключен на нейно име и в него са посочени коректно личните й данни за цялата сума по договора за наем. В лична защита подсъдимата оспорва и значението на ограничителната клауза в договора за наем на процесното жилище, сключен между нея и нейния работодател. В производството пред съда подсъдимата навежда довод, че апартаментите в целия вход са собственост на  Софийски имоти или дъщерна фирма „Завод проект“, като преотдаването им под наем било масова практика.

В последната си дума подсъдимата Р.заявява, че не е справедливо да бъде осъдена да изтърпи eфективно наказание лишаване от свобода в затвор, тъй като не е искала да причини имотна вреда. Моли, или да бъде оправдана, или да ѝ бъде наложено по-леко наказание. В последната си дума подсъдимата изтъква продължителността на воденото срещу нея наказателно производство – повече от  пет години, влошаването на здравословното ѝ  състояние и ограниченията, които е понесла да се върне от чужбина в България, за да бъде на разположение на органите на досъдебното производство и съда.

Въззивният съд, след като съобрази доводите на страните, доказателствата по делото и в пределите на проверката по чл. 313 НПК намери  за установено следното.

Подсъдимата Д.А.Р. е българска гражданка, родена на ***г. в гр. С., неомъжена, със средно образование, осъждана,  живуща ***, с ЕГН **********.

СРС е приел за установено, че на 12.05.2013г. между „З.” ЕООД, представлявано от управителя св. В.А., в качеството му на наемодател и подс. Р., в качеството ѝ на работодател, бил сключен договор за наем на недвижим имот - апартамент в гр. София, ж.к.”*******. Срокът на договора бил за три години, като съгласно клаузите му наемателката била задължена да не преотдава целия или част от имота без изричното съгласие на наемодателя. От 12.03.2013г. до 16.06.2015г. представител на „З.” ЕООД не е давал съгласие за преотдаване на посочения недвижим имот от страна на наемателката Р..

През летния период на 2015г. подсъдимата имала планове да замине за Великобритания, където да полага труд и да реализира допълнителни доходи, като в изпълнение на това свое намерение тя на неустановена дата през пролетта на 2015г. закупила самолетен билет за 18.06.2015г. Във връзка със заминаването си подсъдимата решила да преотдаде жилището си на наематели. В същото време подсъдимата решила за времето на нейното отсъствие извън пределите на РБ да организира и отглеждането на домашния си любимец – куче.

С тази част от установените от СРС факти въззивният съд се съгласява изцяло. Те следва да се допълнят с фактите, свързани с обстоятелствата, относими към сключването на уговорки между подсъдимата и св. Х., от една страна и с факти за съдържанието на уговорките между подсъдимата и св. А.Н., от друга страна.  

Въззивният съд приема за установено, че за да обезпечи отглеждането на домашния си любимец, на неустановена дата през пролетта на 2015г. подсъдимата се свързала със своя близка позната, с която обитавали съседни блокове в ж.к. „Младост“, а именно  – със св. Х.. Между тях била сключена уговорка св. Х. да се грижи за кученцето на подсъдимата в периода, докато последната пребивава във Великобритания, като го отглежда в личното си жилище. Подсъдимата, след като се уверила, че ще може да освободи жилището си на адрес  ж.к.”*********от домашния си любимец, решила да го преотдаде на наематели, като за целта пуснала обяви  в интернет сайт и на една от тях по-късно се отзовал св. Д..

Междувременно, на неустановена дата през пролетта на 2015г., т.е. преди да се осъществят преговорите със свидетелите Д. и Б.във връзка със сключването на договор за наем с тях, но след като подсъдимата била наясно с поетия от св. Х. ангажимент, тя обсъдила със св. Н. потенциалната възможност да я потърси допълнително за отглеждането на домашния ѝ любимец, ако се наложи, като уточнила, че ще предостави жилището си на наематели.

СРС е приел за установено, че през месец юни 2015г. св. Д. и св. Б.се свързали с подсъдимата по повод публикуваната от нея обява в интернет сайт за отдаване под наем на посоченото по-горе жилище, което тя обитавала към онзи момент. На 13.06.2015г. св. Д. и св. Б.се срещнали с подсъдимата, за да направят оглед на апартамента. В хода на проведения оглед констатирали, че същият е видимо обитаем. Направил им впечатление фактът, че вътре се отглежда домашен любимец - куче. Подсъдимата им обяснила, че апартаментът е нейна собственост и ще го освободи от наличните в него вещи, а кучето ще даде на нейна приятелка. Подсъдимата съобщила на св. Д. и св. Б., че при подписването на договора за наем следва да заплатят сумата от 1000 лева, представляваща наемната цена на имота за два месеца – общо 700лв., както и депозит за разликата до 1000 лева, както и че първо следва да ѝ бъде дадено капаро за гаранция по сделката. Свидетелите Д. и Б.се съгласили с поставените от подсъдимата условия. На 13.06.2015г. съгласно постигнатата с  подсъдимата уговорка, че ще им предостави ползването под наем на инкриминираното жилище, св. Д. и св. Б.предали на подсъдимата паричната сума от 50 лева, която била собственост на св. Б., която сума представлявала капаро с оглед последващото сключване на договор за наем на апартамента.

На 16.06.2015г. св. Д. и св. Б.отново се срещнали с подсъдимата, като между нея, в качеството ѝ на наемодател и св. Д., в качеството му на наемател, бил сключен договор за наем на апартамента в гр. София, ж.к.”*********, съгласно който подсъдимата се задължавала да осигури предоставянето и ползването на имота от наемателя срещу заплащането на месечна цена в размер на 350 лева. Така мотивирани, на 16.06.2015г. св. Д. и Б.предали на подсъдимата сумата от 1000 лева, собственост на св. Б., представляваща наемната цена за два месеца и депозит.

С тази част от мотивите към първоинстанционната присъда въззивният съд също се съгласява изцяло.

Първостепенният съд е засегнал и въпроса дали и какви ключове е дала подсъдимата на св. Д. и св. Б., както и дали същите от обективна страна осигурявали достъп до жилището. Първият съд е счел, че при сключването на договора за наем подсъдимата предала на наемателя само единия от двата ключа, с които се отключвала входната врата, която била снабдена с две ключалки, поради което в последствие св. Д. и св. Б.нямали достъп до апартамента, тъй като по-късно се оказало, че и двете ключалки били заключени.

С тази част от установената в мотивите на първоинстанционната присъда фактическа обстановка въззивният съд се съгласява частично. Настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна, че при една от срещите между подсъдимата и св. Д. тя дала на свидетеля нова ключалка, която той лично подменил (установено от показанията на св. Д. в СП, СРС –л.126). Фактическата обстановка, изведена в мотивите към първоинстанционната присъда, следва да се допълни и с факта, че предоставеният на св. Д. ключ бил изпробван в негово присъствие на една от ключалките, монтирана към входната врата от жилището на подсъдимата, а за втората ключалка, която също била видимо монтирана на входната врата, подсъдимата уточнила, че не се използва (установено от прочетените на основание чл.281, ал.5, вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от св. Д. в ДП). Така във връзката ключове, предоставена от подсъдимата на св. Д., имало общо два ключа, единият от които бил лично изпробван от св. Д., втори ключ, за който е неустановено по делото към коя ключалка принадлежи  и не се установява да е бил предварително изпробван, както и чип за вратата на входа, водеща към общите части.

Въззивният съд изразява несъгласие и с друга част от фактическите твърдения в мотивите към първоинстанционната присъда, а именно: относно частта, в която е проследена хронологията на събитията до 13.06.2015г., както и относно фактите, относими към периода от 18.06.1915г. – 20.06.2015г.

Първоинстанционният съд е приел за установено, че към 13.06.2015г. подсъдимата знаела, че св. Х. не може да се грижи за домашния ѝ любимец, както и че по същото време подсъдимата имала уговорка със св. Н. тя да дойде да живее в жилището. Въззивният съд счита, че липсват доказателства, които да обвържат финализирането на уговорките между подсъдимата и св. Н., както и отказа на св. Х. тъкмо с датата 13.06.2015г., както е възприето в мотивите към първоинстанционната присъда.

Първият съд е приел за установено, че независимо от постигнатата уговорка със св. Н. подсъдимата на 13.06.2015г. предложила процесното жилище  за отдаване под наем на свидетелите Д. и Б.. СРС е приел от фактическа страна, че подсъдимата още на неустановена дата през пролетта на 2015г. се срещнала със св. А.Н.,  с която постигнали уговорка св. Н. да се нанесе в жилището на посочения по-горе адрес при едно единствено условие - в периода на отсъствието на подсъдимата да полага грижа за домашния  любимец на подсъдимата. С други думи, първият съд е счел, че преди началото на инкриминирания период били в сила две взаимно изключващи се уговорки, сключени поотделно от подсъдимата със св. Халвдажян и св. Н.. В първия случай, домашният любимец следвало да се отглежда извън процесното жилище, а във втория случай – в жилището.  

Въззивният съд се съгласява частично с така изложените факти, като счита, че подсъдимата към 13.06.2015г. все още е имала очаквания св. Х. да изпълни поетия по-рано ангажимент да се грижи за домашния ѝ любимец в периода, в който подсъдимата планирала да пребивава във Великобритания. От фактическа страна е установено, че с оглед постигнатата уговорка със св. Х. към този момент подсъдимата нямала намерение да предоставя достъп до жилището си на св. Н., а уговорката ѝ със св. Н. от пролетта на 2015г. е свързана само с принципно съгласие, без ясно изразени параметри кога, как, дали и при какви допълнителни условия следва да се организира нейното изпълнение.  

Въззивният съд счита, че очакванията на подсъдимата към 13.06.2015г., че св. Х. ще поеме грижата за домашния ѝ любимец в периода на планирания от нея престой в чужбина, се основавали на проведените вече разговори със св. Х., с която подсъдимата се познавала от десетки години, с която живеели в съседни жилищни блокове в ж.к. „Младост“ и с която била в добри приятелски взаимоотношения. Уговорката между подсъдимата и св. Х. била при обичайното ѝ пътуване на 18 юни от гр. София за гр. Пловдив да вземе със себе си и домашния любимец на подсъдимата, като се грижи за него в квартирата си там. Обичайното пътуване всяка година на 18 юни от гр. София за гр. Пловдив на св. Х. се свързвало с нейната работа като помощник – треньор в спортен клуб по гребане „Искър“ – Панчарево, както и във връзка с планирани тренировки в гребната база в гр. Пловдив.

Верен е изводът на първия съд, че междувременно през пролетта на 2015г. подсъдимата провела разговор със св. А.Н., в който споделила, че търси човек, който да се грижи за домашния ѝ любимец. Установено е, че  св. Н. приела, ако се наложи, да поеме такъв ангажимент. Въззивният съд счита обаче, че постигнатата към този момент уговорка между подсъдимата и св. Н. се свеждала само до изразено от св. Н. принципно съгласие за това. От фактическа страна това е така, тъй като е установено, че в хода на разговора  подсъдимата заявила на св. Н., че вече е уговорено отглеждането на домашния ѝ любимец с друга позната жена, както и че възнамерява да отдаде жилището си под наем (установено от показанията на св. Н., дадени в производството пред СГС).

Въззивният съд приема за установено, че едва на 18.06.2015г. в неустановен час сутринта св. Х. се обадила на подсъдимата, като я уведомила, че наемодателят на квартирата ѝ в гр. Пловдив е изразил категорично несъгласие да допусне отглеждането на домашни животни там, поради което отпада и възможността  да се изпълни поетото от св. Х. задължение. От своя страна подсъдимата се притеснила, като веднага се обадила на св. Н. с молба да се нанесе по спешност в посоченото по-горе жилище, което вече било  обект по договор за наем със свидетелите Д. и Б.. Св. Н. се отзовала, като получила от подсъдимата два броя ключа (за горна и долна ключалка на входната врата), както и чип за входната врата към общите части. Веднага след това подсъдимата и св. Н. напуснали заедно жилището, като е неустановен фактът дали входната врата била заключена и с двата ключа. След като при описаните обстоятелства св. Н. получила два броя ключове и чип за входната врата, подсъдимата поела  към летище София, придружавана от своя брат, а св. Н. – към адрес, свързан с изпълнението на нейните задължения по трудово правоотношение (установено от показанията на св. Н. в производството пред СГС – л. 59, СП).

Фактите, установени от СРС, следва да се допълнят и с данните, които се извличат от прочетените на основание чл. 281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, дадени от св. Д. в досъдебното производство (л.40, ДП, л.127, СП, СРС), както следва:

На 18.06.2015г. около 11.00 часа сутринта, докато подсъдимата вече изчаквала на летището полета си за Великобритания, св. Д. инициирал кореспонденция с нея чрез съобщения, изпратени от мобилния му телефон към ползвания от нея мобилен телефон. Подсъдимата отговорила на съобщенията, че се връща на 22.06.2015г. В хода на електронната кореспонденция св. Д. възразил, че трябва да се нанесе в жилището до 20.06.2015г., тъй като няма възможност за периода след тази дата да си осигури друго жилище. Подсъдимата помолила да се чуят в по-късен час през деня, след което телефонът ѝ изключил. Когато отново телефонът на подсъдимата бил включен в мрежа на мобилен оператор (18.06.2015г., около 18.00 часа), продължила електронната кореспонденция между нея и св. Д., в хода на която тя помолила да се чуят на следващия ден. На 19.06.2015г. от телефона на подсъдимата до св. Д. било изпратено съобщение, че е възникнала непредвидена ситуация, като предложила на конкретната дата и час ( 14.07.2015г., 17.00 часа)  свидетелите да минат и да си вземат парите.

Междувременно св. Н. в  периода след отказа на св. Х. до неустановен час преди полета на подсъдимата  на 18.06.2015г. се нанесла в жилището на подсъдимата, за да отглежда там домашния ѝ любимец. От този момент нататък е неустановен периодът на отсъствие на св. Н. от жилището. Неустановен е и фактът дали при отсъствието си от жилището заключвала входната врата и с двете работещи ключалки (установено от показанията на св. Н., дадени от нея в производството пред СГС).

Независимо от съобщението на подсъдимата, изпратено на 19.06.2015г. от телефона на подсъдимата до телефона на св. Д., че няма да е в състояние да изпълни задълженията си по договора за наем, сключен между тях на 16.06.2015г., на 19.06.2015г.  и след получаването на това съобщение, около 15.40 часа св. Д. и св. Б.отишли на адреса на процесното жилище и при позвъняване чули кучешки лай. Тъй като никой не отворил входната врата, св. Д. се опитал да влезе в жилището на подсъдимата с предоставения му по-рано ключ, като установил, че бравата превърта два пъти, но въпреки това вратата остава в заключено състояние. Последвалите опити на св. Д. да се свърже с подсъдимата останали безуспешни, тъй като при инициирано обаждане към нейния телефон, се отбелязвал единствено продължителен сигнал „свободно“. Последната комуникация между подсъдимата и близки на св. Д. била проведена на 20.06.2015г., като бащата на св. И.Б.– В.Б., изпратил съобщение на подсъдимата, че се намира в ж.к. „Младост“ и търси отговор на въпроса дали да влязат в жилището или да подадат жалба в полицията. Подсъдимата върнала съобщение, в което посочила, че ако някой влезе в жилището, тя ще заяви, че не е давала съгласие за това, както и че поема задължението да върне получената от нея сума на 14.07.2015г., в 16.00 часа. От този момент нататък била изцяло преустановена комуникацията между подсъдимата и св. Д., а на 25.06.2015г. св. Д. подал жалба  до Началника на 07 РУ- СДВР (л.21, ДП).  

Описаната по-горе фактическа обстановка е установена от гласните доказателства - обясненията на подсъдимата (л. 194-л.196, л. 204, л.205, СП, СРС), от показанията на свидетелите Д., Б., Б., Б., Г., А., С., Х., Н., включително и от прочетените на основание чл. 281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК показания на свидетелите  Д., Б., Н. в досъдебното производство.

Фактите, върху които настоящият съдебен състав основава своите правни изводи, се установяват и от гласните доказателства, събрани в производството пред въззивния съд: от показанията на св. А.Н. и св. Х..

В мотивите на първоинстанционната присъда е дадена правилна интерпретация на показанията на св. Г. - счетоводител на „З.” ЕООД до 01.10.2017г. Показанията на тази свидетелка, както и показанията на св. А. кореспондират с писмените доказателства за сключен договор за наем между подсъдимата и „З.” ЕООД със съдържаща се в него клауза, която забранява преотдаването на апартамента. Съдът се съгласява с изводите на първия съд, че наличието на такава ограничителна клауза не води самостоятелно до обективна невъзможност подсъдимата от своя страна да изпълни инкриминирания договор за наем, сключен със св. Д.. Тази клауза влече само гражданско-правни последици, свързани с отговорността на подсъдимата спрямо  З.” ЕООД.

Източник на доказателства  са  заключението на графическата експертиза, която е изследвала като обекти разписка за получено капаро  и писмен договор за наем (л. 67-л.69, ДП), писмените доказателства, както следва: справка от търговския регистър по партидата на „З.“ ЕООД (л.10, ДП); справка от службата по вписванията по партидата на „З.“ ЕООД  (л. 149-л.155, ДП), нотариален акт № 153, том І, рег. 4312 по нот. дело 138/2002г. от 16.12.2002г., удостоверяващ прехвърлянето на собствеността върху имоти от „Софийски имоти“ ЕАД на „З.“ ЕООД, както и прехвърлянето на собствеността върху недвижими имоти от „З.“ ЕООД на „Софийски имоти“ ЕАД (л.156-л.158, ДП); договор за наем от 12.05.2013г., сключен между „З.“ ЕООД  и подс. Р. (л.138 – л.141, ДП); протокол за доброволно предаване, съставен с участието на И.Б.(името погрешно е отразено в протокола като „И.Б.“), в който е отразено, че се предават за нуждите на разследването на служител от 07 РПУ - СДВР следните вещи: договор за наем в оригинал, 1 бр. разписка, 2 броя секретни ключа и един брой чип за входна врата (л.77, ДП); договор за наем от 16.06.2015г., сключен между подсъдимата, като наемодател и св. М.Д., като наемател (в копие на л.130, ДП и в оригинал –л. 173, ДП); разписка от 13.06.2015г. за сумата от 50 лева (в копие на л.131, ДП и в оригинал на л. 172, ДП); разписка от 07.08.2015г., удостоверяваща предаване на парична сума в размер на 700 лева от св. А.Н. на И.Ц.(л.147, ДП); протокол от 11.08.2015г. за предаване на сумата от 1050 лева от А.Н. на св. М.Д.(л.148, ДП); извлечение от електронна кореспонденция, пренесена на хартиен носител (л.110-л.112, ДП); писмени доказателства относно личността на подсъдимата - за съдимост (л. 78 –л.80, ДП), справка за регистрирани наказателни производства срещу подсъдимата, издадена от СГП “Следствен отдел“ – л.177, ДП, справка за задгранични пътувания на подсъдимата за периода от 01.01.2005г. – 27.07.2015г. с регистрирано влизане на 23.09.2007г. (л.179, ДП), справка за постоянния и настоящ адрес на подсъдимата към 30.07.2015г., регистриран на 28.11.2002г. – гр. София, ж.к. „******, ап. 26 (л.180, ДП), справки от ГДИН  и Национална следствена служба при ПРБ (л.181, л. 182, ДП), доказателства, свързани с призоваването на подсъдимата от известния по делото постоянен и настоящ адрес –л.187, л. 195, ДП, писмени доказателства, ангажирани от подсъдимата за нейния трудов статус във Великобритания, както и доказателства за извършени от нея платежни операции чрез платежна система „MoneyGram”(л.18-л.29, СП, СРС), справки, изискани в производството пред въззивния съд относно личността на подсъдимата (л.22, л. 24, СП, СГС).

Графическата експертиза е категорична за идентичност на изпълнения ръкописен текст в изследваните документи (договор за наем и разписка за получаване на капаро) с почерка на подсъдимата. В гласните доказателства, включително и в обясненията на подсъдимата също не се излагат факти, различни от установените чрез експертизите относно нейното лично участие при съставянето на посочените по-горе документи.

Съдът намира, че част от писмените доказателства са неотносими, а именно: договори за наем, разписки за депозит, нотариални покани, съобщения по граждански дела, разпореждане, искова молба, в съставянето на които са вписани или се отнасят до „З.“ ЕООД, подс. Р., както и трети лица (т. напр. И.Ц.), чиито отношения с подсъдимата или  „З.“ ЕООД не са включени в предмета на доказване (л. 87-л. 109, л. 113-л.129, л. 132-л. 137, л. 143-л. 146, ДП, л.161-л.171, ДП).  Неотносими са и част от гласните доказателства: показанията на св. Г. в частта, че подсъдимата е била наела и апартаменти от името на брат си и на баща си, които също били преотдавани под наем.

Липсват противоречия в събрания доказателствен материал по следните въпроси: относно сключването на договор за наем със страни – подсъдимата, като наемодател и свидетеля Д., като наемател; относно факта, че подсъдимата е приела на 13.06.2015г. сумата от 50 лева като капаро, а на 16.06.2015г. – сумата от 1000 лева; относно факта, че подсъдимата е посочила точно и вярно личните си данни в сключения от нея договор за наем, както и относно факта, че инкриминираната парична сума е била върната по нейно нареждане от св. А.Н. на свидетеля Д. още в началния процесуален етап от развитие на наказателното производство. Последното от изброените обстоятелства е изяснено от обясненията на подсъдимата, от показанията на свидетелите М.Д., св. Б., а независимо от тях – и от показанията на св. А.Н., в производството пред СРС, която е разказала, че лично е била ангажирана от подсъдимата да върне сумата, получена от по инкриминирания договор за наем. Липсват противоречия в гласните доказателства (показанията на св. Г., обясненията на подсъдимата), че подсъдимата имала финансови затруднения и задължения към „З.“ ЕООД, както и че била планирала  пътуване  в чужбина с ангажимент да изплати задълженията си към дружеството след това.  Несъмнено е установен и фактът, че след инкриминирания период (на 18.06.2015г.) подсъдимата осигурила достъп на св. Н. до жилището на посочения по-горе адрес в ж.к. „Младост“ (установено от съчетания анализ на показанията, дадени от св. Н., св. Х., св. С.). Анализът на гласните доказателства показва, че последният от изброените свидетели е бил  домоуправител на блока, в който се е намирал наетият от подсъдимата апартамент. При разпита на св. С. е установено, че тя  е запазила спомен за известен период от време, в който подсъдимата не е живяла там, а нейният апартамент бил обитаван от друга жена.

Основният спорен въпрос се свежда до признаците на субективния състав на престъплението „измама“. Съдебната практика е еднопосочна в разбирането, че изпълнителното деяние на това престъпление може да се осъществи чрез сключването на договор и приемането на парична престация срещу привидно изразена воля да се поеме насрещно задължение за предоставяне на стоки и/или услуги. От друга страна, принципно неизпълнението на договор ангажира гражданска,  а не наказателна отговорност. За разлика от случаите на неизпълнение на задължение по облигационно правоотношение обаче осъществяването на престъплението „измама“ чрез сключването на договор се установява при наличието на първоначален умисъл този договор въобще да не се изпълнява (т.напр. Решение № 330 от 17.11.2015 г. по Н. Д. № 882/2015 г., Н. К., ІІ Н. О. на ВКС, Решение № 728 от 30.01.2003 г. по Н. Д. № 612/2002 г., I Н. О. на ВКС и др.).

 

На базата на изложените разграничителни критерии между неизпълнение на договор и престъплението измама са от съществено значение обстоятелствата, свързани с изясняване на субективното отношение, което  подсъдимата е имала към правните последици на сключения от нея договор за наем.

СРС е извел наличието на субективен състав на престъплението на базата на следните факти: подсъдимата имала уговорка със св. Н. да предостави именно на нея ползването на процесното жилище още от пролетта на 2015г., подсъдимата знаела, че св. Х. няма да има възможност да отглежда домашния ѝ любимец – куче в гр. Пловдив, т.е. извън процесното жилище, но въпреки това сключила договор за наем със св. Д. и св. Б.и приела от тях инкриминираната парична сума (стр.8, стр. 10 от мотивите към първоинстанционната присъда); подсъдимата подписала  ръкописния текст и подписала както бележката за взетото капаро, както и договора за наем от 16.06.2015г., като на ръкописната бележка, удостоверяваща получена от нея сума от 50 лева, вписала името К.Р., а не действителното си име (стр.11 от мотивите); фактът, че подсъдимата предоставила ключ на наемателите само от едната брава на входната врата (стр.10 от мотивите на СРС), а към момента на техния опит да влязат в жилището то било заключено с ключ и от двете ключалки; за това, че подсъдимата не освободила апартамента от вещите си, нито от домашния си любимец, каквато била уговорката ѝ със свидетелите Д. и Б.(стр.3 от мотивите на СРС).

Напълно обоснован е изводът на първостепенния съд, че за да се постанови осъдителна присъда по обвинението на подсъдимата, от субективна страна следва да се докаже, че през инкриминирания период тя не е имала намерение да се задължи по сключения от нея договор. С други думи, осъдителният съдебен акт изисква да се установи, че в периода от 13 до 16.06.2015г. подсъдимата е сключила договор за наем със свидетелите  Д. и Б.единствено за да ги мотивира да се разпоредят с парична сума в нейна полза, макар и да е знаела, че няма да ги допусне в жилището си или че липсва обективна възможност за това.

Въззивният съд счита, че не се доказва да е осъществен субективният състав на престъплението по начина, по който се изисква от разпоредбата на чл.303, ал.2 НПК.

Липсват убедителни доказателства подсъдимата в периода 13-16.06.2015г. да е знаела за обективна пречка относно изпълнението на нейните задължения във връзка със сключения договор за наем. Липсват и доказателства към същия период да го е сключила само за да придобие инкриминираната парична сума и да е искала  да не го изпълнява.

Показанията на свидетелките Н. и Х. нямат стойност на източник, с който се установяват обвинителни доказателства. Вярно е, че пред СРС св. Н. е твърдяла, че е имала сключена уговорка да отглежда домашен любимец  в обитавания от подсъдимата апартамент за периода на нейния престой в чужбина. Без съмнение такава е била постигната още през пролетта на 2015г.

Вярно е също така, че било поставено допълнително условие св. Н. да се нанесе да живее в процесното жилище в ж.к. „***, за да изпълнява именно там поетия ангажимент да се грижи за кученцето на подсъдимата. Изводът на първия съд обаче, че и тази част от уговорката между подсъдимата  и св. Н. е била постигната още през пролетта на 2015г., т.е. преди подсъдимата да сключи договор за наем със свидетеля Д., е постановен при непълнота на доказателствата. Това е така, тъй като разпитът, проведен с участието на св. Н. в производството пред първоинстанционния съд, не носи информационна стойност за периода, в който е била постигната такава уговорка – преди или след инкриминирания период. С оглед забраната на чл. 303, ал.1 НПК и липсата на конкретика по описаните релевантни въпроси в показанията на св. Н., дадени от нея в производството пред СРС, е недопустимо крайните изводи по фактите да се изграждат въз основа на предположението, че считано от пролетта на 2015г. подсъдимата и св. Н. не са имали друга комуникация, свързана с уточняване на уговорките им,  включително до момента, в който подсъдимата  реализирала своето планирано пътуване до Великобритания.  

Друг източник на доказателства за времето, в което до знанието на подсъдимата е бил сведен отказът на св. Х., са нейните обяснения, дадени в производството пред СРС. Те обаче са вътрешно противоречиви в тази част.  В хода на съдебното следствие, проведено от първия съд, подсъдимата е посочила, че е разбрала за невъзможността св. Х. да изпълни поетия ангажимент на 16 или 17 юни 2015г., без да е изразила категорична увереност за така очертания период (л.195, СРС). В същия разпит подсъдимата е заявила, че три дни преди да замине (датата на заминаване е 18.06.2015г.) е разбрала, че св. Х. не може да вземе домашния ѝ любимец (л.196, СРС). Съпоставката на посочените изявления  на подсъдимата, показва, че те съдържат взаимно изключващи се твърдения, тъй като нито периодът от 16.06.2015г. – 18.06.2015г., нито периодът от 17.06.2015г. - 18.06.2015г. е с продължителност от три дни. Отделно от това, ако последното твърдение в обясненията на подсъдимата, свързано с продължителността на периода, за който тя посочва, че се определя от момента на отказа на св. Х. до момента на нейното заминаване, е вярно, то би следвало към датата на сключване на процесния договор за наем (16.05.2015г.), подсъдимата да е знаела, че е в невъзможност да изпълни своите задължения по този договор.

Съдът, след като отчете обсъдените по-горе противоречия в обясненията на подсъдимата, намира, че е задължен да установи дали същите се дължат на недобросъвестност, дали чрез тях подсъдимата осъществява своята защита и дали имат характер на пълно или частично самопризнание, което обслужва обвинителната теза, доколкото те  са източник и за знанието за отказ, който датира от 15.06.2015г., т.е. от период преди сключването на договор за наем със св. Д.. 

В частта в която подсъдимата уличава себе си към съпричастност относно субективни представи за невъзможност да изпълни договорните си задължения още към момента, в който са възникнали, те биха могли да бъдат ползвани като обвинителни доказателства,  но само и единствено ако са изпълнени изискванията на чл. 116, ал.2 НПК. В настоящия случай това не е така. При собствена оценка на събраните доказателства въззивният съд намира, че противоречията в обясненията на подсъдимата са израз само и единствено на липсата на точен спомен, както и на нейните усилия да преодолее липсата на спомен, като допълни показанията си с логически съждения и предположения. Твърдението за изминал тридневен период от отказа на св. Х. до датата на заминаването на подсъдимата е изолирано от  останалите твърдения в нейните обяснения, относими към изясняването на същия въпрос. Това твърдение е изложено хаотично и многовариантно наред с други твърдения, свързани с времето, с което се свързва отказът на св. Х.. Ето защо, както и с оглед установената в наказателния процес тежест на доказване, съдът намира, че тази част от самопризнанията на подсъдимата не следва да бъде ползвана избирателно, включително и при постановяване осъдителна присъда.

Съдът счете, че допълнителна яснота по въпроса на какви факти и обстоятелства се дължат вътрешните противоречия в обясненията на подсъдимата, може да внесе и съпоставката им с показанията на св. Н., както и с показанията на св. Х., още повече с оглед процесуалния стандарт за доказване, наложен от разпоредбата на чл.116, ал.2 НПК.  

Оценката на показанията, които св. Х. е дала в производството пред СРС, води до извод, че те също не съдържат конкретни данни за точния момент, в който е свела до знанието на подсъдимата своя отказ (л.204, стр.2, СП, СРС). Отделно от това, оценката на останалите факти, възпроизведени в тях, самостоятелно не изяснява дали тази непълнота в гласните доказателства е свързана с липсата на спомен или свидетелката се е ограничила в своя разказ само до отговора на конкретно поставени въпроси. По изложените съображения св. Х. също е допусната до повторен разпит в производството пред въззивния съд.

Действително в първия си разпит пред СРС св. Х. е разказала, че е знаела за намерението на подсъдимата да допусне наематели в жилището си, но не се приемат за обосновани аргументите на първия съд, че още преди св. Х. да съобщи за отказа си  да изпълни предварително поетия ангажимент, подсъдимата е визирала пред нея предстоящи отношения по договор за наем именно със св. А.Н.. Несъгласието с този извод на първия съд произтича от уточнението на св. Х. в разпита пред СРС, че впоследствие и едва след нейния отказ подсъдимата е обвързала ползването на собственото ѝ жилище с отглеждането на  домашният си любимец именно там. Въззивният съд приема с доверие тази част от показанията на св. Х., като отчита и факта, че от останалия доказателствен материал не се извличат мотиви подобно решение да бъде взето преди св. Х. да се разграничи от поетите ангажименти да обгрижва кучето на подсъдимата.

Въз основа на това обстоятелство и доколкото св. Х. е заявила още в производството пред първия съд, че не познава нито св. А.Н., нито св. Д., може да се заключи, че до момента на отказа от страна на св. Х. подсъдимата е планирала точно обратното - да  освободи жилището в ж.к. „Младост“ от  домашния си любимец, в какъвто смисъл са били  нейните уговорки със свидетелите Д. и Б., а не със св. Н.. За установяване на логическа причинно-следствена връзка между развоя на събитията със св. Х. и промяната в решението на подсъдимата кое лице да допусне в жилището си, принос има и контролният факт, свързан със затрудненото ѝ материално положение през инкриминирания период. Обясненията на подсъдимата и показанията на св. Г. са напълно еднопосочни, че Д. Р. е изпитвала трудности да плаща дължимите от нея наеми на „З.“ ЕООД. Проверката на дадените от подсъдимата обяснения в тази част със свидетелски показания, чиято доказателствена стойност не се оспорва, е аргумент те да бъдат приети с доверие и в частта, в която тя твърди, че е търсела различни източници на доходи, включително – доходи от наеми, от работа в чужбина и др. Въззивният съд счита, че наличието на интерес, свързан с установяването на нов източник на доходи, включително и чрез сключването на наемни правоотношения през инкриминирания период, несъмнено е обусловило приоритета на уговорката между подсъдимата и св. Х., пред принципната уговорка със св. Н.. Това е така, на първо място, поради факта, че окончателното потвърждение от страна на подсъдимата към св. Н. следва по време отказа на св. Х.. На второ място, това е така поради напълно еднопосочните изявления на подсъдимата Р. и св. Н., че между тях отношенията не са били уредени с договор за наем, не са били плащани парични суми за ползване на жилището, а отглеждането на домашния любимец, при създадени от подсъдимата условия за това, е било единственият и основният акцент на техните взаимоотношения.

Самостоятелният анализ на дадените от св. Х. показания в производството пред СРС съдържа информация и за други контролни факти, които самостоятелно дават основание за извод, че  окончателното  решение на подсъдимата да обвърже достъпа на лицето, което обитава нейното жилище, с ангажимент от негова страна да отглежда домашния ѝ любимец, е било взето едва след като е узнала за отказа на св. Х.. Фактът, че св. Н. се е нанесла да живее там на 18.06.2015г., а окончателният отказ на подсъдимата да освободи жилището за нуждите на св. Д. датира след това – от 19.05.2015г., дава основание за извод, че  подсъдимата до последния възможен момент е търсила начин да намери изход, който замества пълноценно провалилата  се уговорка със св. Х., за да  организира изпълнението на своите задължения по договора за наем. Извод в тази насока се обосновава и от съпоставката на гласните доказателства, събрани пред СРС, с показанията на св. Х. и св. Н., дадени в хода на съдебното следствие пред въззивния съд, както  и  с прочетените показания на св. Д. в частта относно съдържанието на проведената от него комуникация. Съобщения  между подсъдимата и св. Д. са  били разменени  през целия ден на 18.06.2015г., като не е съществувала обективна пречка още тогава подсъдимата да заяви дали ще може да освободи жилището от присъствието на домашния си любимец, ако е имала категоричен отговор по този въпрос. Окончателният отговор на подсъдимата към св. Д. обаче е бил даден на следващия ден и това обстоятелство е изяснено по категоричен начин от прочетените на основание чл. 281, ал.5 вр. с ал.1, т.2 НПК показания, които св. Д. е депозирал в досъдебното производство. Очевидни са били близките приятелски отношения между св. Н. и подсъдимата, очевидни са били и усилията на св. Н. да изпълнява различни нареждания на подсъдимата, включително и като получава и извършва плащания към трети лица. Такъв е случаят не само със св. Д., свързан с възстановяването на инкриминираната парична сума, но и случаят с плащания към лица, които нямат връзка с процесния случай ( т. напр. разписка от 07.08.2015г., удостоверяваща предаване на парична сума в размер на 700 лева от св. А.Н. на И.Ц.(л.147, ДП).

Не е съществувала пречка междувременно до 19.06.2015г. жилището да бъде освободено от св. Н., тъй като последната е била обезпечена със свое собствено жилище. Категорично не се доказват очаквания на подсъдимата за  имотни облаги, свързани с ползването на жилището от  свидетелката Н., доколкото гласните доказателства са напълно еднопосочни, че Н. не е била страна по договор за наем или по друг договор с подсъдимата, по силата на който да е била задължена да престира парични средства. Точно обратното, от обсъдените по-горе писмени и гласни доказателства е видно, че в личните взаимоотношения между св. Н. и подсъдимата паричните потоци са били в посока от подсъдимата към св. Н.. В светлината на така създалите се отношения между подсъдимата и св. Н. обвинението не преодолява доказателствената тежест да изключи възможността подсъдимата, включително до 19.06.2015г. , да е търсела заместващо решение, подобно на това, което е произтичало от уговорката със св. Х..

Следва да се подчертае, че св. Н. не е предявявала изисквания към подсъдимата да освобождава жилището си от домашния си любимец. Тъкмо напротив, подобни условия са били поставени от св. М. Д. и св. И. Б..  В нито един източник на доказателства не се твърди, че св. Д. и св. Б.са поемали задължението като наематели да отглеждат домашния любимец на своя наемодател, нито се твърди, че подсъдимата е имала такива очаквания от тях. Ето защо този детайл от фактологията по делото, извлечен от показанията на св. Х. в производството пред първоинстанционния съд, обвързва с висока степен на достоверност крайното решение на подсъдимата да допусне  св. Н.  в  жилището си в момент, който следва по време отказа на св. Х. и е логически обусловено от този отказ.

Отделно от всичко изложено, настоящият съд счита, че моментът на отказа, е отнесен във времето много по-близо до момента на заминаването на подсъдимата в чужбина, отколкото е прието при анализа на фактите в мотивите на първоинстанционната присъда - броени часове преди нейния планиран полет за Великобритания на 18.06.2015г.

Така при собствена оценка на обсъдените по-горе доказателства, с оглед непълнотите и противоречията в тях въззивният съд счете, че следва да се проведе съдебно следствие за разпит на св. Н. и Х.. Съдът приема с доверие техните показания, включително и относно конкретните данни, наведени за първи път в процеса на събирането на доказателства, а такива са: етапите, в които били постигнати уговорки между подс. Р. и св. Н. във връзка със стопанисване на процесното жилище в ж.к. „Младост“ (първи етап - на неустановена дата през пролетта на 2015г. и втори етап - след внезапно инициирана от подсъдимата комуникация – в неустановен час на 18.06.2015г. и след проведения непосредствено преди това разговор между подсъдимата и св. Х., при който до знанието на подсъдимата бил сведен отказът на св. Х. да изпълни уговорката между тях); приблизително точният момент, в който св. Х. е обективирала своя отказ да отглежда домашния любимец на подсъдимата, както и начинът, по който е станало това (ранните часове на 18.06.2015г. чрез телефонно обаждане); броят и видът на техническите средства, предоставени на св. Н. за достъп до жилището на подсъдимата; времето и мястото на предоставянето им (2 броя ключове с чип към тях, които били предадени от подсъдимата на св. Н. на 18.06.2015г.,  непосредствено преди планирания от подсъдимата  полет за чужбина).

Съдът се довери на показанията, дадени от св. Н. и Х. пред настоящата съдебна инстанция, тъй като счете, че установяването на нови данни на този по-късен процесуален етап не се дължи на недобросъвестност, а е резултат от процесуалната техника, използвана при разпита в СРС, при която не са били изчерпани релевантните за изясняване на случая въпроси. Основание за такъв извод дава съпоставката на отговорите, които свидетелите Х. и Н. са дали в производството пред въззивния съд. Тази съпоставка показва, че те са положили усилия да се придържат към обективната истина, независимо от приятелските си отношения с подсъдимата. Твърденията и на двете свидетелки разкриват, че комуникацията им с нея по повод изпълнението на самостоятелно сключените с нея уговорки, е била осъществена в последния възможен момент – на 18.06.2015г., т.е. непосредствено преди нейното заминаване с полет от летище София. Изявленията на св. Н. и Х. в тази насока са изложени в разпита им в производството пред СГС независимо едно от друго и без да е била налице обективна възможност тези изявления да бъдат съгласувани със защитата на подсъдимата или да бъдат взаимно повлияни. Това е така, тъй като изследваните при разпита въпроси са били поставени служебно от съда с оглед неговите задължения по чл.107, ал.2 НПК. На второ място това е така, тъй като и двете свидетелки са разпитани от въззивния съд в едно и също съдебно заседание, непосредствено една след друга и в отсъствието на св. Х. до приключване разпита на св. Н..

Отделното обсъждане на гласните доказателства, събрани в производството пред въззивния съд, също дава допълнителни аргументи за тяхната достоверност.

Св. Х. обвърза датата на отказа да отглежда кученцето на подсъдимата с 18 число от юни 2015г., като изложи убедителни уточнения за конкретни факти и обстоятелства, с които свързва тази дата и които са обусловили конкретика в спомените ѝ. В този смисъл показанията на св. Х. са източник на доказателства за съществуването на редовен годишен график в дейността на спортния клуб, за нейните задължения като помощник – треньор, както и за значението на датата осемнадесети юни, която се свързвала ежегодно с ангажименти на св. Х. да организира преместването си в гр. Пловдив във връзка с  ползването на спортното съоръжение за гребни спортове там.

            Св. Н., напълно независимо от св. Х., обвързва момента на оказан по отношение на нея достъп до  жилището на подсъдимата с датата,  на която  подсъдимата е заминала с планиран полет за чужбина, т.е. с  18.06. От съществено значение е и уточнението на св. Н. за  предходно обаждане на подсъдимата непосредствено преди това, за което се твърди, че било свързано с оплакване, че „всичко се е провалило“, както и с молба за дойде в жилището ѝ по спешност (л.59, СГС). Вярно е, че тази част от показанията на св. Н. формално противоречи на друго твърдение в нейните показания, а именно, че е живяла в жилището на подсъдимата от 19-20 юни до септември на съответната година. Съдът намира обаче, че това противоречие не компрометира показанията на св. Н., тъй като тя е изтъкнала конкретна хронология от факти, с които свързва внезапното обаждане на подсъдимата и последвалите от това събития. Несъмнено е установено, че подсъдимата е напуснала пределите на РБ на 18.06.2015г., а не на 19 или 20 юни през същата година. В тази насока са събрани и други доказателства, включително – прочетените показания, дадени от св. Д. в досъдебното производство. От друга страна наличието на известни колебания в отбелязването на точна дата в показанията на св. Н. е напълно обяснимо, тъй като се касае за факти, които са се случили приблизително пет години преди нейния разпит. По изложените съображения съдът прие с доверие тази част от нейните показания, в която датата на настаняване в жилището на подсъдимата се свързва с датата на планирания полет за чужбина.

Съдът намира, че допълнителната информация, съдържаща се в гласните доказателства, които са събрани в производството пред настоящата съдебна инстанция, е релевантна за изхода на делото, тъй като отстранява обсъдената по-горе непълнота на доказателствата, свързана с момента, в който за подсъдимата обективно е настъпила невъзможност да освободи жилището от домашния си любимец, както и за момента, в който е узнала за това. Въззивният съд намира, че подсъдимата е била поставена в ситуация в броени часове преди планиран полет за чужбина, на фона на материалните си затруднения към този момент, след финансирането на разходи за такова пътуване и поетите от нея ангажименти да започне работа извън страната, за да си осигури издръжка, да вземе спешно решение относно съдбата на домашния си любимец. Не се доказва подсъдимата да е искала да се провали уговорката със св. Х. или сама да се е поставила в ситуация въпросът  къде и как да бъде обгрижван нейният домашен любимец да се решава в последния възможен момент. Не  е съществувала никаква обективна пречка подсъдимата да организира настаняването на св. Н. преди 18.06.2015г. Нито един доказателствен източник обаче  не сочи св. Н. да се е нанесла в жилището на подсъдимата преди 18.06.2015г. Следователно, липсват обективни данни подсъдимата да е искала и да е положила усилия да осуети изпълнението на сключения от нея договор за наем.

По изложените съображения въззивният съд не се съгласява с доводите на първоинстанционния съд, че подсъдимата е имала умисъл първоначално да не изпълнява този  договор. Аргументът, че тя умишлено не е освободила апартамента от вещите си, нито от домашния си любимец, каквато била уговорката ѝ със свидетелите Д. и Б.(стр.3 от мотивите на СРС) не отчита фактът, че кучето на подсъдимата не е неодушевен предмет,  който да може да бъде изнасян, внасян, съхраняван, запазен с действие на преместване от едно в друго помещение.

Гласните доказателства, събрани в производството пред настоящата съдебна инстанция, дават възможност да бъдат проверени и обясненията на подсъдимата пред СРС. Съпоставката им с дадените от св. Х. и Н. показания показва, че е достоверна тази част от обясненията ѝ, в която моментът на отказа от св. Х. се обвързва с времето след края на инкриминирания период, т.е. с момент, в който вече е бил сключен договорът за наем със св. Д.. Изложените по-горе аргументи, свързани с липсата на спомен при св. Н. за точна дата, са напълно относими и към обясненията на подсъдимата. За проверка на нейната добросъвестност обаче е достатъчен фактът, че те частично съвпадат с показанията на проверени от съда гласни доказателства, каквито се извличат от показанията на св. Н. и Х.. Почти пълен е и синхронът между обясненията на подсъдимата и прочетените показания на св. Д. за приблизително точния момент, в който подсъдимата го уведомила, че не може да изпълни договора за наем, но се ангажира да върне получената сума. Противоречието между  нейните обяснения в частта им, че е изпратила съобщение на 18.06. до св. Д. и твърдението на св. Д., че окончателният отказ на подсъдимата да изпълни задълженията си по договора за наем датира от 19.06., е незначително и не променя крайният извод, че не се доказва подсъдимата да е знаела за обективна невъзможност да изпълни задълженията си по сключен от нея договор нито към 13.06.2015г. (датата, на която от св. Д. е било заплатено капаро), нито към 16.06.2015г., когато е бил сключен договорът за наем.

Въззивният съд не се съгласява  с изводите на първия съд за значението на подписана от подсъдимата бележка, удостоверяваща взето капаро, при обосноваването на субективния състав на престъплението „измама“. Вярно е, че на тази бележка подсъдимата вписала като получател на сумата името К.Р., което не съвпада с действителните ѝ лични данни. Това обстоятелство обаче не може да се разглежда изолирано от останалия доказателствен материал, свързан с личното ѝ участие при сключване на договор за наем от 16.06.2015г., в който подсъдимата посочила вярно своята самоличност и дори уникален номер за идентификация като единен граждански номер. Така дори и да се допусне, че при получаването на капаро подсъдимата е искала да укрие личните си данни, то в конкретния случай това обстоятелство не дава аргументи в подкрепа на обвинителната теза. На първо място, това е така, тъй като очевидно се касае за първоначално намерение, което не е било актуално към края на инкриминирания период. На следващо място, това е така, тъй като не се доказва подобно намерение да е било обусловено от първоначален умисъл да не се изпълнява от нея сключен договор за наем. Подсъдимата е била страна и по договор за наем със собственика на жилището – „З.“ ЕООД, в който е съществувала клауза, която е ограничавала правата на наемателя, какъвто е бил тя, да преотдава жилището под наем на трети лица. Несъмнено, тя е знаела, че нарушава тази клауза. Това нарушение не осъществява състав на престъпление, но самостоятелно разкрива друг възможен мотив за укриване на лични данни. Ето защо и при така установените съпътстващи обстоятелства въззивният съд прие за установено, че  не се доказва  укриване на лични данни, което да е целяло настъпването на  инкриминираните общественоопасни последици на престъплението „измама“.

Обвинението не е доказано и на базата на доказателствения материал, относим към изясняването на въпроса за предоставените от подсъдимата технически средства за достъп до процесното жилище в ж.к. „Младост“.

СРС е приел за установено, че подсъдимата предоставила ключ на наемателите (М. Д. и И. Б.) само от едната брава на входната врата (стр.10 от мотивите на СРС), а към момента на техния опит да влязат в жилището то било заключено с ключ и от двете ключалки.  

            Въззивният съд не се съгласява с изводите в присъдата на СРС, както следва: с изводите относно броя и вида на техническите средства, обективно осигуряващи достъп към апартамента на подсъдимата през инкриминирания период; с изводите относно броя и вида на техническите средства, осигуряващи такъв достъп в периода от 16.06.2015г. до 19.06.2015г., както и с изводите, че подсъдимата е обективно и субективно съпричастна към действия, с които на св. Д. и св. Б.е отнет достъп до жилището, обект на процесния договор за наем от 16.06.2015г.

           Съпоставката на данните, които се извличат от показанията на св. Х. и Н. в производството пред въззивния съд, с доказателствения материал, събран и приобщен в производството пред СРС, дава основание за извод, че свидетелите Д. и Б.са получили 2 броя ключове и чип за входната врата към общите части на блока.

            Въззивният съд не се съгласява с интерпретацията на дадените от подсъдимата обяснения в частта относно вида и броя на предадените от нея ключове. Първият съд е приел за установено, че подсъдимата признала, че е дала ключ само от горната брава (стр. 8 от мотивите на СРС). В действителност в обясненията на подсъдимата не се съдържа такова изявление. В производството пред първоинстанционния съд тя е заявила, че е дала ключове, а не един, единствен ключ. На следващо място, подсъдимата е заявила, че е дала ключ от по-скъпата брава, тъй като не е използвала горната ключалка, която не е работела добре (л.196, СП, СГС). Самостоятелният анализ на дадените обяснения не дава възможност еднозначно да се твърди, че на св. Д. е бил даден един, единствен ключ. В частта относно вида и броя на предадените от подсъдимата ключове нейните обяснения кореспондират с  показанията, които е дала пред СРС св. Б.. За получени ключове от апартамента, т.е. на повече от един ключ, се твърди и в показанията на св. Б.(л.128, СП, СРС).

            При изясняването на въпроса за предоставените на св. Д. технически средства с най-висока степен на достоверност се отличават прочетените показания на св. Д., дадени от него в досъдебното производство, които същият е заявил пред СРС, че поддържа. Те са подробни, съдържат последователно и вътрешно непротиворечиво изложение на фактите по случая и са депозирани в период, които отстои най-близо до инкриминирания период. Прочетените показания на св. Д. са източник на доказателства за подмяна на ключалка от входната врата в негово присъствие и за изпробването на ключа от нея – отново в негово присъствие. Изводът, че във връзката ключове е имало и втори ключ, който обаче не е бил изпробван нито по настояване на подсъдимата, нито по настояване на св. Д., се обосновава преди всичко от съчетания анализ на гласните доказателства с протокол за доброволно предаване, съставен с участието на И.Б.( името на свидетелката е вписано в протокола като „И.В.Б.“, но очевидно става дума за технически грешка при изписване на името, тъй като по делото не е установен свидетел с името И.Б.,  а бащата на свидетелката е установен като В.Б.). В този протокол е отразено, че за нуждите на разследването на служител от 07 РПУ - СДВР се предават следните вещи: договор за наем в оригинал, 1 бр. разписка, 2 броя секретни ключа и един брой чип за входна врата (л.77, ДП). Удостоверяването в протокола за доброволно предаване на върнатите от И.Б.вещи, между които е и процесният договор за наем, е с по-висока доказателствена стойност от гласните доказателства, тъй като удостоверителната функция е извършена от орган, чието основно задължение е да отразява вярно и точно съдържанието на действията по разследване. Очевидна е целта на съставения протокол, а именно – да бъдат приобщени към доказателствения материал веществени доказателства, свързани с правоотношенията, възникнали между подсъдимата и св. Д.. При това положение не се установява нито едно обстоятелство, което да е налагало И.Б.да предава на разследващия орган към договора за наем и ключове, които нямат връзка с отношенията между страните по този договор. По изложените съображения въззивният съд счита, че този протокол изяснява по един категоричен начин, че връзката ключове, с която св. Б.и св. Д. са разполагали, е включвала два, а не един ключ, както е приел първият съд. Единият от тези ключове несъмнено към 19.06.2015г. е позволявал превъртане на една от монтираните на входната врата брави. За другия обаче не се установява да е позволявал технически отключването на която и да е от двете ключалки. Така установените от показанията на св. Д. и Б.факти и обстоятелства обаче не са достатъчни, за да ангажират наказателната отговорност на подсъдимата за престъплението „измама“. Това е така, тъй като необратимо е пропусната възможността с предвидени в НПК процесуални способи да се установи дали вторият ключ е бил технически изправен и е позволявал отключването на една от двете ползвани през инкриминирания период ключалки, монтирани на входната врата от жилището на подсъдимата. Въз основа на гласните доказателства, събрани чрез показанията на св. Д., се установи, че естеството на извършената от него проверка не позволява изясняването на този въпрос. Отделно от това, след приобщаване на посочените по-горе веществени доказателства, за които се твърди,  че са били предоставени именно за да осигурят технически достъп до жилището на подсъдимата (протоколът за доброволно предаване е съставен на 26.06.2015г. -  само десет дни след края на инкриминирания период)  е пропусната възможността чрез следствен експеримент да се установи наличието или липсата на съответствие на ключовете с отключващите устройства, монтирани на входната врата към жилището на подсъдимата. Този пропуск в процеса на събиране на доказателствата също е с решаващо значение за изхода на делото, още повече, че към датата на съставяне на протокола за доброволно предаване няма данни да е била изменена фактическата обстановка, свързана с оборудването на входната врата към процесното жилище. Отделно от това, към този момент жилището е било обитаемо и всички данни по делото сочат, че св. Н., която е била настанена там, е оказвала пълно съдействие на разследването.

           Към настоящия момент това действие не би могло да се проведе с оглед променената фактическа обстановка, свързана с изминалия период от време и с промяната в местоживеенето на подсъдимата, а евентуалният принос, който то би могло да има за изясняване на обективната истина, е съществен, тъй като би позволило убедителна проверка за достоверност и на дадените от св. Д. свидетелски показания. С оглед изложеното въззивният съд счита, че обвинението следваше да преодолее доказателствената тежест и да отстрани съмнението, че вторият ключ, по – късно предаден от И.Б.за нуждите на разследването, може да е бил предназначен за втората брава, но същият да не е бил технически изправен. В този случай обвинението следваше да ангажира и доказателства, че ако се касае за техническа неизправност, подсъдимата е знаела за това, както и че още към този момент е планирала отнемането на достъп до жилището чрез св. Н.. Въз основа събраните доказателства обаче, не се установи, нито подсъдимата да е знаела към 16.06.2015г., че св. Н. ще поеме функциите на св. Х., като изпълнява задължението да отглежда домашния ѝ любимец,  нито  към 16.06.2015г. подсъдимата да е знаела, че св. Д. ще отиде на адреса преди 20.06.2015г. т.е. преди началната дата, уговорена в договора за наем (л.130, ДП), нито да е указала изрично на св. Н. да ползва и двете ключалки, монтирани на входната врата. От фактическа страна не са установени и техническите спецификации на втората ключалка, чрез която св. Д. не е успял да осъществи достъп, а именно дали при заключване от вътре, с или без поставен ключ, е съществувала техническа възможност за отваряне от вън. Данни в тази насока  не се извличат нито от обясненията на подсъдимата, нито от показанията на свидетелите, включително и от показанията на св. Н.. При това положение не е отстранено и съмнението, че към момента, в който св. Д. на 19.06.2015г. се е опитал да проникне в жилището на подсъдимата, то може да е било заключено от вътре по начин, който не позволява отваряне от вън. Към този момент обаче подсъдимата е била извън страната и не може да бъде упрекната в това. Отделно от това, не могат да се изграждат предположения, че подсъдимата е планирала или е знаела за настъпването на такава житейска ситуация. Ето защо и на това основание се изключва съпричастност на подсъдимата от субективна страна към отнемането на достъпа до жилището по отношение на св. Д. да е доказана по начина, по който го изисква разпоредбата на чл. 303, ал.2 НПК.

            Във връзка с всичко изложено по-горе съдът намира, че обвинението за участието на подсъдимата в престъпление по чл. 209, ал.1, вр. с чл. 26, ал.1 НК не е доказано по несъмнен и безспорен начин, поради което на основание чл. 304 НПК призна подсъдимата за невиновна по предявеното ѝ обвинение и постанови изцяло оправдателна присъда.

Верен е изводът на първоинстанционния съд, че подсъдимата е извършила действие, с  което формирала у св. Д. и св. Б.представа, че ще им осигури жилище, което да ползват под наем.

От друга страна обаче, естеството на  субективните представи, които подсъдимата е имала за начина, по който следва да изпълни своите задължения като наемодател по сключения от нея договор за наем и моментът, в който е узнала, че не може да освободи жилището от домашния си любимец, изключват категоричен извод за нейната съпричастност към инкриминираното престъпно деяние.

Не е обоснован изводът, че е доказано подсъдимата да е използвала договорните отношения по сключения договор за наем, без намерение да се задължи по тях. Обстоятелствата, които са осуетили изпълнението на този договор от нейна страна, са свързани с conditio sine qua non, свързано с обезпечаване отглеждането на домашния ѝ любимец – куче в периода на планирано от нея продължително отсъствие извън пределите на страната. Осигуряването на това условие е било изцяло в тежест на подсъдимата, доколкото грижата за нейния домашен любимец не е била обвързана с ползването на процесното жилище, а едно от условията на св. Д. и св. Б.е било именно това – жилището да бъде освободено от кучето на подсъдимата, както и от нейни вещи. В тази връзка още към момента на сключване на процесния договор за наем, неговото изпълнение косвено е било поставено в зависимост от действията на лица, които не са страна по него, а именно – от действията на св. Х., както и от действията на друго неустановено по делото лице – наемодателят на св. Х. в гр. Пловдив във връзка с поставени от него ограничения за отглеждането на домашни животни. Затова въз основа на установените по делото факти може да се заключи, че изпълнението на задълженията, които подсъдимата имала като наемодател, е било обективно възможно до момента, в който била в сила уговорката ѝ със св. Х., т.е. до 18.06.2015г. Този момент от обективна страна  обаче не е обхванат от инкриминирания период. Следователно пречката за изпълнение на договора от страна на подсъдимата, като наемодател, е възникнала едва след неговото сключване, респективно  след като св. Д. вече е извършил инкриминираните действия на имуществено разпореждане.

От обективна страна е установено, че уговорката на подсъдимата със св. Х. е съществувала успоредно  с друга уговорка – със сключената между подсъдимата и св. Н., но приоритет за подсъдимата е имала именно тази, която е засягала св. Х.. Извод в тази насока се обосновава от факта, че достъп на св. Н. до жилището на подсъдимата е бил оказан едва след отказа на св. Х. да пренесе домашния любимец на подсъдимата в своето жилище в гр. Пловдив.

 Предвид факта, че подсъдимата е била уведомена от св. Х. в последния възможен момент за възникнали препятствия да вземе за отглеждане нейния домашен любимец, подсъдимата не може да бъде упрекната, че не е успяла в броени часове преди планиран полет за чужбина да организира и да осигури друго решение, равностойно на възможностите, които ѝ е осигурявал ангажиментът на св. Х.. Вярно е, че уточненията за датата, на която подсъдимата разбрала за настъпили промени в плановете и възможностите на св. Х., е от решаващо значение за изхода на делото. От такова решаващо значение е и времето, в което била финализирана нейната уговорка  със св. Н. – на 18.06.2015г., непосредствено след проведения разговор по телефон със св. Х.. Обвинението обаче е пропуснало необратимо възможността да опровергае тези източници на доказателства, които оневиняват подсъдимата, тъй като в сроковете по чл. 251б, ал.1 ЗЕС не е била изследвана мобилната комуникация, регистрирана в телефона на подсъдимата, по реда, предвиден в чл. 159а НПК. При това положение и във връзка с изтеклите срокове за съхранение на такава информация, обективно е невъзможно да бъдат събрани доказателства, чрез които да бъдат проверени гласните доказателства за действително осъществен трафик чрез мобилни комуникатори от и към телефона, ползван от подсъдимата в ранните сутрешни часове на 18.06.2015г.

От обективна страна се установи, че единствената обективна пречка св. Д. да се нанесе в процесното жилище е било присъствието на домашния любимец на подсъдимата там, доколкото св. Н. принципно е била жилищно осигурена и единствената причина да се настани там  е била свързана с обгрижване на кучето Бари, а не за осигуряване на жилищна нужда.

От обективна страна се установява, че в така създалата се ситуация подсъдимата е била изправена пред две възможности – да изхвърли от жилището домашния си любимец, за да бъде освободено то за наематели или да предостави безвъзмездно жилището си за ползване на лице, което ще обгрижва нейното куче в периода на отсъствието ѝ от страната. В първия случай подсъдимата е имала интерес да си осигури допълнителен източник на доходи, който надхвърля инкриминираната сума и то на фона на затрудненото ѝ материално положение, установено от показанията на св. Г.. Във втория случай подсъдимата е следвало да се лиши от този източник на доходи, тъй като гласните доказателства са напълно еднопосочни, че св. Н. не е имала задължението да плаща наем. Отзивчивостта на св. Н. обаче е дала възможност на подсъдимата да реши по един приемлив за нейните разбирания начин дълбоко личен въпрос, свързан с нейната собствена представа какво трябва да бъде  хуманното отношение към съдбата на домашния ѝ любимец. Във връзка с изложеното въззивният съд намира, че не е налице специфичното за престъплението измама  намерение, свързано с удовлетворяване на  користна цел - подсъдимата да набави за себе си имотна облага. Ето защо съдът счита, че не е осъществен и субективният състав на престъплението „измама“.

Отделно от всичко изложено, следва да се добави, че към момента, в който св. Д. се опитал да влезе в жилището на подсъдимата (19.06.2015г., около  15.40 часа), според неговите собствени показания той вече е бил уведомен (още в сутрешните часове на 19.06.2015г.) за настъпили непредвидени обстоятелства, както и че договорът следва да бъде развален поради неизпълнение, а заплатените от св. Д. парични суми – да му бъдат върнати. Към този момент св. Д. е знаел, че влиза в чужд имот, без съгласието на неговия собственик или ползвател, още повече самият свидетел е разказал, че при опита си да проникне в жилището на подсъдимата, отвътре се е чувал кучешки лай. Отделно от това, към този момент св. Д. е знаел, че началната дата, от която наемодателят дължи изпълнение, е 20.06.2015г., т.е. от следващия ден. Ето защо обвинението срещу подсъдимата не може да се основава на  факта, че преди да настъпи началната дата на уговорения период за изпълнение по договор за наем, ключовете, с които е разполагал св. Д., не са му  осигурили технически достъп до жилището. Отделно от това, обвинението не преодоля доказателствената тежест да установи дали обективно са съществували пречки от  техническо естество за  ползването на  втората ключалка, монтирана на входната врата, както и дали подсъдимата е знаела за такива пречки.

На следващо място, приемането на  капаро от 50 лева с цел последващо сключване на договор за наем на 13.06.2015г. срещу разписка, удостоверяваща невярно личните данни на подсъдимата, от обективна страна може да бъде свързано не само  с посочения от обвинението ефект – подсъдимата да укрие своята самоличност от св. Д. и св. Б., но и с друг възможен ефект – да прикрие участието си в преотдаване на жилище под наем. Точно в този смисъл са нейните обяснения в производството пред СРС, в които тя е посочила, че апартаменти с номера 31 и 40 са са били регистрирани на името на лице с фамилно име „Рангелова“ и също са били давани под наем (л.195, СП, СРС). От гласните и писмените доказателства е установено еднопосочно, че подсъдимата е знаела за съществуваща ограничителна клауза да преотдава ползваното от нея жилище под наем, но нарушението на тази клауза нито осъществява състав на престъпление, нито дава аргументи за обективна невъзможност да се изпълни инкриминирания договор за наем, по който страна е бил св. Д.. Критиката за укриването на лични данни, е напълно несъстоятелна с оглед съдържанието на инкриминирания договор за наем, в който тези данни са описани точно и вярно, включително като е посочен ЕГН, съответстващ на действителния единен граждански номер на подсъдимата.

Изводите на първия съд, послужили като аргумент за постановяването на осъдителен съдебен акт,  че всички детайли в уговорката между подсъдимата и св. Н. били уточнени още през пролетта на 2015г., са били формирани при непълнота на доказателствата, която е отстранена в производството пред въззивния съд. Поначало обвинителната теза не дава логичен отговор на въпроса, ако подсъдимата е имала категорична уговорка да допусне в жилището си св. Н., но въпреки това е сключила договор за наем със св. Д., защо е следвало да сключва и втора уговорка със св. Х., след като св. Н. не е имала изисквания жилището да бъде освободено от домашния любимец на подсъдимата.

Обвинението не се подкрепя и от факта, че инкриминираната парична сума е била  възстановена в патримониума на св. Б.едва след подаването на жалба от св. Д., както и след изминал период от време от два месеца. Дори обвинителните доказателства, каквито са прочетените показания на св. Д., разкриват, че в нито един момент подсъдимата не е оспорвала участието си при сключването на инкриминирания договор за наем, нито е оспорвала задължението си да върне получената сума при наличието на отпаднало правно основание. В този смисъл между подсъдимата и св. Д. са били разменени съобщения още на 19.06.2015г., т.е. преди подаването на жалба в полицията – 25.06.2015г. От обективна страна е установено отсъствието на подсъдимата от пределите на Република България в периода след 18.06.2015г., както и че с връщането на сумата била ангажирана св. Н.. Следователно, изминалият период от време около 2 месеца, свързан с възстановяването на паричните средства, е свързан не само с волята на подсъдимата, но и с планирането на конкретни действия по вече образуваното наказателно производство, както и с процесуалната активност на св. Н., т.е. – с обстоятелства, които не могат да бъдат обвързани с подсъдимата. 

С оглед всичко  изложено, въззивният съд счете, че не са доказани елементите на престъплението, нито от обективна, нито от субективна страна. От субективна страна не е установено и наличието на користна цел. Несъмнено е установено, че  подсъдимата по своя воля се е лишила от източник на доходи във връзка със сключения договор за наем за срок от шест месеца.

При така уговорения срок на договора възможността на подсъдимата да реализира доходи от наем в период, в който тя не е имала жилищна нужда на територията на РБ, се свързва с материален интерес, който надхвърля размера на инкриминираната парична сума.  Следователно не е осъществен и този елемент от субективния състав на престъплението, който изисква да се установи користна цел.

 

            С оглед изхода на делото, във връзка с който въззивният съд упражни правомощията си по чл. 334, т.2, НПК, чл. 336, ал.1, т. 3 от НПК, е напълно безпредметно да бъдат обсъждани доводите на защитата, свързани със смекчаване на наказателната отговорност и определянето на по-леко наказание.

 

Във връзка с начина, по който е решен въпросът за вината и на основание чл.190, ал.1  НПК съдът постанови разноските по делото в размер на 274, 85 лева следва да останат в тежест на държавата.

 

Така мотивиран, въззивният съд постанови своята присъда.

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ:1.

 

 

 

                                                                             2.