Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 15.01.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети юли през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 4830 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 04.12.2018 год., постановено по
гр.дело № 11645/2018 г. на СРС, І Г.О., 25 състав, е признато за
установено по предявения от “Ж.“ ЕООД, ЕИК*******, с адрес: ***, НП,
установителен иск, с правна квалификация чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД, че „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
дължи на ищеца сумата 39,36 лв.-главница, представляваща платена от „Т.“ ЕООД
без основание по разписка № 04000256079497/ 09.07.2014 г. във вр. с фактура №
**********/ 05.11.2013 г., което вземане е прехвърлено на ищеца с договор за
цесия от 07.09.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението по чл.410 ГПК- 06.12.2017 г. до окончателното й
погасяване, за която сума в производството по ч.гр.дело № 85505/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 25 състав е издадена заповед за изпълнение. С решението на
съда е осъден „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
да заплати на “Ж.“ ЕООД, ЕИК*******, с адрес: ***, НП, на основание чл.78,
ал.1 ГПК, сумата от 325 лв.- разноски за
исковото производство и сумата от 325 лв.- разноски за заповедното
производство. С решение от 01.02.2019 г., постановено в закрито заседание по
гр.дело № 11645/2018 г. на СРС, І Г.О., 25 състав е допусната поправка на
очевидна фактическа грешка в решение от 04.12.2018 г. по гр.дело № 14645/ 2018
на СРС, 25 състав, като в диспозитива на решението текст „ ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК-
06.12.2017 г. до окончателното й погасяване“ да се счита за ненаписан.
Срещу решението на СРС, 25 с-в, постановено на
04.12.2018 г. е постъпила въззивна жалба
от „Ч.Е.Б.“ АД,
***, подадена чрез юрк. В.И., с искане
същото да бъде отменено, и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлен предявения установителен иск. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на
процесуалните правила и на материалноправните разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „Ж.“ ЕООД, ***, чрез
пълномощника си адв.К.Б. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като
неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Постъпила е и частна жалба от „Ч.Е.Б.“ АД, ***, подадена
чрез юрк. В.И. срещу определение от 01.02.2019 г., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 11645/ 2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 25 състав, с което е оставена без уважение
молба вх.№ 5001403 от 04.01.2019 г. на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, за изменение на постановеното по гр.дело № 11645/ 2018
год. на СРС, 25 състав решение, в частта
относно разноските чрез намаляване на размера на присъдените в полза на „Ж.“
ЕООД, ЕИК*********, с адрес: ***, НП, разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение от 600 лв. на 20 лв. В
частната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на обжалваното
определение. Моли съда да отмени обжалваното определение и да се отхвърли
искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, евентуално същото да бъде намалено до размер
на сумата от 15 лв.
Ответникът по частната жалба- „Ж.“ ЕООД, ***, чрез
пълномощника си адв.К.Б. оспорва частната
жалба, като неоснователна по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор на подадената частна жалба. Моли
съда да остави същата без уважение, като неоснователна по подробно изложени
съображения. Претендира присъждане на разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца “Ж.“
ЕООД, ***, срещу ответника „Ч.Е.Б.“ АД, ***, установителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК във вр. чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД. Решението е постановено при спазване
на съдопроизводствените правила и материалния закон. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал
решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което
съдът следва да разгледа доводите на въззивника- ответник във връзка с неговата правилност.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
Съдът приема за изцяло неоснователен
изложения от ответника довод във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционният
съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга
страна, съдът намира, че доводите в жалбата за допуснати процесуални нарушения
от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение.
Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че
доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е
направено. С оглед на което доводите на ответника за допуснати процесуални
нарушения от СРС, изложени в
депозираната от него въззивна жалба се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при
постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от
първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
На
следващо място в настоящия случай, при предявен иск с правно основание чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже извършено плащане, а ответника
от своя страна носи доказателствена тежест да установи наличие на основание за
същото. Следователно в доказателствена тежест на въззивника- ответник,
съобразно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК е да установи, че са налице
всички предпоставки за възникване на спорното вземане, а именно, че е налице
валидно правно основание за получаване на вземането и същото е дължимо от
въззиваемата страна- ищец. По въпроса за
разпределението между страните на доказателствената тежест относно релевантните
за спора факти по иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, са постановени
от ВКС на основание чл. 290 ГПК: решение
№ 556/ 13.07.2010 г. по гр.дело № 46/2009 г. на ІV г.о.; решение №721/03.01.2011
г. по гр.дело № 401/2009 г. на ІV г.о.; решение №211/26.11.2013 г. по т.дело №
1082/2012 г. на ІІ т.о.; решение № 138/07.10.2009 г. по т.дело № 375/2009 г. на
ІІ т.о.; решение № 556/13.07.2010 г. по гр.дело № 46/2009 г. на ІV г.о.;
решение № 739/15.11.2010 г. по гр.дело №316/2010 г. на ІV г.о.; решение
№26/28.02.2013 г. по т.дело№ 297/ 2012 г. на ІІ т.о., в които е прието, че по
иска за неоснователно обогатяване в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване
и обогатяването на ответника, както и причинната връзка между тях, а в тежест
на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че е
налице такова. По иска по чл. 55 ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже какво
е получил ответникът, а ответникът - на какво основание го е получил, ако
твърди, че някакво основание съществува. Правопораждащият факт е този на
плащането /в тази насока е и т.1 на ППлВС №1/1979 г./, поради което ищецът
доказва само настъпването на този факт, а в доказателствена тежест на ответника
е да установи съществуването на основание да получи, съответно да задържи
даденото - да докаже факти, изключващи правото на ищеца да получи връщане на
даденото. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има основание
да я задържи, то той дължи нейното връщане. По делото ответникът излага и
доказва фактите, изключващи правото на ищеца да получи връщане на даденото. В
настоящия случай, ищецът е доказал по делото извършено плащане на сумата от
39,36 лв. по сметка на ответника. Ответникът обаче, не е ангажирал
доказателства по делото, че е налице валидно правно основание за получаване на
сумата от 39,36 лв. , както и че същата е дължима от въззиваемата страна- ищец.
В процесния случай, ответникът не е доказал по делото наличие на валидно правно
основание за получаване на процесната сума. Следователно получената от
въззивника- ответник процесна сума в размер на 39,36 лв. се явява дадена при
начална липса на основание, тъй като към момента на самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго/ от имуществото на ищеца в това на ответника по делото/. При това
положение се налага извода, че са налице основания в закона въззивника-
ответник да върне на ищеца получената без правно основание сума.
На следващо място,
съгласно разпоредбата на чл. 94а, ал. 1 от ЗЕ, енергийното предприятие – краен
снабдител осигурява снабдяването с електрическа енергия на обекти на битови и
небитови крайни клиенти, които обекти са вече присъединени към
електроразпределителната мрежа на ниво ниско напрежение в съответната
лицензионна територия; като съгласно разпоредбите на чл. 97, ал. 1, т. 4 и чл.
98а от ЗЕ продажбата на електрическа енергия на крайни клиенти става по регулирани
от ДКЕВР цени и при общи условия на енергийното предприятие – краен снабдител.
В §1, т. 15 от ДР на ЗЕ се съдържа легална дефиниция на понятието „достъп“,
според която това е правото за използване на преносната мрежа и/или
разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или природен газ
срещу заплащане на цена и при условия, определени с наредба. Приложима към
процесния период е Наредбата за регулиране на цените на електрическата енергия
/обн. ДВ бр. 17/02.03.2004г., отм. ДВ бр.38/23.04.2013г./. Съгласно чл. 2, т.
10 от същата, цените по които се заплаща за достъп до електропреносната и
електроразпределителните мрежи, се регулират по предвидения в същия ред, по
който ред ДКЕВР осъществява ценово регулиране. За процесния период продажбата на
електрическа енергия се регламентира и от Правилата за търговия с електрическа
енергия /обн., ДВ, бр. 64 от 17.08.2010г., отм., бр. 66 от 26.07.2013г., в сила
от 26.07.2013г./. Съгласно чл. 25, ал. 1 от същите, потребителите на крайните
снабдители, които използват
разпределителните мрежи при публично известни общи условия, заплащат всички
мрежови услуги, включително добавки за зелена енергия и енергия от
високоефективно комбинирано производство на крайния снабдител, а съгласно чл.
26, ал. 1 мрежовите услуги се заплащат върху използваната електрическа енергия съгласно показанията на
средствата за търговско измерване в местата на измерване, определени в
съответствие с Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и
договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от ДКЕВР цени. Дължимостта на
цената за достъп до електроразпределителната мрежа не е обвързана с
потреблението на електроенергия, а само с предоставената мощност или
ангажирания от потребителя капацитет на мрежата. Липсата на потребление на
електроенергия в свързания с електроразпределителната мрежа обект не води до
отпадане на задължението на потребителя да заплаща определената цена за достъп
до електроразпределителната мрежа. Освобождаването от такова задължение след
присъединяване към визираната мрежа, сключване на договор за продажба на ел.
енергия и предоставянето на заявената от потребителя и договорена между
страните по договора мощност, може да е следствие само от прекратяване на
облигационната връзка по визирания договор или
от преустановяване на достъпа до електроразпределителната мрежа. При
прекъсване на електрозахранването в електроснабдения обект и демонтиране на
средствата за търговско измерване от страна на преносното предприятие - краен
снабдител, както е в процесния случай, разпределителната мрежа не се ползва, не
се потребява електрическа енергия, като възможността да бъде използвана
договорената мощност е преустановена. Независимо дали това прекъсване е
правомерно, тъй като се дължи на неизпълнение на задължението за заплащане на
цената на потребена електрическа енергия /каквато право за продавача е
предвидено в чл. 123а от ЗЕ и чл. 42, ал. 2 от Общите условия/, или е
неправомерно /този въпрос има значение само относно евентуалната отговорност за
вреди между страните/ – и в двете хипотези потребителят е лишен от достъп до
разпределителната мрежа. След като последната не се използва от потребителя не
по негово желание, а поради липсата на техническа възможност за това,
вследствие на прекъсване на захранването и демонтиране на електромерите от
страна на ответното дружество, заплащането на цена за достъп до нея като вид
мрежова услуга не се дължи от потребителя, тъй като фактически такава не му е
била предоставена. Обективно потребителят не е бил присъединен към
електроразпределителната мрежа в този период, тъй като предоставянето на ел.
мощност към процесния обект е било преустановено от снабдителя, с оглед на
което в тежест на същия не могат да се възлагат разходи за поддръжката и
управлението на тази мрежа. От това следва, че плащането на сумата по
издадената от ответника фактура е лишено от правно основание, поради което
подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Изложените по-горе съображения дават основание на съда да направи извод,
че в хода на производството по делото при доказателствена тежест за ответника,
същия не е ангажирал доказателства, от които да се установи по несъмнен начин,
наличието на предпоставки за получаване на преведената на 09.07.2014 г. сума в
размер на 39,36 лв. по негова сметка, а именно, че е налице валидно правно
основание за получаване на процесната сума, както и че същата е дължима на
ответника от страна на въззиваемата страна- ищец. В тази връзка предявения от
ищеца срещу ответника установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК,
вр. чл.55, ал.1, пр.1-во от ЗЗД за признаване за установено вземане на ищеца по
отношение на ответника за сумата от 39,36 лв. се явява изцяло основателен и доказан, и като
такъв правилно
е бил уважен от първоинстанционния съд за посочения размер.
С оглед на изложеното и поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
частната жалба на „Ч.Е.Б.“
АД, ***, подадена чрез юрк. В.И. срещу определение от 01.02.2019 г., постановено в закрито
заседание по гр.дело № 11645/ 2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 25 състав,
съдът приема следното:
Обжалваното
определение е правилно и
законосъобразно, постановено при правилно приложение на материалния закон. Настоящият въззивен състав споделя изцяло
мотивите на обжалваното определение, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, І Г.О., 25 с-в. Съдът приема, че присъдените в
полза на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение са правилно изчислени,
поради което не е налице основание в закона за отмяна на обжалваното определение.
С оглед на изложеното, постановеното от първоинстанционния съд определение се
явява правилно и законосъобразно, и следва да бъде потвърдено, а подадената срещу него частна жалба,
като неоснователна - да се остави без уважение.
По отношение на
разноските за въззивното производство.
При
този изход на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед изхода на спора на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се
присъдят своевременно поисканите и дължими разноски за въззивното производство,
представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение във връзка с
изготвяне и подаване на отговор на въззивна жалба в размер на сумата от 300 лв.,
съгласно споразумение за адвокатско възнаграждение от 31.01.2019 год. и приложен списък на разноските по чл.80 от ГПК. Направеното
от въззивника – ответник, възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 300 лв.,
съдът намира за неоснователно. Съдът приема, че в настоящия случай заплатеното
от ищеца адвокатско възнаграждение за изготвяне и подаване на отговор на
въззивна жалба не е прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа
сложност на делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена
възможността да бъде намалено заплатеното от страната възнаграждение на адвокат
в случаите, когато то е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа
сложност на делото. Уговореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение
за въззивната инстанция не надвишава минимално предвидения размер, съобразно разпоредбата
на чл.7, ал.2,т.1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК
възниква при възнаграждения, надхвърлящи минималния размер на адвокатските
възнаграждения по цитираната наредба, какъвто не е разглежданият случай. От
друга страна, при този изход на спора по подадената частна жалба на основание
чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на ответникът по частната жалба/
ищец по делото/, следва да се присъдят своевременно поисканите и дължими
разноски за настоящата въззивна инстанция, в размер на сумата от 200 лв./
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и
съдействие от 25.03.2019 год./.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 04.12.2018 год., постановено по гр.дело № 11645/2018 г. на СРС, І Г.О., 25 състав/ поправено с решение,
постановено в закрито заседание на 01.02.2019 г. по гр.дело № 11645/2018 г. на СРС, І Г.О., 25 състав/.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ, като неоснователна частната
жалба на „Ч.Е.Б.“
АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, подадена чрез юрк. В.И.
срещу определение от 01.02.2019 г., постановено в закрито заседание по
гр.дело № 11645/ 2018 год. по описа на СРС, І Г.О., 25 състав, с което е оставена без уважение
молба вх.№ 5001403 от 04.01.2019 г. на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление:***, за изменение на постановеното по гр.дело № 11645/ 2018
год. на СРС, 25 състав решение, в частта
относно разноските чрез намаляване на размера на присъдените в полза на „Ж.“
ЕООД, ЕИК*********, с адрес: ***, НП, разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение от 600 лв. на 20 лв.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** ,
да заплати на „Ж.“ ЕООД, ЕИК*********, със
седалище и адрес на управление:***, НП,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 500 лв. / петстотин лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /заплатено
адвокатско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.