Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 15.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 560 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са отрицателни установителни искове от Д.А.В.
срещу „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” С. А., клон България с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът му не дължи
следните суми: 594,85 лв. – главница, представляваща част от задължение по
договор за кредит от 02.10.2010 г., 88,37 лв. – договорна лихва за периода
05.09.2011 г. – 05.10.2012 г., 82,68 лв. – мораторна лихва за периода
05.10.2011 г. – 07.03.2013 г., ведно със законната лихва от 19.03.2013 г. до
окончателното изплащане на вземането, и 125 лв. – съдебни разноски, за
принудителното събиране на които е образувано изп. д. № 20138750400608 по описа
на ЧСИ Захари Запрянов с район на действие ОС Хасково въз основа на издаден
изпълнителен лист от 17.04.2013 г. по ч. гр. д. № 185/2013 г. по описа на РС
Свиленград.
В исковата молба се твърди, че по описа на ЧСИ Захари
Запрянов с район на действие ОС Хасково било образувано изп. д. № 20138750400608
с длъжник Д.А.В. и взискател „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД за принудително
събиране на горепосочените суми, за които бил издаден изпълнителен лист от
17.04.2013 г. по ч. гр. д. № 185/2013 г. по описа на РС Свиленград. Посочено е,
че на 31.01.2018 г. първоначалният взискател се влял в „БНП Париба Пърсънъл Файненс”
С. А. – Франция. Изпълнителното дело било образувано на 10.06.2013 г. Твърди
се, че първото валидно действие по принудително изпълнение, изразяващо се в
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, било извършено на
29.01.2015 г. Следващото действие, извършено от съдебния изпълнител, което би
могло да има за последица прекъсване на погасителната давност, а именно:
налагане на запор върху банковата сметка на ищцата в „Банка ДСК” ЕАД, било
осъществено на 25.07.2017 г. Излага съображения, че към този момент
изпълнителното производство било прекратено по силата на закона на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради неизвършването на изпълнителни действия в
продължение на две години. Ето защо, намира, че предприетите след прекратяване
на изпълнителното производство действия не пораждали правни последици.
Поддържа, че извършените доброволни плащания не водели до прекъсване на
давността, тъй като не съставлявали изпълнителни действия. Предвид изложеното
счита, че вземането било погасено поради изтичане на общата петгодишна давност.
По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове за установяване
недължимостта на процесните суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
исковата молба от ответника, в който изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Поддържа, че плащанията, извършени от ищцата в хода на
изпълнителното производство, били резултат от предприетите изпълнителни
действия, като с тях се прекъсвала давността. Дори да се приемело, че били
извършени доброволно от ищцата, следвало да се възприемат като признание на
дълга. Намира, че взискателят нямал интерес от предприемане на действия по
принудително изпълнение, когато по изпълнителното делото постъпвали плащания.
По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа страна:
На 17.04.2013 г. е издаден изпълнителен лист по ч. гр.
д. № 185/2013 г. по описа на РС Свиленград, с който е разпоредено ищецът да
заплати на праводателя на ответника – „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
следните суми: 594,85 лв. – главница, ведно със законната лихва върху нея от
19.03.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, 88,37 лв. – договорна
лихва за периода 05.09.2011 г. – 05.10.2012 г., 82,68 лв. – мораторна лихва за
периода 05.10.2011 г. – 07.03.2013 г., и 125 лв. – разноски по делото. Изпълнителният
лист е издаден след влизане в сила на заповедта за изпълнение от 21.03.2013 г.
поради неподаване на възражение.
Въз основа на издадения изпълнителен лист с молба от
10.06.2013 г. ответникът е поискал образуване на изпълнително дело за събиране
на сумите, като на основание чл. 18 ЗЧСИ е възложил на ЧСИ Захари Запрянов с
район на действие ОС Хасково да определи начина на изпълнението. Образувано е
изпълнително дело № 20138750400608, като в хода му са извършени редица справки
за имущественото състояние на длъжника. Установява се, че на 12.06.2013 г. на
длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение на сумите по издадения
изпълнителен лист. С молба от 12.07.2013 г. ищецът е отправил искане до
съдебния изпълнител задължението да бъде разсрочено, като всеки месец е поел
задължение да внася по 60 лв. до погасяване на дълга му към взискателя. Препис
от молбата е връчена на взискателя, който изразил съгласие с направеното от
длъжника предложение за разсрочване на задължението му, при условие че
ежемесечно се внася сума по сметка на ЧСИ в размер на не по-малко от 60 лв. През
периода 11.07.2013 г. – 14.01.2019 г. са извършвани частични плащания на суми
от длъжника по изпълнителното дело, които с протоколи за погасяване на дълга са
разпределяни от ЧСИ. По сметка на ответника са преведени 372,51 лв., с които са
погасени сторените от последния разноски в изпълнителното производство за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв. и такси в размер на 75 лв.
(л. 4 и л. 21 от ИД), както и 125 лв. за съдебни разноски по изпълнителния лист.
Последните две плащания на 30.10.2018 г. и 14.01.2019 г. са разпределени от
съдебния изпълнител за частично плащане на мораторната и договорната лихва. Също
така сумата от 116,96 лв. е преведена по сметка на НАП за погасяване на
публични задължения на длъжника, а останалите 490,53 лв. са разпределени в
полза на съдебния изпълнител за заплащане на дължими такси. На 29.01.2015 г. е
изпратено запорно съобщение до работодателя на ищеца „Принцес Свиленград“ ЕАД
като трето задължено лице, връчено на 03.02.2015 г., с което е уведомен, че е
наложен запор върху трудовото възнаграждение, получавано от ищеца. От своя
страна, работодателят е уведомил съдебния изпълнител, че трудовият договор на
ищеца бил прекратен, считано от 29.01.2015 г. На 12.03.2015 г. на ищеца е
връчена призовка за принудително изпълнение с изх. № 11259/04.03.2015 г., с
която се уведомява за насрочен на 17.04.2015 г. опис на движими вещи. В тази
връзка на 13.03.2015 г. длъжникът е депозирал молба до съдебния изпълнител да
не се извършва опис на движимото му имущество, като е приложил вносни бележки
за редовността на плащанията. Препис от молбата е изпратен на взискателя, който
е изразил съгласие описът да се отложи, ако длъжникът се ангажира да прави
ежемесечни вноски в размер на минимум 50 лв. От приложения протокол за опис на
недвижимо имущество от 17.04.2015 г. се установява, че принудителни действия не
били извършени поради отсъствие на длъжника. На 25.07.2017 г. ЧСИ е изпратил до
„Банка ДСК” ЕАД запорно съобщение, връчено на 28.07.2017 г., с което е наложен
запор върху банковата сметка на ищеца. Също така е изпратено на 28.02.2018 г.
запорно съобщение до работодателя на ищеца – „Ес Пи Инвестмънтс Бг“ АД, връчено
на 02.03.2018 г., с което е уведомен, че е наложен запор върху трудовото
възнаграждение, получавано от ищеца. Работодателят е уведомил ЧСИ, че ищецът
получава минималната за страната работна заплата и не е налице възможност за
извършване на удръжки. Впоследствие трудовото правоотношение на ищеца е било
прекратено на 20.03.2018 г. С постановление от 08.10.2020 г. съдебният изпълнител
е разпределил постъпилата сума от запор на банкови сметки на длъжника в размер
на 437,33 лв., както следва: 155,56 лв. за такси по сметка на съдебния
изпълнител и 281,77 лв. за НАП.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
На първо място, е необходимо да се посочи, че
независимо от това дали в хода на принудителното изпълнение длъжникът е
извършвал плащания, той има правен интерес да установи недължимостта на всички
вземания по изпълнителния лист като погасени по давност, защото към момента се
извършват изпълнителни действия. Още повече, че след като длъжникът твърди, че
принудителното изпълнение се провежда незаконосъобразно, предвид настъпилата
перемпция, то няма как изначално да се отрече правото му на защита с такъв тип
иск, който да изследва дали въобще има вземане на взискателя, което е погасено
по давност. Вече въпрос по същество на спора е дали действително са били
извършени плащания и какво отношение има всичко това към основателността на
исковата претенция, но при всички положения интересът от предявяване на иска е
обоснован от наличието на изпълнително производство и твърдението за погасяване
на изпълняваните в него вземания по давност.
От всичко изложено следва, че предявеният иск се явява
допустим, поради което съдът следва да се произнесе по неговата основателност.
В тази връзка разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се
основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание. Именно такъв е и
разглежданият случай, тъй като ищецът основава исковата претенция на
обстоятелството, че е изтекла давността за вземането след образуване на
изпълнителното дело. С оглед на това следва да се приеме, че се позовава на
юридически факт, настъпил след влизане в сила на заповедта, което обуславя
приложимост на защитата по реда на чл. 439 ГПК.
За да се разреши възникналият между страните правен
спор, следва да се отчете, че изпълнителният лист е издаден въз основа на
несъдебно изпълнително основание, поради което не се прилага разпоредбата на
117, ал. 2 ЗЗД, която регламентира, че ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога 5 години (така Решение № 42 от
26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1812/2015 г., IV г. о.). В настоящия случай
първоначалният взискател по изпълнителното дело не е предявил иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК, поради което давността не следва да се счита за прекъсната с
подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение. В подкрепа на
този извод на съда е и обстоятелството, че заповедта за изпълнение, независимо
дали е издадена по реда на чл. 410 и чл. 417 ГПК, няма последиците на съдебно
решение за установяване съществуването на вземането по смисъла на чл. 117, ал.
2 ЗЗД, поради което съдът счита, че срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на вземането, предмет на това
производство. От това следва, че в случая не трябва да намери приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, като давността по отношение на главницата и
разноските е петгодишна, а по отношение начислените лихви – тригодишна съгласно
чл. 111, б. „в” ЗЗД.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Според
задължителните разяснения по т. 10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. дело №
2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни
действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело,
изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на
имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и
съдебната практиката е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата
давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно
изпълнително действие.
От всичко изложено следва, че по смисъла на чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК принудителното изпълнение се счита за прекратено по силата на
закона, когато в продължение на две години взискателят не е поискал извършване
на изпълнителни действия. В настоящия случай молбата от 10.06.2013 г. за
образуване на изпълнително дело е изпълнително действие и прекъсва давността,
предвид изричното възлагане по чл. 18 ЗЧСИ (в този смисъл задължителните разяснения,
дадени в ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, т. 10). При наличие на
подобно упълномощаване срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК би могъл да се
прекъсва с всяко изпълнително действие, което ЧСИ реши да предприеме в
изпълнение на възложените му правомощия. В тази връзка следващото изпълнително
действие е извършено на 03.02.2015 г., когато е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на ищеца. Тъй като насроченият на 17.04.2015 г. опис не е
извършен, това не съставлява изпълнително действие, довело до прекъсване на
давността. Впоследствие не са предприемани изпълнителни действия за период
повече от две години, когато на 28.07.2017 г. е наложен запор върху банковата
сметка на длъжника. Следователно в настоящия случай изпълнителният процес е бил
прекратен ex lege две години след последното валидно изпълнително действие или
на 03.02.2017 г. Съобразявайки всичко изложено, следва изводът, че всички други
извършени последващи действия са напълно ирелевантни, защото се явяват
направени по прекратено по силата на закона дело, поради което те са нищожни и
не могат да породят своите последици (в този смисъл Решение
№ 99 от 20.03.2019 г. на ОС Хасково по в. гр. д. № 1/2019 г.). В случая, както беше посочено по-горе, не е бил нужен
и изричен акт на ЧСИ за това, защото постановлението на органа има само
констативен характер – установява факта на настъпило прекратяване, а не поражда
последиците на това прекратяване, което настъпва по силата на закона. Тук е
мястото да се изясни, че до прекъсване на давността не са довели и извършваните
в хода на процеса доброволни плащания, тъй като същите не представляват
изпълнителни действия, нито биха могли да се третират като признание от страна
на длъжника. Правната теория е категорична, че институтът на погасителната
давност (чл. 110 – чл. 120 ЗЗД) е уреден от императивни правни норми, а
основанията, водещи до спиране или прекъсване на погасителната давност, са изчерпателно
изброени. В чл. 116 ЗЗД не е предвидено основание за прекъсване на давността –
частични плащания на дълга. Единствено може да възникне въпросът дали
частичното плащане не е конклудентно признаване на вземането от длъжника, което
е основание за прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Следва да се
посочи, че съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме
изпълнение на части, дори и при делимо задължение. Ето защо, при частични
плащания не е ясно какво по размер задължение счита, че плаща и дължи длъжникът.
Поради това признанието на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД следва да е
конкретно и ясно по размер, а не предполагаемо. В тази насока е и практиката на
ВКС, съгласно която частичното плащане не съставлява признание на вземането
(така Решение № 98 от 26.07.2013 г. по т. д. № 851/2012 г. на ВКС, I т. о.). Признаването е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За
да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” ЗЗД, същото
трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора
или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а
не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото
признаването на фактическия състав все още не означава признаване на
последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването
на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да
манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването
на конкретния дълг към кредитора (така Решение № 100 от 20.06.2011 г. по т. д.
№ 194/2010 г., II т. о. на ВКС, Решение № 105 от 05.06.2014 г. на ВКС по т. д.
№ 1697/2013 г., I т. о. на ВКС, Решение № 26 от 24.07.2018 г. по т. д.
1853/2017 г., I т. о. на ВКС). В подкрепа на гореизложените доводи е и
Определение № 440 от 19.10.2018 г. по т. д. № 697/2018 г. на ВКС, I т. о., в
което се приема, че признанието на задължението от длъжника по смисъла на чл.
116, б. „а“ ЗЗД следва да обективира изрично потвърждаване съществуването към
момента на конкретния размер на задължението (респ. на остатъка от дълга), че
частичното изпълнение или обещание за регулярно плащане не съставлява признание
за съществуването на целия непогасен остатък. От това следва, че изявленията
или действията на страните, насочени към уредба на възникналото между тях
правоотношение, имат значение единствено и само ако са отправени/извършени
помежду им. Поради това признанието на дълга не може да се обективира във
волеизявления или действия, адресирани до трето лице, вкл. държавен орган.
По тези съображения до прекъсване на давността не е
довело изявлението, обективирано в молба на длъжника от 12.07.2013 г.,
доколкото същото не може да се приеме, че представлява признание от негова
страна. В нея страната не признава съществуването на задължения към взискателя
по изпълнението, а единствено моли за разсрочено плащане, като се задължава
всеки месец да плаща по 60 лв. Това изявление е насочено единствено към
предотвратяване предприемането на изпълнителни действия и не представлява
признание на задължения по делото, като молбата е адресирана до съдебния
изпълнител, а не до взискателя. Поради липсата на изрично обективирано съгласие
към кои вземания се отнася частичното погасяване на дълга поетото задължение за
плащане на равни месечни вноски от по 60 лв. не може да обоснове извод, че подадената
от ищеца молба и изразеното от ответника съгласие с нея съставлява валидно споразумение,
което се приравнява на признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. За
да се приеме, че е налице признание посредством постигнато съгласие за
разсрочване на дълга, следва да е налице яснота относно това какви задължения
ще погасява всяка една вноска. В настоящия случай това не е спазено, като постъпилите
суми са били разпределяни главно за погасяване разноски в полза на съдебния
изпълнител (от 980 лв., при общ размер на дълга по изпълнителния лист от 890,90
лв., 490,53 лв. са преведени на ЧСИ, а 372,51 лв. – на взискателя). Същото важи
и за депозираната от длъжника молба от 13.03.2015 г., тъй като тя също не
съдържа изявление за признание на конкретно задължение, индивидуализирано по
основание и размер, а единствено има за цел да препятства извършването на насрочения
опис. Отделно от това, съдът не възприема изразеното от ответника становище, че
частичните плащания прекъсвани давността, тъй като те фактически не са
извършвани лично от ищеца, а от трето лице – Борислав Огнянов Игнатов.
Поради това съдът намира, че от датата на последното изпълнително
действие, прекъсващо давността, започва да тече нова такава, която в случая е
петгодишна за главницата и разноските и тригодишна за лихвите. Ето защо, съдът счита,
че от налагането на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца на 03.02.2015
г. е започнала
да тече нова давност относно вземанията на ответника. Съобразявайки всичко
това, съдът приема, че вземанията на ответника по изпълнителния лист за главница и лихви са погасени по давност на
03.02.2018 г./респ. 03.02.2020 г., поради което са недължими на последния. В
тази връзка съдът следва да обсъди, че не следва да намери приложение Постановление
№ 3 от 18.11.1980 г. на Пленума на ВС, съгласно което в изпълнителното
производство давност не тече. Дори и да се приеме, че постановките на ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК се прилагат само по
отношение на висящите изпълнителни дела, но не и досежно приключилите, то в
случая изп.
д. № 20138750400608 по описа на
ЧСИ Захари Запрянов е било висящо към 26.06.2015 г. и приетото от ВКС ТР е задължително за настоящия състав.
Именно в тази насока е вложеният смисъл в постановените от ЕСПЧ решения по
делата Вълкова срещу България от 10.01.2019 г. (жалба № 48149/09) и Петко
Петков срещу България от 19.02.2013 г. (жалба № 2834/06 г.). В тях не се
съдържа тълкувание, че новото тълкувателно решение се прилага от датата на
обявяването му, а единствено е посочено най-общо казано, че следва да се
предвиди възможност за изпълнение на новите указания по висящите производства. В
случая новото тълкуване не е създало пред ответника непреодолимо препятствие за
реализиране на правата му по изпълнителното дело, тъй като към 26.06.2015 г.
производството не е било прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. От
това следва, че до момента на прекратяването му ответникът е имал възможност да
предприеме множество действия по принудително изпълнение, както е и направил
впоследствие, но по изложените по-горе съображения същите не са породили правни
последици. Не би могло да се оправдае през този период бездействието на
ответника с обстоятелството, че длъжникът е извършвал доброволни плащания.
Видно от материалите по изпълнителното дело същите са били на ниска стойност
(внасяни са обикновено по 20 лв. или 30 лв.) и то през продължителни периоди от
време от около два месеца, от което следва, че по този начин не е могъл да бъде
погасен целият дълг. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 454, ал. 2 ГПК, която предвижда, че дори когато изпълнението е спряно поради постигане на
споразумение за разсрочване на дълга, при неплащане на някоя от вноските от
длъжника взискателят може да поиска възобновяване на изпълнението. По тези
съображения съдът счита, че не са налице обективни данни, които да оправдаят
непредприемането на изпълнителни действия в продължение на повече от две
години.
С оглед обстоятелството, че настоящият иск има за
предмет признаване недължимостта на сумите по изпълнителния лист поради
погасяването им по давност, исковата претенция следва да се отхвърли за сумите,
които са погасени поради плащане. Изпълнението на едно задължение чрез плащане
изключва възможността спрямо същото да се осъществи друг погасителен способ.
Плащането като юридически факт има за правни последици погасяване на дълга,
който след това вече не съществува. В тази връзка платените задължения не могат
да се погасят по давност, тъй като вече са били погасени чрез плащане, а пък
давността не може да тече без съществуващо задължение. Тъй като изготвената
сметка на дълга (л. 227) не е оспорена от никоя от страните, съдът приема, че постъпилите
плащания правилно са разпределени от съдебния изпълнител. С оглед
обстоятелството, че разноските на взискателя се ползват с право на
предпочтително удовлетворение на основание чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД с разпределената
в негова полза сума от 372,51 лв. първо са се погасили разноските в
изпълнителното производство в общ размер на 225 лв. (150 лв. за юрисконсултско
възнаграждение и 75 лв. за такси). Впоследствие на основание чл. 76, ал. 2 ЗЗД
постъпилите плащания са отнесени към разноските по изпълнителния лист в размер
на 125 лв. Доколкото обаче към датата на последните две плащания на 30.10.2018
г. и 14.01.2019 г., от които в полза на взискателя са разпределени 25,97 лв.,
договорната и мораторната лихва са били погасени с изтичането на тригодишната
давност на 03.02.2018 г. на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, те не могат да бъдат
взети предвид (така Решение № 139 от 28.08.2013 г. по т. д. № 98/2012 г. на
ВКС, II т. о. и
Решение № 112 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 179/2009 г. на ВКС, III г. о.). Ето защо, предявената претенция се
явява основателна за следните суми: 594,85 лв. – главница, представляваща част
от задължение по договор за кредит от 02.10.2010 г., 88,37 лв. – договорна
лихва за периода 05.09.2011 г. – 05.10.2012 г., и 82,68 лв. – мораторна лихва
за периода 05.10.2011 г. – 07.03.2013 г., ведно със законната лихва върху
главницата от 19.03.2013 г. до окончателното изплащане на вземането, тъй като
по делото се установява несъмнено, че тези вземания на ответника по
изпълнителния лист са били погасени по давност, която не е била прекъсната в
хода на изпълнението нито с валидни изпълнителни действия, нито пък с
извършените частични плащания. В този смисъл искът се явява неоснователен само за
съдебните разноски в размер 125 лв., които са платени преди изтичане на
давността по отношение на тях, като в тази част следва да се отхвърли.
По разноските:
С оглед изхода на спора следва да се разпредели
отговорността за сторените разноски. В случая ищецът е заплатил 300 лв. за
адвокатско възнаграждение и 50 лв. за държавна такса, като съразмерно с
уважената част от исковете му се дължат 300,89 лв. На ответника също се дължат
разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от
исковете. Предвид вида и характера на извършените процесуални действия и
разпоредбата на чл. 25, ал. 1 НЗПП, съдът определя на ответника възнаграждение
за юрисконсулт в размер на 100 лв. С оглед отхвърлената част от исковете, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноските на ответника възлизат на сумата от 14,03
лв. От това следва, че по компенсация на ищеца следва да се присъдят разноски в
настоящото производство в размер на 286,86 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на „БНП
Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция, действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” С. А., клон България, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес Парк София, сгр. 14, че Д.А.В., ЕГН: **********,
адрес: ***, не му дължи поради изтекла погасителна давност следните суми: 594,85
лв. – главница, представляваща част от задължение по договор за кредит от
02.10.2010 г., 88,37 лв. – договорна лихва за периода 05.09.2011 г. –
05.10.2012 г., и 82,68 лв. – мораторна лихва за периода 05.10.2011 г. –
07.03.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.03.2013 г. до
окончателното изплащане на вземането, за принудителното събиране на които е
образувано изп. д. № 20138750400608 по описа на ЧСИ Захари Запрянов с район на
действие ОС Хасково въз основа на издаден изпълнителен лист от 17.04.2013 г. по
ч. гр. д. № 185/2013 г. по описа на РС Свиленград, като за сумата от 125 лв.–
съдебни разноски, ОТХВЪРЛЯ иска като
погасен поради извършено плащане.
ОСЪЖДА „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А. – Франция,
действащ чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С. А., клон България, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „Младост” 4, Бизнес
Парк София, сгр. 14, да заплати на Д.А.В., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата
от 286,86 лв., представляваща сторени пред първата инстанция разноски по
компенсация.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен съдия: