Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 05. 11. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 6048 по описа на Софийския градски съд за 2019 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е
въз основа на постъпила въззивна жалба от О.К.М., ЕГН **********, адрес ***, ж.
к. *******съдебен адрес ***., офис 102. (въззивник) чрез назначения процесуален
представител адвокат Т. срещу Решение № 40916, постановено на 15. 02. 2019 г.
от Софийския районен съд, 41-ви състав, по гр. д. № 42326 по описа за 2018 г.
(обжалвано решение). С посочения съдебен акт районният съд е отхвърлил изцяло предявения
от въззивника иск с правно основание чл. 59., ал. 1. от Закона за задълженията
и договорите (ЗЗД) за присъждане на сума в размер на общо 2 160 лева,
формирана от по 60 лева месечно за периода от 12. 04. 2014 г. до 12. 04. 2017
г.
Въззивникът
твърди, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Намира за неправилни
изводите на районния съд, че тръбната инсталация за пренос на топлинна енергия
за отопление на самостоятелните обекти е обща част по предназначение и
следователно ответникът не дължи заплащане на цена за наем на пространството.
Не приема изграденото в недвижимия му имот за енергиен обект по смисъла на
Закона за енергетиката и енергийната ефективност (отм.), съответно по смисъла
на действащия Закон за енергетиката (ЗЕ). Твърди, че процесните тръби заемат
пространство в самостоятелния обект в сградата, не са собственост на ответника,
не са изградени от него и не попадат
сред съоръженията по чл. 137., ал. 1. от ЗЕ. Оспорва извода на районния
съд, че не може да се установи площта от недвижимия имот, която процесните
тръби заемат. Посочва, че преносът на топлинна енергия по вътрешната
отоплителна инсталация се извършва не само с оглед задоволяване на нуждите на
етажните собственици, но и също така с оглед осъществяването на печалба от
ответника. Посочва, че се създава монополно положение, което пречи на крайния
абонат да има избор относно вида и начина на отопление. Иска от въззивния съд
да отмени изцяло обжалваното решение.
В срока по чл.
263., ал. 1. не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемото дружество „Т.С.“ ЕАД, *** Б. С писмено изявление взема становище по
същество за отхвърляне на въззивната жалба. Претендира разноски за въззивното производство, включително за юрисконсултско
възнаграждение.
След като прецени твърденията на страните, събраните от
първата инстанция доказателства и правото,
въззивният съд направи следните фактически и правни изводи.
Вследствие на служебна проверка въззивният съд намира обжалваното решение
за валидно и допустимо. То е също така и правилно.
По делото е
установено и страните не спорят, че въззивникът (ищецът) е собственик на
недвижим имот апартамент № 10, находящ се в град София, ж. к. „*******.
От гледна
точка на етажната собственост, изводът на първоинстанционния съд, че разпределителните
тръбопроводи са общи части по предназначение, е правилен. Съгласно приложимата
Наредба № 16-334 от 06. 04. 2007 г. за топлоснабдяването (понастоящем
отменена), „сградна инсталация“ е съвкупността от главните вертикални и
хоризонтални разпределителни тръбопроводи, включително до отоплителните тела,
както и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от
абонатната станция до имотите на клиентите (пар. 1., т. 3. от Допълнителните
разпоредби). Разпределителните тръбопроводи ползват всички етажни собственици.
Правото на собственост върху тях принадлежи на всички етажни собственици въз
основа на чл. 38., ал. 1. от Закона за собствеността. Също така сградните
инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост
изрично според чл. 140., ал. 3. от ЗЕ. Затова етажните собственици, както и
носителите на вещни права, следва да се считат за потребители и да поемат
ползите и тежестите, свързани с употребата на общата вещ (Решение на
Конституционния съд № 5 от 22. 04. 2010 г. по к. д. № 15/2009 г., докладчик
съдията С.С.).
След като разпределителните тръбопроводи са
обща етажна собственост, то те попадат в изключението от законовото определение
за „енергиен обект“ („без инсталациите на клиентите“) – пар. 1., т. 23. от
Допълнителните разпоредби към ЗЕ. Затова изводът на първоинстанционния съд, че
сградната инсталация е енергиен обект, е неправилен. Неговата неправилност
обаче все пак не опорочава крайния извод на районния съд по следните
съображения.
Твърдяната
липса на правно основание, на което въззиваемото дружество (ответникът) да
използва разпределителните тръбопроводи, не се установява. Съобразно
действалата по време нормативна уредба продажбата на топлинна енергия се
осъществява или по индивидуален писмен договор с потребителя (Закон за
енергетиката и енергийната ефективност, отм.), или с решение на общото събрание
на етажната собственост за присъединяване към топлопреносната мрежа и
въвеждането на общи условия по съответния ред (Закон за енергетиката). Няма
противоречие с чл. 62. от Закона за защита на потребителите: Тълкувателно
решение № 2 от 2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2016 г. на Общото събрание
на Гражданската колегия на Върховния касационен съд. След като етажната
собственост се е присъединила към топлопреносната мрежа (независимо дали по
реда на отменения Закон за енергетиката и енергийната ефективност или по реда
на Закона за енергетиката), то въззиваемото дружество (ответникът) използва
разпределителните тръбопроводи на правно основание.
Възражението
за създадено монополно положение няма връзка с предмета на делото.
В заключение,
обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. За
повече подробности относно фактическата и правната обстановка въззивният съд
препраща към мотивите му въз основа на чл. 272. от ГПК.
Разноски. Предвид изхода на делото и направеното искане,
разноски трябва да бъдат присъдени на въззиваемото дружество за въззивното
производство.
В дадения случай сторените от него разноски се свеждат до юрисконсултско
възнаграждение. В подобни случаи съдът определя размера на разноските за
юрисконсултско възнаграждение, като е ограничен само от нормативно предвидения
максимум (тоест може да определи размера и под нормативно установения минимум)
– чл. 78., ал. 8. от ГПК. Предвид минималната фактическа и правна сложност на
делото и с оглед процесуалната пасивност на въззиваемото дружество (не е
подаден отговор на въззивната жалба, не е присъствал процесуален представител в
откритото съдебно заседание), адекватно е да бъдат присъдени разноски в размер
на 10 лева.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 40916, постановено на 15. 02. 2019 г. от
Софийския районен съд, 41-ви състав, по гр. д. № 42326 по описа за 2018 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс О.К.М., ЕГН **********, адрес ***, ж. к. *******съдебен
адрес ***., офис 102., да заплати на Т.С.“
ЕАД, *** Б,
сумата от 10 (десет) лева –
разноски, сторени във въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.