№ 372
гр. Варна, 24.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
седми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Невин Р. Шакирова
Членове:Николай Св. Стоянов
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Галина Г. Славова
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20233100500066 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Агенция за социално подпомагане, с
адрес на управление гр. София, ул. „Триадица“ №2, срещу Решение №3033
11.10.2022г. по гр. д. №1709/202г. на ВРС, 7-ми състав, с което, по исковете
на Н. П. Г., ЕГН**********, с правно основание чл.128 от КТ, чл.220, ал.1 от
КТ и чл.222, ал.3 от КТ, е осъдена АСП на РБ да плати на Н. Г. следните
суми:
- 306.60лв. – остатък от дължимото трудово възнаграждение за положен
труд през м.08.2020г. по трудов договор за длъжността „социален работник“ в
ДСП-Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба - 10.02.2022г. до окончателно изплащане на
задължението;
- 306.60лв. – остатък от дължимо обезщетение за неспазен срок на
предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение за длъжността
„социален работник“ в ДСП-Варна, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от подаване на исковата молба - 10.02.2022г. до пълното изплащане
на задължението;
- 3066.05лв. – остатък от дължимото обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение за длъжността „социален работник“ в ДСП-
Варна, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата
1
молба - 10.02.2022г. до окончателно изплащане на задължението,
както и съдебни разноски съобразно изхода в производството пред ВРС.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно
поради нарушения на материалния закон. Макар че фактическата обстановка
е правилно възприета и безспорна между страните, първоинстанционният съд
не е фомирал правилни изводи по решаващия спорен въпрос – дали след като
е било прекратено правоотношението на ицщата от 01.09.2020г., същата
попада в кръга на служители, които съобразно ПМС №240/31.08.2020г., обн. в
ДВ бр.78 от 04.09.2020г., следва да получат индексиране на основното
възнаграждение. По този въпрос въззивникът поддържа доводите си, заявени
и пред ВРС, че тъй като ищцата не е била страна по ТПО към влизане в сила
на ПМС, спрямо нея актът на МС не намира приложение. Изпълнителният
директор на АСП на РБ е изпълнил коректно задължението си по ПМС, като
на 04.09.2020г. е увеличил всички възнаграждения на работещите към този
момент служители, съответно не е можел да индексира възнаграждение на
лице, което към този момент не е било служител. При липса на основание за
увеличаване възнаграждението на ищцата, не е следвало да бъдат
увеличавани и обезщетенията й по КТ. Сочи и съдебна практика в подкрепа
на позицията си.
По същество моли за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, при съответно присъждане на
разноски за двете инстанции. В о.с.з. поддържа жалбата и исканията си.
В срока по чл.263, ал. 1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата. Счита решението правилно и обосновано. Поддържа
и развива твърденията и аргументите си пред първата инстация за относимост
на ПМС №240/31.08.2020г., обн. в ДВ бр.78 от 04.09.2020г., и към ищцата, с
оглед на изрично предвиденото в него обратно действие, считано от
01.08.2022г., при още висящо ТПО. Увеличеният размер счита относим и към
обезщетенията при прекратяване на ТПО.
По същество моли за потвърждаване на решението и за присъждане на
разноски за въззивната инстанция. В о.с.з. поддържа становището си.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от Н. П. Г.,
ЕГН**********, искове с правно основание чл.128 от КТ, чл.220, ал.1 от КТ и
чл.222, ал.3 от КТ, за осъждане на ответника Агенция за социално
подпомагане, с адрес на управление гр. София, ул. „Триадица“ №2, да плати
на ищцата, следните суми, съставляващи:
- 306.60лв. – остатък от дължимото трудово възнаграждение за положен
2
труд през м.08.2020г. по трудов договор за длъжността „социален работник“ в
ДСП-Варна, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба - 10.02.2022г. до окончателно изплащане на
задължението;
- 306.60лв. – остатък от дължимо обезщетение за неспазен срок на
предизвестие при прекратяване на трудовото правоотношение за длъжността
„социален работник“ в ДСП-Варна, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от подаване на исковата молба - 10.02.2022г. до пълното изплащане
на задължението;
- 3066.05лв. – остатък от дължимото обезщетение при прекратяване на
трудовото правоотношение за длъжността „социален работник“ в ДСП-
Варна, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата
молба - 10.02.2022г. до окончателно изплащане на задължението.
Ищцата твърди в исковата си молба, че е полагала труд на длъжност
„социален работник“ в отдел „Социална закрила“ при ДСП-Варна. Със
заповед №ЧР-4 334/28.08.2020г. на изп. директор на АСП, считано от
01.09.2020г. било прекратено ТПО на ищцата поради придобито право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст. Определени са й били обезщетения за
неспазен срок на предизвестие в размер на едно брутно трудово
възнаграждение и обезщетение поради придобиване право на пенсиониране в
размер на брутни трудови възнаграждения. На 01.09.2020г. заповедта й е била
връчена. Със заповед № ЧР-7 169/10.09.2020г. е била изменена уволнителната
заповед в частта относно дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, като
същото е било увеличено на 10бр. брутни трудови възнаграждения. Считано
от 01.01.2020г. й е била определена основна месечна заплата от 1022лева.
Твърди, че работодателят не е изпълнил точно задължението си по
плащане на дължимите трудови възнаграждения и обезщетения. Посочва, че с
ПМС №240/31.08.2020г., обн. ДВ бр.78/04.09.2020г., за изм. и доп. на
Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, приета
с ПМС № 129/2012г., е бил създаден пар.3а в ПЗР, съгласно който на
ръководителите на отделните структури, в на т.ч. АСП било възложено да
определят еднократно нови размери на индивидуалните основни месечни
заплати в размер на 30%, считано от 01.08.2020г.В нарушение на това ПМС на
ищцата не било начислено увеличеното трудово възнаграждение за
м.08.2020г., нито същото било взето предвид при изплащане на дължимите
обезщетения при прекратяване на ТПО.
Счита, че умишлено ТПО е било прекратено при неспазване срока на
предизвестие, с цел избягване на начислението на увеличената й работна
заплата. Независимо от това, твърди то да й се дължи с оглед тълкуването на
измененията в правната уредба. Искането е за уважаване на предявените
искове и присъждане на сторените разноски. В о.с.з. исковете се поддържат.
Ответникът е депозирал отговор в срока по чл.131 ГПК. Не оспорва, че
3
с ищцата са били страни по соченото трудово правоотношение, прекратено на
01.09.2020г. със заповед №ЧР-4 334/28.08.2020г. на изп. директор на АСП, на
основание придобито право на пенсия за стаж и възраст, при неспазване срока
за предизвестие от работодателя. Оспорва обаче по отношение на ищцата да е
приложим новият пар.3а от ПЗР на Наредбата за заплатите на служителите в
държавната администрация, приета с ПМС №129/2012г., изменена с ПМС №
240/31.08.2020г., обн. ДВ бр. 78/04.09.2020г., защото макар на разпоредбата
да е било придадено обратно действие, тя е била приложима само за
служители в ТПО. Излага правни доводи, че от момента на прекратяване на
ТПО с ищцата няма правно основание за актуализация на трудовото й
възнаграждение за минал период и в тази връзка правилно били определени
по размер дължимите обезщетения при прекратяване на ТПО. Твърди, че в
изпълнение на тази разпоредба са били издадени заповеди № РД 01-
1682/04.09.2020г., № РД 01- 1683/04.09.2020г. и № РД 01-1684/04.09.2020г. С
т.5 от заповед № РД 01-1683/04.09.2020г. работодателят е изключил от
увеличение на заплатата лица, които към 04.09.2020г. са били с прекратени
ТПО. ТПО с ищцата е прекратено от 01.09.2020г. и поради това липсва
основание за изчисляване нов размер на изплатените й обезщетения по чл.
220 и чл. 222, ал. 3 КТ. Същите, се твърди, да са изчислени в съответствие с
разпоредбата на чл.228 КТ на база последно получено от работника БТВ за
месеца предхождащ този, в който е възникнало основанието за съответното
обезщетение.
Моли за отхвърляне на исковете и за разноски, което поддържа в о.с.з.
След съвкупна преценка, заедно и поотделно, на приетите доказателства
по делото, при отчитане на становищата на страните и при съобразяване на
приложимата към конкретния случай нормативна регламентация, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните няма спор по фактите, а от приетите писмени
документи се потвърди следната изяснена за случая фактическа обстановка:
Към 01.08.2020г. страните по делото са били страни и по трудово
правоотношение (ТПО), по силата на което Н. Г. заемала длъжност "социален
работник" при ДСП-Варна.
Със заповед №ЧР-4 334/28.08.2020г. на изп. директор на АСП, считано
от 01.09.2020г. било прекратено това ТПО на ищцата поради придобито право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Със заповедта са били определени
и обезщетения по чл.220, ал.1 от КТ и по чл.220, ал.6 от КТ – за неспазен срок
на предизвестие в размер на едно брутно трудово възнаграждение и
обезщетение поради придобиване право на пенсиониране в размер на шест
брутни трудови възнаграждения. Към този момент основната месечна заплата
била 1022лв.
Със заповед №ЧР-7 169/10.09.2020г. е била изменена уволнителната
заповед в частта относно дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ, като
същото е било увеличено от 6 бр. на 10 бр. брутни трудови възнаграждения.
На 04.09.2020г., в изпълнение на пар.3а, ал.1, т.9 и ал.2 от ПМС №240
4
от 31.08.2020г. на МС за допълнение на Наредбата за заплатите на
служителите в държавната администрация, обн. в ДВ бр.78/04.09.2020г., изп.
директор на АСП е издал заповед №РД01-1682/04.09.2020г., изменена със
заповеди №РД01-1683 и №РД01-1684 от същата дата, с които е било
определено еднократно увеличение на основните месечни заплати на
служителите във ведомството за периода от 01.08.2020г. до 31.12.2020г., с до
30%. В срок до 04.09.2020г. е било наредено директорите на регионалните
дирекции да издадат заповеди за служителите съгласно образец на заповед
приложен към заповедта, като размерът на новата индивидуална основна
месечна заплата да е съгласно таблица, приложена към заповедта. От обхвата
на заповед №РД01-1683 били изключени лицата, чиито трудови или
служебни правоотношения са прекратени към дата 04.09.2020г. (т.5).
От заключението по приетата СОцЕ, което съдът цени като неоспорено
и обективно, се установи, че при съобразяване на 30% увеличение на
основната работна заплата, размерът на дължимото на ищцата допълнително
трудово възнаграждение за м.08.2020г. би бил 306.60лв. В този размер е и
дължимото доплащане за обезщетение за неспазен срок на
предизвестие.Размерът на дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 КТ при
30% увеличение е 3066.05лв.
При така изяснената фактическа ситуация действително решаващият за
крайния изход по делото правен въпрос е относно това дали ищцата попада в
обхвата на пар.3а, ал.1, т.9 и ал.2 от ПМС № 240/31.08.2020г. за допълнение
на Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, обн.
в ДВ бр.78/04.09.2020г., в сила от 01.08.2020г., тоест сред кръга от лица,
имащи право на индексиране на основното трудово възнаграждение, което
влияе и на обезщетенията по КТ. По този въпрос първоинстанционният съд е
изложил подробни и обосновани правни изводи, които се споделят изцяло от
настоящия съдебен състав, като законосъобразни, правилни и съответни на
смисъла и целта на закона, при правилно установена по делото фактическа
обстановка, поради което и на осн. чл.272 от ГПК въззивният съд препраща
към тях.
В допълнение на мотивите на ВРС и във връзка с доводите в подадената
въззивна жалба съдът намира следното: Материалните права на субектите се
уреждат от съответните им законови или подзаконови правни норми, които
действат при възникване на съответното правоотношение и до
прекратяването на същото. Когато в изпълнение на чл.14 от ЗНА, е приета
нова правна норма, на която по изключение, но изрично, е придадена обратна
сила, тя преурежда съдържанието на съответното материално
правоотношение считано от деня, от който законодателят изрично е
предвидил това. Определящо в този смисъл се явява дали към началния
момент на ретроактивното действие на новата норма е съществувало
разглежданото от съда правоотношение, от което произтича спорното за
процеса право. В противен случай възниква вероятност адресати на нормата
да биха били третирани различно, но на база на факти, настъпили в по-късен
момент спрямо началото на действието на разпоредбата, с което целта на
законодателя не би се постигнала, а и биха се създали условия за
5
дискриминация, недопустима по принцип, особено и спрямо служители по
ТПО, за които редица правила на КТ уреждат по-благоприятно третиране при
колизия на повече от едно нормативно правило или клауза на договора. В
настоящия случай съгласно пар.2 от ПМС №240/31.08.2020г.,
постановлението, в т.ч. и определените нови размери на индивидуалните
основни месечни заплати, влизат в сила от 1 август 2020г. (пар.3а, ал.2 от
ПМС), към който момент ищцата е била служител и е полагала ефективно
труд по ТПО с ответника. При което същата се явява адресат на нормата и до
момента на прекратяване на ТПО се ползва от създаденото с нея по-
благоприятно полжение, така както всички други служители по ТПО с
ответника към същия момент. Съответно изключването на лицата като
ищцата, с т.5 от Заповед №РД01-1683/04.09.2020г. на изп. дир. на АСП,
противоречи на предвиденото с нормативния акт, който не съдържа такова
изключване, поради което не може ползва ответника по делото. Ето защо
съдът не споделя доводите във въззивната жалба в конкретния случай. В
допълнение назабавното прекратяване на ТПО на ищцата само три дни преди
обнародване на ПМС №240, при пълно неспазване на предизвестието,
тълкувани съвкупно с объдената т.5 от Заповед №РД01-1683/04.09.2020г.,
индикират целта да не бъде индексирано възнаграждението на ищцата, което
влиза в колизия с принципа на чл.8 от КТ. На последно място не може да се
сподели и доводът, че за работодателя е било обективно невъзможно да
увеличи възнаграждението и обезщетенията на ищцата при прекратяване на
ТПО, след като е видно, че със Заповед №ЧР-7 169/10.09.2020г. е била
изменена уволнителната заповед в частта за дължимото обезщетение по
чл.222, ал.3 от КТ, като същото е било коригирано.
По тези причини съдът приема, че на ищцата се е длъжало индексиране
на основното трудово възнаграждение за м.08.2020г., през който е полагала
труд по ТПО, съответно на което и индексиране на обезщетенията при
прекратяване на ТПО, в размерите съобразно заключението по приетета
ССчЕ, срещу които размери няма и възражения във въззивната жалба.
По изложените съображения и предвид пълното съвпадане на правните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено в цялост.
По разноските: Предвид изхода по спора и на осн. чл.38, ал.1, т.2 от
ЗАдв, на адвоката на въззивницата следва да бъде определено възнаграждние
пред ВОС в размер на 667.92лв. според интереса.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №3033/11.10.2022г. по гр. д.
№1709/2022г. на ВРС, 7-ми състав.
ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане, Булстат *********, с
адрес гр. София, ул. „Триадица“ №2, да заплати на адв. В. Д. от АК Варна,
6
пълномощник на въззиваемата по делото, сумата от 667.92лв. – адв. хонорар
за защитата на страната пред ВОС, на осн чл.78, ал.1 от ГПК вр. чл.38, ал.2,
т.1 от ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7