ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 140
гр. Габрово, 07.03.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в закрито заседание на седми
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Веселина Топалова
Членове:Ива Димова
Симона Миланези
като разгледа докладваното от Ива Димова Въззивно частно гражданско дело
№ 20224200500084 по описа за 2022 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 274 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, чрез
юрисконсулт И. Н., против разпореждане постановено по ч. гр. д. № 2025/2021 г. от
Габровския районен съд, с което се отхвърля заявлението на жалбоподателя за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в частта за 7,82 лв. – възнаградителна лихва и за
сумата от 147,63 лв. – обезщетение за забава. Счита постановения съдебен акт за неправилен
и незаконосъобразен. Излага подробни съображения в посока, че заповедният съд не е
съобразил датата на подписване на договора за кредит и датата на влизане в сила на
измененията в ЗПК, въвеждащи горепосочения максимален праг на разходите по кредита,
които са приети с ДВ, бр. 35/2014 г., в сила от 23.07.2014 г., т.е два месеца след подписване
на договора за кредит. Разпоредбата е влязла в сила на 23.07.2014 г., а договора е бил
подписан на 16.05.2014 г. счита, че заповедният съд погрешно е приложил материалния
закон, тъй като към датата подписване на договора не е имало законодателно определен
максимален праг на ГПР, а към настоящият момент такъв липсва за ГЛП.
Габровски окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на
жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, съгласно ТР №
6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема следното:
Частната жалба като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване и против подлежащ на обжалване
акт, е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.
Пред първоинстанционния съд е подадено заявление от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
1
ГПК срещу длъжника М. Х. С., за сумата от 218,27 лв. -главница; договорна лихва в размер
на 147,63 лв., дължима за периода 24.01.2015 г.- до дататана подаване на заявлението в съда;
законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, като за
периода 13.03.2020 г. 14.07.2020 г. не е била начислявана законна лихва с оглед
разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИППП.
Паричното вземането е по задължение по договор за паричен заем, сключенна
16.05.2014 г. с номер : 2067310 между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и М. Х. С.
/заемополучател/, като впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „Изи
Асет Мениджмънт“ АД в полза на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД по силата на
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/.
В т. 12 от заявлението е отбелязано, че на 16.05.2014 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ /заемодател/ АД и М. Х. С. /заемополучател/ е сключен Договор за паричен
заем с № 2067310, в съответствие с разпоредбите на ЗПК. На заемополучателя е
предоставена парична сума в размер на 600,00 лв., представляваща главница и чиста
стойност на кредита. Общата стойност на плащанията по кредита са били договорени в
размер на 1274,09 лв. Договорната лихва е била уговорена в размер на 674,09 лв. Срокът на
кредита е бил до 13.03.2015 г., като заемателят се е задължил да го върне на 43 равни
седмични погасителни вноски в размер на 29,63 лв. всяка. Срокът на договора е изтекъл на
падежа на последната погасителна вноска, а именно на 13.03.2015 г. и не е обявен за
предсрочно изискуем.
С обжалваното разпореждане заповедният съд приел, че съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и
3 от ГПК искането е в противоречие със закона или добрите нрави, или е налице обоснована
вероятност за това. Позовал се е на чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми
на закона и добрите нрави. Към датата на сключване на просния договор по отношение
размера на възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че максималния размер
, до който съглашението за плащане на такива е действително не следва да бъде по-голям от
трикратния размер на законната лихва. Определеният в представения договор фиксиран
лихвен процент е 134,37 %, а ГПР е 687 %. Съдът е приел, че определената в процесния
договор възнаградителна лихва е договорена в нарушение на добрите нрави, следователно
клаузата е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 то ЗЗД, а оттам и заявлението по чл. 410 от
ГПК се явява в противоречие със закона и добрите нрави в тази му част. Приел е, че
нищожността на клаузата относно възнаградителната лихва не влече недействителността на
целия договор. Взел е предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, като приложима за
конкретното правоотношение и че в случая се дължи само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по същия /чл. 23/. Мораторната лихва върху получената
чиста сотйност по кредита при недействителност на договора за кредит се дължи от
поканата по арг. Чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, което в процесния случай се явява заявлението по чл.
410 ГПК, което е депозирана на 26.11.2021 г. и за това искането за заплащане на мораторна
лихва е в противоречие със закона.
2
След поотделна и съвкупна преценка на представените по делото доказателства,
доводите на жалбоподателя и съобразно закона, Габровският окръжен съд намери
обжалваното разпореждане за правилно, а жалбата срещу него за неоснователна по следните
съображения:
В производството по чл. 410 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор, сключен с потребител, както и за съответствие със закона и добрите
нрави, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК.
Тъй като искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на договор за
потребителски кредит с небанкова финансова институция, по силата на който на длъжника
се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и той има качеството
на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК, в съответствие със
законовите изисквания заповедният съд извършва служебна преценка за наличието на
неравноправни клаузи в договора, както и за противоречие на клаузи от договора със закона
и добрите нрави.
Настоящият състав достига до извод, че клаузата, с която е договорен ГЛП в
размер надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна на основание чл. 26
от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави. В тази връзка споделя становището,
застъпено в съдебната практика, предхождащо изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК /ДВ бр.
35 от 22.04.2014, в сила от 23.07.2014 г. /, считайки, че тази съдебна практика е актуална и
след изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК гласи, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
С изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК законодателят е въвел императивно правило
относно допустимият максимален размер на ГПР, част от който са и договорните лихви.
Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя.
За да възприеме като законов критерий ГПР, а не възнаградителната лихва, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Преди изменението следва да се следи дали договорения
лихвен процент надвишава трикратния размер на законната лихва и ако това е налице, то тя
ще е нищожна на основание чл. 26 от ЗЗД. Макар и договорът да е сключен два месеца
преди приемането на новият текст на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, то на основание чл. 26 от ЗЗД,
клаузата в договора за размера на лихвения процент, надвишаващ трикратния размер на
законната лихва е нищожна. В случая е договорен фиксиран лихвен процент на размер на
134,37% и годишен процент на разходите в размер на 687,95 %, който многократно
3
надвишава законоустановения.
По гореизложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че макар и при
други мотиви, заповедният съд е достигнал до правилен краен извод, че заявлението за
издаване на заповед за изпълнение за сумата от 7,82 лева- договорна лихва по процесния
договор за периода от 23.01.2015 г. – 13.03.2015 г. и сумата от 147,63 лв. – лихва за забава за
периода 24.01.2015 г.- 25.11.2021 г., както и за горницата над уважения размер на
напревените във връзка с производството разноски следва да се отхвърли, тъй като клаузата,
с която е уговорен ГПР по кредита, включващ и ГЛП като компонента, се явява
недействителна поради противоречие със закона.
Водим от горните мотиви, Габровски окръжен съд намира, че обжалваното
разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно в крайните си изводи, а жалбата
срещу него-да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Така мотивиран и на основание чл. 413, ал. 2 ГПК, Окръжен съд - Габрово
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 1929 от 30.11.2021 г. постановено по ч.гр.д. №
2025/2021 г. по описа на Районен съд- Габрово в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4