Р Е Ш Е Н
И Е
Гр.София, 23.
07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІ-В въззивен
състав
в публичното заседание на
тридесети юни
през две хиляди двадесет и
първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
При секретаря Кристина Първанова сложи за разглеждане
докладваното от съдия МАРКОВА
в.гр.д.№ 4885 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и следв. ГПК.
Образувано
е по постъпилата въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД - ответник в производството
пред СРС. Със същата се обжалва решение №16709/20.01.2020 г по гр. д.
№4961/2015 г на СРС, І ГО, 39 състав, с което решение са признати за нищожни, като
противоречащи на закона - чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на
потребителите във. вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД на следните клаузи от договор за
потребителски кредит № HL 36572 от 07.04.2008 г., сключен от една страна от Д.Д.Д.
и Ч.Д.Д. в качеството им на кредитополучател, и от „Ю.Б.“ АД като кредитодател, а именно:
Чл. 3, ал. 1 „За усвоения кредит
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна лихва в размер на сбора на БЛП на Юробанк
И Еф Джи България АД за жилищни кредити в лева, действащ за съответния период,
на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.45 пункта. Като към
момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на
7.75 %.“.
Чл. 3, ал. 5 „Действащия Базов лихвен
процент на БАНКАТА за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в
него стават незабавно задължителни за страните. БАНКАТА уведомява
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ за новия размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити
и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Договорените в настоящия случай договор надбавки не се променят“.
Чл. 6, ал. 3 „В случай, че по време на
действие на настоящия договор БАНКАТА промени Базовия лихвен процент на Юробанк
И Еф Джи България АД за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски,
определен в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ с подписването на настоящия договор, дава своето неотменимо и
безусловно съгласие“, както и се:
ОСЪЖДА „Ю.Б.“
АД да заплати на Д.Д.Д. и Ч.Д.Д.
по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от
4000 лв., представляваща недължимо платени лихви за периода от 09.02.2010 г. до
27.10.2016 г. по договор за потребителски кредит № HL 36572 от 07.04.2008 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата
молба – 02.02.2015 г. до окончателното плащане на сумата.
Решението се обжалва и в
частта, в която в тежест на ответника въззивник са възложени разноските в
производството на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 310 лв.
Излагат се подробни съображения защо се счита, че
решението е неправилно, като твърди, че клаузите били индивидуално уговорени.
СРС бил извършил неправилна преценка на оспорените клаузи и достигнал до
погрешния извод, че същите са неравноправни. Сключеният договор не бил типов и
не бил сключен при ОУ. Счита, че са приложими изключенията на чл.144 ЗЗП. Наред
с това се сочи, че съдът бил допуснал нарушение на чл.12 ГПК като не бил
обсъдил всички доводи и възражения, които според въззивника били относими за
изхода на спора. Освен това ищците били подписали договора за кредит без да
подадат молба за дискутиране на клаузите. Ищците не били поискали и промяна на
клаузите, които считат за неравноправни. Всички клаузи били възпроизведени и в
договора за ипотека. Всичко това говорело, че ищците са се съгласили с тези
клаузи. Наред с това ищците в продължение на години били заплащали вноските по
договора. Сочи се, че единственият документ, който имал значение за изхода на
спора бил Анексът към договора за кредит от 28.01.2014 г., за който, обаче,
съдът погрешно приел, че представлява спогодба върху непозволен договор. С този
анекс страните били постигнали съгласие за предсрочно погасяване на сумата в
размер на 9 000 лв. и преизчисляване на вноските чрез подписване на нов
погасителен план. При сключването на Анекса ищците били наясно, че лихвата по
кредита се е увеличила от сключване на договора до момента на анекса. Това
означавало, че ищците са били наясно с метода на изчисляване на лихвата и се
били съгласили с това. Следователно клаузите не били неравноправни. СРС бил
допуснал нарушение и на чл.145, ал.1 ЗЗП, защото преценката следвало да се
извърши към момента на сключване на договора, а не към един по-късен момент.
СРС не бил съобразил, че клаузата на чл.3, л.5 от договора предвижда
оповестяване на приложимия БЛП. СРС не бил обърнал внимание, че всички
компоненти на Методиката имат равна тежест. Самата Методика била достъпна за
клиентите на банката, тъй като се намирала в писмен вид в банковите салони,
както и била публикувана в интернет. Представени били решенията на органа на
банката, нар. КУАП за 2005 г. и 2010 г. СРС не бил отчел и, че били настъпили
обективни критерии. Следвало да се има предвид и, че се касае до договор с
дълъг период на действие поради което нямало как при сключването му да се
предвидят всички възможни причини за неговата промяна. СРС не бил изследвал и
дали е налице условието за незабавно прекратяване на договора от страна на
кредитополучателя. Сочи, че през цялото време на действие на договора
кредитополучателят бил имал възможност едностранно да прекрати договора. Ищците
не се били възползвали от възможността предсрочно да погасят задълженията си,
нито да прекратят договора. По отношение на клаузата на чл.3, ал.1 от договора
счита, че не следвало СРС да прогласява същата за нищожна в цялост, защото
същата съдържала уговорка с точен и конкретен размер на лихвата, приложима по
договора, а именно – в общ размер от 8,2 %. В тази част не се касаело до
едностранна промяна на лихвата.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени решението и да постанови друго, с което да
отхвърли претенциите на ищците като изцяло неоснователни. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от
ищците пред СРС- Д.Д.Д. и Ч.Д.Д., в който се излага становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Сочат,
че изводите на СРС относно клаузата на чл.3, ал.1 и ал.5, както и на чл.6, ал.3
от договора са правилни. По отношение на клаузата на чл.3, ал.1 се сочи, че в
исковата молба било конкретизирано, че се касае само до частта за БЛП- само
изр.1. Решението било постановено в съответствие със съдебната практика на СРС,
СГС и ВКС и се отнасяла за всички договори на „Ю.Б.“ АД, които били еднакви и
бланкови. Сочат, че т.нар. БЛПБ бил неясно определен. Правилни били изводите на
СРС за нарушение на чл.58, ал.1,т.2 ЗКИ, защото никое от тези изисквания не
било спазено. Методологията и Методиката представлявали по своя характер ОУ и
били приложими за всички клиенти на Банката. Въпреки твърденията на въззивника
Банката сама се била отказала от изключенията на чл.144 ЗЗП. Правилно СРС бил кредитирал заключението на
съдебно-счетоводната експертиза; същата не била и оспорена. Изводите на СРС
относно анекса от 28.01.2014 г. били правилни. Подобен казус бил тълкуван в
решение № 146 от 01.11.2017 г. по т.д. № 2615 по описа за 2016 г. на ВКС. Сочи,
че с решение № 231/02.03.2018 г. по т.д.№ 875 по описа за 2017 г. на ВКС, ТК,
Първо отд. На основание чл.26, ал.1,предл.1 ЗЗД вр. с чл.143, т.1- ЗЗП били
прогласени за нищожни клаузите на чл.3, ал.1,предл.1, чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3.
Иска се обжалваното решение да бъде потвърдено.
Не се претендират разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен
на 31.01.2020 г. Въззивната жалба е подадена на 14.02.2020 г., т.е. в срока по
чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивните жалби:
За да постанови решение в обжалвания смисъл СРС е приел, че ищците имат
качеството на потребители по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката
имала качеството на търговец по смисъла на пар.13, т.2 от ДР на ЗЗП.
СРС е приел, че
клаузите, които се искат да бъдат обявени за нищожни не са уговорени
индивидуално по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Те представлявали част от
стандартни, изготвени предварително и типови договори за кредит и
кредитополучателят не бил имал възможност да влияе върху съдържанието им.
Доказателствената тежест в този смисъл била на банката по арг. от чл.146, ал.4
ЗЗП. По отношение на клаузата на чл.3, ал.1 от договора е прието, че същата
попада в обхвата на понятието „основен предмет на договора“ по смисъла на чл.4,
пар.2 от Директива 93/13 и нямала само декларативен характер. Доколкото в
атакуваните клаузи била предвидена възможност Банката едностранно да промени
действащия БЛП, прилагайки методология за определяне на базови лихвени
проценти, без за това да се изисква сключване на допълнително споразумение
между страните, то оспорени клаузи са приети за неравноправни и нищожни по
смисъла на чл.143, т.3,т.10 и т.12 от ЗЗП. Приетото е още, че в методологията
на която се позовава ответника не бил предвиден никакъв механизъм или алгоритъм
за определяне на БЛП, а било посочено единствено, ме по управление на активите
и пасивите КУАП взема решение за промените в неговия размер. СРС е кредитирал
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, където било посочено, че не
можело да се установи в каква степен била отчетена динамиката на обективните
фактори. СРС е достигнал до извода, че Банката с приемането на Методиката не е
действала добросъвестно. С оспорените
клаузи се създавало значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя като в крайна сметка се достигало до увреждане на последния. В този смисъл СРС се е позовал на решение №
95/13.09.2016 г. по т.д.№ 240/2015 г. на ВКС, Второ ТО във връзка с
разясненията по чл.58, ал.1, т. 2 ЗКИ досежно ОУ на банките. За
кредитополучателя не била предвидена възможност в конкретния случай да се
откаже от договора при увеличена стойност на годишния лихвен процент. Липсвала
и възможност за реципрочност за намаляване на цената на услугата при последващо
намаляване на базовия лихвен процент, в който смисъл било приетото в решение №
236 от 20.12.2016 г. по т.д.№ 3082/2015 г. на ВКС, Второ ТО и решение №
95/13.09.2016 г. по т.д.№ 240/2015 г. на ВКС, Второ ТО.За неоснователни са
приети доводите на ответника във връзка с подписването на Анекса от 28.01.2014
г. Обстоятелството, че страните били подписали анекса не означавало, че
клаузите са индивидуално уговорени. Доказателства в подкрепа тезата на
ответника по делото не били представени. Според СРС процесният анекс имал
характер на спогодба върху непозволен договор по арг. от чл.366 ЗЗД като съдът
се е позовал на решение № 146 от 1.11.2017 г. по т.д.№ 2615/2016 г. и решение №
217 от 04.04.2019 г. на ВКС по т.д.№ 971 по описа за 2018 г.
/По отношение на претенцията по чл.55,
ал.1,предл.1 ЗЗД не се излагат доводи във въззивната жалба/.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в
жалбата.
След служебно извършена проверка настоящата
инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим
процес:
Доколкото се касае до нищожност на клаузи от
договор в хипотезата на чл.143, ал.1,т.3,10 и 12 ЗЗП и чл.147 ЗЗП, то съдът
дължи служебна проверка на валидността на тези клаузи, тъй като се касае за
императивни материално-правни разпоредби, т.е. не е обвързан само от
твърдението на ищците. Дали клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит е
неравноправна е въпрос по съществото на спора, който ще бъде разгледан по-долу
в настоящите мотиви.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното:
Не се спори по делото, а и
от събраните писмени доказателства се уста-
новява, че страните са обвързани
от облигационно отношение- по договор за
кредит № HL 36572 , сключен на 07.04.2008 г.
Не се спори, че предоставената от Банката сума е
усвоена от кредитополучателите /ищци пред СРС/. Това се потвърждава и от
заключението на допуснатата, изслушана и приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна
експертиза /СЧЕ/,л. 159 по делото пред СРС.
С Анекс от 29.10.2014 сключен между
страните по спора във връзка с искане на кредитополучателя за предсрочно
погасяване на сумата от 9 000лв.,
страните са постигнали съгласие месечните погасителни вноски да се преизчислят
и намалят като срока за погасяване на кредита се запазва. Съставен и подписан е
нов погасителен план.
Основни принципи на договорното право при условията на пазарна икономика
са свободата на договаряне и равноправното третиране на страните по договорното
правоотношение. Безспорно, спазването на тези принципи е от съществено значение
за потребителските договори. Защитата на правата на потребителите е въздигната
в конституционен принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България и е една от основните защити в политиките на
Европейския съюз. В това отношение ЗЗП реципира редица норми от европейското
законодателство и в частност от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 год. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Тези норми въвеждат система
на защита на потребителя, която се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка
както на преддоговорните си възможности, така и на степента си на
информираност. Когато са налице необходимите за това правни и фактически
обстоятелства националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата и по
този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и
продавача или доставчика, като установителните решения на националните
юрисдикции следва да имат правно действие не само по отношение на участвалите в
съдебното производство лица, но освен това и по отношение на всички, които са
сключили договор със съответния продавач или доставчик, използващ клаузата, с
оглед постигането на преследваната с Директивата цел.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при
определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и
всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.
Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/. Клаузите, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2
от ЗЗП - клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи
при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е
изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени изключенията, при които
определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с
потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Така според чл.
144, ал. 3 от ЗЗП нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо
сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято
цена е свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
търговеца или доставчика на финансови услуги. От гореизложеното следва, че за
да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с
потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от
фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в
някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
Тежестта за установяване, че договорната клауза е
индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, е върху банката.
От събраните по делото
доказателства се установява, че процесните клаузи от договора за кредит не са индивидуално уговорени,
доколкото са били изготвени предварително от банката - ответник и ищците не са имали възможност да влияят върху съдържанието им.Като неиндивидуално уговорени, клаузите биха могли да са нищожни, ако са
неравноправни по смисъла на чл. 143 - 144 от ЗЗП и договора не попада в
изключенията.
Относно размера на възнаградителната лихва:
Договорната лихва или още т.нар. възнаградителна
лихва се дължи независимо от това дали е налице неизпълнение на договора
или не; това е възнаграждението на банката за отпуснатите на кредитополучателя
суми.
В решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015
г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 205/7.11.2016 г. по т.д. № 154/2015 г. на ВКС, І
т.о. и решение № 165/3.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. се
застъпва становището, че за да е налице изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1
от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ не е достатъчно само
едностранната промяна на цената на договора да е свързана с измененията на
размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на
доставчика на финансова услуга. Според отговора, даден в решение №
205/7.11.2016 г. по т.д. № 154/2015 г. на ВКС, І т.о, изключението по чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо, когато липсват ясни правила за
условията и методиката, при които може да се променя едностранно от страна на
банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент. В
решение № 165/3.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, І т.о. са изложени
аргументи в подкрепа на тезата, че дори да се налице условията, посочени в чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, валидността на клаузата, свързана с възможност за
едностранна промяна на от страна на кредитора на лихвения процент, е обусловена
от добросъвестността на търговеца като изискване за поведение по см. на чл.
143, ал. 1 ЗЗП.
С решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/14
на ВКС, Трето гр. отд. на ГК е прието, че уговорката в договор за кредит,
предвиждаща за едностранната възможност за промяна от страна на банката на
размерите на договорените лихви и такси за управление въз основа на
непредвидено в самия договор основание, а за сделките по чл. 143, ал. 3, т.
1 ЗЗП и когато такова договорено изменение не е
свързано с обективни обстоятелства -колебания или изменения на борсовия курс
или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са
извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата
дефиниция в чл. 143 З. Като такава, при това без да е сключена
индивидуално, подобна уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Относно приетите за неравноправни клаузи и съответно прогласени за нищожни-
чл.3, л.1 и ал.5, чл.6, ал.3 от договора за кредит от 07.04.2008 г:
В чл.3, ал.1 от
договора е посочено, че: за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на Банката за жилищни
кредити в лева/БЛП/, действащ за съответния период на начисляване на лихвата
плюс договорна надбавка от 0,45 пункта. Към момента на сключване на договора
БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7,75 %.
В ал.5 е посочено, че действащия БЛП за
жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия
размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в договора
надбавки не се променят.
А в чл.6, ал.3 от договора е посочено
правото на банката в случай, че същата промени БЛП за жилищни кредити, размерът
на погасителните вноски да се промени автоматично, в съответствие с тази
промяна.
От заключението на допуснатата, изслушана и
приета /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза /СЧЕ/,л.159 се установява, че при
прилагане на чл.3, ал.1 от договора, лихвеният процент е в размер на 8,2 %.
Или лихвата, която ищците е следвало да заплатят за посочения в исковата молба
период 09.02.2010 г.-27.10.2014 г. при БЛП в размер на 8,2 % възлиза на 12 543,17
лв. Де факто вследствие на промените на лихвения процент в посока увеличение,
ищците за същия период са заплатили сумата в размер на 16 738,47 лв. или разликата
възлиза на 4 195,30 лв.
Прилагайки тълкуването на Съда
на Европейския съюз на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, съставите на Върховния касационен съд са посочили, че
промяната на цената следва да се налага от обективни, външни и извън контрола
на търговеца фактори, които да са подробно разписани в договора, както и
методиката на банката за изменението да е част от договорното съдържание, а не
да представлява вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора
да липсва възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на
услугата.
В конкретния случай от вещото лице Бонев е констатирано
във връзка с представената от банката Методология за определяне на базисния
лихвен процент /БЛП/ и стойностите на БЛП, че в Методологията на банката са
заложени освен обективни, така и субективни /зависещи от волята на банката/
критерии. Според вещото лице като обективни и независещи от банката могат да се
приемат пазарните /бенчмаркови/ лихвени мерители – Софибор, Юрибор, ЛИБОР
/средния лихвен процент, на който банките на Лондонския междубанков пазар
разменят необезпечени заеми, минимални задължителни резерви, Фонд за
гарантиране на влоговете в банките. Съгласно дадените на вещото лице от страна
на банката разяснения във връзка с рисковата премия, посочена в Методологията, е
използван кредитният риск на страната като е използван 5-годишен Кредит Дефаулт
СУАП /рискова премия, компонент, измерващ кредитния риск на страната/. Последният
показател е извънборсов. Този показател
е обективен, но същият не е изрично посочен в Методологията на която се
позовава банката. Т.нар. „буферна надбавка“ е субективен компонент в
Методологията; този компонент има постоянен размер до 0,50 %. От друга страна
определянето на БЛП се дължи на субективната преценка на Комитетът по
управление на активите и пасивите на Банката /КУАП/, който е нейн орган, факт
която не е спорен между страните по делото.
Според вещото лице Любомир Бонов Бонев, тъй като се
касае до кредит, отпуснат в лева, то значение има Софибор. Видно от таблицата
/л.161 и следв./, в периода до м.11.2008 г. съвкупната промяна на компонентите
е в посока на значително увеличение като се достига максимална стойност. До
м.06.2009 г. е налице тенденция на колебание, а след м.06.2009 г. е налице
тенденция на трайно намаляване на стойностите на компонентите, но БЛП от органа
на банката не е следвал тенденцията на намаляване. Вещото лице констатира и, че
в Методиката са заложени освен обективни, така и субективни /зависещи от волята
на банката/ критерии.
Следователно изменението
на договорения лихвен процент, което по безспорен начин се установи от
заключението на СЧЕ, чрез увеличението на БЛП, представлява едностранно
изменение на договора от страна на банката. Неоснователен се явява довода на
въззивника /ответник пред СРС/, че това не води до неравновесие по конкретното
правоотношение, защото противното се установи от заключението на СЧЕ. При това
положение въззивната инстанция намира, че не е налице изключението по чл.144,
ал.3,т.1 ЗЗП.
При това положение правилно СРС е
приел, че клаузата на чл.3, ал.5 в
договора за кредит от 07.04.2008, която предвижда възможност банката
едностранно да променя договорения лихвен процент, е неравноправна, виж в този
смисъл решение № 165 от 02.12.2016 г. по т.д.№ 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО,
постановено по реда на чл.290 ГПК, където е коментирана аналогична клауза.
Клаузата на чл.6, ал.3 от договора за автоматичната промяна на размера на
погасителната вноска при промяна на базовия лихвен процент, е обусловена от
клаузата по чл.3, ал.5 на договора, при което при нищожност на последната,
първата съща се явява нищожна.
В тази му част договора за кредит не
съдържа обективни критерии при които може да бъде извършено такова едностранно
изменение. При това положение кредитодателят не може да бъде считан за
добросъвестен по смисъла на чл.143 ЗЗП, за да се приложи правилото на чл.144,
ал.3,т.1 от ЗЗП.
Неоснователен е довода на въззивника, че кредитополучателят е имал възможност
да прекрати едностранно договора; видно от клаузата на чл.8, ал.2 от договора,
предвидена е възможност за предсрочно –изцяло или частично, изплащане на дълга,
но при заплащане на такса в размер на 4% върху размера на погасената главница.
Следователно тази клауза създава тежест на потребителя, каквато разпоредбата на
чл.143, т.12 ЗЗП не допуска. А следва да посочим и, че в случая
кредитополучателите са се възползвали от възможността за частично предсрочно
погасяване на сумата в размер на 9 000 лв. при което е бил сключен и
процесния Анекс от 28.01.2014 г. При това положение правилен е извода на СРС,
че анекса има характер на спогодба върху непозволен договор по арг. от чл.366 ЗЗД.
Следователно, обжалваното решение в
частта, в която е прието, че клаузите на чл.3,ал.5 и чл.6, ал.3 от процесния
договор за кредит са неравноправни и като такива прогласени за нищожни, е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Що се касае до клаузата на чл.3, ал.1 от процесния договор за
кредит, същата конкретизира размера на дължимия от кредитополучателите лихвен
процент, а именно в размер на 8,2 %.Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не нарушава
изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и на заемополучателя. В решение №
92/09.09.19 г. по т.д. № 2481/17 г. на ВКС, ІІ т.о. е направено
разграничение, че клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато
съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор за банков
кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към датата на
подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за
промяна на цената (лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна
методика и условия за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП и нищожна
съгласно чл. 146 от ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката -
кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта,
определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП
и договорна надбавка в определен размер.
Настоящият състав споделя изложените разрешения в
практиката на ВКС.
Клаузата на чл. 3, ал. 1 от сключения между
страните Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL36572/07.04.2008 г. предвижда, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката
годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент на банката за жилищни
кредити в лева /БЛП/, действащ за съответния период на
начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0, 45 пункта, като към момента на сключване на
договора БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7, 75%. В, ал. 2 е предвидено, че дължимите лихви се
начисляват от датата на усвояване на кредита.
Следователно с тази
клауза е определен размерът на годишната лихва за усвоения кредит, като този
размер е ясно посочен и се равнява на 8, 2 %. Следователно клаузата съдържа конкретизирано по размер задължение на
длъжника и доколкото касае основния предмет на договора - възнаградителната
лихва по договора за кредит, и е формулирана по ясен и разбираем начин съгласно
изискването на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тя не следва да се преценява
като неравноправна.
Извършвайки преценка за критериите за определяне
наличието на неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по
кредитното правоотношение като значително по смисъла на ЗЗП, първоинстанционият съд не е разграничил съдържанието на
отделните клаузи от договора за кредит и произтичащите от тях правни последици.
Съдът е изложил като основание за нищожност на чл. 3, ал. 1 и на чл. 3, ал. 5
липсата на предвидени обективни критерии при определяне на БЛП от страна на
банката, което създава възможност за произволно едностранно определяне на
съдържанието на договора. Не е отчетено, че правото на банката за едностранна
промяна на базовия лихвен процент и начинът, по който тя се осъществява, са
предвидени в клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора, докато в чл. 3, ал. 1 от
договора изрично е посочен приложимият размер на базовия лихвен процент към
момента на сключването му. Съответно липсата на ясни правила за условията и
методиката, при които банката може да променя този размер до пълното погасяване
на кредита, са относими единствено към клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора и
неправилно са преценени от съда като пороци, водещи до нищожност и на чл. 3,
ал. 1 от същия договор.
Следва да се споделят доводите на въззивника, че уговорената с чл. 3, ал. 1 от договора за кредит годишна лихва е
ясно и категорично определена. Обстоятелството, че лихвата се определя от два
компонента - базов лихвен процент и надбавка, всеки от които е посочен като
стойност, не внася неяснота, тъй като за средния потребител е разбираемо, че
общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и се изисква само
прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. Потребителят е могъл да разбере обхвата на своето задължение в оспорената клауза на
договора, като независимо, че не е знаел как банката определя базовия си лихвен
процент, той е бил осведомен за размера на този процент към сключването на
договора и се е съгласил да дължи възнаграждение в конкретно посочения размер.
Липсата на информация за факторите и методологията за изменение на базовия
лихвен процент на банката има значение само за евентуалната едностранна промяна
на уговореното възнаграждение, каквато уговорка не е направена в оспорената
клауза на договора. Посочването на лихвата, при която се сключва договорът,
представлява изпълнение на изискванията по чл. 58 ЗКИ и е в съответствие
с принципа за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения. При
запазване на тази клауза и премахване от договора на неравноправните клаузи за
изменение на лихвата, банката не може да променя едностранно базовия лихвен
процент и това е валидният, според определението в договора, лихвообразуващ
компонент.
Следва да отбележим и, че заплащането на лихва от кредитополучателя, е
престация, съставляваща съществен елемент на договора за банков кредит и
представлява дължимото на търговеца възнаграждение за предоставените от него
услуги. Премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита,
при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, с определена абсолютна стойност
към момента на сключване на договора, би изключило възмездния му характер.
Предвид гореизложеното обжалваното решение в тази му част следва да бъде отменено като неправилно,
като бъде отхвърлен предявеният от иците иск за обявяване на клаузата на
чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит HL36572/07.04.2008 г., за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.
146, ал. 1 във вр. с чл. 143 от ЗЗП и чл.147 ЗЗП,
като неравноправна, така и в РЕШЕНИЕ № 9 ОТ 27.02.2020 Г. ПО Т. Д. № 62/2019 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, постановен по аналогичен случай.
По отношение на претенцията по чл.55,
ал.1,предл.1 ЗЗД не се излагат доводи във въззивната жалба поради което по арг.
от чл.269 ГПК въззивната инстанция не следва да излага мотиви.
Следва да отбележим, че изхода по отношение на
клаузата на чл.3, ал.1 от договора за кредит не влияе на изхода по иска по
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД доколкото присъдената от СРС сума представлява
разликата между дължимото от кредитополучателите при договорената лихва в
размер на 8,2 % и начислената такава едностранно от банката, виж мотивите
по-горе и заключението на съдебно-счетоводната експертиза.
При това положение обжалваното решение ще
следва да потвърдено и в частта по иска по чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД.
По разноските:
Пред първата съдебна
инстанция:
При това положение с оглед
изхода по спора обжалваното решение е частично неправилно и в частта за
разноските. Същите следва да бъдат разпределени по следния начин:
На ищците разноски се следват в размер на 232,50 лв. СРС им е
присъдил такива в размер на 310 лв. или решението ще следва да бъде отменено в частта за разноските,
присъдени в полза на ищците за сумата
над 232,50 лв.
На
ответника разноски се следват в
размер на 137,50 лв. , от които 100
лв. за юриск.възнаграждение, за частта, в която беше прието, че обжалваното
решение е неправилно.
Пред въззивната
инстанция:
На въззивника разноски се
следват в размер на 126,25 лв. от които 100 лв. за
юриск.възнаграждение.
На въззиваемите разноски се следват, но
такива не са направени, а и не се претендират.
По възражението по
чл.78, ал.5 ГПК:
Въззиваемите не претендират разноски,
а и такива за адв.възнаграждение не са правени.
Водим от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №16709/20.01.2020 г по гр. д. №4961/2015 г на
СРС, І ГО, 39 състав, в частта, в която е призната за нищожна, като
противоречащи на закона - чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на
потребителите във. вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, на следната клауза от договор за
потребителски кредит № HL 36572 от 07.04.2008 г., сключен от една страна от Д.Д.Д.
и Ч.Д.Д. в качеството им на кредитополучател, и от „Ю.Б.“ АД като кредитодател, а именно: Чл.
3, ал. 1 „За усвоения кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна
лихва в размер на сбора на БЛП на Юробанк И Еф Джи България АД за жилищни
кредити в лева, действащ за съответния период, на начисляване на лихвата плюс
договорна надбавка от 0.45 пункта. Като към момента на сключване на договора
БЛП за жилищни кредити в лева е в размер на 7.75 %.“ , както и в частта за
разноските присъдени в полза на ищците за сумата над 232,50 лв.
като неправилно.
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от ищците Д.Д.Д., ЕГН ********** и
Ч.Д.Д., ЕГН ********** ***, срещу „Ю.Б.“
АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, иск за обявяване на клаузата на
чл. 3, ал. 1 от Договор за кредит HL36572/07.04.2008 г., а именно: „За усвоения
кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна лихва в размер на сбора на
БЛП на Юробанк И Еф Джи България АД за жилищни кредити в лева, действащ за
съответния период, на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0.45
пункта. Като към момента на сключване на договора БЛП за жилищни кредити в лева
е в размер на 7.75 %.“, за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 във
вр. с чл. 143 от ЗЗП и чл.147 ЗЗП, като неравноправна, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №16709/20.01.2020 г по гр. д. №4961/2015 г на СРС, І ГО, 39 състав, в
частта, в която са признати за нищожни, като противоречащи на закона - чл.
143, т. 3, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите във. вр. с чл.
26, ал. 1 от ЗЗД на следните клаузи от договор за потребителски кредит № HL
36572 от 07.04.2008 г., сключен от една страна от Д.Д.Д. и Ч.Д.Д. в качеството
им на кредитополучател, и от „Ю.Б.“ АД
като кредитодател, а именно: Чл. 3, ал. 5 „Действащия Базов лихвен
процент на БАНКАТА за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в
него стават незабавно задължителни за страните. БАНКАТА уведомява
КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ за новия размер на Базовия лихвен процент за жилищни кредити
и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони. Договорените в настоящия случай договор надбавки не се променят“; Чл.
6, ал. 3 „В случай, че по време на действие на настоящия договор БАНКАТА
промени Базовия лихвен процент на Юробанк И Еф Джи България АД за жилищни
кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал. 1 се променя
автоматично, в съответствие с промяната, за което КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ с
подписването на настоящия договор, дава своето неотменимо и безусловно съгласие“,
както и по иска по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД по който се осъжда „Ю.Б.“ АД да
заплати на Д.Д.Д. и Ч.Д.Д., сумата от 4000 лв., представляваща недължимо
платени лихви за периода от 09.02.2010 г. до 27.10.2016 г. по договор за
потребителски кредит № HL 36572 от 07.04.2008 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на предявяване на исковата молба – 02.02.2015 г. до
окончателното плащане на сумата и в частта за разноските присъдени в полза
на ищците до сумата от 232,50 лв.
ОСЪЖДА Д.Д.Д., ЕГН ********** и Ч.Д.Д., ЕГН ********** ***, да заплатят на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, сумата в размер на 137,50 лв.,
представляваща разноски пред първата съдебна инстанция
ОСЪЖДА Д.Д.Д., ЕГН ********** и Ч.Д.Д.,
ЕГН ********** ***, да заплатят
на „Ю.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, сумата в
размер на 126,25 лв., представляваща разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК пред ВКС на РБ
в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: