РЕШЕНИЕ
№ 518
гр. Благоевград, 23.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и трети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Миглена Ант. Каралийска
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210103438 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Б. Е. Ц., с ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. Б., чрез пълномощник, против „Сити кеш” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П..
С исковата молба се иска да бъде постановено решение, с което :
- да бъде прогласена нищожност на договор за потребителски кредит № 997108,
сключен между ищеца и „Сити кеш” ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ег. 5, представлявано
от Н. П. П., на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19 ЗПК.
-при евентуалност - при неуважаване на предявения главен иск се иска да бъде
прогласена нищожността на клаузата на чл. 11 ал. 2 от договор за потребителски кредит №
997108, сключен между ищеца и „Сити кеш” ООД, е ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5,
представлявано от Н. П. П. като противоречаща на ЗЗП, ЗПК и ЗЗД.
Претендират се сторените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 09.01.2024 г. между Б. Ц. в качеството му на заемополучател и
„Сити Кеш” ООД в качеството му на заемодател е сключен Договор за потребителски заем
№ 997108 към искане № 9299324.
Сочи се, че в чл. 3 от Договора страните са уговорили основните параметри на
правоотношението, като съгласно посочената клауза размерът на заема е 600 лв. с краен
срок за погасяване 09.08.2024 г., като за предоставения кредит заемополучателят дължи
възнаградителна лихва в размер на 35% годишно, като в чл. 3, т. 5 от Договора е посочен
годишен процент на разходите в размер па 41,21%.
1
Сочи се, че съгласно чл. 3 от Договора заемът следва да бъде върнат на 7 месечни
вноски, дължими с падеж петък, от които 2 вноски по 17,50 лв. и 5 вноски по 130,70 лв.
Посочва се, че в чл. 5.1 от Договора страните са се договорили, че в срок от три дни
кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчители, като са поставени
множество условия за това, като при един поръчител същият следва да получава
възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати, а при двама - поне 4;
поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори, сключени със
заемодателя; поръчителят да няма задължения е рейтинг различен от „редовен“ в
Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения; поръчителят да
представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните трудови доходи.
Посочва се, че съгласно чл. 11 ал. 2 договора, при неизпълнение на условията по чл. 5
се дължи фиксирана неустойка в размер на 333,50 лв.
Сочи се, че въпреки формално дадената възможност на кредитополучателят да
осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на Договора му с начислена
така наречената неустойката в размер па 333,50 лв., като същата е включена в погасителния
план още от самото начало, като е посочено, че погасителната вноска се изменя в размер на
146 лв., а общото задължение ще бъде в размер на 1022 лв.
Твърди се, че към настоящия Договор следва да се приложат разпоредбите на ЗПК,
като се счита, че уговорената в чл. 11 от Договора неустойка противоречи на множество
императивни правни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД е нищожна.
На първо място се счита, че с уговорената неустойка се цели да се заобиколи
предвидения максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Посочва се, че това вземане формално е посочено като обезщетение за неизпълнение
само и единствено с цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да
остане под установената граница, предвидена в закона. Излага се, че действително обаче
същото отговаря на всички критерии, посочени в нар. 1, т. 1 от ЗПК. Твърди се, че то
представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит, известен е па креди
тора и следва да се заплати от потребителя, което се потвърждава и от самия погасителен
план, от който е видно, че разходът за неустойка е включен и дължим още с подписването на
договора. Очевидно се сочи, че договарянето на този разход като неустойка има единствено
за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер,
поради което на основание чл. 21 от ЗПК тази клауза е недействителна. Дадената на
потребителя възможност да осигури обезпечение в тридневен срок според ищеца не може да
обоснове обратния извод. Сочи се, че срокът е твърде кратък и е житейски логично да се
предположи, че потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно
не могат нито да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи
трудови доходи. Освен това се иска да се има предвид, че в ЗПК е предвидено изрично
задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на
потребителя на заемната сума според ищецът кредиторът е счел, че заемателят отговаря на
критериите му за кредитоспособност, поради което изискването на допълнително
обезпечение е лишено от всякакъв смисъл. В случай се сочи, че кредиторът действително е
искал такова да му бъде осигурено, то следва да се изиска преди предоставянето на кредита,
каквато е обичайната практика.
Излага се, че от представения погасителен план става ясно, че възнаградителната
лихва в размер на 35% за срока на договора и същата се равнява на 88,5 лв., а неустойката в
2
размер на 333,50 лв, с което реалният ГПР става близо 458.45%, като определянето в
Договора на сумата в размер на 333,50 лв. като неустойка за неизпълнение на задължение
цели единствено заобикаляне на забраната чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
На следващо място се счита, че така уговорената неустойка излиза и извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД е нищожна. Сочи се, че същата противоречи на закона и добрите нрави, като
излиза и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушават се
основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и
кредитор. Излага се, че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение, а не за същинското задължение по договора за връщане на
заетата сума. Излага се, че и от размера й се сочи, че същата е в размер на близо 56% от
предоставения заем, без да става ясно изобщо какви вреди обезщетява, след като кредиторът
сам е оценил кредитоспособността на длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди
да му е предоставено обезпечението. Твърди се, че с договарянето на тази неустойка
заемодателят цели единствено да се обогати, като излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителпа и санкционна функция. Сочи се, че цитираната клауза нарушава добрите
прави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД, като в този смисъл се цитира Решение
№ 181 от 26.02.2015г., по т.д. 4386/2013 г. на ВКС, 2-ро отделение, ТК и Решение №247 oт
11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС.
Счита се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД
на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, като се сочи, че в нея се предвижда, че при забава на
потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се сочи, че се уговаря още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка се твърди, че
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок,
но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Намирам се подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва за недопустимо.
На следващо място се счита, че клаузата на чл. 11 от Договора е изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/, като се сочи, че същата задължава потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза
не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Счита се, че са налице основания целият Договор за потребителски кредит да се
приеме за недействителен, което по същество води до недействителност и на самата
неустоечна клауза.
Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите и общата сума, дължима но кредита. Съзнателното погрешно
посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в
него, се сочи, че се цели заобикаляне ограниченията на ЗПК и следва да се тълкува, като
цялостно неизпълнение на задължението по чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което е основание
за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. В този смисъл се цитира Решение №
262394 от 15.07.2022 г. по в. гр. д. № 3657/2021 г. па Възз. Ш-е състав на Софийски градски
съд, както и решение по дело С- 714/22 е предмет преюдициално запитване, отправено на
основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) е акт от 21 ноември 2022 г.,
3
постъпил в Съда на 22 ноември 2022 г. във връзка е тълкуването на член 3, буква ж), член 10,
параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити.
Твърди, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, ВР.
с чл. 11, чл. 19 ЗПК.
Счита се, че клаузата на чл. 11 от договор за предоставяне на потребителски кредит
№ 997108 е нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като нарушаваща
разпоредбите на чл. 10, ал.2, чл. 10а, ал.4, чл. 19, ал. 1 и 4 ЗПК.
С разпореждане № 231/23.01.2025 г., след като е извършил проверка за редовност на
исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове, в съответствие
с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК, съдията докладчик е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят до ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и
връчен на 03.02.2025 година.
В указания от съда едномесечен срок на 04.03.2025 г. ответното дружество е
депозирало писмен отговор.
На първо място се прави искане за прекратяване на производството по делото,
поради недопустимост на иска, тъй като процесният договор е напълно погасен.
На следващо място е направено искане по чл. 213 ГПК за обединяване на гр. д. №
3437/2024 г., гр. д. № 3438/2024 г. гр. д. № 2167/2024 г., като се сочи, че същите са на един и
същи етап, налице е идентичност между делата, както и страните.
В случай, че не бъдат уважени исканията се прави искане за отхвърляне на
предявения иск, като неоснователен.
Претендират се сторените по делото разноски.
Твърди се, че процесният договор е напълно погасен.
Излага се, че са неоснователни претенциите на ищеца за обявяване
недействителността на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП
и ЗЗД, доводите за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
Твърди се, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК.
На първо място се сочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна
договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без нея, като случаят е именно такъв. Сочи се, че неустоечната клауза не е част от
съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е договорена между
страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди се, че
в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.
По отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ се сочи, че
4
са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за
потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителски кредити се сочи, че ясно е посочено какъв е размерът на
ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19,
ал. 1 ЗПК компоненти. Излага се, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 68,95% и ГПР определен в процесния договор в размер на 41,21%,
е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на
законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи се, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, като
кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора. От своя страна, се сочи, че неустойката е проявление на свободата на договаряне
между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, се посочва, че е
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. Посочва се, че ГПР е
сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За
да бъде информирано решението на кредитополучателя, то според ответника същият следва
да е наясно предварително за размера на тази цена, поради което се твърди, че законодателят
е установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по
занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Посочва се, че съгласно чл. 19, т. 2 от
Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит“.
Неустойката, от своя страна, се сочи, че обслужва неизпълнението и нейната функция е да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлява право на изправната страна и
подлежи на договаряне между страните. В настоящия случай се твърди, че освен че
неустойката е дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора,
тя е уговорена като фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още
преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава. Предвид
изложеното, се посочва, че двете понятия не бива да се смесват, те нямат обща, дори близка
правна характеристика и функция.
Разходите, които се включват в ГПР според ответника са такива, с които кредиторът е
бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай се сочи, че
неустойката е индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и
разбираема - такава би била дължима след сключване на договора и само в случай че
заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, т.е. към датата на
сключване на договора кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума. Неустойката се сочи, че е уговорена като фиксирана сума и изцяло в
полза на потребителя е разсрочена на вноски, които може да изплати заедно със съответната
част за главница и лихва на всеки падеж. Твърди се, че търговецът е внесъл достатъчно
яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, е посочена възможната
вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи само
при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение се сочи, че е посочено
изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „*“ и съответната
бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат дължими само при неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. излага се, че устно и точно са
5
посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлява лихва и
главница към всеки един падеж.
При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора според ответника
става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички
възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им, което е постигнато с индивидуално уговорени
параметри по договора, за които потребителят е бил наясно предварително, от които е имал
възможността да се откаже без каквито и да било последици за него, както още при
сключване на договора, така и след това.
Излага се, че са неоснователни аргументите за нищожност поради липса на направена
проверка на кредитоспособността на потребителя, като такава проверка е извършена при
отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Посочва се,
че ЗПК предвижда единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател,
който не е извършил такава проверка на кредитополучателите си. Сочи се, че последица от
липсата й не може да бъде нищожност на клауза, с която се уговаря неустойка.
Нищожността на клауза като процесната не е изведена като последица, която националното
законодателство следва да предвиди в случаите, в които кредитодателите не извършват
проверка на кредитоспособността на клиентите си.
На следващо място се твърди, че оспорената неустойка е действителна, като се
посочва, че същата е била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че
кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да
предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Сочи се, че съгласно чл. 11, т. 18
ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е съобразена със
закона практика, която не води задължително до неравновесие в правата и задълженията на
страните: представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и договорената
лихва. Процесният договор за потребителски кредит се твърди, че е сключен изцяло по
волята на ищеца, който е попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил е
подробна информация за желания от нея кредитен продукт под формата на Стандартен
европейски формуляр и е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на
договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли
достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща
го да предостави обезпечение по кредита, се твърди, че кредитополучателят е разполагал с
цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на
чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния европейски формуляр, без
да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без
никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Сочи се, че
именно чрез възможността за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата на
потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни
за него условия. Посочва се, че друга възможност за кредитополучателя е било
удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или
предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например. В случая се сочи, че ищецът не се е възползвал от нито една от договорно и
законоустановените си права. Твърди се, че потребителят изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати
6
неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой
неоснователни искове срещу своя кредитор. Същият е договарял недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не
може да черпи права от неправомерното си поведение.
Оспорва се твърдението, че е налице противоречие на договорната неустойка с
добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП. На следващо място се сочи, че
неустойката е имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с
фиксирани параметри за срока на договора. Смята се, че в разглеждания противоречие с
добрите нрави не е налице, доколкото при изследването на този въпрос се прави проверка за
наличие и на допълнителни критерии, които също отсъстват, като например този дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи като поръчителство,
залог или ипотека, както и дали неустойката е в прекомерно съотношение с очакваните от
неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор се твърди, че
кредитополучателят не е предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на
кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова
обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова
обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Посочва се, че в практиката на ВКС се
приема, че кредиторът има право на неустойка, само ако е налице формата на неизпълнение
на длъжника, за която същата е била уговорена. В настоящия случай се твърди, че
неустойката е уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
не при забавено изпълнение на потребителя.
Твърди се, че не е налице неравноправност по ЗЗП. Сочи се, че всички доводи за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са
неоснователни. Твърди се, че клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда
на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая се сочи,
че не налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са
уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на
потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договора, така и
при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити се твърди, че са посочени разходите по кредита, размера на
договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в
договора за кредит. Сочи се, че в Погасителния план към договора са изчерпателно посочени
компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така
и в случай че такова не бъде дадено. В самия договор се твърди, че са посочени условията за
предоставяне на обезпечение и сроковете за това. И лихвата и неустойката се сочи, че са
фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително
тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Сочи се,
че стойността на неустойката е посочена в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не
в процент, предпоставките при които се дължи са точно и изчерпателно изброени, както и
начинът на плащане - срок и размер на всяко едно отделно плащане до крайния падеж на
договора.
Твърди се, че кредитополучателят е бил информиран за условията за ползване на
7
продукта на търговеца предварително - да върне главницата и лихвата, да представи
обезпечение, като има право на избор какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и
фиксирана неустойка в точен и индивидуално определен размер.
С оглед на горното се сочи, че всички твърдения за липса на информация за
разходите по връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че
клаузите на договора са съставена на ясен и разбираем език по смисъла на чл. 147 ЗЗП.
Твърди се, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и
Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори,
многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на
националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с
потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, се сочи, че следва
да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми
за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен
точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици, като в тази насока се цитира Решение от 30.04.2014 г. по дело С-
26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, т. 40, т. 67 - т. 75.
На самостоятелно основание се излага, че всички изложени твърдения за нищожност
на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че между страните са налице общо
25 договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение по кредита, сключени в периода 2019 г. - 2024 г.
Сочи се, че наличието на 25 договора за идентични кредитни продукти, всеки от
който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава твърденията
на ищеца.
По отношение на твърденията за липса на достатъчно информация за това какъв би
бил крайният размер на задължението на потребителя към кредитора и, че клаузите
накърняват добрите нрави се сочи, че в случая ищецът вместо да упражни някое от
договорно и законоустановените си права още при сключване на първия договор с ответното
дружество - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на
обезпечение или за замяната му с друг вид, кредитополучателят по своя инициатива е
сключил още 24 договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични
условия. Очевидно се сочи, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е
бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в
случай че обезпечение не бъде осигурено, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е
ползвал от тях. Според ответникът ищецът е сключил договорите с единствената цел да се
обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за
недействителност.
Сочи се, че в продължение на 5 години ищецът е ползвал многократно един вид
кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му, като по всеки
отделен кредит е получавал преддоговорна информация и сам е избирал да се обвърже с
клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези
уговорки.
8
По отношение на твърдението за неравноправност се сочи, че настоящият договор
следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база
25-те договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични
кредитни продукти при идентични условия. Сочи се, че преценката за неравноправност на
клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е
индивидуално договаряне на конкретното условие, а след това дали клаузите, с които се
обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди
конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си
с търговеца. Излага се, че на тази основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите
от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността.
Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор се сочи, че ищецът е
сключил с ответното дружество 25 договора с уговорка за плащане на неустойка, поради
което се сочи, че не може да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по
договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от процесните
клаузи, доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал
възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при
сключване на първия договор се сочи, че потребителят е бил информиран за условията за
ползване на продукта на търговеца предварително - да връща заемната сума при фиксирана
лихва, да представи обезпечение в тридневен срок, като има право на избор какво да бъде
то, а в случай че не го направи, да плати и неустойка в точен и индивидуално определен
размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, се сочи, че
потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е задължил с тях, като това
поведение е повтаряно до сключването на 25 идентични договора. В тази насока се цитира
съдебна практика /Решение № 3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение
№ 265416 от 13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от
Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C- 186/16 (Ruxandra
Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA)/.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява и не изпраща
представител. В писмена молба, подадена от пълномощник се поддържа предявения иск, по
същество на делото се пледира за уважаването му. Представен е списък на разноските по чл.
80 от ГПК.
В съдебно заседание ответникът, редовно призован,не се явява законен и процесуален
представител. В подробно мотивирана писмена молба оспорва допустимостта и
основателността на предявения иск. Сторено е възражение за присъждане на ищеца на
разноски за адвокатско възнаграждение, както и твърдения за злоупотреба с права.
Представен е списък на разноски по чл. 80 ГПК.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
Видно от представения и приет по делото Договор за потребителски кредит №
997108 към искане № 9299324 на 09.01.2024г. между „Сити кеш“ ООД като заемодател и Б.
Е. Ц. като заемател е сключен Договор за паричен заем, като в чл. 3 са договорени основните
параметри на отпуснатия заем: размер на отпуснатия заем – 600, 00 лв.; размер на
погасителна вноска – 2х17.50 лв. и 5х130.70 лв.; вид на вноската – месечна; ГПР – 41.21%;
брой вноски – 7; фиксиран годишен лихвен процент – 35%; дата на първо плащане –
09.02.2024г.; дата на последно плащане – 09.08.2024г.; обща сума за плащане – 688, 50 лв.
9
Съгласно чл.4 с полагане на подписа си под договора кредитополучателят удостоверява, че
надлежно е получил заемната сума от 600, 00 лв. Посочено е, че ГПР включва единствено
договорената между страните възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 5 от Договора за паричен заем страните се споразумяват договора да
бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения, дадено в срок от три дни от
сключване на договора –(1) Банкова гаранция; (2) Поръчителство на едно или две физически
лица, които да отговарят кумулативно на множество условия, като при един поръчител
същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати,
а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори,
сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения е рейтинг различен от
„редовен“ в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения;
поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните
трудови доходи.
В чл. 11 от договора страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 5 Заемателят дължи неустойка
в размер на 333,50 лв. В ал. 2 на същата разпоредба е договорено, неустойката да се
разсрочи и да се заплаща съобразно посочен в Приложение 1 към договора начин.
По делото е представено Приложение № 1 – Погасителен план по процесния договор
за кредит, от което е видно, че на заемателя е начислена неустойка в размер на 333, 50 лв.,
като в този случай вноската по кредита с включена неустойка е в размер на 146, 00 лв.
По делото е представен СЕФ, както и искането за кредит. Видно от представената от
ответника справка по кредита същият е напълно издължен.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са при условията на евентуално съединяване искове за прогласяване
нищожността на договор, евентуално на неустоечна клауза от договор, поради противоречие
със закона, заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.1, пр.2 и
пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.22 от ЗПК във вр. с чл.10, ал.1, чл.10а, ал.1, ал.2 и ал.4 ЗПК и чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК във вр. счл.146 от ЗЗП във вр. с чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП във вр. с чл.68д от
ЗЗП във вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл.33, ал.1 от ЗПК.
Предявените искове при условията на евентуално съединяване искове са допустими,
като предявени от субект с правен интерес. Съдът намира възраженията за недопустимост на
установителните искове и в тази връзка искането за прекратяване на производството по
делото за неоснователни. За ищеца винаги е налице интерес с иск да прогласи нищожността
на договор, по който той е страна, за да обвърже със силата на пресъдено нещо страните по
нищожния договор. Съединяването на такъв иск с иск за връщане на даденото по нищожния
договор не е задължително, като доводите относно обстоятелството, че не е предявен
осъдителен иск за връщане на даденото без основание не могат да обосноват недопустимост
на същите. Възприемането на становище за допустимост на исковете за нищожност на
договора за заем би довело и до превантивен ефект финансовите институции в частност и
ответника да не включват в договорите си за заем клаузи, които са нищожни или
неравноправни съобразно действащите законови разпоредби.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже твърдението си за сключен
10
между страните договор с посоченото съдържание, че договора, респ. посочените в исковата
молба клаузи от Договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания,
доколкото от този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да
проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението му. В тежест на
ответника е да докаже в процеса, в случай, че ищецът установи сключването на договор
между страните, че клаузите на договорите за кредит не са неравноправни по смисъла на чл.
143 от ЗЗП, че клаузите на договорите за кредит са индивидуално уговорени, че са съставени
по ясен и недвусмислен начин. Ответникът носи тежестта да докаже възраженията,
релевирани в отговора на исковата молба, както и да установи, че договорът е сключен при
шрифт не по-малък от 12, да установи валидността на всяка една оспорена като
недействителна клауза, както и че сключването й е и в съответствие с добрите нрави, както и
при съобразяване на императивните материални норми. Да се установи, че при скл. на
договора не е надвишен размера на ГПР по чл.19, ал.4 от ЗПК, както и че всяка една
оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена.
По иска главния иск за нищожност на договора за кредит, съдът намира следното:
Няма спор по делото и се установи от представените писмени доказателства, че
страните са обвързани от процесния договор за кредит, по силата на който ищецът е получил
в заем сумата от 600, 00 лв., като кредитът е погасен напълно.
Установи се и че на ищеца е начислена неустойка във връзка с недадено обезпечение,
която е заплатена.
В исковата молба ищецът претендира прогласяване на нищожност на договора за
кредит на три основания - противоречие със закона, заобикаляне на закона и накърняване на
добрите нрави. В съдебната практика се приема, че когато искът е за прогласяване
недействителност на сделка и в исковата молба са заявени повече от едно от законовите
основания за недействителност, съдът е длъжен да приеме, че е сезиран с множество
обективно съединени искове. Независимо от поредността и съотношението, посочени от
ищеца, исковете се считат предявени в условията на евентуалност и съдът е длъжен да ги
разгледа в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание - от най-
тежкото към най-лекото, както и според това дали въведените основания са специални
/предвидени в специален закон/ или общи /предвидени в чл. 26 от ЗЗД/. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
нейната недействителност на друго основание /Решение № 198/10.08.2015г. по гр.д. №
5252/2014г. на ВКС; Решение № 199/12.07.2016г. по гр.д. № 583/2016г. на ВКС, IV г.о.;
Решение № 40/07.04.2020г. по гр.д.№ 2383/2019г. на ВКС, IV г.о. и др./. Принципно
атакуваната сделка може да страда от различни пороци, всеки от които да е основание за
обявяване на нищожността, но правният резултат, който ще се постигне с уважаването на
иска на едно от въведените основания, изключва интереса от обявяване на нищожност на
някое от другите въведени основания. Съобразно гореизложеното, съдът следва да се
произнесе по предявения иск за нищожност поради противоречие със закона.
Регламентацията на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит - ЗПК (обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.) - чл.
9, като това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
11
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
което потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Формата за
действителност на договора за потребителски кредит е писмена - чл. 10, ал. 1 ЗПК - на
хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора (дефиниция на понятието "траен носител" се съдържа в § 1, т.
10 от ДР на ЗПК - това е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява
адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период
от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация).
За да е налице нищожност, на която и да е договорна клауза тя трябва да има толкова
съществени пороци, че да й пречат да породи правното си действие още към момента на
сключването на договора.
В случая процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗД.
За съответствие на искането със закона предвид, че вземанията произтичат от договор
за потребителски кредит, следва да се прецени спазването на императивните разпоредби на
Закона за потребителския кредит /ЗПКр. / при сключването му.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, в приложимата редакция към
датата на сключване на договора, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита.
Според чл. 22 от ЗПКр., когато не се спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и чл. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК разписва договорът за потребителски кредит да
се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител по ясен и разбираем начин,
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид формат и размер шрифт –
не по-малък от 12 в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПКр. договорът се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите /ГПР/по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин.
По отношение на годишният процент на разходите, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания, като съгласно чл.
12
19, ал. 3, т. 1 ЗПК, при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 19, ал. 5. вр. ал. 4 ЗПК, годишният процент
на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, като клаузи в договори надвишаващи този
размер се считат за нищожни.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПКр. "общ разход по кредита за потребителя "са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по
специално застрахователните премии в случаите, когато скл. на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредит е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Според настоящия съдебен състав договорът за потребителски кредит е
недействителен поради противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е налице не само, когато в договора изобщо не е
посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е направено по
начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере
реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице
такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.
В процесния случай, уговореният годишен процент на разходите е от 41, 21 %.
Установи се, че в чл. 5 от Договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение поръчител или
банкова гаранция, с множество условия, а съгласно чл. 11 от договора е уговорено, че при
неизпълнението на задължението дължи на заемодателя неустойка в размер на 333, 50 лева,
която се начислява автоматично от заемодателя и същата се заплаща разсрочено, съгласно
включения в настоящия договор погасителен план. При изчислението на ГПР обаче
неустойката не е включена като разход по кредита, видно от чл. 3. От формулировката на чл.
3 от договора като е посочен само процент ГПР, но не са посочени всички разходите, които
е трябвало да бъдат взети в предвид, с което се нарушава изискванията на правото на ЕС в
този смисъл - Решение от 20 септември 2018 г. по дело C?448/17. Следва да се добави, че
непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по
главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни.
Всъщност в подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно
запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на
сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат
отражение върху обхвата на задължението му.
Съдът намира, че клаузата от договора, установяваща, че длъжникът дължи и
13
неустойка за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, е нищожна и не
поражда права и задължения за страните. Основното задължение на длъжника по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането
на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и
обезпечителният елемент на неустойката, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник,
който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения,
като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй
като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването
на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3-дневен срок
от подписване на договора, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност
и равнопоставеност на страните.
На следващо място по отношение претендираната неустойка /при неосигуряване на
обезпечение от страна на длъжника/, съдът намира, че съгласно разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК, при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забавата. В случая, с процесната клауза за неустойка се добавя още
едно обезщетение за неизпълнение на едно акцесорно задължение- недадено обезпечение от
длъжника. Ето защо съдът намира, че клаузата за неустойка в договора за заем е
недействителна като противоречаща на законови разпоредби. При достигане до този правен
извод съдът съобрази постановките на т. 4 от ТР № 1/15.06.2010 г.. по тълк. д. № 1/2009 г.
ОСТК на ВКС. Видно от представените по делото доказателства, вземането за неустойка е
включено като задължение в погасителния план и се погасява на равни месечни вноски,
наред с главницата и възнаградителната лихва. Следователно се налага извод, че така
уговорената неустойка фактически представлява допълнително възнаграждение, уговорено
в полза на кредитора, наред с уговорената възнаградителна лихва, което безспорно следва да
бъде включено в годишния процент на разходите. При включване на уговореното от
процесния договор допълнително възнаграждение за кредитора в годишния процент на
разходите, същият със сигурност би надминал пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В тази връзка следва да бъдат съобразени
приетите към момента на сключването на процесния договор изменения в ЗПК, обнародвани
в ДВ, бр. 35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен максимален
размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, а съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
14
България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/. Този извод следва от дефиницията на
понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия;
общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя,
както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря
на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно безусловната банковата гаранция, за
учредяването на която също е необходимо набавяне на документи и одобрение от кредитна
институция. Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от
значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на
кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Показателно е и обстоятелството, че договорната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че се касае за вземане, което, ако беше
включено в размера на годишния процент на разходите, той при всяко положение би
надхвърлил законоустановения размер от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България.
Единствено формалното уреждане на вземането като неустойка прави възможно
неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност на уговорката.
15
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с
предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на
заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява
и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се
прибавя към погасителните вноски. Налице е заобикаляне на закона, при което част от
възнаграждението на ответното дружество е формално уредено като вземане за неустойка, с
цел това вземане да не бъде включено в общия разход по кредита, респективно в годишния
процент на разходите. Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по
кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена
в годишния процент на разходите. Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/2019
г., в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи,
които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на
кредитора. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно
възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите без включване на това
възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по
заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 41, 21 % годишно. При това положение
посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е
предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето
предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК - непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да намери
нормата на чл. 22 ЗПК.
Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на
кредитора при неосигуряване на обезпечение в тридневен срок след сключването му, е
уговорена във вреда на длъжника и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
В случая уговорката за обезпечаване на вземането е задължително условие за
получаване на сумата, доколкото е част от типизираните договори, а и дължимата неустойка
поради неизпълнението на това задължение е изначално определена да се дължи разсрочено,
заедно с всяка една от погасителните вноски, като е включена изрично в погасителния план
към договора. Дължимостта на тази неустойка е свързана с неизпълнение на задължения,
които очевидно са неизпълними от страна на длъжника, и именно затова е включена и в
погасителния план. Тоест е очевидно известно на кредитора, че този разход, ще възникне,
както е сигурен и неговият размер, който се равнява на нова главница, тосет е скрита
възнгардителна лихва.
С оглед изложеното, задължението по чл. 5 от договора не е свързано с
неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който не
е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заем, дължима от
потребителя към деня на сключването. Въпреки че формално в договора са посочени
годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
16
С оглед посоченото съдът смята, че неустоечната клауза в чл. 5 от Договора за
потребителски кредит страните са имали намерение да заобикалят правилата на чл. 19, ал. 4
ЗПК и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и да уговорят по-висок размер на разходите по кредита от
нормативно допустимия, като в него не включат всички разходи, дължими от потребителя.
Поради това при изчисляването на ГПР кредиторът "Сити Кеш" ООД е следвало да
съобрази неустойката по чл. 11 от Договора. Ако дължимата сума по тази неустойка се
включи в ГПР, то същият ще надвиши този определен от закона и няма да бъде в размер на
посочения в Договора. Без включване на възнаграждението по клаузата за неустойка
потребителят не би могъл да направи обективна и ясна преценка за произтичащите
икономически последици от договора, а по този начин се ограничава и правото му да вземе
предварително информирано решение.
С оглед наличието на установено заобикаляне на закона следва да се постави и
въпросът - каква е правната последица от заобикалянето на закона, дали само
недействителност на дадена клауза или прилагане на последиците от заобиколната норма в
случая това са санкциите, предвидени при неточно посочен ГПР в чл. 22 ЗПК във вр. 23 ЗЗД
– освобождаване на договора от лихви и разноски и задължение за връщане само на чистата
главница.
За да гарантира тази защита, член 22, параграф 3 от Директива 2008/48 задължава
държавите членки да гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на тази
директива, не могат да бъдат заобиколени посредством начина, по който са формулирани
договорите, "по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи
в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел
би позволил да се избегне изпълнението ". От обяснителния меморандум към
предложението на Комисията за Директива 2008/48 е видно, че целта на тази разпоредба е да
се гарантира, че изключенията от приложното поле на тази директива. В този смисъл
Решение от 11 септември 2019 г., Lexitor (C?383/18, EU: C: 2019: 702, т. 30).
Предвид изложеното съдът намира, че при заобикаляне на законова разпоредба,
имплементираща Директивата за потребителски кредит, следва съдът служебно да приложи
последиците от нарушаването на заобиколената разпоредба, като обяви целия договор за
недействителен за действителното нарушение по чл. 22 ЗПК не посочен ГПР съобразно
правилата на директивата. Само по този ще се постигне реално недопускане на
заобикалянето на закона и ще се гарантира целите на директивата за потребителския кредит.
Като целите на директивата освен ефективна защита на потребителя са и защита на
конкуренцията, това прилагане осигурява равно третиране на търговците нарушаващи
правилата на Директивата за потребителски кредит и еднаква защита на потребителите,
станали жертва на тези нарушения, без значение договорния път по който се е стигнало до
самото нарушение, дали чрез предвиждане на неустойка, застраховка или допълнителна
услуга, които обаче не са включени в ГПР, а са ясни едностранно поставени условия за
сключване на договора при конкретните параметри.
В аспекта на изложеното се налага извод, че посоченият в договора годишен процент
на разходите не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като действително
прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата
дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно
действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и
17
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на
изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на
кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска
практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните.
Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от
ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от
действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на
договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде
взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК -
за определяне на ГПР.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, не е
посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер
на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще
стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната
норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.
26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, за прогласяване
недействителността на Договор за потребителски кредит от 09.01.2024г., сключен между
ищеца и ответника е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения евентуален иск следва да се посочи, че доколкото бе признато, че
процесният договор за потребителски кредит е изцяло нищожен, то не е настъпило
18
вътрешнопроцесуалното условие за произнасяне по предявения евентуален иск, с които се
претендира да бъде прогласена недействителността на клаузите за неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.
По разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски има
ищецът, на който следва да се присъдят сторените разноски за платена държавна такса в
размер на 50, 00 лв.
Направено е и искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на
процесуалния представител на ищеца - адв. Д. М. да се присъди възнаграждение за
осъществената правна услуга.
Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие адвокат Д.
М. е предоставил на ищеца безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА
/изрично вписано в договора/. Видно още от представените по делото доказателства, че
адвокат М. е регистриран по ДДС. В тази връзка съдът намира, че следва да бъде присъдено
възнаграждение на адвоката, осъществил безплатна правна помощ.
По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза
на адвокат М. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С-438/2022, настоящият
състав намира, че установените в НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа размери служат на съда за ориентир за пазара на адвокатския труд.
Що се касае до размера на адвокатското възнаграждение и съобразявайки обема на
реално извършената от адвоката работа, съдът намира, че адвокатско възнаграждение дори и
в минимален размер по наредба, се явява прекомерно предвид вида и количеството на
19
извършената от адвоката правна дейност, която се изразява в подаване на искова молба,
която е бланкова и част от голям брой заведени еднотипни дела /които са цитирани и от
ответника и които съдът съобщи на страните, че са му служебно известни/; както и в
подаване на кратка писмено молба; адвокатът не се е явил в съдебно заседание; по делото не
са провеждани разпити на свидетели; делото не се отличава с фактическа и правна
сложност, доколкото се касае до предявени искове, по който има формирана трайна съдебна
практика. Размерът на претендираното от адвоката възнаграждение е прекомерен предвид
обема на свършената от адвоката работа и материалния интерес по делото. Безплатната
правна помощ не представлява отговорност за разноски по чл.78 от ГПК, поради което
следва да се държи сметка и да не се допуска злоупотреба с това право на адвоката,
осъществил безплатна защита. В каквато насока са и възраженията на ответника. По
дефиниция злоупотреба с право е упражняване на правото в противоречие с неговото
предназначение и от обективна гледна точка е налице тогава, когато правото се упражнява
противно на неговата социална функция, а не за задоволяване на определен признат от
закона интерес. В този смисъл, разноските по делото и в частност адвокатското
възнаграждение не следва да бъдат източник на неоснователно обогатяване за страната, в
чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за неоснователно обедняване на загубилата
страна, а следва да възстановят сторен в разумни граници разход за защита на правата на
страните. Съдът не само не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба.
Съдът служебно установи, че ищецът е завел няколко отделни иска срещу същия ответник и
очевидно сключва идентични договори с този кредитор. Независимо дали ищецът беше
упражнил правата си в едно производство или в отделни, както е в случая, той щеше да има
задължение да плати дължимия размер на държавна такса по всеки един, тъй като се касае за
отделни искове, по различни правоотношения. По отношение на адвокатското
възнаграждение обаче съдът намира, че с решението си да образува отделни идентични дела
в кратък период от време, е увеличил многократно задълженията за разноски за заплащане
на адвокатско възнаграждение. Ищецът е могъл да предяви исковете си в една обща искова
молба, но ги е завел поотделно, поради което присъждането на разноски за адвокат по всяко
от делата, не следва да бъде източник на обогатяване, а да бъде съобразено с реално
извършената работа при отчитане и на горното обстоятелство. Неупражняването на всички
права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово право,
с упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответника, като му
се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти размера
на разноските, които би бил присъден при упражняване на правото на ищеца в едно
производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се утвърди
извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Предвид изложеното, съдът
намира, че справедливо и обосновано съобразно критериите по чл.36, ал.2 от ЗАдв е
адвокатско възнаграждение в размер на 200, 00 лв. с включен ДДС. В този смисъл е
практиката на ОС-Благоевград по идентични казуси – Определение №300/12.03.2025г. по
в.ч.гр.д.№240/2025г., Определение №320/14.03.2025г. по в.ч.гр.д.№266/2025г., Определение
№321/14.03.2025г. по в.ч.гр.д.№267/2025г. на ОС-Благоевград, в.ч.гр.д. № 449/2025г. и др./
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22
20
във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради противоречие със закона Договор за паричен заем
№ 997108/09.01.2024г., сключен между Б. Е. Ц. с ЕГН: ********** като заемополучател и
„Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, като заемодател.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.София, р-н „Младост“, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П.
да заплати на Б. Е. Ц. с ЕГН: ********** с постоянен адрес гр. Б. сумата от 50 00 лв.
/петдесет лева/, представляваща направени по делото разноски за платена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Сити кеш“
ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.София, р-н „Младост“, бул.
„Цариградско шосе“ № 115 Е, ет. 5, представлявано от Н. П. П., ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, с
адрес гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от
Д. М. М. сумата от 200, 00 лв. /двеста лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение
за адвокат.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Благоевград
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
21