№ 6556
гр. София, 28.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100509315 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С протоколно Решение № 20088533/25.04.2023 г., постановено по гр.д. №
8627/2019 г. на Софийски районен съд, 28 състав, съдът е отхвърлил предявения от
„Ф.И.” ЕАД срещу И. Д. А. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК и чл. 99 ЗЗД за осъждане на И. Д. А. да заплати на „Ф.И.“ ЕАД сумата от 902,53
лева – главница по договор за кредит № CREX – 10134932/14.04.2013 г., предоставен
на И. Д. А. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД.
С Определение № 20094296/16.06.2023 г. СРС е оставил без разглеждане
искането на адв. М. Р., назначена за особен представител, за изменение на
постановеното решение в частта за разноските, като й присъди по-високо адвокатско
възнаграждение.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „Ф.И.” ЕАД.
Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно. Поддържа
се, че СРС е допуснал процесуално нарушение, като се е произнесъл по въпроса за
действителността на процесния договор за кредит, без да уведоми страните, че ще
извърши такава проверка. Твърди се, че представеният договор за кредит не е
недействителен и отговаря на всички изисквания на ЗПК в редакцията от 26.03.2013 г.
Твърди се, че в договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР) от 40,81 %.
Твърди се, че между страните е договорена лихва от 35,91 %, като съгласно чл. 2 от
условията по договора лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора.
Поддържа се, че в изпълнение на изискванията на ЗПК в договора са посочени и
допусканията, съобразно с които е изчислен ГПР. Поддържа се, че в случая не е
изтекла погасителната давност, защото договорът не е недействителен, а и защото и
1
при недействителен договор за кредит основанието за търсената сума си остава
договорът за кредит. Поддържа се, че падежът за главницата настъпва от поканата за
изпълнение, а това е исковата молба. Алтернативно се твърди, че дори и
изискуемостта да настъпва с оглед крайния срок за изпълнение, то 5-годишната
давност не е изтекла към датата на предявяване на иска. Предвид изложеното се иска
отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск. Претендират се
разноски по делото.
Въззиваемият И. Д. А. чрез особения представител адв. М. Р. оспорва въззивната
жалба. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно. Заявява, че
първоинстанционният съд е преценил всички събрани по делото доказателства и
правилно е установил фактическата обстановка. Предвид изложеното моли решението
на СРС да бъде потвърдено.
Срещу определението, с което молбата по чл. 248 ГПК на особения
представител е оставена без разглеждане, е постъпила частна жалба от адв. М. Р.. В
жалбата се поддържа, че определението на СРС е неправилно, като се излагат
подробни съображения, че особен представител няма как да представи списък с
разноски, тъй като не извършва такива. Предвид това се иска да се отмени
обжалваното определение.
Отговор на частната жалба е постъпил от „Ф.И.” ЕАД, с който се поддържа, че
частната жалба е недопустима, а евентуално – неоснователна. Твърди се, че
възнаграждението за особен представител не може да се третира като разноски и по
отношение на него не се прилага редът по чл. 248 ГПК. В допълнение се сочи, че
особеният представител не оспорва разпределената тежест за разноски, а упражнява
свое лично право да иска корекция на определеното му от съда възнаграждение. В
условията на евентуалност се поддържа, че възнаграждението на особения
представител е определено от СРС в съответствие с правната и фактическа сложност
на делото. Предвид изложеното се иска частната жалба да се остави без разглеждане,
евентуално да се остави без уважение.
По въззивната жалба на „Ф.И.” ЕАД:
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
Решението на СРС е валидно и допустимо. По същество обаче е частично
неправилно поради следните съображения:
Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. 430 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД.
По делото е представен Договор за потребителски кредит № CREX-10238206,
сключен на 29.06.2013 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и И. Д. А.. По
силата на този договор на И. Д. А. се предоставя кредит в размер на 1153,95 лева. На
2
първата страница от договора е удостоверено, че страните са постигнали съгласие
кредитът да се олихвява с фиксиран за целия срок на договора лихвен процент от
35,91 %. В договора е посочено, че ГПР възлиза на 40,81 %, като не е предвидена
такса за обработка на кредита.
По делото е представен и застрахователен сертификат. Видно от договора за
кредит застрахователната премия възлиза на 54,95 лева.
В хода на производството горепосоченият договор за кредит не е оспорен от
страна на ответника (настоящ въззиваем).
По делото е представен и Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
10.01.2017 г., по силата на който „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е
прехвърлило на „Ф.И.“ ЕАД, наред с другото, вземанията по горепосочения договор за
потребителски кредит, сключен с И. Д. А.. СРС правилно е констатирал, че т. 14 от
общите условия към процесния договор за кредит допуска цедирането на
възникналите по договора за потребителски кредит вземания.
При така установеното от фактическа страна съдът приема от правна страна
следното:
По делото не се спори, че И. Д. А. има качеството потребител, поради което към
процесния договор за кредит се прилагат специалните правила на ЗПК, за които съдът
следи служебно. Трябва да се посочи обаче, че с оглед датата на сключване на
договора към него не са приложими измененията в ЗПК, в сила от 23.07.2014 г. Това
следва от § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК, обн. в бр. 35/2014 г. на ДВ, съгласно който новите
разпоредби не се прилагат за договори, сключени преди датата на влизане в сила на
ЗИД. Единственото изключение, което е неприложимо в случая, касае новосъздадената
ал. 8 на чл. 32 ЗПК.
Не е спорно по делото, че уведомление за извършената цесия не е било лично
връчено на кредитополучателя потребител И. Д. А., но следва да се приеме, че с
връчването на исковата молба на особения представител на длъжника, към която
искова молба е приложено и уведомлението за цесия по чл. 99 ЗЗД, е изпълнено
изискването за надлежно съобщаване за извършената цесия. В този смисъл е
актуалната практика на ВКС, обективирана в Определение № 50649/06.12.2022 г. по
т.д. № 977/2022 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 1176/09.05.2024 г. по т.д. №
1044/2023 г. на II Т.О. на ВКС, Определение № 2010/16.07.2024 г. по т.д. № 1007/2023 г.
на I Т.О. на ВКС, Определение № 60850/02.12.2021 г. по гр.д. № 2537/2021 г. на III Г.О.
на ВКС и други. Тоест въззивникът е материално легитимиран по предявения иск.
По-нататък трябва да се посочи, че предвид горецитираните клаузи на договора
за кредит въззивният съд намира, че са неправилни констатациите на СРС, че в
представения по делото договор за кредит няма вписан лихвен процент. Независимо от
това процесният договор за кредит е недействителен, но поради следните причини:
Към момента на сключване на процесния договор за кредит не е имало
конкретно законово ограничение за размера на лихвата, който може да бъде договарян.
На общо основание обаче страните са били ограничени от принципа на
добросъвестността, закрепен в чл. 9, ал. 2 ЗЗД. Трайно застъпено е в съдебната
практика, че противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се
третират икономически по-слаби участници в оборота, като се използва материалният
им недостиг, за да се облагодетелства друг правен субект. В този смисъл съдилищата
приемат, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а при обезпечени договори за
кредит (пр: с ипотека или залог) противно на добрите нрави е възнаградителната лихва
да надвишава двукратния размер на законната лихва. Съображения в гореизложения
3
смисъл са развити в Определение № 901/10.07.2015 г. по гр.д. № 6295/2014 г. на IV
Г.О. на ВКС, Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/2007 г. на II Г.О. на ВКС,
Решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на II Г.О. на ВКС, Решение №
378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г. на II Г.О. на ВКС, Определение №
527/09.06.2022 г. по гр.д. № 151/2022 г. на III Г.О. на ВКС.
Преценката за нищожност поради противоречие с добрите нрави се извършва
към датата на сключване на договора. Към този момент е действало Постановление №
100/29.05.2012 г. за определяне на размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута. Съгласно чл. 1, т. 1 от цитирания акт на
Министерски съвет годишният размер на законната лихва е в размер на основния
лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, респ. 1 юли, на текущата година плюс 10
процента.
По данните на БНБ основният лихвен процент в сила от 1 януари 2013 г. е бил
0,03 %. Тоест към 29.06.2013 г., когато е сключен процесният договор за кредит,
годишната законна лихва за забава е била 10,03 %. В този смисъл уговореният
годишен лихвен процент от 35,91 % надвишава трикратния размер на законната лихва
за страната. Поради това и предвид изложената по-горе трайна практика на ВКС
следва да се заключи, че клаузата на процесния договор за кредит, определяща
годишния лихвен процент, е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
По арг. от чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в договора за потребителски кредит
задължително се посочва лихвеният процент по кредита. Тоест годишният лихвен
процент е съществен елемент от съдържанието на договора за потребителски кредит.
Нищожната клауза, определяща годишния лихвен процент, се приравнява на
липсваща такава, а по арг. от чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК недействителен е договор,
в който не е посочена дължимата възнаградителна лихва. Точно това разбиране е
възприето в най-новата практика на ВКС. В Решение № 50013/05.08.2024 г. по т.д. №
1646/2022 г. на ВКС изрично е посочено, че „установената недействителност
(нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22
ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР съгласно изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит“.
В допълнение към горното следва да се посочи, че съдът констатира, че
договорът е неравноправен и поради неправилно посочване на годишния процент на
разходите (ГПР), който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК също е съществен елемент на
договора за потребителски кредит.
В случая при изчисляване на ГПР не е включена застрахователната премия,
която потребителят е длъжен да заплати. От представената в първоинстанционното
производство счетоводна информация /л. 106 от делото на СРС/ е видно, че пряко на
кредитополучателя е предоставена сумата от 1099,00 лева. Тоест посоченият в
договора за кредит размер на кредита от 1153,95 лева обхваща предоставената за
ползване на кредитополучателя сума от 1099,00 лева плюс закрепената в договора за
кредит застрахователна премия от 54,95 лева /1099,00+54,95 = 1153,95 лева/.
От общите условия към договора е видно, че с подписването им
кредитополучателят се съгласява с общите условия на застраховка „Защита на
плащанията“ на кредитополучателите. Тоест следва да се приеме, че получаването на
кредита при предлаганите условия включва и заплащането на застрахователна премия
за покупка на застраховка „Защита на плащанията”. Доколкото сумата по
застрахователната премия не се предоставя пряко на кредитополучателя, то
застрахователната премия всъщност представлява разход по кредита, като този извод
4
следва и от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно който общият разход по кредита включва и
застрахователната премия. След като застрахователната премия представлява разход,
то тя трябва да бъде взета предвид при изчисляване на ГПР, който позволява на
кредитополучателя да съобрази с колко се оскъпява кредитът и да оцени дали е
икономическо изгодно да се сключи договорът за кредит.
Както вече се посочи, застрахователната премия в настоящия казус не е
включена в ГПР, а последица от това нарушение е повличането на недействителността
на процесния договор за кредит и връщане от страна на потребителя само на чистата
стойност на заетата сума. Точно в този смисъл е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-
714/22 г. на СЕС.
В чл. 23 ЗПК също изрично е закрепено, че при недействителен договор за
кредит се дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Неправилно обаче
СРС е приел, че в този случай погасителната давност тече от момента на
предоставянето на кредита на потребителя, както е в случая на даването при начална
липса на основание съгласно ППВС № 1/28.05.1979 г.
Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е специална спрямо правилата за неоснователното
обогатяване, установени в чл. 55 ЗЗД. Целта на тази специална разпоредба е не да
отрече изначално възникналото облигационно отношение, а само да изключи
обвързаността на потребителя с породените задължения, които накърняват баланса на
интересите на двете насрещни страни. Тоест при обявена недействителност на
договора за потребителски кредит отпада само възмездният характер на договора за
кредит, но облигационната връзка между страните се съхранява като такава,
произтичаща от договор за безвъзмезден заем. Точно затова и в практиката на ВКС се
приема, че чистата стойност на кредита се връща, без да е необходимо кредиторът да
води нов иск по чл. 55 ЗЗД. Така например в Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. №
3855/2021 г. на IV Г.О. на ВКС се приема следното: „Ако се приеме, че установяването
на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по
предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно
обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит
и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто
смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК”. В
аналогичен смисъл са Решение № 50005/21.02.2024 г. по т.д. № 1950/2022 г. на II Т.О.
на ВКС, Решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на I Т.О. на ВКС,
Решение № 50259/12.01.2023 г. по гр.д. № 3620/2021 г. на III Г.О. на ВКС, Решение №
60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на I Т.О. на ВКС и други.
С оглед на гореизложеното се налага изводът, че чистата стойност на договора
за кредит се дължи съгласно уговорения между страните погасителен план, който в
случая се съдържа в самия договор за потребителски кредит.
В срока за отговор на исковата молба ответникът (настоящ въззиваем)
своевременно е направил възражение за изтекла погасителна давност. Във връзка с
това следва да се отбележи, че при договорите за кредит, при които е разсрочено
погасяването на главницата, с настъпване на падежа за съответната вноска по
погасителния план задължението за тази вноска става изискуемо и на основание чл.
114, ал. 1 ЗЗД за нея започва да тече погасителната давност. В този смисъл са
новопостановеното Тълкувателно решение от 21.11.2024 г. по тълк.д. № 3/2023 г. на
ОСГТК на ВКС, както и по-старата константна практика на ВКС, обективирана в
Решение № 45/17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на II Т.О. на ВКС, Решение №
5
147/10.03.2021 г. по т.д. № 2356/2019 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 93/17.05.2021 г.
по гр.д. № 2766/2020 г. на IV Г.О. на ВКС, Решение № 63/01.06.2022 г. по т.д. №
2140/2018 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 102/05.08.2022 г. по гр.д. № 1759/2021 г. на
IV Г.О. на ВКС, Решение № 50076/14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на I Т.О. на ВКС.
Трайно в съдебната практика се приема обаче че главницата по договора за
кредит се погасява с общата петгодишна давност, като изпълнението на части не
превръща задължението на кредитополучателя в периодично такова – така Решение №
65/06.07.2018 г. по т.д. № 1556/2017 г. на I Т.О. на ВКС, Решение № 103/16.09.2013 г.
по т.д. № 1200/2011 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 28/05.04.2012 г. по гр.д. №
523/2011 г. на III Г.О. на ВКС, Решение № 45/17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на II
Т.О. на ВКС.
Исковата молба в настоящия случай е депозирана на 12.02.2019 г. Предвид
гореизложеното съдът приема, че всички вноски по договора за кредит, станали
изискуеми преди 12.02.2014 г., са погасени по давност. В този смисъл не е изтекла
давността само за вноски № 8, 9, 10, 11 и 12. Давността за най-ранната от тези вноски
– вноска № 8 е започнала да тече от падежната дата – 05.03.2014 г., като преди да
изтекат пет години от този момент, кредиторът е прекъснал давността съгласно чл.
116, б. „в”, тъй като е предявил настоящия осъдителен иск. Същите разсъждения са
приложими и към вноски № 9-12, станали изискуеми в по-късен момент.
Следва да се посочи, че от приета по делото подробна счетоводна справка /л.
107 от делото на СРС/ въззивният съд констатира, че предявеният от кредитора „Ф.И.”
ЕАД осъдителен иск в размер на 902,53 лева обхваща 859,56 лева – главница по
кредита, дължима по вноски № 4-12, както и 42,97 лева – застрахователна премия,
включена във вноски № 4-12. Както вече се посочи по-горе, застрахователната премия
представлява разход по кредита и не се обхваща от понятието „чиста стойност на
кредита” съгласно чл. 23 ЗПК. В чистата стойност се включва единствено сумата,
която е била пряко предоставена на разположение на кредитополучателя.
От горецитираната подробна счетоводна справка /л. 107 от делото на СРС/ е
видно, че размерът на чистата стойност на главницата, дължима по непогасените по
давност вноски № 8-12, начислени за периода 05.03.2014 г. – 04.07.2014 г., е в размер
на 505,50 лева. До този размер предявеният от „Ф.И.” ЕАД осъдителен иск е
основателен и следва да бъде уважен. За горницата над тази сума до пълния предявен
размер от 902,53 лева искът е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Поради
частично несъвпадение на изводите на първата и въззивната инстанции обжалваното
решение следва да бъде частично отменено.
По разноските:
С оглед изхода на спора поначало право на разноски имат и двете страни, но
такива са претендирани само от въззивника „Ф.И.” ЕАД. Същият е претендирал
своевременно в първоинстанционното производство следните разходи:
юрисконсултско възнаграждение; заплатена държавна такса в размер на 123,28 лева;
депозит за особен представител в размер на 100,00 лева. По делото са представени
документи за внасяне на държавната такса и депозита за особен представител, поради
което съдът приема, че разноските са реално извършени и подлежат на възстановяване.
Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултското възнаграждение се определя от
съда. Съобразявайки правната и фактическа сложност на делото, извършените
процесуални действия от процесуалния представител на „Ф.И.” ЕАД в хода на
производството пред СРС, както и материалния интерес на спора, въззивният съд
намира, че в съответствие с уважената част от иска и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на
„Ф.И.” ЕАД следва да се присъдят 56,00 лева за юрисконсултско възнаграждение по
първоинстанционното дело.
6
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и в съответствие с уважената част от иска на
„Ф.И.” ЕАД следва да се присъдят 56,00 лева за внесен депозит за особен
представител пред СРС.
Във връзка със заплатената държавна такса за първоинстанционното
производство следва да се отбележи, че ищецът „Ф.И.” ЕАД е предявил само един иск
за установяване на съществуване на главница в размер на 902,53 лева, като по реда на
чл. 214, ал. 1 ГПК искът е изменен в осъдителен такъв. Дължимата държавна такса за
този иск е в размер на 50,00 лева и в съответствие с тази база трябва да се присъдят
разноските за заплатена държавна такса за първоинстанционното производство. В
случая на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и в съответствие с уважената част от иска И. Д.
А. следва да бъде осъден да заплати 28,00 лева за внесена от „Ф.И.” ЕАД държавна
такса за първоинстанционното производство.
Тоест общо присъжданите на „Ф.И.” ЕАД разноски за производството пред СРС
са 140,00 лева.
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК „Ф.И.” ЕАД има право на разноски за
въззивното производство. Дружеството е претендирало юрисконсултско
възнаграждение, заплатена държавна такса от 25,00 лева и депозит за особен
представител в размер на 200,00 лева. По делото са представени документи за внасяне
на държавната такса и депозита за особен представител, поради което съдът приема,
че разноските са реално извършени и подлежат на възстановяване.
На основание чл. 78, ал. 8 ГПК дължимото юрисконсултско възнаграждение за
процесуалното представителство на „Ф.И.” ЕАД следва да бъде определено в
минимален размер предвид вече посочените по-горе правна и фактическа сложност на
делото, положените усилия от процесуалния представител на дружеството и
материалния интерес на делото. Тоест в съответствие с уважената част от въззивната
жалба следва да се присъдят 56,00 лева за юрисконсултско възнаграждение пред
въззивния съд.
В съответствие с уважената част от въззивната жалба следва да се присъдят и
126,02 лева за внесени държавна такса за въззивно обжалване и депозит за особен
представител пред СГС.
Тоест общо присъжданите на „Ф.И.” ЕАД разноски за въззивното производство
са 182,02 лева.
По частната жалба, депозирана от особения представител адв. М. Р.:
Въззивният съд намира за необходимо да посочи, че правилно СРС е
администрирал молба с вх. № 25027455/06.07.2023 г. като частна жалба, доколкото по
реда на чл. 253 ГПК съдът не може сам да отменя или изменя определение,
постановено по реда на чл. 248 ГПК – така Определение № 284/08.06.2016 г. по ч.т.д.
№ 1002/2016 г. на II Т.О. на ВКС и Определение № 191/27.05.2020 г. по ч.гр.д. №
7/2020 г. на III Г.О. на ВКС. Предвид това въззивният съд счита, че жалбата е
процесуално допустима. Същата е подадена в законоустановения срок по чл. 275, ал. 1
ГПК, от легитимирана страна, срещу акт, подлежащ на обжалване.
Съгласно чл. 248 ГПК страните могат да искат изменение на
първоинстанционното решение в частта за разноските, когато съдът неправилно не е
присъдил изобщо такива, не ги е изчислил правилно, не е съобразил направено
възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение.
Трайно в съдебната практика на ВКС се приема, че особен представител също
може да иска изменение на определеното му от съда възнаграждение по чл. 47, ал. 6
ГПК – така Определение № 143/17.07.2017 г. по ч.гр.д. № 2712/2017 г. на I Г.О. на
ВКС. Следва да се държи сметка обаче че това искане на особения представител не
7
попада в обхвата на чл. 248 ГПК, както неправилно е приел първоинстанционният съд.
В този смисъл са Определение № 240/29.11.2016 г. по ч.гр.д. № 4328/2016 г. на II Г.О.
на ВКС и Определение № 19/15.01.2020 г. по ч.гр.д. № 4137/2019 г. на III Г.О. на ВКС.
Предвид горното особеният представител не следва да представя списък с
разноски, за да поиска увеличаване на дължимото му се възнаграждение. Обективно
особеният представител няма как да представи списък с разноски, тъй като не
извършва такива в хода на производството. Тоест СРС неправилно е приел, че е
необходим списък по чл. 80 ГПК, за да се разгледа по същество искането на особения
представител адв. М. Р. за увеличаване на определеното й възнаграждение за особен
представител в първоинстанционното производство.
Съобразявайки горепосоченото, въззивният съд намира, че обжалваното
определение следва да бъде отменено като постановено в нарушение на
съдопроизводствените правила. Делото следва да бъде върнато на СРС за произнасяне
по същество по депозираната от особения представител молба за увеличаване на
възнаграждението на особения представител.
Особеният представител адв. М. Р. обаче следва да бъде осъдена по реда на чл.
77 ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса по частната
жалба в размер на 15,00 лева. В случая особеният представител е упражнила едно свое
лично право, а не е действал като процесуален представител в защита на правата на
страната И. Д. А.. Предвид това разпоредбата на чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК не се прилага и
особеният представител не е освободен от задължението за внасяне на държавна такса.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ протоколно Решение № 20088533/25.04.2023 г., постановено по гр.д.
№ 8627/2019 г. на Софийски районен съд, 28 състав, В ЧАСТТА, в която е отхвърлен
предявеният от „Ф.И.” ЕАД срещу И. Д. А. осъдителен иск с правно основание чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за сумата от 505,50 лева – главница по
договор за кредит № CREX – 10238206/26.09.2013 г. (погрешно посочен в диспозитива
на решението на СРС като договор за кредит № CREX – 10134932/14.04.2013 г.),
предоставен на И. Д. А. от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И. Д. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, район
„Оборище”, ул. ****, да заплати на „Ф.И.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр. София, район „Възраждане”, бул. ****, бизнес сграда „ТАО”, ет. 6, на
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД сумата
от 505,50 лева, представляваща главница, начислена за периода 05.03.2014 г. до
04.07.2014 г. по договор за кредит № CREX – 10238206/26.09.2013 г., сключен между
И. Д. А. и „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД.
ПОТВЪРЖДАВА протоколно Решение № 20088533/25.04.2023 г., постановено
по гр.д. № 8627/2019 г. на Софийски районен съд, 28 състав, В ЧАСТТА, с която е
отхвърлен предявеният от „Ф.И.” ЕАД срещу И. Д. А. осъдителен иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 99 ЗЗД за
горницата над 505,50 лева до пълния предявен размер от 902,53 лева.
ОСЪЖДА И. Д. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, район
„Оборище”, ул. ****, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на „Ф.И.” ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. София, район „Възраждане”, бул.
****, бизнес сграда „ТАО”, ет. 6, сумата от 140,00 лева – разноски за
8
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА И. Д. А., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, район
„Оборище”, ул. ****, да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК на
„Ф.И.” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. София, район
„Възраждане”, бул. ****, бизнес сграда „ТАО”, ет. 6, сумата от 182,02 лева – разноски
за въззивното производство.
ОТМЕНЯ Определение № 20094296/16.06.2023 г., постановено по гр.д. №
8627/2019 г. на Софийски районен съд, 28 състав, с което е оставена без разглеждане
молбата на особения представител адв. М. Р. за увеличаване на определеното
възнаграждение на особения представител за производството пред СРС.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, 28 състав, за произнасяне по
молбата на особения представител адв. М. Р. за увеличаване на определеното от съда
по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждение.
ОСЪЖДА адв. М. С. Р., вписана в Софийска адвокатска колегия с личен №
****, с адрес на адвокатската кантора в гр. София, ул. ****, да заплати на основание
чл. 77 ГПК по сметка на Софийска градски съд сумата от 15,00 лева – държавна такса
по частна жалба, депозирана срещу Определение № 20094296/16.06.2023 г.,
постановено по гр.д. № 8627/2019 г. на Софийски районен съд, 28 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9