Р Е Ш Е Н И Е
Номер
260472 Година 23.12.2020
Град С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет и осми октомври Година 2020
в публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.
гражданско дело номер 276 по описа за 2020 година и за да се произнесе взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД.
Ищецът
С.Г.К. твърди в поправената си искова молба, че ответницата била негова бивша съпруга.
Сключеният от тях - г. граждански брак бил прекратен с влязло в сила на - г.
решение по гр.д. № 6403/2015 г. на СтРС. По време на брака си придобили с
договор за продажба от 12.03.2008 г., сключен с н.а. 182/2008 г., описания
подробно в исковата молба самостоятелен обект в сграда с идентификатор -. На
22.03.2007 г., една година преди това, сключил предварителен договор с
продавача за покупката на този апартамент, за 36 000 евро, която била
действителната продажна цена. Част от 23 382 евро от същата била платена от
него на продавача преди прехвърлянето, с негови лични средства, които му били
дарени от родителите му, а останалата част от цената от 24 680 лева, посочена в
н.а., била изплатена със заемни средства, които били от изтеглен от страните
заем от “Р. (*)“ Е. на 12.03.2008 г.
За заплащането на посочената в н.а. останала част от продажната цена, в размер
на 24680 лева, изтеглили кредит в размер на 35629.75 лева от посочената банка с
договор от 12.03.2008 г., по който с ответницата били солидарни длъжници, като той
бил кредитополучател, а тя, тогава негова съпруга, била съдлъжник. Кредитът бил
предоставен с цел, както следвало: 24680 лева за покупка на апартамента и
10949.72 лева за довършителни работи по същия и застраховка на имущество за
петгодишен период. Крайният срок за погасяване на кредита бил 15.03.2033 г. За
обезпечаването му учредили ипотека в полза на банката с н.а. № 183/2008 г.Този
кредит изплащал изцяло той. Тъй като лихвите били високи, а срокът му много
дълъг, решили с ответницата да погасят ипотечния кредит от 2008 г. На
20.01.2015 г. погасил изцяло задълженията по него, като за целта изтеглили друг
потребителски кредит на 12.12.2014 г., отпуснат с договор от същата дата, за 32
832.32 лева, по който с ответницата били солидарни длъжници – той кредитополучатал,
а тя, тогава негова съпруга, съдлъжник, с краен срок за погасяване 15.12.2024
г. На 20.01.2015 г. остатъкът от кредита от 12.03.2008 г., в размер на 31572.71
лева, бил изплатен изцяло и той бил погасен напълно с отпуснатата съгласно
потребителския кредит от 12.12.2014 г. сума. Ипотеката върху имота била
заличена след погасяването му. Вноските по потребителския кредит от 12.12.2014
г. също продължил да плаща само той. След няколко месеца, през март 2015 г., с
ответницата се разделили. Развели се през януари 2016 г. Той продължил да плаща
сам потребителския кредит. Тя не взела никакво участие в изплащането му. На
21.11.2017 г., след развода им, той изтеглил, при по-добри условия, нов
потребителски кредит, с част от който погасил изцяло задълженията по общия им с
ответницата потребителски кредит от 12.12.2014 г., като изплащал месечните
погасителни вноски по 402.70 лева, като последната сума за окончателното му
погасяване, в размер на 25738.61 лева, била преведена на 22.11.2017 г., когато
общият им с ответницата потребителски кредит бил напълно погасен, като всички
задължения по него изплатил само той. Само две вноски бил внесъл докато били
заедно с нея. Изплатил за погасяването му общо 39027.71 лева, а размерът на
припадащата й се част от платения за периода от март 2015 г. до ноември 2017 г.
кредит, възлизала общо на 19 513.85 лева. Погашенията били извършвани от
сметката му в Р. (*) Е. с - ***. Отделно, с
оглед интереса на детето им, при прекратяване на брака се съгласил тя да ползва
безвъзмездно целия апартамент, като това ползване продължавало и досега,
въпреки че синът им вече бил пълнолетен и живеел в чужбина, а тя в съсобствения
им апартамент, от който той имал по-голям дял, там със своя приятел. Предлагал
й да уредят доброволно отношенията си, както във връзка с апартамента, така и с
кредита, но тя отказала. Поради това се наложило да води дело за делба, както и
настоящото. Като изплатил цялото задължение по общия им потребителски кредит от
2014 г., вкл. частта й, обеднял, а тя се обогатила за негова сметка, поради
което за него бил налице правен интерес да предяви процесния иск. Искането е да
се осъди ответницата да заплати на ищеца сумата от 19513.85 лева за главница от
припадащата й се половина от сумата от 39027.71 лева, която платил от март 2015
г. до ноември 2017 г. за погасяване на потребителския им кредит от „Р. (*)
Е. по
договора за потребителски кредит от 12.12.2014 г., по който били солидарни
длъжници, и законната лихва върху тази главница от 20.01.2020 г. до изплащането
й, както и разноските по делото.
Ответницата
С.И.К. оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен
и й присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени
подробно от пълномощника й в подадения в срок отговор, в хода на делото по същество
и в представена писмена защита.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
Страните не спорят, че
са сключили граждански брак на - г., от който имат родено на *** г. едно дете Г.С.К..
На 12.03.2008 г., по време на брака си, са закупили описания в н.а. 182/2008 г.
апартамент, срещу цена от 24 680 лева, която са платили с теглен от тях на
същата дата банков кредит в размер на 35 629.72 лева, отпуснат им по сключеният
с „Р. (*)“ Е. договор, по който
ищецът е кредитополучател, а ответницата солидарен съдлъжник (л.
5 и 11). Останалата част от 10 949.72 лева от този кредит, е била
използвана от страните за довършителни работи по закупения апартамент и
застраховка имущество за пет години, видно от чл. 1.2 от договора за кредит и
т. 2 от заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза,
което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и липсата на
противоречие с останалите доказателства (л. 156).
За обезпечаване на вземанията на банката по този кредит, на 12.03.2008 г., с
представения ипотечен акт, страните са й учредили договорна ипотека върху
закупения апартамент, който не спорят, че е тяхното семейно жилище (л.
9-10).
На 12.12.2014 г.
страните са сключили с „Р. (*)“ Е. процесния договор за потребителски кредит,
по който ищецът е кредитополучател, а ответницата солидарен съдлъжник (л.
13-17). По същия банката им отпуснала кредит за потребителски
нужди в размер на 32 832.32 лева, с краен срок за погасяването му
15.12.2024 г. С част от 31 612.71 лева от този кредит е погасено изцяло на
20.01.2015 г. задължението им по договора за банков кредит от 12.03.2008 г. (т.
3 ЗСИЕ, л. 156). А с останалата част от общо 1219.61 лева от същия кредит,
са били платени посочените в представеното от ищеца и неоспорено от ответницата
извлечение от сметката на ищеца – такси за договаряне на кредита и заличаване
на горепосочената ипотека, лихви, първоначална погасителна вноска и застрахователна
премия от 832.32 лева на З. (л. 20).
Поради това съдът намери за доказано твърдението на ищеца в исковата му молба,
че целият този процесен кредит от 32 832.32 лева е послужил за
задоволяване на тази нужда на семейството им с ответницата, по смисъла на чл.
32, ал. 2 СК – погасяване на банковият им кредит от 12.03.2008 г. за покупка на
семейното им жилище, обезпечен с ипотеката му, която е заличена след
погасяването му, а възраженията за противното на ответницата са неоснователни.
На 08.03.2015 г., след
скандал, страните се разделили фактически, като ищецът напуснал семейното им
жилище, закупено с банковия кредит от 12.03.2008 г., в което останали да живеят
ответницата и синът им, и оттогава страните не поддържат съпружески отношения.
Тези обстоятелства се установяват несъмнено от показанията на свидетелите К. (майка
на ищеца) и Д. (колега и приятел на
ищеца), които съдът кредитира, тъй като са непосредствени и не
противоречат на останалите доказателства (чл. 172 ГПК),
преценени съвкупно с частичните признания на ответницата в обясненията й по чл.
176 ГПК, че именно на същата дата ищецът е напуснал след скандал семейното им
жилище (л. 132 и 146).
Гражданският брак на
страните е прекратен с развод по взаимно съгласие с влязлото в сила на
29.01.2016 г. решение по гр.д. № 6403 по описа за 2015 г. на Старозагорския
районен съд (л. 7-8). Със същото е одобрено
и споразумението на страните по чл. 51 СК, в което същите са уредили само
въпросите за упражняване родителските права, режима на лични отношения и
издръжката на непълнолетното им тогава дете, ползването на семейното им жилище,
което е предоставено за ползване след развода безвъзмездно на същото им дете и
ответницата, фамилното й име и издръжката между съпрузите, както и че запазват
личните си вещи, а придобитите по време на брака движими такива, са разделили извънсъдебно
и нямат претенции един към друг за същите. Други последици на развода не са
били уговорени от страните в това им споразумение (л. 7-8).
На 21.11.2017 г., след
развода, ищецът е сключил с „Р. (*)“ Е. друг договор за потребителски кредит, по
който му е отпуснат кредит за потребителски нужди в размер на 27 551.37
лева (л. 24-28 и т. 4 ЗСИЕ, л. 156). С част от 25 702.18
лева от същия кредит, ищецът е погасил на 22.11.2017 г. останалата непогасена до този момент част от
тегленият от страните процесен потребителски кредит от 12.12.2014 г. (т.
4 ЗСИЕ, л. 156). От отговорите на вещото лице в съдебно заседание се
установява още, че всички вноски за погасяването на този кредит от 12.12.2014
г. са внасяни от ищеца (л. 165).
Така за исковия период от фактическата раздяла на страните през март 2015 г. до
ноември 2017 г., когато е погасен този кредит, ищецът е внесъл за погасяването
му общо 38 747.32 лева, видно от т. IV-12 на ЗСИЕ (л.
156).
По делото ответницата
не доказа възражението си за твърдяната в отговора й уговорка между страните да
уредят имуществените последици от развода си след като синът им завърши
образованието си и е в състояние сам да се издържа, до който момент да живее с
нея в апартамента им, като тя поеме по-голямата част от издръжката му, а в
замяна на това ищецът плаща вноските за погасяване на този процесен кредит, за
което същата твърди в обясненията си по чл. 176 ГПК, че страните се уговорили
през декември 2015 г. (л. 42 и 132).
В подкрепа на това си възражение същата ангажира само показанията на
свидетелите В. (нейна колежка) и Г.(семейна приятелка), които обаче съдът не
кредитира. Не само защото са изолирани, тъй като не се подкрепят от нито едно
друго доказателство по делото, нещо повече, противоречат и на представените от
ищеца писмени доказателства за изплащани от него средства за издръжка на синът
на страните в *, включително и за снабдяването му на 13.07.2018 г. с
безконтактна кредитна карта от „Р. (*)“ Е.,
чрез която да ползва част от кредитния лимит, отпуснат на ищеца от същата банка
(л. 59-128). Но и защото не са непосредствени,
а почиват само на разказаното им от ответницата – факт, който самите свидетели
признават в показанията си, което с оглед близките им приятелски отношения с
ответницата, оправдава напълно недоверието, с което съдът се отнася към тяхната
достоверност (чл. 172 ГПК). А други доказателства в подкрепа на това си
възражение, включително и писмени, ответницата не е представила и липсват по
делото, както за твърдяното от нея изплащане на издръжка на детето им с ищеца, така
и за получаваните от нея доходи, въпреки задължаването й от съда и да представи
такива за получаваното от нея трудово възнаграждение от развода до 08.07.2020
г., с указание, че непредставянето им ще прецени съгласно чл. 190, ал. 2, във
вр. с чл. 161 ГПК, а изтъкваните от същата причини за непредставянето им, са
неоснователни, защото не са подкрепени с никакви доказателства (л.
134 и 145). Други релевантни доказателства няма представени по
делото.
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск е доказан
напълно в своето основание (чл. 127, ал. 2, изр. 1 ЗЗД). Принципът
е, че солидарността е установена само в интерес на кредитора. Поради това само
спрямо него всички солидарни длъжници отговарят за целия дълг (чл. 122, ал. 1 ЗЗД). В отношенията между тях обаче, решаващ е принципът на разделността.
Поради това всеки от тях понася само част от общия дълг така, че ако един от тях
го плати, не може да иска от останалите всичко, което е платил, а само частта,
която е изпълнил в повече от своята част. Респективно, само частта от
платеното, която тежи върху всеки от останалите. А каква е последната ни казва
законът, който презюмира, че всички съдлъжници понасят равна част от платеният
на кредитора солидарен дълг (чл. 127, ал. 1 ЗЗД). Следователно. Последният се
разпределя на толкова равни части, колкото длъжници има. Тази презюмирана от закона
разделност е оборима. Поради това има сила дотолкова, доколкото не следва друго
от отношенията между солидарните длъжници (чл. 127, ал. 1 ЗЗД). А доколкото
това „друго” трябва, според закона, да следва от отношенията им, те могат да се
породят само от определен юридически факт, защото отношения могат да се породят
само от такъв факт. Последният може да бъде договорен или извъндоговорен
източник на тези отношения. Следователно. Посоченото в чл. 127, ал. 1 ЗЗД
„друго” може на първо място да бъде уговорка между самите солидарни съдлъжници
за неравенство в разпределението на платеният солидарен дълг. Или да следва от
липсата на еднаквост в интересите им, защото някой от тях се е възползвал от
целия или повече от половината от общия дълг, при което е естествено да понесе
такава част от последния, от която се е възползвал/обогатил за сметка на
другите. Или най-сетне да следва и ако солидарността произтича от деликт, защото
при него отговарящият за чужди виновни действия солидарен длъжник има против
деликвента иск по чл. 54 ЗЗД за всичко, което е платил на увредения. А когато
увреждането е причинено от неколцина, платеното на пострадалият се понася от
останалите според степента на вината им/на съпричиняване на вредите. Понеже обаче
се касае до предвидена в чл. 127, ал. 1 ЗЗД оборима презумпция, която обръща
доказателствената тежест, именно твърдящият „другото” от презюмираното в нея равенство
солидарен съдлъжник, следва да го докаже пълно и главно, тоест несъмнено, като
докаже по делото настъпването на определен юридически факт, от който твърди, че
в отношенията му с останалите солидарни съдлъжници следва друго от
презюмираното в чл. 127, ал. 1 ЗЗД равенство в понасянето на платеният на
кредитора общ дълг (чл. 154, ал. 2 ГПК). А след като е така, не изпълнилият в
повече от своята презюмирана от закона равна част, и търсещ поради това от
останалите разликата с иска по чл. 127, ал. 2 ГПК, солидарен съдлъжник, следва
да доказва по делото, че това, което е платил на кредитора, следва да се понесе
и от останалите по равно, а този, от който се претендира същата разлика, и
възразява, че от отношенията между съдлъжниците следва „друго” от презюмираното
от закона равенство, следва да го докаже. И то несъмнено по делото, защото само
с такова доказване може да се обори установеното от закона предположение за
противното (чл. 154, ал. 2 ГПК).
Такава
е и задължителната практика на ВКС по този въпрос. Според същата, установената
в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения
между солидарните длъжници, е оборима, което важи и за съпрузите, които
съгласно чл. 32, ал. 2 и чл. 36, ал. 2 СК отговарят солидарно за задълженията,
поети за задоволяване на нужди на семейството. Поради това, когато един от тях
е получил заем, трябва да заяви за какво е разходвана сумата, а в тежест на
оспорващият съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са направени, или че
удовлетворената нужда не е семейна. Под "нужди на семейството" се
разбира общите потребности на семейството, задоволяването на които произтича от
изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Поради това, ако
получилият заема не заяви за какво е изразходвана сумата, следва да се приеме,
че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Ако обаче
оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или
обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че
сумата е разходвана, и то за семейни нужди. В този случай той дължи припадащата
му се равна част от това, което е платено за погасяване на дълга, такъв,
какъвто е бил в момента на погасяването му. При действието на сегашния СК,
съгласно който, при прекратяване на брака със споразумение, страните нямат
задължение да уредят и имуществените си отношения, невключените в последното
отношения оставят неуредени, и при спор се разрешават от бившите съпрузи по
общия ред (Р 167-2018-III г.о.).
Настоящият случай е именно такъв.
При него ищецът доказа
по делото твърдението си в исковата молба, че целият теглен от страните по
договора от 12.12.2014 г. процесен кредит от 32 832.32 лева, е послужил за
задоволяване на твърдяната от него нужда на семейството по смисъла на чл. 32,
ал. 2 СК – погасяване на по-рано тегленият с ответницата банков кредит от
12.03.2008 г. за покупка на семейното им жилище, обезпечен с ипотеката му,
която е заличена след погасяването му, като с част от 31 612.71 лева от процесния
кредит е погасено на 20.01.2015 г. изцяло задължението им по кредита от
12.03.2008 г., а с останалата част от общо 1219.61 лева са били платени другите
горепосочени такси по договарянето му, заличаване на ипотеката, лихви, първа
погасителна вноска и застрахователна премия. Доказа и твърдението си, че от
08.03.2015 г. страните са във фактическа раздяла и нямат общо домакинство,
както и че от тази дата до погасяването му на 22.11.2017 г., процесният кредит
от 12.12.2014 г. е изплащан само от него, като за този период той е платил за
погасяването му общо 38 747.32 лева (т. IV-12
от ЗСИЕ, л. 156). А съгласно задължителната практика на
ВКС, фактическата раздяла е обективно състояние в отношенията между съпрузите,
което се характеризира с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа
връзка между тях и наличието й е основание да се приеме, че презумпцията за
съвместен принос е оборена, и съответно придобитите имущества от съпрузите в
този период са техни лични (ТР 35-1971-ОСГК, Р 533-2010-I г.о., Р 1372-2009-II
г.о.). Въз основа на тази практика, отнесена към спора по делото, следва да се приеме,
че и погасените от ищеца за периода след фактическата раздяла на страните до
развода им вноски за погасяване на процесния кредит, се считат заплатени с негово
лично имущество, а не с общи средства на двамата съпрузи. Общият им принос при
погасяване на този кредит следва да се счита оборен поради безспорно
установеният по делото факт на настъпила между тях фактическа раздяла и липса
на общо домакинство за този период на същата преди развода им, а доводите за
противното на ответницата са неоснователни (така и Р 143-2017-II
т.о. и 139-2018-I г.о.).
Възражението й в
отговора, за наличие на уговорка между страните през декември 2015 г., да
уредят имуществените последици от развода си след като синът им завърши
образованието си и е в състояние сам да се издържа, до който момент да живее с
нея в апартамента им, като тя поеме по-голямата част от издръжката му, а ищецът
плаща вноските за погасяване на процесния кредит, са недоказани от събраните по
делото доказателства. А след като е така, същата не е оборила и презумцията за
равна задълженост по чл. 127, ал. 1 ЗЗД на страните по делото за погасяването
на процесния кредит, респективно не е оборила установеното от тази норма на
закона предположение, че при поемане на поетото с този им кредит солидарно задължение
за задоволяване на посочената нужда на семейството им, тя и ищецът са се облагодетелствали
в равна степен (Р 167-2018-III г.о.). Или
казано иначе. Ответницата, върху която лежи по делото в случая доказателствената
тежест, не доказа нито да не е съществувала твърдяната от ищеца семейна нужда за
тегленето на този кредит от 12.12.2014 г., нито пък същата да е останала
неудовлетворена с получената сума по него. Тъкмо напротив. По делото ищецът
установи от една страна, че този кредит от 12.12.2014 г. е бил изтеглен от
двамата съпрузи и предназначен и послужил изцяло за семейни нужди - погасяване на
тегленият от тях по-рано на 12.03.2008 г. друг ипотечен кредит за закупуване на
семейното им жилище и заличаване на ипотеката му, както и че за периода от
фактическата им раздяла на 08.03.2015 г. до 22.11.2017 г., само ищецът е платил
с лични средства сумата от 38747.32 лева за погасяването на този кредит, а
ответницата не доказа от друга страна наличието на твърдяната от нея уговорка
между страните за изплащането му само ищеца, като тя поеме по-голяма част от
издръжката на детето им. А след като е така, с оглед необорената презумпция на чл.
127, ал. 1 ЗЗД, ответницата му дължи на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД половината
от тази платена от него на банката – кредитор сума от 38 747.32 лева за
погасяването му, или сумата от 19 373.66 лева. Поради това до този размер
предявеният от ищеца иск по делото за плащането й, се явява основателен и
следва да се уважи, заедно с акцесорната му претенция за присъждане и на
законна лихва за забава в плащането на същата сума от подаване на исковата му
молба в съда до изплащането й. А в останалата му част, над тази сума до
претендираната с този иск по-голяма от 19 513.85 лева, същият следва да се
отхвърли, като неоснователен, ведно с акцесорната му претенция за присъждане и
на законна лихва върху тази му отхвърлена част (чл. 127, ал. 2 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД).
При този изход на
делото, в тежест на ответницата следва да се възложат сторените от ищеца
разноски по същото в общ размер от 2260.55 лева (от които 780.55 лева
внесена държавна такса за производството, 330 лева внесено възнаграждение на
вещото лице и 1150 лева платено адвокатско възнаграждение),
съразмерно с уважената част от иска или сумата от 2244.31 лева, а в тежест на
ищеца следва да се възложат сторените от ответницата разноски по делото, изчерпващи
се с платеното адвокатско възнаграждение от 1200 лева, съразмерно с
отхвърлената част от иска или сумата от 8.62 лева (чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК).
Воден
от горните мотиви Старозагорския районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА С.И.К., с ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на С.Г.К., с ЕГН **********, с адрес ***, по банкова сметка ***:
***, сумата от 19 373.66 лева за дължима му се разлика, която
е изпълнил в повече от неговата равна част, като е платил изцяло на кредитора „Р.
(*)” Е. солидарното им задължение по договор за потребителски кредит №
1412040899842905 от 12.12.2014 г., и законна лихва върху тази сума от
20.01.2020 г. до изплащането й, както и сумата от 2244.31 лева за разноски по
делото съразмерно с уважената част от иска, КАТО ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
този предявен от С.Г.К., против С.И.К., иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, В ОСТАНАЛАТА
МУ ЧАСТ, над сумата от 19 373.66 лева до претендираните 19 513.85 лева, както и
искането за присъждане на законна лихва върху тази отхвърлена част от 20.01.2020
г. до изплащането й.
ОСЪЖДА С.Г.К. с п.с.,
да заплати на С.И.К. с п.с., сумата от 8.62 лева за разноски по делото
съразмерно с отхвърлената част от иска.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: