О П Р Е
Д Е Л Е Н И Е
град Ловеч, 18.02.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на
осемнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
МИТЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
при
секретаря …………………........................................................ като
разгледа докладваното от съдия МИТЕВА ч.гр. дело № 37 по описа за 2019 година, съдът за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл.413 ал.2 от ГПК.
Подадена е частна жалба от частна жалба от „АГЕНЦИЯ
ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София , ул. Панайот Волов №
29, ет. 3, представлявано от Тервел Янчев Кънчев, чрез процесуален
представител: Юк. Д.А., съдебен адрес за получаване
на книжа: гр. София , ул. Панайот Волов № 29, ет. 3,
срещу Разпореждане № 3766 на Районен съд -Ловеч по ЧГД № 2310/2018 г.,
постановено на
22.11.2018 г.
Посочва, че атакуваното разпореждане
Районен съд - Ловеч оставя без уважение и отхвърля Заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК в частта относно претендираното вземане за
неустойка за неизпълнение на задължение в размер на 182,00 лева, както и в
частта относно претендираното вземане за разходи и такси за извънсъдебно събиране
на задължението в размер на 36,00 лв. Счита,
че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост. Целта на заповедното производство е ускоряване на
съдебния процес и разтоварване на правораздавателната система, както и да се
установи, че вземането не се оспорва и да се издаде изпълнително основание за
неоспорено вземане. В това производство по чл. 410
ГПК не се проверява дали вземането съществува. То е
специално производство, уредено в ГПК за създаване на изпълнително основание за
вземане, което не се оспорва. Според разпоредбата на чл. 410 от ГПК,
заявлението трябва да съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и да
отговаря на изискванията на редовност на исковата молба по чл.127, ал.1 и 3 и
чл.128, т.1 и 2 ГПК. В настоящия случай, с оглед изложените твърдения в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, може да се направи извод, че
вземането е за парична сума, като предвид посочения размер на тази сума и по
правилата за определяне на родовата подсъдност, евентуалният иск за това
вземане е подсъден на районен съд. Заявлението е съобразено с изискванията за
неговата редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127,
ал. 1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като следва да се отбележи, че в закона
липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК - т.е. не е необходимо към заявлението
да се прилагат доказателства за установяване на вземането. Заявителят може да приложи
такива, но не е длъжен, тъй като целта на производството е само да се провери
дали вземането е спорно. Преследваната
с уреденото в действащия ГПК заповедно производство цел е да се създаде
опростена съдебна процедура, въз основа на която кредиторът в съкратени срокове
да може да се снабди с изпълнително основание срещу своя длъжник, с оглед
принудителното изпълнение на вземането си. Посочената цел предопределя и
основните характеристики на заповедното производство - то е факултативно,
едностепенно и строго формално. В заповедното производство, Съдът дължи
проверка на формалната външна редовност и необходимите реквизити на Заявлението
по чл. 410 ГПК, а споровете по обективираните в него
материални субективни права, като този относно претендираното вземане за разходи
и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения и неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, следва
да се решат по исков ред, при положение, че длъжникът входира
възражение по чл. 414 ГПК.
Оспорва приетата от съда нищожност
на уговорената в договора сума, представляваща неустойка за неизпълнение на
договорно задължение, тъй като излиза извън присъщата й обезпечителна функция и
противоречи на добрите нрави.
Неустойката по своята същност
представлява форма на договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите,
причинени от неизпълнението. Както е посочено в т. 12 на Заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, отхвърлената от съда
неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни
задължения от страна на заемателя за представяне в
срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на
посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на
договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично
задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за
печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация; претърпени загуби - евентуалните допълнителни
разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен
ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Ако длъжникът добросъвестно
беше изпълнил поетото договорно задължение и беше предоставил такава гаранция,
то кредиторът щеше да е събрал вземането си и нямаше да търпи посочените
по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението без да е нужно те да се доказват. Фактическият състав, който
следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за
неизпълнение на договор, включва следните елементи: наличие на валидно
договорно задължение; неизпълнение на задължението; неустойката да е уговорена.
Всичко изброено до тук, съгласно гореизложеното, е налице, следователно неустоечните задължения са валидно възникнали.
В TP № 1 от 15. 06.
Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на
уговорена неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка - не само на
съдържанието на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като
свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник
сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в
средство за неоснователно обогатяване. Дори и да приемете, че неустойката е
прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите
нрави, а съдът следва да намали нейния размер.
По отношение приетото от съда, че претендираната сума в
размер на 36.00 лева, представляваща разходи за извънсъдебно събиране на
просрочено задължение, противоречи на ограничителната норма на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, изтъква, че за дължимостта на претендираната сума страните
по договора на основание чл. 9 ЗЗД са постигнали съгласие. Счита, че съдът
неправилно е счел, че същата не се дължи по аргумент от разпоредбата на чл. 33,
ал. 1 ЗПК, като от неправилното квалифициране на правното основание е достигнал
до правни изводи, че в случая се касае за частична нищожност на договора по
отношение на съответната клауза. Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да
събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с
договора за потребителски кредит. Посочените допълнителни услуги, а именно
изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и други са вследствие на виновното
неизпълнение от страна на заемателя на договорното му
задължение да върне получената сума в уговорения срок и са такси за
допълнителни услуги, които кредиторът извършва с цел напомняне за изпълнение на
поето задължение.
Следва да се има предвид и
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, в която е предвидено, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Следователно законодателят е предвидил възможността
за начисляването на такива разходи, като
изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита.
В заключение почертава,
че преценката
на съда в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се
ограничава единствено до изложениете от заявителя
факти. Тя се простира до там, доколкото въз основа на тези факти може да се
установи едно индивидуализирано, спорно вземане, основателността на което ще
бъде изследвана и доказана в друг евентуален процес - ИСКОВИЯТ. В този смисъл
заповедният съд е превишил своите правомощия по преценка, като е обсъдил по
същество обстоятелство, което седи извън предмета на проверка в настоящото
производство и не може да бъде повод за отказ за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. В
съответствие с горенаписаното е и Определение от
29.09.2017г. поч.г.д. 11715/2017г. по описа на СГС и
Определение от 15.02.2018 г. по ч.г.д. 61444/2017 г. по описа на СГС.
При тези съображения, моли да бъде отменено разпореждането на първоинстанционния съд, което правопрегражда по нататъшното развитие на производството, като бъде издадена Заповед за изпълнение за сумите претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК, ведно с разноските в пълен размер.
Съдът, след като обсъди доказателствата по делото и
разгледа жалбата, намира за установено следното:
Жалбата е подадена от
легитимирана страна, в законоустановения за това срок
и при спазване на изискванията за редовност по чл. 260 - 261 от ГПК, поради
което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
същата е неоснователна.
Производството е образувано по повод подадено от „Агенция
за контрол на просрочени задължения" ЕООД - София заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Т.И.Т., ЕГН **********,***,
за вземане в размер на 300 лева главница по договор за паричен заем № 3141492/
31.01.2018 година, сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънд” АД, 30.65 лева
договорна лихва за периода 05.03.2018 година до 03.07.2018 година, 182 лева неустойка,
36 лева – разходи за извънсъдебно събиране на задължението, 15.38 лева -
законна лихва от 06.03.2018 година до 14.11.2018 година, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане.
Посочено е, че вземането произтича от договор за паричен заем № 3141492/ 31.01.2018 година, сключен между длъжника и „Изи Асет Мениджмънд” АД, прехвърлено на 01.08.2018 година на заявителя, съгласно приложение №1 към рамков договор от 30.01.2017 година. Твърди се, че длъжникът е уведомен с писмо с обратна разписка на 02.08.2018 година от стария кредитор. Съгласно договора, длъжникът се е задължил да върне отпуснатата сума от 300 лева, както и да заплати договорна лихва в размер на 30.65 лева на пет равни месечни вноски. Заемателят се задължил в тридневен срок от подписване на договора да осигури двама поръчители-физически лица, които да отговарят на определени условия, като при неизпълнение на задължението дължи на кредитора неустойка в размер на 182 лева, която се начислява еднократно вмомента на недопускане на неизпълнението и не е обвързана с период. В заявлението се излага, че кредитополучателят се е съгласил, че при непогасяване на падеж на погасителна вноска, с повече от 30 календарни дни задължения по договора, да заплаща 9 лева такса за разходи за събиране на задължението. Таксата се начислява за всеки следва 30 дневен период, като не може да надхвърля сумата от 45 лева, като в конкретния случай е начислена в общ размер на 36 лв. Посочено е, че съгласно договора се начислява и обезщетение за забава върху непогасената главница, която се начислява за всеки ден забава, считано от 06.03.2018 година в размер на 15.38 лева, както и законната лихва от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. Твърди се, че по договора не е извършвано погасяване и падежът по договора е настъпил на 03.07.2018 година. Претендира се заплащане общо на сумата 564.03 лева, както и съдебно деловодни разноски в размер на 25 лв. ДТ и възнаграждение за проц.представителство в размер на 200 лв.
Първоинстанционията съд е отхвърлил заявлението по чл.410 от ГПК, в частта
относно искането да бъде издадена заповед за изпълнени и за сумата от 182 лева –
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и за сумата 36 лева –
разходи за извънсъдебно събиране, като се е мотивирал, че в тази част
заявлението противоречи на добрите нрави и закона.
При действието на чл. 411 от ГПК, за да
бъде уважено искането за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410
от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна страна и да отговаря на
изискванията на чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т.1 и 2 от ГПК, да не противоречи
на закона или добрите нрави, длъжникът да има постоянен адрес или седалище на
територията на РБългария, както и да е с обичайно
местопребиваване или седалище на територията РБългария.
В конкретния
случай въззивният съд приема, че са налице пречките
по чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК – клаузите на договора за кредит относно
уговорената неустойка са нищожни поради противоречие с добрите нрави. Добрите
нрави в обществото биха могли да бъдат накърнени от съглашения, които са
несъвместими с общоприетия морал, етични възгледи и правила за поведение, установени
в обществото. Моралните норми от своя страна са неписани правила за поведение,
които са се наложили в определен етап от общественото развитие от
икономическите условия на живот, възгледите за добро и зло, справедливост и пр.
Те заедно с правните норми регулират обществените отношения, и са превърнати,
макар и неписани, в допълнителен източник на правото. При действието на чл. 26,
ал.1 от ЗЗД грубото им нарушаване при сключване на договори е санкционирано от
правото – обявени са за нищожни уговорки, които накърняват добрите нрави. В този смисъл е и разпоредбата
на чл. 411, ал.2, т.2, пр.2 от ГПК.
Видно от данните по делото на длъжника е
отпуснат кредит в размер на 500 лева, а уговорената по твърдение на заявителя и
претендирана неустойка за неизпълнение на клаузи на
договора е в размер на 182 лева, което излиза извън рамките на присъщите на
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като води до неоснователно обогатяване. Претендираната
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 143, т.5 ЗЗП, която предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Клаузата е в противоречие с чл. 33 от ЗПК, който
ограничава оезщетението за забава в рамките на
законната лихва. В този смисъл настоящата инстанция счита, че е налице противоречие
със закона и добрите нрави, поради което не са налице предпоставките за
издаване на заповед за изпълнение по смисъла на чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК.
По отношение на претендираните
такса за извънсъдебно събиране в размер на 36 лева, начислената такса е в
противоречие с разпоредбите на чл. 10а, ал.4 от Закона за потребителския
кредит, тъй като от изложеното не се установява да е изпълнено изискването
видът, размерът и действието, за което се събират такси да са ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. Освен това въпреки, че е
наречена такса, е обвързана с неизпълнение на задължение по договора, което по
същество противоречи на разпоредбата на чл.33 от ЗПК. Съгласно чл. 411, 2, т.2
пр.1 от ГПК, съдът следи служебно за наличието на противоречие на искането със
закона и при констатиране на такова отказва издаване на заповед за изпълнение.
Предвид гореизложеното настоящият състав
приема, че атакуваното разпореждане на РС-Ловеч е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
Водим от горното съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №
3766/ 22.11.2018 г., на Районен съд – Ловеч, постановено по ч.гр.д. 2310
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
2.