Решение по адм. дело №2815/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.256 и сл. от АПК и е образувано по искова молба наименована жалба от С. Г. С., [ЕГН], чрез адв. П. И. срещу бездействие на Ж. К., на длъжност Главен специалист в сектор "Деловодство и архив" в ТД на НАП Варна. С молба с.д.№ 19345/18.12.2024 г. С. е уточнил, че изменя исковата си молба, като насочва иска си срещу НАП гр. София, като административен орган, за фактическо бездействие, представляващо неизпращане до С. Г. С. на номер, под който са заведени негови заявления за извършване на административна услуга и приложени към тях документи, получени във входяща точка за електронна кореспонденция на НАП на 31.10 и 06.11.2024 г.

С определение № 13764/19.12.2024 г., съдът е конституирал като ответник НАП гр. София.

В исковата молба и уточняващата такава се твърди, че бездействието е в нарушение на чл. 21, ал.1 и чл. 256 от АПК, чл. 3, ал.1, точки 1 и 6 от Закон за Национална агенция по приходите, на чл. 2, ал.2, 3, 4 и 6 от Закон за администрацията, на чл. 1, ал.1 и чл. 8, ал.1, 2 и 3, предвид текста на чл.1, ал.3 от Закон за електронното управление, както и чл. 120 от Конституция на Република България.

Твърди, че данъчната администрация е задължена да даде входящ номер на всяко едно заявление за услуга, което е получено и да го съобщи на подателя.

В съдебно заседание лично и чрез процесуалният си представител поддържа исковата молба и моли същата да бъде уважена, като ответника да бъде задължен да входира заявленията му. Пледира за присъждане на разноските по делото.

Ответната страна – НАП София, се представлява от юрисконсулт А., която от една страна твърди недопустимост на иска, тъй като услугата вече е извършена, а по същество оспорва иска. Твърди, че електронните съобщения на С. не са получени в информационната система на НАП и поради тази причина за ответника не е възникнало задължение за действие – даване на входящ номер. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представена е и писмена защита в същия смисъл.

Съдът след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, съобразно чл. 168 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

На 31.10.2024 г. ищеца С. е изпратил по електронна поща заявление за извършване на административна услуга. Заявлението било подписано с електронен подпис и било адресирано до имейл адрес **********@***.**. След като не получил входящ номер на заявлението си С. се свързал със служител в НАП, с който бил контактувал и преди - К. и поискал да разбере, защо заявлението му не е входирано в системата на НАП. К. извършила справка и уведомила С., че в системата на НАП няма получено подобно електронно съобщение.

На 06.11.2024 г. С. отново изпратил заявлението си, този път на имейл адреса на К., *************@****.***.

След като не получил входящ номер и на второто си заявление С. подал искова молба до съда с правно основание чл.256 от АПК, за да преодолее бездействието на НАП.

След образуване на делото в структурите на НАП е била извършена проверка, завършила със становище на свидетеля Б. Н. – експерт по сигурността в Дирекция „Мрежова и информационна сигурност на системите“ към НАП. От становището на Н. и от разпита му като свидетел в хода на съдебното производство се установява, че и двете съобщения подадени от ищеца са достигнали до входящата точка на НАП и са получили номера от системата за сигурност на електронните съобщения работеща в агенцията, съответно 14327415 и 14412121. И двете съобщения са преминали през проверка от автоматична анти-спам услуга в системата и са преценени като „спам“ и съответно „карантинирани“ от самата защитна програма. Поради тази причина и двете съобщения не са получени от адресатите си, респективно не са получени от информационната система на НАП.

В разпита си като свидетел Н. потвърди данните от становището приложено по делото и уточни, че информационната система на НАП има многопластова защита, която е създадена за да препятства неоторизиран достъп до системата или получаването на съобщения, които биха могли да съдържат в себе си зловреден софтуер. Н. заяви, че въпросната защита е разработена и се поддържа от трето лице, различно от НАП и той не може да посочи критериите въз основа на които едно съобщение бива разпознато като „спам“. Също така заяви, че НАП няма практика да уведомява подателите на съобщения карантинирани от защитата като „спам“, от една страна от съображения за сигурност, а от друга страна поради липса на физическа възможност, тъй като документооборота в агенцията е много голям и на ден има над 20000 получени съобщения.

Съдът кредитира показанията на св.Н. като логични, безпротиворечиви и отговарящи на останалия доказателствен материал по делото.

При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи. Подадената искова молба е допустима. Въведеното от ответника възражение в тази насока, съдът намира за неоснователно, тъй като предмета на иска е бездействие на НАП изразяващо се в нерегистрирането и недаването на входящ номер на две конкретни заявления изпратени от ищеца на 31.10.2024 г. и 06.11.2024 г., а не отказ да бъде извършена заявената услуга.

Разгледана по същество исковата претенция се явява неоснователна по следните съображения:

Производството по чл. 256 и чл.257 АПК е исково. Развива се при наличие на бездействие на административен орган да изпълни задължение, произтичащо по силата на закона или пряко от нормативен акт. Т. е. в нормативния акт трябва да е предвидено правомощие на административния орган да извърши действие от кръга на неговата компетентност, тъй като правомощието е едновременно право и задължение. Необходимо е настъпването на юридическите факти, предвидени в хипотезата на правната норма, при които административния орган бездейства, вместо да изпълни правомощието си по закон. При доказване от страна на ищеца в производство по чл.256 и чл. 257 АПК настъпване на предвидените в хипотезата на правната норма юридически факти, съдът следва да осъди с решението си административния орган да изпълни правомощието си. Разликата в двете хипотези е, че при първата административният орган следва да бъде сезиран с искане да извърши фактически действия, а при втората хипотеза- задължението произтича пряко от нормативен акт.

В иска се твърди, че ответника е имал задължение произтичащо от чл. 21, ал.1 и чл. 256 от АПК, чл. 3, ал.1, точки 1 и 6 от Закон за Национална агенция по приходите, на чл. 2, ал.2, 3, 4 и 6 от Закон за администрацията, на чл. 1, ал.1 и чл. 8, ал.1, 2 и 3, предвид текста на чл.1, ал.3 от Закон за електронното управление, както и чл. 120 от Конституция на Република България да заведе в информационната си система подадените от С. заявления за административна услуга и да го уведоми по електронен път за входящият номер под който са заведени.

На първо място, сочените от ищеца законови норми са общи и в нито една от тях не е посочено изрично задължение на ответника да издаде входящ номер на получено по електронна поща заявление за извършване на услуга. Посочените от ищеца разпоредби уреждат най-общо задължението на администрацията да предоставя услуги на гражданите, включително и по електронен път.

Освен посочените от ищеца нормативни актове, съдът установи, че условията при които администрацията е длъжна да извършва административни услуги заявени по електронен път са уредени и в ЗАКОНА ЗА ЕЛЕКТРОННИЯ ДОКУМЕНТ И ЕЛЕКТРОННИТЕ УДОСТОВЕРИТЕЛНИ УСЛУГИ /ЗЕДЕУУ/; НАРЕДБА ЗА ОБМЕНА НА ДОКУМЕНТИ В АДМИНИСТРАЦИЯТА /НОДА/; НАРЕДБА ЗА ОБЩИТЕ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ИНФОРМАЦИОННИТЕ СИСТЕМИ, РЕГИСТРИТЕ И ЕЛЕКТРОННИТЕ АДМИНИСТРАТИВНИ УСЛУГИ /НОИИСРЕАУ/; НАРЕДБА ЗА МИНИМАЛНИТЕ ИЗИСКВАНИЯ ЗА МРЕЖОВА И ИНФОРМАЦИОННА СИГУРНОСТ /НМИМИС/ и ВЪРТРЕШНИТЕ ПРАВИЛА ЗА ОБОРОТ НА ЕЛЕКТРОННИ ДОКУМЕНТИ И ДОКУМЕНТИ НА ХАРТИЕН НОСИТЕЛ В НАП.

Основният спорен въпрос между страните по делото е получени ли са съобщенията на С. в информационната система на НАП и длъжен ли е бил ответника да ги входира и да съобщи на С. входящите номера.

Съгласно чл.32, ал.1 от ЗЕУ Електронното изявление се смята за получено от доставчика на електронни административни услуги с постъпването му в неговата информационна система, Системата за сигурно електронно връчване или в друга система по ред, определен с наредбата по чл. 12, ал. 4.

Идентична е разпоредбата и на чл.20, ал.5 от НОИИСРЕАУ.

В чл.20, ал.1 от ВЪРТРЕШНИТЕ ПРАВИЛА ЗА ОБОРОТ НА ЕЛЕКТРОННИ ДОКУМЕНТИ И ДОКУМЕНТИ НА ХАРТИЕН НОСИТЕЛ В НАП изчерпателно са изброени начините, посредством които НАП приема, проверява и регистрира електронни документи. Това са основния електронен вход/изход на НАП, обявен адрес на електронна поща на НАП, официална интернет страница, от която чрез уеб-интерфейс могат да се изпращат документи към НАП и т.н. В следващите текстове на правилата е разписана процедурата за проверка на получените електронни съобщения, включително и за наличие на вируси – чл.23. А в чл.24 е посочено, че проверените входящи електронни документи се регистрират деловодно в ИСД „Архимед“ на НАП. В чл.28в, ал.3 от същите правила са изброени изчерпателно случаите, в които се отказва регистрация на получени електронни съобщения.

От друга страна чл.9 от ЗЕДЕУУ, регламентирайки времето на изпращане на електронното съобщение урежда, че Електронното изявление е изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на автора. В чл.10 от същия закон е посочено, че електронното изявление е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система. Ако адресатът не е посочил конкретна информационна система, изявлението е получено с постъпването му в която и да е информационна система на адресата, а ако адресатът няма информационна система - с изтеглянето му от адресата от информационната система, в която изявлението е постъпило.

Изводимо от горното, съдът приема за безспорно установено, че С. е изпратил електронните си съобщения на валидни електронни адреси посочени от ответника и ако тези съобщения са били постъпили в информационната система на НАП, е следвало да бъдат регистрирани деловодно в ИСД „Архимед“ на НАП и да получат входящ номер.

Спорният въпрос в настоящият казус е дали електронните съобщения изпратени от С. са „постъпили в информационната система на НАП“ или не.

Ответника представи доказателства, че след изпращането им, електронните съобщения са достигнали до входна точна на сървърите на НАП, но още там на първото ниво на защита са били „разпознати“ от защитната стена като „спам“ и са били „карантинирани“. Тоест не са достигнали, респективно не са били получени от информационна система на НАП.

Съдът намира, че подобен подход при получаване на електронни съобщения до входна точка на сървър на администрацията е не само необходим, но и допустим от законодателството на страната. Изискванията към сигурността на информационните системи в администрацията са развити в Наредба за минималните изисквания за мрежова и информационна сигурност. В чл.24, ал.1 т.4 от Наредбата е вменено в задължение на администрацията, за защита на уеб сървъри да се приложи подходящ Web Application Firewall (WAP), който да наблюдава и филтрира трафика от и към съответното приложение, с цел защита…

Още повече, че ищеца не е използвал уеб базиран интерфейс на администрацията или ССЕВ за да подаде искането си, а е предпочел използването на обикновен имейл адрес, което е най-несигурния вариант. В тази връзка съдът намира, че приложение следва да намери разпоредбата на чл.32, ал.2 от ЗЕУ, който гласи, че „Рискът от грешки при предаване на изявлението към доставчика на услугата е за заявителя.“

Предвид изложеното съдът намира, че за НАП не е възникнало задължение за регистриране на заявленията за услуга подадени от ищеца, тъй като същите не са достигнали до информационната система на НАП, поради което предявения иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Дали ответника следва да уведомява заявителя, че съобщението му е „карантинирано“ като „спам“, е извън предмета на спора, но съдът намира, че подобен подход би следвало да се прилага с оглед предоставянето на заявителя възможност да узнае своевременно, че съобщението му не е достигнало до информационна система на адресата.

Предвид изхода на спора и своевременно направеното от страна на процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че следва да осъди С. да заплати в полза на НАП София, сумата от 100 лв.

Воден от горното съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Г. С., [ЕГН], чрез адв. П. И. иск за неоснователно бездействие на НАП София, представляващо неизпращане до С. Г. С. на номер, под който са заведени негови заявления за извършване на административна услуга и приложени към тях документи, получени във входяща точка за електронна кореспонденция на НАП на 31.10 и 06.11.2024 г.

ОСЪЖДА С. Г. С., [ЕГН] да заплати в полза на НАП София, сумата от 100 /сто лева/лв., юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Върховния административен съд.