Определение по адм. дело №1301/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 176а от АПК.

Образувано е въз основа на искане, обективирано в молба с. д. № 16154/ 07.10.2025 г., от Н. Б. В. чрез адв.А., за изменение на Решение № 10487/ 30.09.2025 г., постановено по настоящото административно дело, в частта за разноските.

Искането е обосновано с твърдения за неправилност на извода на решаващия състав относно наличие на предпоставки за редуциране на дължимото в полза на жалбоподателя възнаграждение, без релевирано възражение за прекомерност, включващо искане за присъждане на такова под нормативно установения минимум. Жалбоподателя се позовава на проявената процесуална активност от страна на процесуалния представител, който е взел участие в две открити съдебни заседания, във връзка с което намира дори претендираното адвокатско възнаграждение за значително занижено. Счита, че предвиждането в Наредба №1_от 09.07.2004г. на ВАдвС за възнаграждения за адвокатска работа /“Наредбата“/ способства за постигането на легитимна цел, каквато се явява предоставянето на адвокатски услуги с високо ниво на професионализъм. Изразява становище, че съдът не е длъжен да се съобрази с цитираното в съдебния акт решение на СЕС, което счита, че не противоречи на националното законодателство. Намира, че страната, доказала правотата си в производството, е неоснователно санкционирана с частичното възстановяване на направените разноски. Определя като пълно безумие възможността националните съдии да преценяват размера на възнаграждението, което следва да се присъди, като твърди, че характерът на производството и видът на делото следва да се отчитат от съда само ако се претендират разноски за възнаграждение над предвидения в Наредбата минимален размер. Оспорва формирания извод за прекомерност на заплатеното възнаграждение и моли за уважаване на депозираната молба.

Ответникът по молбата – началник сектор към ОД на МВР-Варна, второ РУ-Варна, не депозира писмен отговор в срока по чл. 176 а, ал. 2 АПК.

Съдът, след съобразяване с изложените в молбата аргументи и наличните по делото доказателства, приема следното:

Молбата е депозирана от легитимирано лице, в срока по чл. 176а, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:

С Решение № 10487 от 30.09.2025 г. по адм. дело № 1301/ 2025 г. на АдмС – Варна е уважена жалбата на Н. Б. В. от гр. Варна, [ЕГН] против Заповед за прилагане на ПАМ № 25-0436-000132/ 10.06.2025 г. на началник сектор към ОД на МВР-Варна, Второ РУ-Варна, с която на жалбоподателя е приложена принудителна административна мярка на осн. чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП –прекратяване на регистрацията на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. № [рег. номер], за срок от шест месеца. Със същото решение ответникът е осъден да заплати в полза на жалбоподателя сума от 730.00 лева, представляваща направени в производството разноски, от които сумата от 720 лева -заплатено адвокатско възнаграждение с включен ДДС.

Съгласно разпоредбата на чл.176 а, ал.1 от АПК, в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските. В хипотезата на цитираната норма са предвидени две възможности, а именно - допълване, когато съдът изобщо не се е произнесъл по поисканите от страната разноски, и изменение на постановеното решение в частта за разноските. В случая, възраженията на молителя се свеждат до липса на предпоставки за редуциране на претендираното възнаграждение, с оглед нормативно установения минимален размер на адвокатските възнаграждения и предвид положените от адвоката процесуални усилия.

Отговорността за разноски, уредена в нормата на чл. 143 АПК, изисква да бъдат заплатени деловодните разходи на страната, в чиято полза е постановеният съдебен акт, от страната, за която оспорването е приключило неблагоприятно, т.е. дължимостта на разноските е обусловена от постановения при оспорването правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът отмени обжалвания административен акт, какъвто е и настоящият случай, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт. Следователно Н. В., в качеството си на жалбоподател, действително е имал правото да получи възстановяване на сторените разноски. Спорно е дали присъденият размер на адвокатското възнаграждение от 600,00 лева /без ДДС/ съответства на нормативната уредба и следва ли да бъде присъден целият размер на претендираното такова.

Определено по реда на чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г., размерът на адвокатското възнаграждение възлиза на 1000 лева, като се претендира и ДДС върху тази сума в размер на 200 лева.

Съгласно нормата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. чл. от 144 АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата (ЗАдв). В контекста на изложеното, претендираното адвокатско възнаграждение от 1200 лева отговаря на размерите, определени съгласно приетия на основание чл. 36 от ЗАдв подзаконов нормативен акт - в случая Наредба № 1/2004 г.

Съдът обаче следва да се съобрази с постановеното Решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право съгласно нейните разпоредби. В решението на СЕС са развити съображения, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 ДФЕС, поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението на СЕС е прието и въз основа на предходно решение по съединени дела С - 427/16 и С - 428/16 – т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

След постановяването на посоченото решение на СЕС по въпроса за прилагането от съда на нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК в частта, в която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., е формирана еднозначна съдебна практика /Определение № 350 от 15.02.2024 г., постановено по ч. т. д. № 75/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., Определение № 4888 от 29.10.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 3551/2024 г. по описа на ВКС, I гр. о., Определение № 1059 от 07.03.2024 г., постановено по гр. д. № 982/2023 г. по описа на ВКС, ІV гр. о., Определение № 638 от 18.03.2024 г., постановено по ч. т. д. № 757/2023 г. по описа на ВКС, І т. о. и Определение № 474 от 28.02.2024 г., постановено по ч. т. д. № 961/2023 г. по описа на ВКС, І т. о./, според която, при съобразяване на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, и предвид задължителния характер на направеното с него тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС, следва да се приеме, че е налице несъответствие на Наредба № 1/2004 г. (загл. изменено-ДВ, бр.14 от 2025г. ), установяваща минимални размери на адвокатските възнаграждения, както и на въведения в чл. 78, ал. 5 ГПК праг, до който съдът може да намали разноските за адвокатско възнаграждение, препращащ към нормите на тази наредба, с правото на ЕС, тъй като нарушава конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, което е основание те да не се прилагат от съда. В цитираните съдебни актове е формиран извод, че при извършване на преценка по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от установените с Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, като те могат да служат единствено като ориентир при определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, което следва да се възложи в тежест на страната, загубила спора, като това трябва да се направи не само с оглед цената на иска, но и с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и вида и обема на извършената от адвоката дейност.

В същата насока е и практиката на ВАС. Така в Определение № 13732 от 17.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11034/2024 г., III о., се приема, че Наредбата създава гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство, като определянето на минимални размери на адвокатските възнаграждения има за цел да установи минимален стандарт за справедлив и обоснован размер на възнаграждението, съобразно вида на делата, техния предмет и защитавания материален интерес. В правомощията на съда обаче е да прецени кой размер е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв. и справедливо да остойностява заплатеното от страната, с оглед на всички обстоятелства по делото. В Определение № 8022 от 18.07.2025 г. на ВАС по адм. д. № 3316/2025 г., VII о. също се приема, че легитимната цел на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв е да се създадат гаранции за осигуряване на качествена адвокатска услуга, която да предлага подходяща защита на правата и интересите на страните в съдебното производство. За постигането на тази цел е приета Наредба № 1/2004 г., в която обаче, както е посочил и СЕС, липсват критерии, въз основа на които да се прецени дали действително разписаните размери са справедливи и обосновани, поради което преследваната легитимна цел може да се постигне като съдът сам прецени кой размер е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, с оглед всички обстоятелства по делото. Съобразяването на всички обстоятелства, характеризиращи делото, категорично обслужва по-добре интересите на страните, състоящи се в справедливо остойностяване на заплатеното от спечелилата страна. В цитираното определение се изтъква също, че със свое последващо Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 г. по Дело C-438/22 г. СЕС изрично е отрекъл споменатата в Решението на СЕС от 2017 г. легитимност на целите при прилагането на Наредбата и невъзможността на съда да присъжда по-ниски възнаграждения. СЕС е посочил, че тези обстоятелства разкриват достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на материалния интерес, затова и е приел, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба.

При преценката на основателността на молбата съдът съобрази и мотивите на решение от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015г. на СЕС, с което е прието, че правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на съответното право, като обосновано е посочено, че съдебните разноски, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Посочено е, че пропорционалност не означава, че загубилата делото страна трябва непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, а че страната, спечелила делото, трябва да има право на възстановяване поне на една подходяща част от разумните разноски, които действително е понесла. В решението си САС изтъква, че Наредбата е приета от ВАС - орган на
сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от държавата да приема свободно и самостоятелно обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите.В тази връзка СЕС приема, че съдът следва да може да се отклони от общия режим в областта на съдебните разноски във всеки случай, в който прилагането му би довело до резултат, който счита за несправедлив.

При съобразяване с тълкуването, дадено в решението на СЕС по дело С - 438/22 и при отчитане на формираната след постановяването му съдебна практика настоящият състав намира, че съдът не само има право, но е и длъжен да извърши самостоятелна преценка за справедливостта на претендирания размер на адвокатското възнаграждение, след като е сезиран с възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.

По отношение доводите, че националните съдии не са запознати с пазарната конюнктура в страната и е безумие самите те да могат да преценяват какво възнаграждение да определят и присъдят следва да се напомни, че това правомощие не е приумица на съда, а е нормативно установено и въведено посредством нормата на чл.78, ал.5 от ГПК. При изпълнението му, както беше посочено по-горе, съдът не е ограничен и от въведения в цитираната норма праг, до който може да се намалят разноските за адвокатско възнаграждение. Съдът също така не е обвързан с искането за намаляване на възнаграждението само до законоустановения минимум, доколкото, както беше посочено, Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, въвеждаща такъв, не съответства на правото на ЕС и не следва да се прилага. Аналогичен случай, при който възражението по чл.78, ал.5 от ГПК е съдържало искане за намаляване размера на възнаграждението до законоустановения минимум, е разгледан в Определение № 1036 от 1.04.2025 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 296/2025 г., в което е прието за законосъобразно присъждането на разноски под визирания в Наредбата минимум.

Предвид всичко изложено съдът намира, че размерът на разноските, които следва да бъдат присъдени, следва да се определи след съобразяване на фактическа и правна сложност на спора и на обема на осъществената защита от процесуалния представител на жалбоподателя. В случая съдът не намира основания да коригира извода си, че фактическата и правна сложност на спора не са особено големи. По делото са насрочени две съдебни заседания, първото от които е протекло за времето от 14,12ч. до 14,19ч., а второто- за времето от 10,30ч. до 10,31ч. /видно от съдебните протоколи/. В рамките на това време е разпитан и поисканият от процесуалния представител на жалбоподателя свидетел. Макар и адвокатът да е предоставил безспорно високо ниво на професионални услуги, невисоката степен на фактическа и правна сложност на случая и особеностите на самото производство не са изисквали значителен обем на положените процесуални усилия. Изготвянето на жалбата и явяването в открито заседание пред ВАдмС представляват обичайни и необходими действия на всеки процесуален представител, но не обуславят значителна сложност на производството или положени извънредни и допълнителни усилия. При това положение съдът не намира основания за промяна на становището си, че справедливият размер на разноските за адвокатско възнаграждение, с който следва да бъде натоварена ответната страна, възлиза на 600 лева. В решението си съдът е съобразил обстоятелството, че адв.А. е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност и е присъдил допълнително сумата, равняваща се на 20% върху присъденото възнаграждение, а именно- 120 лева.

Предвид всичко изложено съдът намира, че искането за изменение на постановеното решение в частта за разноските следва да бъде отхвърлено като неоснователно, поради което и на основание чл. 176 а, ал. 1 от АПК,

ОТХВЪРЛЯ искането на Н. Б. В. чрез адв.А., за изменение на Решение № 10487/ 30.09.2025 г., постановено по административно дело № 1301/2025 г. по описа на Административен съд-Варна, в частта за разноските.

Определението не подлежи на обжалване.

Определението да се съобщи на страните чрез изпращане на препис от него.