Р Е Ш Е Н И Е
№ 27.10.2020
год. гр.Ямбол
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І -ви Въззивен
граждански състав
на 29
септември 2020 година,
в публично
заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1. ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА
2. МАРТИНА КИРОВА
Секретар П. У.
като разгледа докладваното от съдия М. КИРОВА
възз.гр.д. № 399/2020г. по описа на ЯОС,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на С.С.Д., депозирана чрез особения й
представител - адв.В. К. *** против
Решение № 316/24.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 3677/2019 г. по описа на
ЯРС, В ЧАСТТА му, с която съдът е приел за
установено по отношение на С.С.Д., с ЕГН **********, че дължи на „Агенция за събиране на вземанията”ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, следните суми, за които е била издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 2763/19 г. по описа на ЯРС, а именно: сумата от 231,88
лв. – възнаградителна лихва за периода 10.04.2018 г. до 22.11.2018 год., 69,72 лв. – обезщетение за забава за
периода 10.04.2018 год. – 01.08.2019 год.,
ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението – 01.08.2019 г. до окончателното изплащане, както и в частта му за разноските – сумата от 79,37 лв. – разноски в заповедното производство и
сумата от 685, 28 лв. – разноски в исковото производство пред ЯРС.
Оплакването
на въззивницата е за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на
решението на районния съд в обжалваната му част, тъй като е постановено при нарушение на
материалния закон и на процесуалните правила. Възвежда се, че
първоинстанционният съд, макар и да е отразил в доклада си по чл.146 от ГПК
извършеното още с отговора на ИМ оспорване от страна на ответницата-въззивник
на автентичността на Договора за стоков кредит №339967 от 24.03.2018г., на
който се позовава ищецът, не е постановил проверка по реда на чл.193 от ГПК, не
е разпределил тежестта за доказване на неистинността и не се е произнесъл с
решението си дали отхвърля или уважава оспорването. Изтъква се, че ако
условията за погасяването на получената сума /срокове, лихвени проценти, такси,
санкции и др./ не са направени от законния представител на кредитора, посочен в
договора, респ.от лицето сочено като негов представител, то е налице липса на
съгласие между страните по договорните условия, т.е. уговорките са нищожни,
поради което в този случай дължима се явява единствено чистата стойност на
кредита. Вместо това неправилно в мотивите към съдебния си акт, ЯРС е заявил
само, че безспорно се установило по делото, че праводателят на ищеца и
ответницата са били във валидно облигационно правоотношение по процесния
Договор за стоков кредит, тъй като ответницата-въззивник не е оспорила
получаването на сумата по уговорения в договора начин, което обстоятелство се
установявало безспорно и от приетата и неоспорена ССЕ. По изложени във въззивната
жалба подробни съображения и доводи, както и сочейки и съдебна практика, се
изтъква, че неправилно е обжалваното Решение и в частите му, с които решаващият
първоинстанционен съд се е произнесъл, приемайки за неоснователни останалите
възражения на ответницата, касаещи нарушаването на императивни норми на
ЗПК-чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1, чл.11 ал.1 т.10, което води до недействителност на
договора на основание чл.22 от ЗПК, както и по отношение на възражението за
неравноправност по смисъла на чл.143 от ЗЗП на клаузите на договора,
регламентиращи размера на възнаградителната лихва, имащо за последица прогласяването
на тяхната нищожност по смисъла на чл.146 от ЗЗП. Въз основа на така изложените съображения, въззивникът моли за отмяна на
решението на ЯРС в обжалваната му част и за постановяване на ново от окръжния
съд по съществото на спора, с което уважената искова претенция – предмет на
частично атакувания съдебен акт да бъде отхвърлена, с присъждане на направените
по делото за двете инстанции разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба по смисъла на чл.263 от ГПК, е постъпил писмен отговор от „Агенция за събиране на вземанията” ЕАД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление - гр.София, чрез
пълномощника му – юрисконсулт И.Н.Н., в който е заявено становище за
неоснователност на въззивната жалба, съответно за правилност, законосъобразност
и обоснованост на решението в обжалваната му част. В отговора си въззиваемият е
изложил подробни аргументи и съображения, с които е оспорил възраженията в
жалбата,
позовавайки се на доказателствената съвкупност и на възведеното в приложимите
разпоредби от националното законодателство, както и приложимите норми от
правото на Европейския съюз и съдебната практика. Иска се потвърждаване на
решението и присъждане на сторените разноски по делото, в т.ч. юрисконсултско
възнаграждение, което да бъде определено в размер на 350 лв.
В с.з.,
въззивницата – С.С.Д., редовно
призована, не се явява и не се представлява. С писмена молба особеният й представител
– адв.К. от името на представляваната въззивница, заявява поддържане на въззивната
жалба по изложените в същата съображения и с направеното искане.
В о.с.з.
въззиваемото дружество – „Агенция за събиране на
вземанията” ЕАД, с ЕИК
*********, редовно
призовано, не изпраща представител и не депозира писмено становище.
След самостоятелна оценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства, настоящата въззивна
инстанция приема за установено следното от фактическа
страна:
Производството пред РС-Ямбол е
образувано въз основа на искова молба, предявена от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - гр. София, бул.„Д-р Петър
Дертлиев” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от
Изпълнителния директор Д. Б.Б., депозирана чрез пълномощника – юрисконсулт И.Н.Н., против С.С.Д.,
с ЕГН **********, с адрес ***, с която са предявени - положителен
установителен иск по чл.422, ал.1 вр.с чл.415, ал.1 т.2 от ГПК вр.с чл.79 ал.1
от ЗЗД и по чл.86 ал.1 от ЗЗД - за
установяване по отношение на ответницата, че същата дължи на ищцовото
дружество сумите, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч.гр.д. №2763/2019 г. на ЯРС, а именно: – 1 254.00 лв. – главница по 18 бр. непогасени месечни
погасителни вноски за периода от 10.04.2018г. до 24.09.2019г. по отношение на
които на основание т.12.1 от ОУ към Договора за стоков кредит №339967 от
24.03.2018г. е обявена предсрочна изискуемост, считано от 13.05.2019г.; 287,84
лв. – договорна /възнаградителна/ лихва, дължима за периода от 10.04.2018г. до
22.11.2018г.; 69,72 лв. – обезщетение за забава, дължимо за периода от 10.04.2018г.
до датата на подаване на заявлението в съда, ведно със законна лихва за забава,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда до
окончателното плащане на сумата, както и при условията на евентуалност са
предявени осъдителни искове - за
осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 1 254.00 лв., представляваща непогасена падежирала
главница по 18 бр. непогасени месечни погасителни вноски за периода от
10.04.2018г. до 24.09.2019г.; 287,84 лв. – договорна /възнаградителна/ лихва,
дължима за периода от 10.04.2018г. до 22.11.2018г. и 91,09 лв. – обезщетение за
забава, дължимо за периода от 10.04.2018г. до датата на подаване на заявлението
в съда, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване
на исковата молба в съда до окончателното погасяване на дълга. Заявени са и
претенции за присъждане на разноски за заповедното и исковото производство.
Правният си интерес от предявената
положителна установителна претенция ищецът обосновава с твърденията, че по негово
заявление е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по горепосоченото
ч.гр.д., като предвид на това, че същата е връчена на длъжника – ответницата Д. при усл. на чл.47, ал.5 от ГПК, то в
изпълнение на дадени от заповедния съд указания на заявителя-ищец, същият на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК е предявил в законоустановения 1-месечен
срок установителния си иск по чл.422 от ГПК за вземането – предмет на
издадената Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
С решението си ЯРС е уважил частично
предявения по чл.422 от ГПК иск, само за сумите: 1 254.00 лв.
- главница, 231, 88 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.04.2018 до 22.11.2018 год., 69,72 лв. – обезщетение за забава за
периода 10.04.2018 год. – 01.08.2019 год., ведно
със законна лихва от датата на подаване
на заявлението – 01.08.2019 г. до окончателното изплащане, като иска в
останалата му част, касаещ претенцията
за възнаградителна лихва за горницата над 231, 88 лв. до пълния предявен размер
от 287, 84 лв., като неоснователна е отхвърлена. С Решението си
първостепенния съд се е произнесъл с осъдителен диспозитив по дължимостта на
разноските в заповедното производство съгласно задължителните указания дадени с
ТР №4/2013г. на ОСГТК, като е редуцирал дължимите от ответницата Д. разноски на
сумата от 79,37 лв. и съобразно изхода на спора е присъдил и разноски по
исковото производство - в полза на ищцовото Дружество - сумата от 685, 28 лв.
В производството пред ЯРС с
иск.молба на ищеца е представено надлежно заверено за вярност с оригинала копие
от Договор за стоков кредит №339967 от 24.03.2018 г., по силата на който
кредитодателя „Банка ДСК“ ЕАД е отпуснал
на въззивницата – ответник, сумата от 1 254.00 лв. за закупуване на стока
– пералня и готварска печка, като страните са уговорили заемът да се погаси до
18 месеца, на 17 равни месечни вноски /главница и лихви/ от по 90,36 лв., като
последната 18-та месечна вноска е в размер от 63,60 лева /съгласно погасителния
план към договора/, с падеж на вноските
10-то число на месеца, при фиксиран лихвен процент към датата на сключване на
договора от 34,72 %, годишен процент на разходите /ГПР/ от 40,69%, и изрично
посочен в погасителния план съгласно чл.4 от договора общ размер на всички
плащания – 1599,72 лв. – главница и договорна лихва. От страна на ищеца са приложени
и ОУ към договора, приети от кредитополучателя, искане за стоков кредит и
декларация на кредитоискателя Д., както и фактура, издадена на 24.03.2018 год. от
“Северина“ЕООД гр.Ямбол за закупени стоки – пералня и готварска печка на обща стойност
от 1 254.00 лв. с вкл.ДДС и операционна бележка за превод на сумата.
По
силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземанията от 11.04.2018 год., сключен между „Банка ДСК“ ЕАД, в качеството
на цедент и ищеца-въззиваем - „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, в качеството на цесионер, страните са се споразумели
продавачът да прехвърли възмездно на купувача просрочени и ликвидни вземания по
стокови кредити сключени с физически лица, които ще се индивидуализират с
подписване на Допълнително споразумение /ДС/ по т.1.7 за текущия месец и Приемо-предавателен
протокол към всяко ДС. По силата на чл.6.4 цесионерът се смята изрично
упълномощен за уведомяване на длъжниците по чл. 99 от ЗЗД, за което цедентът се задължава да му предостави
в 3 дневен срок писмено пълномощно.
Представено е сключено между страните на 22.11.2018 год. ДС към
цитирания договор, по силата на което цедентът е прехвърлил на цесионера
съгласно рамковия договор от 11.04.2018 год. необсужвани вземания по стокови
кредити на физически лица със забава между 180 и 210 дни, посочени изрично в Приемо
– предавателния протокол към него, между които на стр.3 фигурира вземането към
ответницата по процесния договор за стоков кредит.
Представено е пълномощно, по силата на което цедентът е
упълномощил цесионера – ищец да уведоми от името на цедента всички длъжници по
всички вземания, прехвърлени с Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземанията от 11.04.2018 год. и Допълнително споразумение към него от
22.11.2018 год., включително и тези по процесния Договор за стоков кредит
№339967 от 24.03.2018 г.
От приобщените в хода на производството пред ЯРС като
доказателства 2 бр. уведомителни писма от 06.12.2018 г. и от 23.04.2019 г.
изпратени до посочения в договора адрес на кредитополучателя за уведомяване за
цесията, като от приложената обратна разписка е видно, че пратката не е била
доставена.
По делото е прието от първоинстанционния
съд, неоспорено от страните заключение на допусната съдебно-счетоводна
експертиза, което въззивният съд възприема за обективно и компетентно изготвено
от лице, разполагащо със съответните
специални знания, неоспорено от страните. От
същото се установява, че цената на стоката по процесния договор, е преведена от
кредитора на доставчика на стоката на 02.04.2018 год., както и че по договора
за стоков кредит не са извършвани плащания. Вещото лице е посочило, че във
връзка с процесния договор за стоков кредит, не са заплатени задълженията за:
главница - 1 254,00 лв.; 231,88 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.04.2018 г.
до 22.11.2018 г. и 166,87 лв. – обезщетение за забава за периода 10.04.2018 г. до 01.08.2019 г.
От данните по делото се
установява, че ищецът е провел заповедно производство - ч.гр.д.
№2763/2019 год. по описа на ЯРС, по което е издадена Заповед № 1601 за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК от 02.08.2019г., с която е
разпоредено на
длъжника – С.С.Д. да заплати на заявителя следното парично вземане: сумата от 1 254.00 лв. – главница, договорна лихва 287.84
лв. от 10.04.2018г. до 22.11.2018г., обезщетение за забава в размер на 69.72
лв. от 10.04.2018г. до датата на подаване на заявлението в съда - 01.08.2019г., ведно
със законната лихва от датата на
подаване на заявлението в съда - 01.08.2019г. до окончателното изплащане на задължението, както и за
направените по
заповедното производство разноски в общ размер на 82.23 лева, от които
32.23 лв. – платена държ.такса и 50.00 лева – юрисконсултско възнаграждение. Издадената заповед за изпълнение
била връчена на длъжника С.С.Д. при условията на чл.47 ал.5 от ГПК. С
Разпореждане №3743 от 10.09.2019г. заповедният ЯРС е указал на заявителя „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, че в едномесечен срок от връчване
на препис от настоящото разпореждане може да предяви против длъжника С.С.Д. иск
за установяване на вземането си по заповедта за изпълнение, като довнесе
дължимата държавна такса, от която процесуална възможност заявителя се е възползвал,
предявявайки в срок исковата си молба - предмет на гр.д.№ 3677/2019г. по описа
на ЯРС.
Въз основа на установената фактическа
обстановка, ЯОС прави следните правни изводи:
Въззивната жалба, депозирана от
въззивницата - ответник по първоинстанционното производство С.С.Д., чрез особения й
представител - адв.В. К. ***, е процесуално
допустима като подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от
легитимирана страна, при наличието на правен интерес за атакуване на
първоинстанционното решение в обжалваната му част, с оглед изхода на спора в
развилото се пред ЯРС гр.д.№ 3677/2019г. по описа на същия съд.
Съгласно чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т.1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното
решение в
обжалваните му части е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав
намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания, следва да бъде
потвърдено като правилно. Преценя се, че съдебният
акт на ЯРС отговаря на изискванията, при които делото може да се реши
по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е въведено с
исковата молба.
От
фактическа страна:
Районният
съд е обсъдил събраните по делото доказателства. Направил е правилни изводи
какви обстоятелства от фактическа страна се установяват с тях. Въззивният съд,
преценявайки събраните в първоинстанционното производство доказателства и
анализирайки ги, на основание чл.272 от ГПК, приема за установени от фактическа
страна същите обстоятелства, приети за установени от районния съд с оглед на изложената
по-горе фактология, която се припокрива с тази възприетата от ЯРС в обжалвания
акт, като в настоящото въззивно производство не са събирани доказателства. Доказателствени
искания не са направени от въззиваемия с отговора на въззивната жалба, а по отношение на заявеното от въззивницата с жалбата й доказателствено искане
за откриване на производство по чл.193 от ГПК, настоящият въззивен състав се е произнесъл по реда и при условията
на чл.267 ал.1 от ГПК с постановеното на 29.07.2020г. Определение, приемайки,
че същото е преклудирано, според чл.266, ал.1 от ГПК, тъй като е можело да бъде
направено пред първоинстанционния съд и то
в писмения отговор на ответника-въззивник пред първата инстанция, съгласно
възведеното в чл.193 ал.1 от ГПК изискване, каквото въззивната инстанция в
настоящия си състав констатира, че не е било изрично поискано, като с жалбата не са възведени обстоятелства
по смисъла на възведеното съответно в чл.266, ал.2 и 3 от ГПК. В допълнение и за прецизност настоящият въззивен състав намира
да отбележи, че с проекто-доклада по делото /обявен в провелото се на 16.06.2020г.
о.с.з./ и допуснатото прецизиране на същия в
проведеното първо и единствено по делото пред първоинстанционния съд съдебно
заседание, след направено искане от страна на особения представител на
ответницата-въззивник, ЯРС обявявайки го за окончателен, е приел възведеното от тази
страна искане за корекция /изменение/, като вместо "оспорва се
представителната власт на лицето, подписало договора за кредитор" да се
чете - "оспорва се автентичността на договора за кредит, като се твърди,
че същият не е подписан от лицето Е. А.А., посочено
като представител на "Банка ДСК"ЕАД". Страните не са възразили по така обявения за окончателен
доклад по чл.146 от ГПК, в т.ч. и против липсата на открита от ЯРС процедура по
чл.193 от ГПК, каквато не би могла да се открие от съда в отсъствието на
страната, представила оспорените документи, тъй като инициирането й предполага
както изрично заявено оспорване истинността на посочени конкретно документи и
релевиране на естеството на оспорването им, така и изявление на страната, която
ги е представила, дали желае да се ползва от същите като доказателства по
делото, като в случая прави впечатление, че и оспорилата ги страна не е проявила
активност в тази насока, като след обявения за окончателен проекто-доклад не е
направила каквото и да е искане или възражение. Едва за първи път във
въззивната жалба е направено искане за откриване
на процедура по чл.193 от ГПК.
От приетите за установени от фактическа страна обстоятелства
от районния съд, които въззивната инстанция след преценката на събраните в
първоинстанционното производство доказателства също приема за установени,
въззивният ЯОС прави следните правни изводи:
Правната регламентация на договорите за кредит, се съдържа в Търговския
закон /ТЗ/, в Закона за кредитните
институции /ЗКИ/ и в
специалния Закон за потребителския кредит,
поради което разпоредбите на същите следва да бъдат съобразени при сключването
на такива договори. Съгласно §2 от ДР на ЗПК, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити. При съобразяване на цитираните разпоредби следва да се приеме, че процесният договор
за стоков кредит по своята правна характеристика е двустранен, възмезден,
консенсуален и формален, при който целта, за която се отпуска сумата по кредита, е релевантна за съществуването на самия договор.
Договорът за стоков
кредит, както и останалите търговски сделки се подчинява на
общите правила за сключването и действителността на сделките, установени в
гражданското право с разпоредбите на ЗЗД, освен ако в ТЗ и в специалния ЗПК не са предвидени особени правила за сключването и
действителността му.
Изхождайки от
гореизложеното ЯОС намира за правилен изводът на първоинстанционният съд за неоснователност
на възражението, релевирано и в жалбата, че както процесният Договор за стоков
кредит №339967 от 24.03.2028г., така и приложения към него Погасителен план и
Общи условия, не са подписани за кредитодател от посоченото в него лице като
представител на „Банка ДСК“ ЕАД, а именно - Е. А.А. и
с оглед на това същият се явява нищожен поради липса на постигнато съгласие
между страните. В тази насока липсва каквото и да е оспорване, че
ответницата-въззивник не е получила сумата - предмет на отпуснатия й стоков
кредит. Напротив, от доказателствата по делото безспорно е установено, че
ответницата С.Д. е получила цялата сума по Договора за стоков кредит по
уговорения начин, като същата е била преведена на търговеца - доставчик на
стоките - предмет на стоковия кредит по банковата сметка на търговеца /видно както
от приложената операционна бележка от 02.04.2018г. за извършена транзакция,
така и от заключението на ССЕ/. Приложима в случая е и възведената в чл.301 от ТЗ законова презумпция, тъй като процесният договор за стоков кредит, сключен
между "Банка ДСК"ЕАД и ответницата С.Д., по своето естество
представлява търговска сделка с оглед качеството на търговец, което има
кредитодателя "Банка ДСК"ЕАД. Съгласно цитираната разпоредба "когато
едно лице действа от името на търговец без представителна власт, се смята, че
търговецът потвърждава действията, ако не се противопостави веднага след
узнаването". Независимо дали липсата на представителна власт засяга
сключването на сделка от името на търговец или изпълнението на сключена от
търговеца сделка, и в двете хипотези извършените без представителна власт
действия пораждат правни последици за търговеца, ако той не извести
своевременно насрещната страна, че те не го обвързват. В случая е безспорно, че
"Банка ДСК"ЕАД в качеството си
на страна - кредитодател по процесния договор за стоков кредит е потвърдила
подписването на този договор от страна на подписалото от негово име лице чрез
активни действия по предоставяне на отпуснатата уговорена с кредитополучателя
сума по договорения начин, по администриране на кредита и осчетоводяването му,
както и с действия по прехвърлянето му с договора за цесия на ищеца -
въззиваем. Тези активни действия изключват по несъмнен начин противопоставянето
по смисъла на чл.301 от ТЗ от страна на кредитодателя "Банка ДСК"ЕАД
на извършените действия по подписването на договора за стоков кредит от страна
на сочената като негов представител Е. А. А.. В
тази насока е налице постановена съдебна практика /Решение №89 от 12.06.2013г.
по т.д.№431/2012г., ТК., II т.о. ВКС, Решение №57/07.06.2011г. по
т.д.№546/2010г. на ВКС, I т. о. и др./.
ЯОС счита за правилен
изводът на първоинстанционният съд, че договорът за стоков кредит не е
недействителен на сочените в жалбата основания - чл.22 вр. с чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и чл.10 ал.1 от ЗПК. Установената съдебна
практика приема категорично, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор, какъвто е процесният
Договор за стоков кредит, съдът следи служебно и
следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или
не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение
№1/09.12.2013г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно цитираната
разпоредба на чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11 ал. 1 т. 7 – 12 и т. 20, ал.2 и чл. 12
ал. 1 т. 7 – 9 от ЗПК. За процесния договор е неприложим чл.12 от ЗПК, тъй като кредитът не е предоставен под формата на овърдрафт.
По отношение на договора следва да се установи дали са спазени и изискванията
на чл.11 от закона. Съгласно разпоредбата на чл.11 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и има изискуемото
съдържание, като надлежно са посочени компонентите, възведени в чл.11 ал.1 т.7-12 от ЗПК, липсата на които според
възведеното в чл.22 от ЗПК са предпоставка за недействителност на договора. А
именно - посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му съгласно
изискването на чл.11, ал.1, т.7 от ЗПК, съдържими се в чл.1 и чл.3 от договора;
индивидуализирани са надлежно в чл.1 от договора стоките - предмет на
отпуснатия кредит и са посочени цените им /чл.11 ал.1 т.8 от ЗПК/; посочен е в чл.6
от договора лихвеният процент на кредита към датата на сключване на договора
/34,72% годишно или 0,0964% на ден/ съгласно чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, който е определен
на годишна основа съгласно § 1, т. 4 от ДР към ЗПК; посочен е в чл.7 от
договора за стоков кредит и годишният процент на разходите по кредита /40,69%/
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК /1 599.72 лв., посочена изрично в
погасителния план, който е неразделна част от договора/. В случая е налице по
смисъла на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК и погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, като за всяка от
погасителните месечни вноски е отразена разбивка на това вноската каква част от
лихвата и главницата по кредита погасява. В конкретния договор за стоков
кредит и погасителния план към него се съдържат на ясен и разбираем език както
броят на месечните погасителни вноски - 18, падежните им дати /чл.5 от
договора/, така и размерът им - 90,36 лв., изключая последната погасителна
вноска - 63.60 лв.; периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
а що се отнася до последователността на разпределение на вноските между
неизплатени суми, тя се изисква когато лихвения процент не е фиксиран, докато в
договора той е фиксиран - 34,72 % годишен лихвен процент.
Правилни са и изводите
на ЯРС, с което като неоснователни са възприети възраженията на
ответницата-въззивник, съдържими се както в отговора на ИМ, така и в жалбата,
касаещи възнаградителната лихва. В подкрепа на твърденията
си за неправилност на Решението
на ЯРС в обжалваната му част, жалбоподателката изтъква
неотчитане от страна на първоинстанционния
съд на факта на нищожност на клаузата за определяне на
дължимата възнаградителна лихва, поради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл.26
ал.1 пр.3 от ЗЗД, с оглед прекомерния й размер. Действително както е възвела въззивницата в
жалбата си автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, е
ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен - и на добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, тъй като правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона. Добрите
нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави, се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
В случая договорената в чл.6
от процесния договор за стоков кредит лихва представлява
печалба за кредитодателя за това, че кредитополучателя ползва неговите парични средства, т.е тази лихва има възнаградителен, а не
наказателен характер, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е
била волята на ищцата-въззивник
Д., обективирана изрично в подписания от нея договор, а
съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го
сключили. Процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите нрави. С
оглед характера на процесния договор за стоков кредит,
неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената
сума в уговорения срок и възможността потребителят да я върне разсрочено във
времето и на малки вноски, макар и с надбавки, настоящият състав счита, че
договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до
противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в
договора не е нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена, още
повече, че чл.10 ал.2 от ЗЗД допуска лихви да се уговарят до размер, определен
от МС, какъвто праг към момента на сключване на договора не е регламентиран в
законодателството. Липсва нормативно изискване договорната възнаградителна
лихва да се равнява на законната или да е съответна на тази на търговски банки,
каквито възражения се правят в жалбата. В случая следва да се има предвид и
факта, че за задълженията на кредитополучателя не са дадени обезпечения, а
повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Видно
от процесния договор за стоков кредит уговореният размер на възнаградителната
лихва за ползване на дадената парична сума е 34,72% годишно, а договореният ГПР
се равнява на 40.69% и не надвишава посочения в нормата на чл. 19,
ал.4 от ЗПК такъв - до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Следователно размерът на възнаградителната лихва
не надхърля посочения в цитираната норма размер, поради което съдът счита, че
не е нищожна клаузата, установяваща размера на възнаградителната лихва.
Правилно
първоинстанционния съд е приел за неоснователно възражението на
ответницата-въззивник относно размера на шрифта на процесния договор, и че
същият е такъв, водещ до недействителност на договора по чл.22 от ЗПК. По делото не са
събрани никакви доказателства /липсва изслушана съдебно- почеркова или съдебно-
техническа експертиза/, от които да може да се направи категоричен извод,
относно вида и размера на шрифта на договора, респ. че този шрифт е с размер
по-малък от 12.
Предвид гореизложеното,
ЯОС приема, че между страните е възникнало валидно договорно правоотношение по
повод на процесния договор. Всички условия и клаузи по договора са
инкорпорирани в самия него и приложения погасителен план и ОУ, като същите са
подписани на всяка страница от всяка една от страните.
При това положение,
първоинстанционния съд правилно е приел, че претенцията на ищеца касаеща
претендираната главница, възнаградителна лихва до размера посочен в ССЕ, и
обезщетение за забава, до размера претендиран в ИМ, е основателна и е уважил
предявения иск, в тази му част, присъждайки и съответните разноски в
заповедното и тези сторени в първоинстанционното производство
Водим от изложеното, ЯОС
счита, че решението в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно,
следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 от ГПК. Въззивният съд напълно
споделя мотивите към решението на първоинстанционния съд, и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.
При този изход на
делото, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят направените пред
настоящата инстанция разноски, в размер на 150,00 лв. /от които 100лв.-
възнаграждение за юрисконсулт, съгл. чл.78 ал.8 ГПК, вр. с чл.37 ЗПП, вр. с
чл.25 ал.1 от НАРЕДБА за заплащането на
правната помощ и материалния интерес по делото и 50,00 лв.- внесен депозит за
особен представител на въззивника/.
Предвид на това, че
въззивната жалба е подадена от назначен по реда и при условията на чл.47 ал.6
от ГПК особен представител на ответницата-въззивник и изхождайки от
обстоятелството, че особеният представител не упражнява свои
процесуални права, а
тези на страната, която
представлява, поради
което не е задължен за заплащане на държавната такса за предприетото
действие по обжалване, то с оглед посоченото в т.7 от Тълкувателно решение
№6/2012 от 06.11.2013 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС, дължимата държавна такса
в размер на 25,00 лв. по чл.18 от Тарифа за държавните
такси, които
се събират от съдилищата по ГПК, следва да бъде присъдена от съда
с настоящото определение и се възложи на въззивницата с оглед изхода
по спора.
Ето защо, ОС-Ямбол
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
316/24.06.2020 г., постановено по гр.д.№3677/2019 г. по описа на ЯРС, В ЧАСТТА, с
която е прието за установено в отношенията между страните по делото, че С.С.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, дължи на "Агенция за
събиране на вземанията" ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление - гр.София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” №25, офис сграда Лабиринт,
ет.2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Д. Б. Б., следните суми, за които е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2763/2019г. по описа на ЯРС, а
именно: сумата от 231,88 лв. – възнаградителна лихва за периода 10.04.2018 г.
до 22.11.2018 год., 69,72 лв. –
обезщетение за забава за периода 10.04.2018 год. – 01.08.2019 год., ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявлението – 01.08.2019 г. до окончателното изплащане, както и В ЧАСТТА му за разноските, които С.С.Д. е осъдена да заплати на
"Агенция за събиране на
вземанията" ЕАД гр. София, с ЕИК-*********, а именно: - сумата от 79,37
лв. – разноски в заповедното производство и сумата от 685,28 лв. –
разноски в исковото производство пред ЯРС.
В останалата му необжалвана част, решението е влязло в
законна сила.
ОСЪЖДА С.С.Д., с ЕГН **********, да заплати
на "Агенция за събиране на вземанията" ЕАД гр. София, с
ЕИК-*********, сторените във въззивната инстанция
разноски в размер на
150.00 /сто и петдесет/ лева.
ОСЪЖДА С.С.Д., с ЕГН **********, да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт, платими по
сметка на ЯОС държавна
такса в размер на 25,00 /двадесет и пет/ лева, както и държавна такса в размер на 5,00 /пет/ лева при
издаване на изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.