№ 11
гр. София, 04.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20211100513686 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 267 ГПК
С решение № 20183887 от 10.09.2021 г., постановено по гр. д. №
65044/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав, е признато за установено, че
В. Н. Я. дължи на „А.****“ ЕООД, сумата от 784, представляваща дължима
наемна цена на основание договор за наем от 24.05.2017 г. за периода
24.05.2017 г. – 17.06.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.12.2018
г. до изплащане на вземането, както и сумата от 119, 14 лв., представляваща
законна лихва за забава за периода 16.06.2017 г. – 13.12.2018 г. Ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 950 – разноски по производството.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба
от ответника В. Н. Я., чрез назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален
представител адв. С. Ч. – Н.а, с която го обжалва изцяло. Излага съображения,
че обжалваното решение е необосновано и неправилно. Счита, че ищецът не е
доказал, че е собственик на отдавания под наем недвижим имот. Решаващият
съд не е обсъдил възражението му, че наетият имот не е надлежно
индивидуализиран, а разпитания по делото свидетел не е доказал убедително,
че е нает апартамент А 2. Едва в исковото производство ищецът е посочил, че
наетият имот е апартамент А 2, без това обстоятелство да е заявено в
заповедното производство. С отговора на исковата молба е оспорил
положения от ответника подпис, но по делото не е доказана истинността на
документа. Счита, че по делото не е доказано, че наетият имот е предаден на
ответника, тъй като представеният приемо – предавателен протокол не е
подписан от страните. С оглед на това счита, че договорът за наем №
1004/24.05.2017 г. не е породил правно действие. Съгласно чл.4.1 от договора
1
за наем такъв се дължи при настаняването. Разпитаният по делото свидетел е
дал показания, че ответникът е платил 11 нощувки, за което му е издадена
касова бележка. Такава обаче не е представена по делото. С оглед на това
счита, че тези показания не следва да се кредитират като достоверни. В т.2.4
от договора за наем е предвидено, че наемодателят се задължава да
регистрира наемателя в РПУ-Пловдив. Ищецът не е представил доказателства
за регистриране на наемателя в РПУ-Пловдив за процесния период, въпреки
направеното с отговора на исковата молба искане в тази насока. Моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли предявения иск.
С постъпилия в срока по чл.263, ал.1 ГПК писмен отговор на
въззивната жалба „А.****“ ЕООД оспорва същата. Излага съображения, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Счита, че процесният
обект е индивидуализиран в достатъчна степен, за което са ангажирани
доказателства по делото, включително и относно принадлежността на правото
на собственост върху него в полза на ищцовото дружество. Тъй като
договорът за наем е консенсуален, същият поражда правно действие от
момента на постигане на съгласието, независимо дали вещта, предмет на
договора, е реално предадена на наемателя. Счита, че сключеният между
страните договор за наем е валиден. В изпълнение на договора е предоставил
на ответника уговореното жилищно помещение, което реално е ползвал.
Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира сторените
по делото разноски.
Съдът като прецени представените по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2
ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.
79, ал 1 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2 и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 24.05.2017 г. е сключил с ответника договор за наем №
1004, по силата на който ищецът – наемодател, е предоставил на ответника –
наемател, за възмездно ползване тристаен апартамент за периода 24.05.2017 г.
– 17.06.2017 г. – 14 нощувки. Наемателят се е задължил да заплати нощувките
при настаняването. Ответникът не е платил дължимия наем. За задълженията
по процесния договор за наем е издадена проформа фактура №
**********/16.06.2017 г. Въпреки отправените покани ответникът не е
изпълнил задължението си към ищеца да плати дължимия наем. Въз основа
на подадено от ищцовото дружество заявление е постановена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, която е връчена на
длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Моли съда да постанови решение, с
което да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 784 лв. –
наем по посочената фактура, лихва в размер на 119, 14 лв. до завеждане на
делото. Претендира сторените в заповедното и исковото производство
разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата
молба ответникът, чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК процесуален
представител адв. С. Ч. – Н.а, оспорва предявения иск по основание и по
размер. Счита, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е собственик на
имота, който е отдаден под наем. С оглед на това счита, че ищецът не е
активно легитимиран по предявения иск. В договора за наем имотът не е
надлежно индивидуализиран, като е посочено, че наетият имот е тристаен
2
апартамент в гр. Пловдив. Оспорва подписа, положен от ответника върху
договора за наем. Оспорва обстоятелството, че имотът е бил предаден на
ответника. По делото не са ангажирани доказателства за регистрация на
ответника в РПУ – Пловдив, съгласно постигнатата уговорка в т.2.4. от
договора за наем. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли
предявения иск.
С определение, постановено по реда на чл.140 ГПК, СРС е указал на
ищеца да уточни имота, за който твърди, че е отдаден под наем на ответника,
като посочи административния му адрес.
В подведеното на 15.03.2021 г. открито съдебно заседание съдът е
определил едноседмичен срок, в рамките на който да уточни исковата молба,
като посочи административен адрес и индивидуализира обособения обект,
който е отдаден под наем.
В рамките на определения от съда срок – с молба от 18.03.2021 г.
ищецът е депозира молба, с която е уточнил, че процесният обект
представлява обособен жилищен обект – апартамент А 2, находящ се на
адрес: гр. Пловдив, ул. **** и е собственост на ищцовото дружество.
С определение, постановено в проведеното на 31.05.2021 г. открито
съдебно заседание съдът е допуснал уточнение на исковата молба, съгласно
постъпилата молба – уточнение на ищеца от 18.03.2021 г.
Въз основа на заявление от 27.12.2018 г., депозирано от „А.****“
ЕООД, срещу В. Н. Я. на 27.03.2019 г. по ч. гр. д. № 81022/2018 г. е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за
сумата от 784 лв. – неплатено наемно възнаграждение за периода 24.05.2017 г.
– 16.06.2017 г. по договор за наем от 24.05.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от 27.12.2018 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 19, 14
лв. за периода 16.06.2017 г. – 13.12.2018 г. и 325 лв. – разноски по делото, от
които: 25 лв. – държавна такса и 300 лв. – възнаграждение за адвокат.
Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на
чл.47, ал.5 ГПК.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът е предявил искове за
установяване на вземанията си по исков ред.
По силата на договор за наем № 1004 от 24.05.2017 г. „А.-****“
ЕООД – наемодател, е предоставил на В. Н. Я. – наемател, за временно и
възмездно ползване на свой собствен недвижим имот - тристаен апартамент,
находящ се в гр. Пловдив. Наемателят се е задължил да заплати наем в размер
на 56 лв. на вечер при настаняването. Срокът на договора е от 24.07.2017 г.
до 17.06.2017 г. Договорът е подписан от двете страни по правоотношението.
Съгласно представената по делото проформа фактура №
**********/16.06.2017 г., издадена от ищеца – доставчик, на ответника –
получател, стойността на 14 нощувки по 56 лв. всяка възлиза на 784 лв. без
ДДС. Посочена е банкова сметка за плащане на сумата от ответника.
Проформа фактурата е съставена от Д.И.И..
На 01.02.2015 г. между „А.****“ ЕООД – възложител и „А.“ ЕООД,
представляван от Д.И.И. - изпълнител, е сключен договор за посредничество
и управление, по силата на който възложителят е възложил, а посредникът е
приел да извършва следната посредническа дейност – намиране и настаняване
под наем на клиенти в жилищна собственост на възложителя, находящ се в
гр. Пловдив, ул. „Пловдив-юг“ 382К и гр. Пловдив, ул. „Спас Зафиров“ 3,
3
получаване на суми, издаване на касови бележки и фактури, организиране на
почистване на ползваните жилища след напускане на клиента и организиране
на дребни ремонти и освежаване при необходимост от името и за сметка на
възложителя. Срокът на договора е 5 години.
От показанията на разпитаната пред СРС свидетелка Д.И.И. се
установява, че е сключила договор с ищцовото дружество за обслужване на
притежаваните от него имоти. Практиката им била да сключват с всеки един
клиент стандартен договор. Първоначално при настаняването на ответника
той имал бригада, която оглавявал. Бригадата извършвала строително –
ремонтни дейности непосредствено до сградата, която управлявали. При
настаняването на ответника изготвили стандартен договор. ответникът
заплатил 11 нощувки, като извършил на два пъти плащане. Впоследствие
ответникът си тръгнал, като служителите продължили да се помещават при
тях. Свидетелката не била запозната с отношенията на ответника с
работниците. Те напуснали имота без да заплатят дължимия наем. И
понастоящем ключовете от апартамента не били върнати. Жилището се
обитавало общо 25 дни. Като крайна дата била посочена дата, на която
работниците си тръгвали. Обяснили, че ще се върнат след месец, но не се
върнали. Ответникът и работниците ползвали апартамент А 2, находящ се в
гр. Пловдив, ул. „Пловдив-юг“ 382К. Жилищната сграда се отдавала под наем
– за краткосрочни и дългосрочни наеми. Цялата сграда била с 23
апартамента. Не вписвали точния апартамент в договора при настаняването
на такъв тип клиенти, тъй като в дните, когато отсъствали, не калкулирали
наем. В последствие се връщали и нямали сигурност конкретно в кой имот
ще бъдат настанени при връщането им. Договорните им отношения
продължавали на база на това, което са подписали в началото. По тази
причина не са вписали в договора точния нает апартамент. В случая
ответникът е работниците пребивавали 25 дни непрекъснато. Свидетелката
нямала ангажимент да следи дали някой от лицата са напускали апартамента.
Ответникът платил в брой за 11 нощувки, за което му издали касова бележка.
Когато сключвали договори с физически лица, нямали ангажимент да издават
фактури, както и не начислявали ДДС. Тъй като ответникът не предоставил
данни за юридическо лице, договорът бил сключен с него като физическо
лице. Неплатените от ответника нощувки били 14. Общо нощувките били 25,
от които платените били 11.
Съдът възприема показанията на разпитаната пред СРС свидетелка,
тъй като те са логични и последователни. Свидетелката има преки и
непосредствени впечатления относно обстоятелствата, за които е разпитана.
Показанията й изцяло кореспондират с останалите събрани по делото
доказателства, както и не са ангажирани такива, които да разколебаят
доказателствената им стойност.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал. 1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
4
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен установителен иск, предявен от
кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, при направено възражение от длъжника в срока
по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта
на ищеца е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна
съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение
по чл.410 ГПК.
Спори се между страните в производството дали са обвързани от
договор за наем, сключен на 24.05.2017 г.
Договорът за наем е неформален договор и съответно писмената
форма не е елемент от неговия фактически състав, а има доказателствено
значение за постигнатото между страните съгласие. По делото е представен
договор за наем 24.05.2017 г., чиято автентичност е своевременно оспорена от
ответника с депозирания по делото писмен отговор на исковата молба. На
основание чл.193, ал.3 ГПК тежестта за доказване неистинността на
документа пада върху страната, която го оспорва. Когато се оспорва
истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го
оспорва, тежестта за доказване истинността пада върху страната, която го е
представила. В случая договорът за наем формално носи подписа на страната,
която го е оспорила, поради което същата носи доказателствената тежест да
установи, че положеният подпис не изхожда от ответника. По делото не са
ангажирани доказателства в тази насока, поради което следва да се приеме, че
оспореният договор е автентичен и е подписан от ответника.
Жалбоподателят излага съображения, че недопустимо за първи път в
исковото производство е уточнен апартамента, който е отдаден под наем.
В заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение заявителят се е позовал на договора за наем и съставената
проформа фактура, без да посочи имот, по отношение на който е сключен
договора за наем. Тази нередовност е констатирана в исковата производство,
съгласно предвидената в чл.129, ал.4 ГПК възможност, като на ищеца е
определен срок да заяви твърдения в тази насока. В рамките на определения
от съда срок ищецът е отстранил нередовността на исковата молба, поради
което и на основание чл.129, ал.5 ГПК поправената искова молба се счита
редовна от деня на подаването й.
Макар обектът на договора за наем да не е надлежно
индивидуализиран в представения договор за наем, същият се установява от
ангажираните по делото показания на разпитаната пред СРС свидетелка Д.И..
Съгласно разясненията, дадени с решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. №
856/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, когато
страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не
съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за
установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била
действителната обща воля на страните. В тази насока е и решение № 524 от
28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, ГС, ІV ГО, постановено по реда
на чл.290 ГПК.
Жалбоподателят поддържа, че ищецът не е надлежно легитимиран да
предяви иска, предмет на делото, тъй като не е доказал, че е собственик.
5
Договорът за наем е облигационен по своя характер, поради което
поражда само облигаторни правни последици. Искът, предмет на делото, не е
петиторен, поради което извън неговия обхват остава разглеждането на
принадлежността на правото на собственост върху вещта - негов предмет.
Само при осъществяване на петиторна защита, ищецът е длъжен пълно и
главно да установи своето право на собственост върху предмета на
претенцията, а при облигационното правоотношение той няма такова
задължение (решение № 121 от 15.10.2009 г. по т. д. № 312/2009 г. на ВКС,
ТК, І ТО). Ето защо доводът на жалбоподателя е неоснователен. Доколкото в
производството по чл.232, ал.2 ЗЗД не могат да бъдат обсъждани вещните
права на наемодателя, ангажираните в тази насока доказателства от ищеца
също не следва да се обсъждат.
Жалбоподателят релевира оплакване, че по делото не е доказано
предаването на недвижимия имот за ползване, тъй като представения приемо
-предавателен протокол не е подписан.
Изпълнението на договорното задължение на ищеца подлежи на
доказване с всички допустими доказателства и доказателствени средства.
Фактът на предаване на имота не е доказан с двустранно подписан протокол,
доколкото изготвената бланка не е попълнена и подписана. Същият обаче е
доказан от ангажираните по делото свидетелски показания.
Жалбоподателят се позовава на неизпълнение на договорното
задължение на ищеца да регистрира наемателя в РПУ-Пловдив.
Наемателят дължи заплащане на наем във връзка с предоставената
му възможност да ползва наетия имот. Дали наемателят е регистриран в РПУ
– Пловдив или не няма отношение към възникването на задължението му за
заплащане на наем. Още повече регистрацията следва да се осъществи по
инициатива на наемателя, който следва да сезира компетентните за това
органи.
Предвид обстоятелството, че договорът за наем е сключен за 14
нощувки, всяка от които е на стойност 56 лв., а по делото не се установи
ответникът да е изпълнил това свое задължение и да е платил сумата от 784
лв., предявеният иск се явява изцяло основателен.
Във въззивната жалба не са изложени оплаквания относно периода
на забавата и размера на мораторната лихва, поради което и на основание
чл.269 ГПК тези въпроси стоят извън пределите на въззивния контрол и не
следва да се обсъждат по същество.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20183887 от 10.09.2021 г.,
постановено по гр. д. № 65044/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 26 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7