№ 8302
гр. София, 09.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 176 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БОРЯНА В. ПЕТРОВА
при участието на секретаря ТЕОДОРА ГР. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от БОРЯНА В. ПЕТРОВА Гражданско дело №
20241110168592 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК за прогласяване за нищожен на договор за потребителски кредит № *** от 07.11.2024
г., сключен между ищеца Х. К. К., ЕГН ********** и ответника “ФИРМА” ООД, ЕИК ***, а
в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.
21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 11 от договор за потребителски кредит № *** от 07.11.2024 г., предвиждаща
задължение за заплащане на неустойка в размер на 1 419,07 лв. за непредоставяне на
обезпечение.
Ищецът твърди, че на 07.11.2024 г. сключил с ответника договор за потребителски
кредит № ***, по силата на който ответникът му предоставил кредит в размер на 2 500 лв.,
при фиксиран ГЛП - 50% и ГПР - 65,61%. Счита договора за нищожен по подробно
изложени в исковата молба съображения. Твърди, че уговорената в договора
възнаградителна лихва е прекомерна и противоречи на добрите нрави, което обуславя извод
за нищожност на клаузата по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Посочва, че съгласно чл. 5 от
договора кредитополучателят се задължава да предостави на кредитора едно от
обезпеченията, изброени в посочената клауза, а чл. 11 предвижда начисляване на неустойка
на кредитополучателя в размер на 1 419,07 лв. при непредоставяне на обезпечение. Твърди,
че посоченият ГПР от 65,61% е увеличен по скрит начин, тъй като в него не е включена
дължимата неустойка. Твърди, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
посочва, че в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита –
кои компоненти са включени в него и как се формира същият. Навежда твърдения, че
клаузата за неустойка е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, поради което е нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Твърди, че неустоечната клауза е нищожна, тъй като противоречи на императивни
разпоредби на ЗПК и има за цел заобикаляне на ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Поддържа, че единствената цел на посочената клауза е постигането на неоснователно
обогатяване на кредитора. Посочва, че по нищожен договор кредитополучателят следва да
върне единствено главницата, какъвто твърди да е настоящият случай. Поддържа, че всички
надвнесени суми следва да му бъдат върнати обратно, като дадени по нищожен договор,
1
респ. поради нищожност на неустоечната клауза следва да му бъдат върнати всички внесени
суми за неустойка. Претендира разноски.
Ответникът “ФИРМА” ООД в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявения иск. Посочва, че нищожността на отделна договорна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и
без нея. Поддържа, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора
за кредит, като същата цели да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на
кредитополучателя. Оспорва твърдението за нищожност на целия договор поради
невключване на неустойката в ГПР. Поддържа, че клаузите от договора са съобразени с
всички изисквания на ЗПК. Твърди, че клаузата, с която е определена приложимата лихва, е
индивидуално уговорена, съставена по ясен и разбираем начин, като оспорва ГЛП да
противоречи на добрите нрави. Твърди още, че лихвеният процент е константен за целия
период на договора, поради което счита за несъстоятелни твърденията за нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Оспорва да е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като твърди, че ГПР
не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. Не оспорва, че уговорената неустойка не
е включена в ГПР. Предвид, че плащането на неустойка е уговорено в случай, че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора, поддържа, че е изначално невъзможно неустойката да бъде включена
в ГПР. Твърди, че параметрите на договора са индивидуално уговорени и потребителят
предварително е бил наясно с тях, като е имал право да се откаже от договора без каквито и
да било последици както при сключването му, така и след това. Твърди, че ищецът изобщо
не е имал намерение да предоставя обезпечение, като целта му била да се обогати
неоснователно от кредитодателя си. Поддържа, че ищецът е договарял недобросъвестно, в
нарушение на чл. 12 ЗЗД. Оспорва неустоечната клауза да противоречи на добрите нрави.
Оспорва да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП при твърдение, че всички
клаузи са уговорени индивидуално с потребителя, съставени са на ясен и разбираем език по
смисъла на чл. 147 ЗЗП и дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на
финансовото му задължение към търговеца. Поддържа, че на самостоятелно основание
всички твърдения за нищожност на договора и на отделни негови клаузи се оборват от
факта, че в периода 2018 г. – 2024 г. ищецът е сключил общо 25 идентични договора,
съдържащи уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по
кредит. Счита, че процесният договор следва да се тълкува в контекста на трайните
отношения между страните, създадени на база 25-те договора за кредит, съдържащи една и
съща уговорка и предоставящи идентични кредитни продукти при идентични условия.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски и релевира възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа
страна следното:
По делото е приет договор за потребителски кредит № *** от 7.11.2024 г., сключен
между „ФИРМА” ООД, като кредитодател, и Х. К. К., като кредитополучател. По силата на
сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на ищеца сума в размер на 2 500
лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя на 23 броя седмични погасителни
вноски, първите три от които в размер на 24,31 лева, а следващите – по 138,15 лв. с падеж на
последната вноска 17.04.2025 г. Посочено е в чл. 3 от договора, че се прилага фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 50,00 %, при ГПР в размер на 65,61 %.
Съгласно чл. 5 от договора кредитополучателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от следните
2
обезпечения: поръчителство на едно или две физически лица, всяко от които да отговаря на
определени в договора изисквания или безусловна банкова гаранция с бенефициер -
кредитора, за двукратния размер на дължимата от кредитополучателя сума по кредита със
срок на валидност 6 месеца след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Уговорено е в чл. 11, ал. 1 от договора, че при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора,
кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1419,07 лева. Неустойката се заплаща от
кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на
първите три вноски се добавя сума в размер на 160,69 лв., а към следващите - 46,85 лева .
Други относими доказателства в производството не са приети.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи по
иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за кредит
№ *** от 07.11.2024 г. поради противоречието му със закона:
С Определение № 7724/14.02.2025 г. и на основание чл. 153 от ГПК като безспорни и
ненуждаещи се от доказване съдът е отделил следните обстоятелства: наличието на
възникнало облигационно отношение по договор за потребителски кредит № *** от
07.11.2024 г., сключен между ищеца Х. К. К., ЕГН **********, и ответника “ФИРМА” ООД,
ЕИК ***; неустойка в размер на 1 419,07 лв., предвидена в чл. 11 от договора, която не е
включена при изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита; ищецът е
усвоил заемна сума в размер на 2 500 лв.
В доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК е да установи пълно и главно твърдените основания за нищожност на договор за
потребителски кредит № *** от 07.11.2024 г., като установи, че същият е сключен в
противоречие със ЗПК съобразно изложеното в исковата молба.
В тежест на ответника е да установи, че неустоечната клауза е индивидуално
уговорена, както и че е изпълнил задължението си да представи необходимата
преддоговорна информация на ищеца.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за кредит е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което
използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец
по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от
ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на кредит, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело
не се твърди и не е доказано сумата по предоставения кредит да е използвана за свързани с
професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че
средствата, предоставени по договора за кредит, са използвани за цели извън
професионалната и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор
е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския
кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и на забраната за неравноправни клаузи, за
наличието на които съдът следи служебно.
Ищецът се позовава в исковата молба на противоречие на съглашението с
императивни правни норми, като счита, че при сключване на договора за кредит кредиторът
не е съобразил поведението си с нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
3
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
В случая посоченият в договора ГПР от 65,61% е неправилно изчислен, тъй като в
него не е включена неустойката за непредоставяне на обезпечение. Действително
приложеният по правоотношението ГПР, включващ този разход, е около 850%. Предвид
това и при преценка на всяка от уговорките по процесния договор за кредит съдът намира,
че формално договорът покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК и посоченият
ГПР е в рамките на допустимия за периода съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно 68,15%
(13,63%Х5). Вписаните параметри на ГПР обаче не кореспондират на действителните, които
многократно надвишават законовия максимум, поради което е допуснато нарушение на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, изискващ коректно посочване на ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на ГПР по кредита е чрез императивни норми да
се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да
прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителния ГПР в
договора за кредит, кредиторът – ответник по иска е нарушил изискванията на закона и не
може да се ползва от уговорената сделка.
Наведените от ответника възражения, че към ГПР не следва да се включва
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение по чл. 11 от договора, съдът
намира за неоснователни. В случая видно от клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора за кредит,
още със сключването му страните са уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с
дължимите месечни вноски. Така както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за кредит, съобразно договора и общите условия. Съдът намира,
че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на кредитополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума. Съдът
намира, че изначално кредиторът е предвидил невъзможността за изпълнение на
4
договорното задължение в чл. 11, ал. 1 от договора, поради което е уговорен начин за
изплащане на дължимата неустойка. Ето защо, посочената неустойка следва да се включи
към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР ЗПК
за общ разход, съгласно която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение представлява по своята същност разход, пряко свързан с
договора за потребителски кредит, който е известен на кредитора още към момента на
сключване на договора. Поради това неустойката трябва да бъде включена в изчислението
на ГПР, при което размерът му би надвишил многократно допустимия съгласно чл. 19, ал. 4
ЗПК максимум, както бе посочено по-горе.
Предвид изложените съображения и установеното в производството противоречие на
кредитното съглашение с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и направения
извод за недействителност следва да се прогласи нищожността на договор за потребителски
кредит № *** от 07.11.2024 г., сключен между ищеца и “ФИРМА” ООД.
С оглед изводите за основателност на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на
евентуалност, поради което не дължи произнасяне по него.
По отговорността на страните за разноски:
С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК с право на разноски
разполага ищеца. Съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие,
сключен между ищеца и адв. Б., се установява, че е оказана безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В тази хипотеза, съдът като съобрази фактическата и правна
сложност на делото, определя като справедливо и обосновано възнаграждение на адв. Л. Б.
сума в размер на 400 лв.
Тъй като ищецът по делото е бил освободен от заплащането на държавна такса и
разноски, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК вр. чл. 72, ал. 1 ГПК вр. чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати по банкова сметка на СРС сумата в размер на
170,20 лв., представляваща държавна такса.
Воден от горното, Софийски районен съд, 176 състав
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по иска на Х. К. К.,
ЕГН ********** срещу “ФИРМА” ООД, ЕИК ***, с адрес: гр. С., представлявано от Н.П.,
договор за потребителски кредит № *** от 07.11.2024 г., сключен между Х. К. К. и
“ФИРМА” ООД, поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА “ФИРМА”
ООД, ЕИК ***, с адрес: гр. С., представлявано от Н.П., да заплати на адв. Л. К. Б., САК, ЕГН
********** сумата от 400 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
5
помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК “ФИРМА” ООД, ЕИК ***, с адрес: гр. С.,
представлявано от Н.П., да заплати по банкова сметка на Софийски районен съд сумата
170,20 лева – държавна такса.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6