РЕШЕНИЕ
№…………
град ПЛЕВЕН, 06.11.2019година
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, първи граждански състав , в публично заседание на тридесет и първи октомври , през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: СТЕФАН ДАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА БЕТОВА
СВЕТЛА
ДИМИТРОВА
при секретаря ЕВГЕНИЯ ЛУКАНОВА и в
присъствието на прокурора…………………………………….като разгледа докладваното от
съдията Данчев в.гр.д. № 732 по описа
на съда за 2019 година, и за да се произнесе съобрази следното:
Въззивно обжалване.
С решение №684 от 25.04.2019г. , постановено по гр.д.№
8979/2018г. , Плевенски районен съд ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните ,че Д.К.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Първа инвестиционна
банка” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ***,
сума в общ размер на 10 523,87 евро, от
които сума в размер на 5315.32 евро, представляваща просрочена главница; сума в
размер на 884.94 евро, представляваща просрочена договорна лихва съгласно чл.4
от договора за кредит за периода от 23.10.2015г. до 01.05.2018г; сума в размер на 4323.61 евро,
представляваща просрочена наказателна лихва съгласно чл.10 от договора
за кредит за периода от 23.10.2015г. до 23.10.2018г., ведно със законната
лихва, считано от 23.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението. ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. ***, срещу Д.К.Ч., ЕГН **********, с адрес: ***
иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79 с искане да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца просрочена главница за горницата над 5315,32 евро до претендираната просрочена главница от 6685.64 евро,
като погасена по давност. ОСЪЖДА Д.К.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** да
заплати на „Първа инвестиционна банка” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ***, сумата от 237,42 лева, представляваща сторени
в заповедното производство по ч.гр.д. №
7575 по описа за 2018 г. на Плевенски районен съд, разноски, на осн. чл.78,
ал.1 ГПК. ОСЪЖДА Д.К.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Първа
инвестиционна банка” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. *** сумата от 575,26 лв., представляваща сторени в исковото
производство разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Това решение е съобщено на „Първа инвестиционна банка” АД
17.04.2019г.,откогато тече двуседмичният срок за неговото обжалване.
На 24.04.2019 г. е подадена въззивна жалба от „Първа инвестиционна банка” АД , чрез
пълномощника юрк.М.Н. срещу това
решение на РС-Плевен .
При проверка, на основание чл.267, ал.1 ГПК съдът установи следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно
обжалване, в законоустановения срок по чл.259 ал.1 ГПК, срещу подлежащ на
обжалван съдебен акт, поради което е допустима.
Същата е и редовна.Внесена е дължимата д.т. Жалбата съдържа
твърдения в какво според жалбоподателя
се състои порочността на обжалваното решение и какво е искането, подписана е от
пълномощника на жалбоподателя.
Представен е бил препис за връчване на другата страна по делото и той е бил
връчен.
Срещу тази въззивна жалба е подаден
писмен отговор по реда на чл.263 ал.1 ГПК от насрещната въззиваема
страна – Д.К.Ч. според който жалбата
решението в обжалваната от Банката част
е правилно и законосъобразно.Заедно с това в този писмен отговор е
инкорпорирано съдържанието на въззивната жалба ,която е била подадена от Д.Ч.
срещу решението на ПлРС,която обаче му е
била върната поради неотстраняване на недостатъци ,с разпореждане на ПлРС от
№9088/01.08.2019г. ,което е влязло в сила на 14.08.2019г. Тъй като направеното
с отговора на въззивната жалба искане за допускане до разпит на двама свидетели
за доказване на обстоятелството ,че бащата на Д.Ч. е бил уведомен ,че той не
може да бъде поръчител, касае
обстоятелства ,изтъквани във върнатата му въззивна жалба , съдът намира ,че не
следва да се допускат до разпит такива свидетели ,още повече ,че този факт е
без значение за спора ,тъй като ответникът с писмения си отговор на исковата
молба не е оспорвал сключването на договора за поръчителство , а дори да беше
оспорил ,че е подписвал такъв договор ,то неговото оспорване не е допустимо със
свидетелски показания.
Плевенски
окръжен съд ,като разгледа
въззивната жалба при условията на чл. 268 от ГПК и като
извърши проверка на обжалваното
първоинстанционно решение в рамките на правомощията си по чл. 269 от ГПК
и според наведените в жалбите оплаквания ,намира ,че РС-Плевен е
постановил едно валидно и допустимо ,както и правилно по
съществото на спора решение ,което по тази причина следва да бъде потвърдено.
Плевенски Районен съд е извършил правилна преценка
на събраните по делото доказателства и в
резултат на това е установил следната фактическа обстановка ,която всъщност не
се оспорва в подадената въззивна жалба :
От приложеното ч.гр.д. № 7575/2018г. по описа на ПлРС е видно, че на 23.10.2018г. е било подадено
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от ищеца срещу
ответника за следните суми: главница в размер на 6685.64 евро; просрочена
договорна лихва в размер на 5063.03 евро за периода от 01.08.2011 г. до
01.05.2018 г.; просрочена наказателна лихва в размер на 6019.25 евро за периода
от 01.08.2011 г. до 23.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението
- 23.10.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 695.02
лв. за разноски по делото за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 50.00 лв. и че въз основа на подаденото заявление е издадена заповед
за изпълнение № 4680/24.10.2018 г. и изпълнителен лист, като срещу издадената
заповед в срок е постъпило възражение от длъжника с оглед на което ищецът е депозирал искова молба за установяване на
съществуващото си право, предмет на разглеждане в настоящето производство.
От представения в исковото производство
Договор № 025LD-R-001452/11.05.2011г.се вижда ,че той е сключен
между ищеца и К.Б. Ч. ЕГН ********** ,
по силата на който ищецът е предоставил на кредитополучателя банков кредит в
размер на 6 800 евро за погасяване на съществуващи задължения по договор за
кредит с № 25КР-АА-5784/05.09.2007г. кредит № 025LD-R-000544/20.10.2008г. и
кредитна карта с № 25РКО-Б-4808/04.04.2008г. От приложения договор се
установява , че страните са договорили условията за усвояване на кредита, срока
за това /24.05.2011 г./, крайният срок на договора -01.05.2018 г., дължимите
лихви и такси, начина на погасяване на кредита, последиците при неизпълнението
на договора, обезпечението на същия, чрез поръчителство от страна на ответника
по делото и др.
Видно от представения към Договора за кредит погасителен план е, че
страните са се договорили, че погасяването на задължението на кредитополучателя
ще се извършва на 84 равни месечни погасителни вноски от по 143,34евро. всяка
една с изрично посочен падеж –първо число на месеца ,като първоначалната вноска
по кредита следва да бъде направена най – късно на 01.06.2011 г., а последната
вноска да бъде направена най – късно на
01.05.2018г.
От приложения по делото Договор за поръчителство, сключен между страните
по делото на 11.05.2011 г. се установява, че ответникът по делото Д.К.Ч. е поел задължение пред ищецът да отговаря за
изпълнението на задълженията на К.Б. Ч. за главница, лихви, такси, комисионни и
разноски, произтичащи от отпусна на кредитополучателя банков кредит в размер на
6800 евро, съгласно Договор № 025LD-R-001452/11.05.2011г.
Въз основа на заключението по
назначената съдебно-счетоводна експертиза, която съдът е приел като обективно и
компетентно изготвена и което не е било
оспорено от страните по делото,съдът е приел
за установено ,че : въз основа
на сключения Договор № 025LD-R-001452 между
ищецът и К.Б. Ч. ЕГН **********, Банката действително е предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на
6 800 евро, който е усвоен от кредитополучателя на 11.05.2011 г; че сумата,
която следва да се възстанови от кредитополучателя на банката е в размер на
12040,93 евро, от които главница в размер на 6800 евро и 5240,93 евро лихва,
която е разпределена на погасителни вноски по 143,34 евро месечно, вкл.
главница и лихва; че за погасяване на
кредита постъпилите суми от
кредитополучателя са в размер на 292,89 евро за вноски с падежи 11.05.2011 г.,
01.06.2011 г. и частично от 01.07.2011 г., както и наказателна лихва; че към
23.10.2018 г. неплатените задължения са както следва: главница в размер на
6685.64 евро; непогасена договорна лихва в размер на 5063.03 евро за периода от
01.08.2011 г. до 01.05.2018 г.; начислена наказателна лихва в размер на 6019.25
евро за периода от 01.08.2011 г. до 23.10.2018 г.; че след 23.10.2018 г. няма погасявания по
кредита, отразени в счетоводството на ПИБ АД; че ответникът е просрочил общо 82
бр. вноски с падежи от 01.08.2011 г. до 01.04.2018г.
Въз основа на тази вярно установена
фактическа обстановка ,ПлРС като е съобразил практиката на ВКС според която по
отношение на договора за потребителски кредит като разновидност на договора за
заем ,за вземанията, произтичащи от договор за заем се прилага общата
петгодишна давност и прилагайки я въз основа на изрично направеното от ответника
по иска възражение за изтекла погасителна давност към претендираното от ищеца
вземане, е стигнал до извода ,че падежиралите погасителни вноски преди 23.10.2013г. /пет години преди
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ,което е станало
на 23.10.2018г. /, са погасени по
давност и съобразявайки техния общ
размер според заключението на вещото лице Т.И. е приел ,че претенцията за
главница по договора за кредит следва да бъде отхвърлена за сумата 1369,32евро.
,представляваща разлика между претендираните 6685,64 евро и признатите от съда
за дължими и непогасени по давност 5315,32евро.
Развитото във въззивната жалба оплакване е за
това ,че РС-Плевен в противоречие с трайната съдебна практика и със собствения
си извод за единност на задължението за главница по договора за кредит е приел ,че всяка месечна погасителна вноска
представлява самостоятелно вземане с отделен падеж и че давността за всяка
месечна вноска тече самостоятелно от датата на нейния падеж съгласно чл.
114,ал.1 от ЗЗД.Поради това като се сочи ,че определената в договора крайна
дата за погасяване на единното и неделимо
задължение на кредитополучателя е 01.05.2018г. , се прави извод ,че
цялото задължение е станало изискуемо едва на тази дата- 01.05.2018г. с оглед
на което до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение/ 23.10.2018г. / не е изтекла
сочената от съда петгодишна погасителна давност. Жалбоподателят се позовава на
трайната практика на ВКС създадена по реда на чл. 290 от ГПК ,която приема ,че
вземанията на банката за главница по
договора за банков кредит не са периодични по смисъла на чл. 111 б.“в „ ЗЗД ,тъй като са част от единно вземане на кредитополучателя ,чието разсрочване
не може да доведе до прилагане на тригодишната погасителна давност или до
становище ,че всяко месечно вземане за
отделната погасителна вноска е самостоятелен иск.
Действително ,налице е сочената от жалбоподателя съдебна практика на ВКС
по реда на чл. 290 от ГПК ,която е в смисъл ,че „ при договора за заем е налице
неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични
платежи , а представлява частични плащания по договора / в т.см. са решение № 28 / 05.04.2012 г. на ВКС по
гр.д.№ 523/ 2011 г. ІІІ г.о. и решение № 261 / 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д.№
795/2010г.,ІV г.о./ Макар в посочените решения да не е взето
изрично становище по въпроса откога задължението на заемателя за връщане на
заетата сума става изискуемо ,то ако се следва
логиката на приетата позиция за
неделимост на това задължение ,се налага извод, че в такъв случай изискуемостта според ВКС настъпва за цялото неделимо задължение с настъпване на крайния срок за
връщане на заетата сума ,който срок е договорен между страните по договора за
заем , а не с настъпване на падежа на всяка отделна погасителна вноска,когато е
уговорено връщане на заетата сума на части .
Заедно с това ,обаче е налице съдебна практика на ВКС също така по реда
на чл. 290 от ГПК в която се приема ,че „ при договорено разсрочено плащане на
отпуснатия кредит ,всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
съответния падеж „ Това разбиране е застъпено напр. в решение № 161 от 08.02.2016г. на ВКС по т.д.№ 1153/2014г.
ІІ т.о. ,както и в решение № 90 /
31.03.2014г. на ВКС по гр.д.№ 6629/2013г. ІV г.о.
Общото при двете групи решения ,съставляващи практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК е това ,че се
приема ,че договорените с погасителния план към договора за кредит отделни
погасителни вноски нямат характер на периодични плащания по смисъла на чл.
111б. „в“ от ЗЗД, поради което по отношение на тях не е приложима
кратката-тригодишна погасителна давност.
Разликата е в даденото от двете групи решения на ВКС разрешение на
въпроса за това кога и как настъпва изискуемостта на задължението по договора
за кредит - дали на една падежна дата за
цялото парично задължение или на различни падежни дати за отделните погасителни
вноски, предвидени в погасителния план. Както
се вижда от втората група решения на ВКС ,с тях фактически се отрича единия и
неделим характер на задължението за връщане на заетата сума по договора за
банков кредит ,след като се приема ,че при
договорено разсрочено плащане на отпуснатия кредит ,всяка погасителна вноска
става изискуема с настъпването на съответния падеж.
В т.см. ПлОС счита ,че е налице
противоречие между двете групи решения на ВКС ,посочени по-горе .Според
ПлОС това противоречие може да се
разреши само като се изостави разбирането ,че въпреки наличието на погасителен план ,който е
неразделна част от договора за банков кредит ,вземането на банката остава
единно и неделимо вземане , а не се превръща във вземане за отделни периодични
плащания ,всяко от които с определен самостоятелен падеж с чието настъпване то
става изискуемо, и вместо това да се
възприеме логичната и последователна позиция ,че когато страните по договора за
банков кредит са постигнали съгласие кредитополучателят да връща отпуснатата му
в заем сума на отделни месечни погасителни вноски ,те по взаимно съгласие са
променили характера на паричното
задължение за връщане на дадената в заем сума от единно и неделимо , в задължение
за периодични плащания ,всяко от които е със самостоятелен падеж по
отношение на които следва да се прилага кратката тригодишна погасителна давност
при направено възражение от ответника по иска.
Това разбиране според ПлОС освен ,че води до отстраняване на посочените
по –горе противоречиви разрешения на въпроса откога започва да тече
погасителната давност за вземанията за главницата по договора за банков кредит , така също е в
унисон и с определението на понятието “
периодични плащания „ ,което е дадено в Тълкувателно решение № 3 от
18.05.2012г. на ОСГТК на ВКС.
Според него периодични плащания
по смисъла на чл. 111б.“в „ ЗЗД са „изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи
,имащи единен правопораждащ факт, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време , а размерите
на плащанията са изначално определени или определяеми ,без да е необходимо периодите да са равни и плащанията
да са еднакви“.
Договорените с погасителния план отделни месечни погасителни вноски
посредством които кредитополучателят
изпълнява задълженията си по договора за заем отговарят на всички изисквания , посочени в
цитираното ТР:
1.При наличието на погасителен план задължението на кредитополучателя е
разделено на вноски и се изпълнява на предварително определени интервали от
време чрез частични плащания .
2.Задълженията на кредитополучателя безспорно са за предаване на пари.
3.Падежът на задълженията настъпва през предварително определени
интервали от време ,като всяка вноска има отделен падеж преди чието настъпване
банката няма право да иска плащането на
тази вноска .
4.Размерите на всички плащания са изначално определени или определяеми
–размерът на дължимата периодична погасителна вноска е винаги точно и
предварително определен в погасителни план.
5.Не е необходимо периодите да са равни ,както и плащанията да са
еднакви –погасителният план може да съдържа както различен размер на вноските
,така и различни интервали за погасяване на вноските ,макар че в обичайния
случай ,както и в настоящия случай, както вноските така и интервалите за
тяхното плащане са еднакви ,което обаче не е пречка да бъдат третирани като
периодични плащания.
Това разбиране според ПлОС също
така преодолява и изкуствено създаденото според решение № 28 / 05.04.2012 г. на ВКС по гр.д.№
523/ 2011 г. ІІІ г.о. и решение № 261 / 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д.№
795/2010г.,ІV г.о. противоречие между понятията „изпълнение на части „ по
смисъла на чл. 66 от ЗЗД и понятието периодични плащания по смисъла на чл.
111,б. „в“ ЗЗД. Тези две понятия не само ,че не следва да се противопоставят
едно на друго , а следва да се разглеждат във взаимна връзка при което те
взаимно се изясняват .Понятието „изпълнение на части“,което се явява под
формата на частично плащане или частични
плащания ,когато се касае за парични задължения, способства за изясняване на понятието
„периодични плащания „ ,като определя една от съществените характеристики на
периодичните плащания ,която е ,че при тях
кредитополучателят поначало изпълнява задължението си на части . В т.см. периодичните плащания винаги са и
частични ,но обратното не е вярно- частичните плащания не винаги са
периодични,тъй като може да се касае напр. само за едно единствено или
пък само за две частични плащания ,разделени само от един времеви
интервал , който не е достатъчен за да се приеме периодичен характер на тези
две плащания.
Същественото ,според ПлОС е това
,че чл. 66 от ЗЗД дава възможност за валидно изпълнение на задължението на
части ,когато това изпълнение се приеме от кредитора.Тази норма урежда възможността самото изпълнение на задължението да се
извърши на части при наличие на съгласие на кредитора за това, дори когато такова
частично изпълнение не е предварително договорено между страните . По аргумент за по –силното основание/per argumentum a fortiori /, следва ,че
когато страните изрично са уговорили изпълнение на паричното задължение на
части ,то тогава не само ,че кредитополучателят
може да изпълни на части, а и кредиторът е длъжен да приеме изпълнението
на части . Като са изготвили индивидуален
погасителен план,който е неразделна част от договора за банков кредит в който е изрично предвидено ,че връщането на
дадената в заем сума ще се извърши на определен брой месечни погасителни вноски
,всяка от които е с определен отделен падеж ,страните по договора за заем са приели ,че паричното задължение на
кредитополучателя е делимо и че изпълнението ще се извърши на части през
предварително определени интервали от време .При наличието на такава воля на
страните по договора за кредит според ПлОС няма никакво основание да се приеме
,че задължението на кредитополучателя по договора за заем и в частност по
договора за банков кредит е единно и неделимо,каквато
теза е развита в посочените по –горе решения на ВКС. Напротив,при наличието на
погасителен план,предвиждащ разсрочване на изпълнението на задължението за
връщане на заетата сума на отделни месечни вноски,дължими през определени интервали от време,това
задължение е делимо ,респ. неговото надлежно
изпълнение се извършва чрез периодични плащания ,които кредиторът не
само че може ,но е и длъжен да приеме по този начин .
Поради тези съображения , Плевенски окръжен съд намира ,че следва да се
изостави разбирането ,че въпреки наличието на погасителен план,който е
неразделна част от договора за банков кредит ,вземането на банката остава
единно и неделимо вземане , а не се превръща във вземания за отделни периодични
плащания ,всяко от които с определен самостоятелен падеж с чието настъпване то
става изискуемо , и вместо това да се
възприеме тезата ,че когато страните по
договора за банков кредит са постигнали съгласие кредитополучателят да връща
отпуснатата му в заем сума на отделни месечни погасителни вноски ,те по взаимно
съгласие са променили характера на
паричното задължение за връщане на дадената в заем сума от единно и
неделимо , в делимо задължение
за периодични плащания ,всяко от които е със самостоятелен падеж по
отношение на които следва да се прилага кратката
тригодишна погасителна давност при направено възражение от ответника по иска.
Според ПлОС понастоящем няма
пречка да се изостави горното разбиране ,залегнало в посочените решения по чл.
290 от ГПК на ВКС , като се съобрази изменението в ГПК / бр. 86 от 2017г. / при което чл. 291
от ГПК беше отменен , а беше създадена нова ал.3 на чл. 290 ,според която
„решението по ал. 2 не представлява задължителна съдебна практика „ .
Все в т.вр. следва да се
отбележи ,че уговарянето на отделни падежи за всяка погасителна вноска ,което е
постигнато чрез съставянето на погасителния план към договора за кредит се
прави в интерес както на кредитора ,така и на длъжника.От една страна
кредиторът не може да търси изпълнение на отделната погасителна вноска преди
настъпване на посочения в погасителния план падеж,респ. длъжникът не изпада в
забава преди настъпване на този падеж .
От друга страна пък, при неплащане от кредитополучателя при настъпване на падежа на договорената
погасителна вноска ,за кредитора
възникват правата, посочени в чл. 10 от процесния договор за кредит –дължимите
,но неизвършени в срок плащания да се отнесат
в просрочие и да се олихвяват с договорения в раздел ІІ т. 4 лихвен
процент плюс наказателна надбавка в
размер на законната лихва ,както и при наличие
на просрочени плащания банката да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по
кредита ,вкл. надбавката. След като за
Банката възникват посочените права по договора за кредит,свързани с неплащане
на падежа на отделните погасителни вноски ,то равнопоставеността между страните
по договора изисква длъжникът също така да може да се
ползва от правните последици ,които настъпват във вр. с падежирането на
отделните погасителни вноски ,които правни последици са свързани именно с
прилагането на посочената кратка погасителна давност в случай ,че кредиторът не
е предприел действия за събиране на падежиралите вноски по договора за кредит в
посочения тригодишен давностен срок.
Поради изложените съображения Плевенски окръжен
съд намира ,че задължението на кредитополучателя по договора за банков заем за
връщане на главницата,когато към договора за кредит има съставен и приет от страните погасителен
план ,следва да се третира като задължение за периодични плащания ,изискуемостта
на всяко от които настъпва с договорената според погасителния план падежна дата
на всяка отделна погасителна вноска и че по отношение на тези плащания следва
да намери приложение кратката погасителна давност по чл. 111 б.“в „ от ЗЗД.
В конкретния случай ,обаче
Плевенски районен съд е счел , че намира приложение общата петгодишна
погасителна давност ,поради което приел, че вземанията на кредитора за
погасителните вноски ,чиито падеж е настъпил преди 23.10.2013г. са погасени по
давност . Плевенски окръжен съд съобразно развитата по –горе теза за
приложението на кратката тригодишна погасителна давност на база на установената
по делото фактическа обстановка би приел ,че са погасени по давност вземанията
на кредитора за тези погасителни вноски ,чиито падеж е настъпил преди
23.10.2015г. / три години преди датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение/, но тъй като е налице забраната за влошаване на
положението на жалбоподателя / чл. 271,ал.1 предл. 2 –ро от ГПК / ,то в конкретния
случай няма как въззивната инстанция да приложи кратката погасителна давност
,доколкото няма надлежна въззивна жалба от противната страна по делото /нейната
въззивна жалба ,както беше посочено в началото на това решение е била върната с
влязло в сила разпореждане ,поради неотстраняване на недостатък ,свързан с
невнасяне на дължимата д.т. за въззивно обжалване. /
Поради тези съображения ,Плевенски окръжен
съд намира ,че решението на ПлРС следва да бъде потвърдено в обжалваната
част. Водим от горното , Плевенски
окръжен съд
РЕШИ :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 684 от 25.04.2019г. ,
постановено по гр.д.№ 8979/2018г. на Плевенски районен съд в обжалваната му от „Първа инвестиционна
банка” АД част с която е отхвърлен като погасен по давност предявеният от Банката срещу Д.К.Ч., ЕГН **********, с адрес: *** иск с
правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.79 с искане да бъде прието за установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца просрочена главница за горницата над 5315,32
евро до претендираната просрочена
главница от 6685.64 евро.
Решението подлежи на касационно обжалване
пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :