№ 419
гр. София, 09.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Кирил Д. Павлов
при участието на секретаря Велислава Ем. Карамихова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500414 по описа за 2022 година
С Решение № 260117/10.11.2021г., постановено по гр.д. № 88/2021г. на
Ихтиманския районен съд, е признато за установено, че „КВ Г.И.“ ЕООД
дължи на „А1 Б.“ ЕАД сумата 657,67 лв. - неизплатени суми за електронни
съобщителни услуги за периода от 23.03.2018 г. до 22.09.2018 г., и сумата от
1508,70 лв. - неизплатени суми за устройство по договор за продажба за
изплащане от 27.04.2018г. до 16.10.2018, ведно със законната лихва, считано
от 01.09.2020г. до окончателното изплащане на задължението.
Със същото решение е отхвърлен искът на „А1 Б.“ ЕАД срещу „КВ Г.И.“
ЕООД за установяване на вземане в размер на 725,00 лв., представляващо
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за електронни
съобщителни услуги по вина на абоната.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на А1 Б.“ ЕАД срещу
горното решение в отхвърлителната му част. Жалбоподателят счита
обжалваното решение за неправилно. Навежда довод, че договорът за
доставка на електронни съобщителни услуги е специфичен, като
изпълнението на задължението на оператора по него е свързано с големи по
размер разходи по изграждане и поддържане на мрежата. Тъй като операторът
осъществява първи във времето своята престация, последващото незаплащане
от страна на абоната на потребените услуги е едновременно реална
финансова загуба и пропусната печалба за оператора. Оттук прави извод, че
уговорената неустойка има подчертано обезщетителен характер, тъй като
била съобразена с размера на прогнозираните вреди. Позовава се на
заключението по СТЕ, съгласно което бил предоставял на ответника „КВ
Г.И.“ ЕООД услуги в продължение шест месеца, без да получи заплащане за
1
тях. Прави извод, че уговорката за заплащане на неустойка в размер на
месечните такси до края на договора, в хипотезата на едностранно прекратен
договор поради виновно неизпълнение от страна на абоната не е в разрез с
принципа на справедливост и не противоречи на добрите нрави. Оспорва
мотивите на районния съд. Счита, че справедливостта в гражданскоправните
отношения означава еквивалентност, като нееквивалентността не
противоречи на добрите нрави, а води до непоносимост на престацията. В
подкрепа на това свое виждане се позовава на т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК
на ВКС. Намира, че, съгласно разпоредбата на чл. 88 от ЗЗД, неустойка може
да се търси и по развален договор. Подчертава, че договорът е сключен между
юридически лица – търговци. Моли съда да отмени решение №
260117/10.11.2021 г., постановено по гр. д. 88/2021 г. по описа на ИРС, в
частта му, с която е отхвърлен искът за сумата от 725 лв., представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за електронни
съобщителни услуги по вина на абоната, поради противоречие на добрите
нрави и нищожност на клаузата, а вместо него да постанови решение, с което
да приеме за установено, че „КВ Г.И.“ ЕООД дължи на „А1 Б.“ ЕАД тази
сума. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата
страна.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се
представлява от юрк. К., който поддържа жалбата и моли съда да я уважи.
Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение
за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско
възнаграждение. Депозира писмени бележки, с които доразвива изложените
във въззивната жалба съображения, като ги подкрепя с анализ и тълкуване на
ТР № 1/2009 на ОСТК относно характера на неустойката и целта на
неустоечната клауза. Оспорва мотивите към обжалваното решение. Черпи
аргументи от факта, че в българското законодателство няма легално
определение на понятието „добри нрави“, като изтъква, че то има морално-
етичен характер, а получаването на парична неустойка не е нито неморално,
нито неетично. Подчертава, че в случая става въпрос за отношения между
търговци, в който контекст обжалваното решение заобикаля разпоредбата на
чл. 309 от ТЗ. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в
обжалваната му част, и да постанови друго, с което признава за установено,
че „КВ Г.И.“ ЕООД дължи на „А1 Б.“ ЕАД сумата от 725 лв., представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за електронни
съобщителни услуги по вина на абоната.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият
„КВ Г.И.“ ЕООД се представлява от адв. П.а, която оспорва жалбата и моли
съда да отхвърли предявения иск. Споделя мотивите на първоинстанционния
съд относно неустойката, и поддържа, че същата противоречи на добрите
нрави. Твърди, че общите условия не били подписани от доверителя й.
Изтъква възражението си относно промяната на основанието на предявения
иск в условията на заповедно производство, като навежда довод, че такова е
недопустимо, с оглед Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС. Претендира
разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът намира, че събраните по делото доказателства и установената въз
основа на тях фактическа обстановка са описани коректно и изчерпателно в
обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвеждат в
2
настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за упражняване на правото на иск, липсвали са отрицателни
такива, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително
предявените искове.
По съществото на правния спор въззивната инстанция намира следното:
Страните не спорят, че между тях е бил сключен договор, предсрочно
прекратен от доставчика „А1 Б.“ ЕАД поради вина на абоната „КВ Г.И.“
ЕООД.
Спорно по делото е, дали при това прекратяване абонатът дължи
неустойка в размер на оставащите месечни абонаментни такси до изтичане на
срока на договора за четирите ползвани телефонни номера, в общ размер 725
лв.
Изтъкнатото от ищеца основание за дължимостта на тази неустойка е
клаузата на т. 54.12 от общите условия (уреждаща едностранно прекратяване
на договора от страна на „А1 Б.“ ЕАД при забава на дължими плащания
повече от 124 дни), във връзка с клаузата на т. 5.3.1 от Приложение № 1,
сключено за всеки от телефонните номера, съгласно която, ако абонатът
наруши задълженията си, произтичащи от това приложение, от договора или
от общите условия, вкл. ако по негово искане или негова вина достъпът до
мрежата бъде спрян, или договорът бъде прекратен в рамките на срока на
неговото действие, операторът има право да получи неустойка в размер на
всички стандартни месечни абонаментни такси (без отстъпка) дължими до
изтичане на срока на ползване на съответната SIM-карта/номер, както и
стойността на отстъпките, които абонатът е получил от цената, дължима за
предоставените по договора услуги.
По този въпрос настоящият съдебен състав споделя изложените от
районния съд мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените от жалбоподателя
доводи, съдът излага следните съображения:
Неоснователно жалбоподателят претендира, че уговорената неустойка
имала подчертано обезщетителен характер, тъй като е съобразена с размера
на прогнозираните вреди, с оглед големите разходи по изграждане и
поддържане на мрежата, във връзка с последващото незаплащане от страна на
абоната на потребените услуги, което съставлявало едновременно финансова
загуба и пропусната печалба за дружеството. Според съда, големите разходи
за изграждане на съобщителната мрежа на ищеца не са аргумент в подкрепа
3
на неговата теза, тъй като тази мрежа се ползва от всички абонати, вкл. и
извън срока на процесния договор. Разходите за изграждането й не са
предмет на договора между страните, нито са изключително предназначени за
обслужване на ответника, поради което няма основание да се възлагат в
негова тежест при прекратяване на договора, вкл. по негова вина. Точно
обратното: ищецът изгражда мрежата за ползване от всички абонати, като
прекратяването на договора с ответника не препятства това ползване от
страна на останалите абонати, нито препятства ищеца да получава от тях
цената за предоставяните им услуги.
Обективно верен, но ирелевантен за изхода на правния спор е доводът,
че в конкретния случай ответникът не е заплатил на ищеца ползваните в
продължение шест месеца услуги. Разбира се, ищецът има право да
претендира и да получи уговорената в договора цена на ползването им за този
период, но те са предмет на отделна претенция от 657,67 лв., която е уважена
от районния съд и не е предмет на въззивното производство.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че гражданското и
търговското право не познават принцип справедливостта, разбиран като
осигуряване на закрила на всеки признат от закона интерес (какъвто е
изтъкнат в мотивите на обжалваното решение). Този принцип е изведен в
разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, на които се позовава самият жалбоподател.
Във връзка с горното, цитираната от жалбоподателя част от тези
разяснения относно крайния предел или фиксирания срок на начисляване на
неустойка, не изключва възможността, процесната неустойка да противоречи
на добрите нрави, тъй като това противоречие може да произтича и от други
основания, а не само от срока и/или размера й. Както е посочено в
разясненията, условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговските правоотношения, а преценката
за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора,
като примерно (а не лимитативно) са изброени критерии за преценка. Един от
тези критерии е съотношението между размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Във връзка с това, съдът
споделя до голяма степен принципното становище на жалбоподателя, че
справедливостта в гражданскоправните отношения означава еквивалентност.
Но дори тази интерпретация на справедливостта не подкрепя въззивната
жалба, тъй като ищецът претендира процесната неустойката в нарушение на
въведения от самия него критерий за еквивалентност на престациите. Това е
така, тъй като неустойката е уговорена в размер на дължимите плащания по
договора до изтичане на неговия срок, независимо от предсрочното му
прекратяване. Следователно, при заплащане на такава неустойка, операторът
ще получи същата сума, която би получил и при действащ договор, но без да
предоставя услугите, които са негов предмет, а абонатът би платил тяхната
стойност, без да ги получи в замяна, което води до очевидна
нееквивалентност, тъй като едната страна по договора получава нещо, без да
предоставя нищо. Нарушаването по този начин на принципа на
справедливостта, разбирана като еквивалентност на престациите, следва да се
квалифицира като накърняване на добрите нрави не само поради
неравностойната размяна (нещо срещу нищо), но и поради това, че при такава
4
уговорка операторът би имал интерес не от изпълнението, а от
неизпълнението на договора, тъй като и в двата случая ще получи една и
съща престация, но във втория случай няма да предостави насрещна такава,
т.е. ще спести разходи и усилия. Поради това съдът намира, че в случая
неустойката надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, тъй като уговарянето й по този начин цели и нещо
друго, а именно - изравняване на последиците за оператора при изпълнение и
при неизпълнение на договора от страна на абоната. (Във връзка с горното,
настоящият съдебен състав не споделя развитите в писмените бележки
съображения за липса на пряка еквивалентост между горните престации, тъй
като абонатът може да ползва срещу допълнително заплащане услуги, които
не са включени в цената на абонаментния план. Само по себе си, това
твърдение е вярно, но от него не произтича направения от жалбоподателя
извод, тъй като тези услуги – напр. платено паркиране, заплащане на винетки,
сваляне на приложения – не се заплащат на оператора, а на трети лица, поради
което не опровергават горния извод за нееквивалентност на престациите в
отношенията между оператор и абонат.)
Напълно следва да бъде споделен и доводът от въззивната жалба, че
институтът на неустойката се прилага и в хипотезата на развален договор.
Той, обаче, не обуславя основателност на жалбата, тъй като не изключва
възможността, неустойката да накърнява добрите нрави, а, както се обоснова
по- горе, в случая такова накърняване е налице. Поради това, независимо от
принципната приложимост на неустойката в хипотеза на развален договор, в
конкретния случай такава не следва да се присъжда, тъй като се основава на
уговорка, противоречаща на добрите нрави.
Неоснователно жалбоподателят черпи аргументи от факта, че страните
по процесния договор са търговци. Наистина, в отношенията между тях се
прилага разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, която не допуска намаляване поради
прекомерност на неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между
търговци. В случая, обаче, основанието за незачитане на процесната
неустоечна клауза е не прекомерността на неустойката, а накърняването на
добрите нрави, което не е изключено и в отношенията между търговци (арг.
от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г.,
ОСTK). Поради това разпоредбата на чл. 309 от ТЗ е неприложима към
настоящия казус и не обуславя основателност на жалбата.
На последно място, съдът не споделя и извършеното в писмените
бележки тълкуване на понятието „добри нрави“ и противопоставянето му на
паричните отношения между страните по договора, тъй като:
Самият закон предвижда накърняването на добрите нрави като
основание за нищожност на договор, вкл. с имуществен предмет (арг. от
чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД).
Наистина, само по себе си, получаването на парична неустойка е уредено
в закона (чл. 92 от ЗЗД) и не е нито неморално, нито неетично, както
правилно се поддържа от жалбоподателя. Както е посочено в мотивите
към т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
1/2009 г., ОСTK, обаче, при конкретната преценка за нищожност на
неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат
предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
5
Това означава, че получаването на парична неустойка не е априори
неморално или неетично, но може да бъде такова, с оглед особеностите
на конкретния случай и релевантните за него критерии.
По така изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна, а
обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят има право на разноски в производството. По делото, обаче,
не се откриват доказателства за уговаряне и реално заплащане на
претендираното адвокатско възнаграждение от 650 лв., поради което такива
не следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260117/10.11.2021г., постановено по
гр.д. № 88/2021г. на Ихтиманския районен съд, В ОБЖАЛВАНАТА МУ
ЧАСТ, с която е отхвърлен искът на „А1 Б.“ ЕАД срещу „КВ Г.И.“ ЕООД за
установяване на вземане в размер на 725,00 лв., представляващо неустойка за
предсрочно прекратяване на договора за електронни съобщителни услуги по
вина на абоната.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6