№ 11566
гр. София, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20241110171205 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по предявени по реда на чл.
422 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 365 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД от ищеца
„Фуудхаус“ ЕООД срещу ответника В. Д. С. с искане за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 8000 лв. по сключено
между страните Допълнително споразумение от 15.02.2023 г. - Анекс за
доброволно прекратяване на договор за проектиране от 27.04.2021 г.,
представляваща подлежащо на връщане от страна на В. С. възнаграждение по
договор за проектиране от 27.04.2021 г., както и сумата от 8000 лв.,
представляваща неустойка за забава в изпълнението на главното задължение
за връщане на сумата от 8000 лева, уговорена в Допълнително споразумение
от 15.02.2023 г. - анекс за доброволно прекратяване на договор за проектиране
от 27.04.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 22286 от 18.07.2024 г. по ч.гр.д. 38436/2024 г. по описа на СРС,
76 с-в.
Ищецът твърди, на 27.04.2021 г. между „Фуудхаус“ ЕООД и В. Д. С. е
сключен Договор за проектиране, съгласно който ответникът е следвало да
изготви цялата необходима документация за одобряване на План за регулация
и застрояване за поземлен имот с идентификатор 68134.8585.2. Сочи, че
ответникът В. С. съставил първоначално необходимата проектна
документация и я представил със заявление в Столична община. Поради това
на 27.04.2021 г. „Фуудхаус“ ЕООД превел на В. С. цялото възнаграждение по
договора в размер на 12 000 лв.
Твърди, че впоследствие било констатирано, че изпълнителят не е
осъществил в цялост дължимите съгласно договора действия, като, поради
неговото пасивно поведение, процедурата за одобряване на План за регулация
и застрояване за поземлен имот с идентификатор 68134.8585.2 е в застой.
1
Поради неизпълнение от страна на В. С. на договора в продължение на
година и половина, страните постигнали съгласие за неговото прекратяване
и уреждане на отношенията си във връзка с последиците от това.
С оглед на това, на 15.02.2023 г. страните подписали Допълнително
споразумение – Анекс за доброволно прекратяване на договор за
проектиране от 27.04.2021 г., съгласно което са съгласили, че: Договорът за
проектиране от 27.04.2021 г. е частично изпълнен, възнаграждението в размер
на 12 000 лв. е изцяло заплатено, В. С. е заплатил на „Фуудхаус“ ЕООД сумата
от 3000 лева - неустойка за неизпълнение на договора за проектиране.
Страните се съгласили да прекратят действието на подписания между тях
договор за проектиране от 27.04.2021 г. - по взаимно съгласие.
По силата на подписания анекс, В. С. се задължил да върне на
„Фуудхаус“ ЕООД сумата от 8000 лв. – част от полученото по договора
възнаграждение, в срок от 2 месеца от подписване на споразумението по
посочена в споразумението банкова сметка.
Страните се договорили, че при забава в плащането на сумата или на
част от нея В. С. дължи заплащане на неустойка за забава в размер на 0,5%
върху неизплатената сума за всеки ден забава, но не повече от 100% от
неизплатената сума.
Сочи се в исковата молба след сключване на анекса, в уговорения
между страните двумесечен срок В. С. не е върнал дължимата сума от 8 000
лв., като допуснал забава в изпълнението на посоченото задължение за повече
от 200 дни, поради което неустойката за забава е достигнала максималния
договорен размер, а именно – 100% от неизплатената сума.
Сочи, че липсата на доброволно изпълнение мотивирала ищеца да
подаде заявление по чл. 410 ГПК, във връзка с което била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 22286 от 18.07.2024 г. по ч.гр.д.
38436/2024 г. по описа на СРС, 76 с-в. Поради подадено от длъжника
възражение в срок по чл. 414 ГПК, в изпълнение на дадените от съда указания,
предявява настоящия установителен иск за част от сумите по издадената
заповед за изпълнение.
Въз основа на посоченото, отправя искане за уважаване на предявените
искове и признаване на дължимостта на сумите по издадената заповед за
изпълнение.
Претендира разноски в исковото и заповедното производства.
В срока по чл. 131 ГПК /първи присъствен ден/ ответникът В. Д. С.
подава отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по основание.
Потвърждава изложеното в исковата молба, че на 27.04.2021 г. между
ищеца /в качеството на възложител/ и ответника /в качеството на изпълнител/
е сключен договор за проектиране, съгласно който следвало да набави
проектна документация за изменение на плана за регулация и застрояване на
ПИ с идентификатор 68134.8585.2 за район „Кремиковци“.
Потвърждава, че на 15.02.2023 г. страните са подписали споразумение
за доброволно прекратяване на договора, по силата на което е заплатил на
ищеца-възложител сумата от 3000 лв. /неустойка/.
Намира обаче, че въпреки сключения Анекс за прекратяване на
договора за проектиране, договорът между страните не бил реално прекратен,
тъй като в периода 15.02.2023 г. - 03.04.2024 г., въз основа на постигната устна
договорка, ищецът продължил да възлага, а ответникът – да изпълнява, задачи
във връзка с набавянето на необходимата проектна документация.
2
Счита, че е изпълнил всички първоначално поети задължения по
договора за проектиране от 27.04.2021 г., за което излага подробни
съображения, поради което намира, че не дължи заплащане на сумите по
исковите претенции.
Моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като взе предвид доводите и възраженията на страните и
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, достигна до следните фактически и правни изводи:
Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 365 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
При съпоставка с издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 38436/2024 г., съдът констатира идентичност по отношение на
предявените в настоящия процес главни искови претенции, с оглед на което
предявените искове са процесуално допустими.
По иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл.
365 ЗЗД:
В тежест на ищеца по така предявения иск е да докаже наличието на
валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по силата
на сключен на 15.02.2023 г. Анекс за прекратяване на договор за проектиране
от 27.04.2021 г., с посоченото в исковата молба съдържание, съгласно което за
ответника е възникнало задължение за заплащане на сумата от 8000 лева,
представляваща подлежащо на връщане от страна на ответника част от
възнаграждение по прекратения договор за проектиране.
В тежест на ответника, при установяване на горните обстоятелства, е
да докаже, че е изпълнил задължението си по договора за заплащане
процесните суми в срок.
За установява на подлежащите на доказване факти в производството
пред СРС са събрани писмени доказателства.
Безспорно е по делото, а и се установява от представените книжа, че
между страните е възникнало облигационно отношение по силата сключен
Договор за проектиране от 27.04.2021 г., съгласно който ищецът е възложил на
ответника да извърши срещу възнаграждение набавянето на цялостната
проектна документация за план за регулация и застрояване и осигуряване на
лице към улица в съответствие с чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗУТ за ПИ с идентификатор
68134.8585.2 в срок от 30 работни дни след издаване на Заповед за допускане
до градоустройствена процедура.
Безспорно е между страните, че във връзка с посочения договор
ищецът е изплатил възнаграждение на ответника-изпълнител в размер на
сумата от 12000 лева.
Безспорно е също така, че на 15.02.2023 г. страните са подписали Анекс
за доброволно прекратяване на договора за проектиране.
Видно е от представения по делото заверен препис от сключеното
Допълнително споразумение, че страните са констатирали, че Договорът за
проектиране от 27.04.2021 г. е частично изпълнен, че Възложителят е
изплатил на изпълнителя в цялост договореното възнаграждение в размер на
12 000 лв., че В. С. заплатил на „Фуудхаус“ ЕООД сумата от 3000 лева -
неустойка за неизпълнение на договора за проектиране.
Уговорено е, че във връзка с горните обстоятелства страните се
3
споразумяват да прекратят действието на подписания между тях договор за
проектиране от 27.04.2021 г. по взаимно съгласие, както и да уредят
последиците във връзка с прекратяването.
Съгласно т. 3 от подписаното допълнително споразумение,
изпълнителят се задължава да върне на възложителя 75 % от изплатеното му
възнаграждение по договора, а именно – 8000 лева, в срок до 2 месеца от
подписване на договора по посочена в документа банкова сметка на
възложителя.
Тълкувайки съдържанието на волеизявленията по представеното
Допълнително споразумение, съдът намира, че същото има характер на
извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД, по силата на която
страните доброволно са уредили отношенията си, произтичащи от
неизпълнение на сключения договор за проектиране от 2021 г.
Легалната дефиниция на чл. 365 от ЗЗД определя спогодбата като
договор, по силата на който страните прекратяват един съществуващ спор или
избягват един възможен спор като си правят взаимни отстъпки. Когато със
спогодбата се поема ново задължение, подобно на възникването на нови
права, правното основание за това е самата спогодба.
Намери ли, че спогодбата е валидна, съдът трябва да реши делото
съобразно нея, като зачете именно нейния материалноправен ефект, без да
обсъжда облигационното отношение, във връзка с което е сключена
спогодбата.
Срещу материалноправния ефект на спогодбата насрещната страна по
спора може да се брани с възражение за нищожност или унищожаемост –
каквито ответникът не е реливирал в настоящото производство, а и съдът не
констатира служебно наличието на пороци, касаещи действителността на
сделката, изводи пряко от представеното споразумение.
В този смисъл са и Определение № 153 от 25.03.2015 г. по т. д. №
2171/2014 г. на 2-ро т. о на ВКС, както и Определение № 575 от 28.09.2011 г.
по т. д. № 1135/2010 г. на 1-во т. о на ВКС, съгласно които спогодбата по чл.
365 ЗЗД е двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни
отстъпки. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение
на страната и тя е средство, а не цел на спогодбата. Целта е да се внесе
определеност и яснота в отношенията между страните. За да се постигне тази
цел спорещите са готови да пожертват действителното правно положение,
като се съгласяват да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го
прогласява спогодбата. Именно за това тя включва в себе си воля за частичен
отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане на
несъществуващо задължение - чл. 365, ал. 2 ЗЗД.
В случай, че спогодбата отговаря на действителното правно положение,
тя има характеристиките на договор с правоустановително действие, чиято
цел е именно избягване на бъдещи спорове между страните
В конкретния случай, съдът намира, че представената по делото
спогодба е валидно сключена, като представеното споразумението не е
оспорено от ответника относно автентичността и валидността на изявленията,
поради което следва да се приеме, че договорът за спогодба е действителен и
обвързващ за страните.
При извънсъдебната спогодба правоотношенията между страните са
такива, каквито спогодбата ги прогласява. Приетата като доказателство
спогодба обективира признание на неизгодния за длъжника факт, че ищецът е
4
титуляр на процесното вземане, поради което предявения иск за заплащане на
сумата от 8000 лева – подлежаща на връщане част от полученото от ответника
възнаграждение по прекратения договор от 2021 г., се явява доказан по
основание, без да е необходимо да бъдат обсъждани въведените от ответника
оспорвания, имащи значение за правното положение между страните преди
сключването на споразумението /В този смисъл и Решение по гр. д. № 2480/94
г. на ВКС, 5-то г.о, съгласно което “спогодбата цели да изключи
възможността да се оспорва предхождащо я правното положение”/.
Неотносими към настоящия спор са и останалите доводи на ответника,
касае последващите отношения между страните, основани на ново възлагане
на работа от ищеца /т.е. нов договор/, макар и със същия предмет.
На следващо място, по делото не се твърди и не се доказва от страна на
ответника да са извършвани плащания по така сключената спогодба, поради
което предявения иск по чл. 79, вр. чл. 365 ЗЗД се явява изцяло основателен и
доказан в заявения му по делото размер.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 92, ал.1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно уговорена
неустойка за забава на изпълнението на задължението за връщане на сумата от
8 000 лв. в посочения размер, изпадане на ответника в забава и нейния период.
В тежест на ответника, при установяване на горните обстоятелства, е
да докаже, че е изпълнил задължението си по договора за заплащане
дължимата главница в размер на 8 000 лв. в уговорения срок, евентуално –
заплащане на неустойката.
Установява се от представеното по делото Допълнително
споразумение, че в т. 4 страните са се договорили, че изпълнителят се
задължава при забавяне на плащането на сумата от 8000 лева или на част от
нея, да дължи заплащане на неустойка в размер на 0,5% на ден, но не повече
от 100% общо за неизплатената сума за целия период на забавата.
Както беше посочено, допустимо е в сключената спогодба страните да
поемат нови задължения, като техен източник е именно представения договор
по чл. 365 ЗЗД.
С оглед задължението на съда да следи служебно за нищожността на
правни сделки, произтичаща пряко от сключения договор и ангажирани по
делото доказателства, съдът е дал указания на страните, че ще извърши
проверка на действителността на неустоечното задължение, като
противоречащо на добрите нрави.
Във връзка с горното, съдът намира следното:
Съгласно постановките на ТР №1/2009 г. от 15.06.2010 по тълк.дело
№1/2009 г. /които съдът намира за приложими в настоящия случай, доколкото
ответникът, макар и да не е търговец, участва в правоотношението в
професионално качество/ клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави само, ако е уговорена извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката се
прави винаги за всеки конкретен случай и към момента на сключването на
договора.
При съпоставянето на съдържанието на процесната клауза за неустойка
с така очертаните критерии за нищожност поради накърняване на добрите
5
нрави в цитираното Тълкувателно решение, съдът намира, че договорената
между т. 4 неустойка за забава в размер на 0.5 % върху неизплатената част
от главницата за всеки просрочен ден до окончателното изплащане на сумата,
но не повече от пълния размер на главницата, е действителна.
Към датата на сключването на тази клауза в рамките на свободата на
договаряне /чл.9 ЗЗД/ и по волята на страните същите са я формулирали по
начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на изпълнителя за
връщане на получената част от възнаграждението /обезпечителна функция/,
да осигури обезщетяването на възложителя за евентуалните вреди от
забавеното изпълнение на това парично задължение/ обезщетителна функция/
, както и евентуално да санкционира неизправния длъжник чрез заплащане на
допълнителна парична сума в полза на изправната страна /санкционна
функция/.
Към момента на сключването на договора не би могло да се приеме, че
се накърняват добрите нрави и принципа на справедливостта чрез уговарянето
на неустойка от 0.5 % за просрочен ден, тъй като сключването на договора
предполага намерение на страните да го изпълняват точно / арг. от чл.20а
ЗЗД/, което правомерно поведение в унисон със съответните уговорки в
договора от своя страна изключва прилагането на неустоечната клауза.
Обстоятелството, че се е натрупало задължение за заплащане на неустойка от
страна на неизправната страна в размер в уговорения между страните
максимален размер, което се равнява по размер на самата главница, е
последица именно от продължителното виновно неизпълнение от страна на
последния на неговото задължение за заплащане на падежа на дължимата
сума, а не от начина, по който е уговорена самата неустойка.
Именно за това и високият размер на дължимата неустойка не е могъл
да бъде известен на страните още при сключването на спогодбата с клауза за
неустойка, тъй като той е следствие единствено и само от последващо
неправомерно поведение на длъжника-изпълнител /В същия смисъл и Решение
№ 168/12.10.2010 г. по търговско дело №486/09 г. на ВКС/.
Направеното от ответника възражение в заповедното производство, че
клаузата за неустойка е неравноправна, съдът намира за изцяло
неоснователно, доколкото неравноправна би могла да е само клауза в договор,
сключен с потребител, каквото качество ответникът-изпълнител безспорно не
притежава.
С оглед на това, съдът намира, че процесната неустойка е уговорена в
рамките на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, а от тук и че клаузата е действителна и редовно обвръзваща
страните.
Доколкото, видно от договора, главното задължение е срочно – с падеж
до 2 месеца от сключването на договора /15.02.2023 г./, т.е. е могло да бъде
изпълнено в срок най-късно до 15.04.2023 г., то безспорно се установява по
делото изпадането в забава на ответника, продължаваща и към настоящия
момент / доколкото не се твърди, а и не се установява по делото главното
задължение да е било заплатено в предходен момент, обосноваващ по-нисък
6
размер на неустойката, респективно – самото вземане за неустойка, да е било
изплатено от ответника./
С оглед на това, съдът намира, че предявеният иск с правно основание
чл. 422 ГПК, вр. с чл. 92 ЗЗД се явява изцяло основателен и доказан по размер,
поради което подлежи на уважаване.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на
разноски има само ищецът, като съдът дължи произнасяне и по сторените
разноски в заповедното производство.
В заповедното производство заявителят е доказал извършването на
разноски в размер на 344.69 лева – държавна такса, както и в размер на 1200
лева – заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно представения по
делото договор за правна защита и съдействие, служещ за разписка.
Съразмерно на уважената част от претенциите, в полза на ищеца следва да се
присъди сумата от общо 1433.88 лева.
В исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски в
размер на 320 лева – държавна такса, както и в размер на 2000 лева –
заплатено в брой адвокатско възнаграждение, съгласно представения по
делото договор за правна защита и съдействие, служещ за разписка. С оглед на
пълното уважаване на исковете, сумата от общо 2320 лева следва да се
присъди в полза на ищеца.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422
ГПК искове от „Фуудхаус“ ЕООД, ЕИК *********, срещу В. Д. С., ЕГН
**********, че ответникът дължи на ищеца, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 365 ЗЗД, сумата от 8000 лв. по сключено между страните
Допълнително споразумение от 15.02.2023 г. - Анекс за доброволно
прекратяване на договор за проектиране от 27.04.2021 г., представляваща
подлежаща на връщане от страна на В. С. част от възнаграждение по договор
за проектиране от 27.04.2021 г., както и, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 8000 лв., представляваща неустойка в максимален размер за забава в
изпълнението на главното задължение за връщане на сумата от 8000 лева,
уговорена в Допълнително споразумение от 15.02.2023 г. - анекс за
доброволно прекратяване на договор за проектиране от 27.04.2021 г., за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 22286 от
18.07.2024 г. по ч.гр.д. 38436/2024 г. по описа на СРС, 76 с-в.
ОСЪЖДА В. Д. С., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК на „Фуудхаус“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 1433.88 лева –
разноски в заповедното производство, съразмерно на уважената част от
претенциите, както и сумата от 2320 лева – разноски в исковото производство
7
пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8