Решение по дело №2549/2017 на Административен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 62

гр. Пловдив,  10.01.2018 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXVІІІ състав в открито заседание на първи ноември през две хиляди и седемнадесета  година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ

 при секретаря СТЕФКА КОСТАДИНОВА  и прокурор Димитър Беличев, като разгледа докладваното от съдията административно дело № 2549 по описа за 2017 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, вр. с чл. 1, ал.2 от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.         

Образувано е по искова молба на търговско дружество „*“ ООД с ЕИК****, седалище и адрес на управление гр.П., бул.“****“ №264, представлявано от управителя си М.Д.П.ЕГН**********, подадена чрез процесуален представител адв. И.Н. против Национална Агенция по приходите /НАП/, представлявана от Териториален директор на ТД на НАП-П.. Претенцията е да бъде осъден ответникът да заплати претърпени от ищеца имуществени вреди, в резултат на отмяната по съдебен ред на На­­каза­тел­но постановление /НП/ № 216058-F168571/02.09.2016г, издадено от Директора на ТД на НАП- гр.П. и представляващи сторените в хода на съдебното обжалване по образувани и водени АНД № 6853/2016г. по описа на Пловдивския Районен съд- II н.с. и КАНД № 696/2017 г. по описа на Административен съд гр. Пловдив –ХХI н.с. разноски за изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 13773.72 лева и законна лихва от датата на завеждане на молбата до окончателното изплащане на обезщетението. Редовно призован, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител поддържа предявеният иск за обезщетение и ангажира писмени доказателства. По същество на спора дава становище за основателност на предявения иск, който счита за доказан по своя размер. Претендира направените по настоящото дело разноски в размер на 1152.72 лева.

Ответникът по иска- Национална Агенция по приходите- *, редовно призован, чрез  писмен отговор на процесуалния си представител юрисконсулт М.М. изразява становище за неоснователност на иска. В съдебно заседание оспорва предявеният иск за обезщетение и ангажира писмени доказателства. По същество на спора дава мнение, че в настоящият случай липсва причинена вреда на дружеството, което се дължи според нея на приспаднат данъчен кредит, свързан с фактурите по изплатеният адвокатски хонорар. Счита, че не следва да се претендират и лихви, защото такива не се дължат. Претендира юрисконсултско възнаграждение във връзка с настоящото съдебно производство.

Участвалият в производството прокурор – представител на Окръжна прокуратура – гр.Пловдив дава заключение за основателност на предявения иск, като споделя вижданията на процесуалния представител на ответника за необходимостта от коригиране на искането за обезщетение със заплатеният ДДС.

Съдът, като изслуша становищата на страните, на база събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните и това е безспорно изяснено от събраните по делото доказателства, че ищецът е бил привлечен към административно наказателна отговорност с Наказателно Постановление №№ 216058-F168571/02.09.2016г, издадено от Директора на ТД на НАП- гр.П., с което за прието, че е извършено от негова страна административно нарушение на чл.3 ал.1 т.1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗОПБ/, за което му е наложено на основание чл.5 ал.1 от ЗОПБ административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 210405 лева. Недоволен от постановеният спрямо него административен акт той го е обжалвал по съдебен ред, в която връзка е било образувано съдебно производство по АНД №6853/2017г. по опис на Районен съд-Пловдив- II наказателен състав. За осъществяване на специализирана правна помощ е привлечен и правоспособен защитник- адв.Х., който е участвал активно в съдебното производство. На същият е било заплатено адвокатско възнаграждение в минимален размер от 6888.00лева, което е формирано като основа от 5740.00лева, като е заплатен и ДДС в размер на 1148.00лева. Заплащането е било оформено с първичен счетоводен документ фактура №**********/14.11.2016г. и преведено с платежно нареждане от 14.11.2016г. до ****АД. Със съдебно решение № 227/08.02.2017година атакуваното НП е било отменено. По подадена от ТД на НАП-П. касационна жалба е било образувано касационно съдебно производство по КАНД №696/2017г по опис на Административен съд- град П.-ХХI състав. По него от страна на ищеца отново е била ангажирана защита със сключване на договор за правна помощ с адвокат И.Н., като е бил заплатен минимален адвокатски хонорар в размер на 6885.72 лева, отново определен с данъчна основа 5738.10лева, ДДС в размер на 1147.62лева, за който е била издадена фактура с №**********/04.04.2017г.. С Решение №859/19.05.2017г било оставено в сила първоинстанционното съдебно решение за отмяна на издаденият административен акт. След извършеното плащане на адвокатските възнаграждение дружеството ищец включило първичните счетоводни документи в подадената до приходната администрация справка- декларация за ДДС №16003301618/12.05.2017г. и №16003176017/13.12.2016 година и дневниците за покупки.

Горната фактическа обстановка се установява по несъмнен начин от събраните в хода на съдебното следствие писмени доказателства- материали по АНД 6853/2017г на Районен съд-Пловдив, в едно с материалите по КАНД №696/2017г., копие то договор за правна помощ и съдействие от 11.10.2016г и №159539/04.04.2017година, копие от фактури №116/14.11.2016г и №84/04.04.2017г., копие от извлечение от банкови сметки и от платежни нареждания за банков превод, от справка- декларация за ДДС №16003301618/12.05.2017г. и №16003176017/13.12.2016 година. Същите не са оспорени от страните.

При така изяснената фактическа обстановка, в съответствие с обсъдените и приети доказателства, съдът обоснова следните правни изводи:

Искът е предявен от надлежна страна и в срок, затова същият е процесуално допустим. Условие за допустимост на иска съобразно чл. 204, ал. 1 от АПК е административният акт да бъде отменен по съответния ред. В случаят всички тези обективни предпоставки са налице.

Разгледан по същество, искът е основателен по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, във вр. с чл.203 ал.2 от АПК, с който се претендира обезщетение за причинени имуществени вреди, вследствие на отменено с влязло в сила съдебно решение наказателно постановление. Претенцията е заявена срещу процесуално легитимиран на основание чл.205 от АПК ответник по иска – Национална Агенция по приходите – гр. *. Ответникът е юриди­ческо лице, като в неговата структура е именно органа, издал незаконосъобразния акт. С това се отговаря и на спе­цифичната цел, поставена в това производство – да се получи обезвреда от деликта, но то­зи деликт не е “административен”, а граждански, тъй като са увредени опреде­ле­ни материални правоотношения на различните физически и юридически ли­ца, чиято трайна уредба като институти е на общото гражданско право. В случая твърдението е за накърняване имуществото на физическото ли­це чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на определе­на сума па­ри по договор за правна помощ, който е съ­що институт на гражданското право. В тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщ­ност осъществяване и понасяне от Държавата в най общ план на една граж­данс­ка деликтна за нея отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти – физически или юридически лица, резултат от незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана при/или по по­вод на административна дейност, от собствения си патримониум чрез обособе­ното имущество на определените юридически лица.

По своята същност предявеният иск следва да бъде съобразен с правната рамка, определена с Тълкувателно постановление №  2/2014 от 19 май 2015 год., издадено по тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС от Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Съгласно постановеното с него, дейността по административно наказване по естеството си е правораздавателна дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в условията на независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от ЗАНН и представлява санкционираща управленска дейност. Наказателното постановление, като резултат от упражнената дейност по административно наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, той не се издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ да се тълкува ограничително, като приложното й поле се ограничи само до административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 от АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е обстоятелството, че актът се издава от административен орган, представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици, по своя правен резултат е санкционираща административна дейност. Неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Ето защо и в настоящият случай отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен незаконосъобразен административен акт. Доколкото искът по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред. Последният закон се състои преимуществено материалноправни норми /макар и да съдържа редица процесуални разпоредби – така например чл.7, чл.9а, чл.10/, като с него е регламентирана една по съществото си специална деликтна отго­вор­ност на Държавата и Общините, която по своята същност има гражданско – правен характер. Тази отговорност не е административна, защото същността и реда за прилагане на един такъв вид юридическа отговорност е съвсем друг. Законодателят не предвижда ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Затова и направените от ищеца разходи не биха могли да бъдат възстановени нито по реда на ЗАНН, нито по реда на субсидиарно приложимият НПК, които нормативни актове не предвиждат ред, по който направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че издаденият срещу него акт бъде отменен като незаконосъобразен. В тази връзка съдът съобрази и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС - ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008 г., според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното производство, за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира същите, освен по настоящият исков ред. Настоящият иск за обезщетения за вреди, причинени на юридически лица от незаконосъобразни актове, съгласно разпоредбата на чл. 203, ал.1 от АПК се разглежда по реда на Глава XI от АПК, а ал.2 на същата разпоредба сочи, че за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на ЗОДОВ. Съгласно разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ  държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Тези разпоредби определят и съответните обективни предпоставки, за да възникне правото на иск за обезщетение. Задължително условие е да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, изчерпателно изброени в разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ. Така на първо място това е да е налице причинена вреда, определена като имуществена или неимуществена; да е налице незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, които да са при или по повод изпълнението на административна дейност, а също така и наличие на причинно – следствена връзка между вреди­те в сферата на увреденото лице и незаконните актове, действия или бездейст­вия на лицата, осъществили конкретната административна дейност. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав, не е възможно да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В настоящият случай безспорно е налице проявление на всички тези обективни признаци, водещи до реализирането на отговорността за НАП. Това е така, защото с плащането на уговорения адвокатски хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна връзка с издаденото незаконосъобразно НП, като същият е упражнил законното си право да ползва адвокатска защита в административнонаказателния процес. Нещо повече ищецът, не би заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на административни наказания. Безспорно е, че съдебното производство е средство за реализиране на определени обществено значими интереси, в случаи на незаконосъобразно развитие на обществените отношения, регулирани от правото, и в този смисъл про­цесът е едно целесъобразно средство, призвано да брани от неправомер­ното осъществяване на права и задължения. По този начин с оглед релацията средство – цел се установява, че съдебното производство по същия начин обус­­­­лавя и настъпването на евентуалния благоприятен за лицето – жалбопо­дател изход – чрез отмяна на оспорения акт, като тази отмяна също би се яви­­­ла резултат на упражненото право на жалба. Всъщност разноските като особено акцесорно облигационно правоотно­шение са на практика първата и непосредствена последица от незаконосъбраз­ност­та на един административен акт по отношение на субекта, чието оспорване е уважено, като до тях, както и до самото уважаване на жалбата се достига без­спорно с помощта на административния съдебен процес, който е едно целе­съоб­разно средство за постигане на генералната цел – законосъобразното осъщест­­вяване на административните правоотношения. Налице е в случая пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно издаденото НП.

Тези съображения обосновават извода на съда, че от издаването на незаконосъобразното НП, отменено по съответния ред, за ищеца са настъпили претендираните имуществени вреди. От изложеното следва, че искът е доказан по своето основание. По отношение на претендираният с него размер, съдът счита, че от представените писмени доказателства- договор за правна защита и съдействие, два броя фактури в едно с два броя платежни нареждания, размерът на направените във връзка със съдебното обжалване на незаконосъобразния и впоследствие отменен административен акт са доказани и като такъв следва да бъде уважен. Настоящия съдебен състав счита за неоснователно възражението на ответника, че с оглед начисленият ДДС по двете посочени по – горе фактури е налице ползван данъчен кредит от ищеца, поради което претендираното обезщетение следва да се намали със съответните суми. На първо място е необходимо да се спомене, че това е производство по обезщетение, като разходите за адвокатската защита не са пряка и непосредствена последица от отмененото наказателно постановление. Поради това и иска е насочен към едно обособено имущество, фиск, пат­ри­мониум, въведени чрез изискването на чл.205 АПК – ответникът да е юриди­ческо лице, а не пряко срещу органа, издал незаконосъобразния акт, тъй като спе­цифичната цел, поставена тук е – да се получи обезвреда от деликта, но то­зи деликт не е “административен”, а граждански, тъй като са увредени опреде­ле­ни материални правоотношения на различните физически и юридически ли­ца, чиято трайна уредба като институти е на общото гражданско право. В случая твърдението е за накърняване имуществото на юридическото ли­це чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на определе­на сума па­ри по договор за правна помощ, който е съ­що институт на гражданското право. Такова увреждане е налице. Независимо от обстоятелството, дали ползва или не данъчен кредит от плащането на услугите, не са налице предпоставки да се приеме, че това увреждане на имуществото му не е настъпило. Още повече, че сумата платена като ДДС е била внесена в държавния бюджет от съответните издатели на първичните счетоводни документи. Правото на защита на гражданите е едно от основните конституционни права, което предполага задължение за държавата чрез законодателството и прилагането на законите да обезпечи ефективна възможност за гражданите да защитят нарушените си или застрашените си права пред съдебни органи или администрацията. Правото на гражданите и юридическите лица да организират защитата на правата си с използване помощта на адвокат, придобива особено значение тогава, когато за гражданина е необходимо при защитата му познаване на законите, съдебната практика, правната теория и съдебните и административните процедури. Затова изложената от ответника хипотеза, че в настоящият случай обезщетението следва да се припокрива само и единствено с направените разходи по посочената в издадените фактури данъчна основа, не намира правна опора и е в противоречие с посочените изисквания за обезвреда на вредите съобразно изискванията на чл.4 от ЗОДОВ. В тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщ­ност осъществяване и понасяне от Държавата в най- общ план на една граж­данс­ка, деликтна за нея отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти – физически или юридически лица, резултат от незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана при и или по по­вод на административна дейност, от собствения си патримониум чрез обособе­ното имущество на определените юридически лица. Процесуалния ред за разглеждане на тази обезвреда по чл.1 ал.2 от ЗОДОВ никога не може да изключи, про­ме­ни или стесни материалните предпоставки на този вид юридическа отговор­ност, тъй като се отнася само до способа /начина/ за реали­зи­рането им, т.е. той е само средство за ангажиране на отговорността. Още повече, че новелата на чл.203 ал.1  АПК използва същите термини, като в ал.2 самият Административнопроцесуален кодекс изрично сочи, че до­сежно “имуществената отговорност”, т.е. по отношение на материалните пред­пос­тавки приложим е само ЗОДОВ, който не стеснява полето и на приложение. Важно е в случая да се направи и още едно разграничение, базирано на форму­лираната от самия ищец претенция, а именно, че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата си молба, неговата претенция е за присъждане на обезвреда по чл.1 ЗОДОВ, а не за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по конкретно дело.

Ето защо с оглед на изложеното, съдът счита, че предявеният иск по чл.1 ал.1 от ЗОДОВ е основателен и следва да бъде уважен в предявеният размер, като ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди в размер на 13773.72 лева, касаещ направени разноски за адвокатско възнаграждение за две инстанции. Настоящият състав намира за основателно и направеното акцесорното искане за присъждане на лихви върху претендираната сума от датата на завеждане на исковата молба, поради което и следва да бъдат присъдени такива, в размер на законната лихва, считано от 08.09.2017година до окончателното им изплащане.

С оглед изхода на делото и на основание чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените и за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие и списък на разноските (на лист 39 от делото), видно от който ищецът е заплатил на  адв. Н. адвокатско възнаграждение съобразно изискванията на чл.8 ал.1 т.4 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1132.72 лева и държавна такса за образуване на делото в размер на 25,00лева., С оглед на изложеното, в полза на ищеца съдът следва да присъди съобразно нормата на чл.78 ал.1 от ГПК, вр. чл.144 от АПК направените по делото разноски общо в размер на 1156.72 лева. 

По изложените мотиви Съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА  Национална Агенция по приходите –гр.* да заплати на търговско дружество „*“ ООД с ЕИК****, седалище и адрес на управление гр.П., бул.“****“ №264, представлявано от управителя си М.Д.П.ЕГН********** обезще­те­ние в раз­мер на об­що 13773.72 /тринадесет хиляди седемстотин седемдесет и два лева и седемдесет и две стоники/, представ­ля­ващо обезвреда за причинените му имуществе­ни вре­ди за нап­­равените разходи за адвокатско въз­наг­раждение в съдебното произ­­водство по обжалване наказателно постановле­ние/НП/ №216058-F168571/02.09.2016г., издадено от Териториален Директор на ТД на НАП-П., поради от­мя­на­та му ка­то незаконо­съобразно с Решение №227 от 08.02.2017г. по АНД №6853/2016г. по опи­са на Районен съд – Пловдив, II н. със­тав, ведно със законната лихва върху посо­че­ната главница от 08.09.2017г до окончателното му изплащане.

ОСЪЖДА Национална Агенция по приходите-гр.* да заплати на  „*“ ООД с ЕИК****, седалище и адрес на управление гр.П., бул.“****“ №264, представлявано от управителя си М.Д.П.ЕГН********** сумата в размер на 1156.72 лв. /хиляда сто петдесет и шест лева и седемдесет и две стотинки/, представляваща направени по делото разноски.

Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14 дневен срок от съобщаването му на страните за неговото изготвяне по реда на АПК.

СЪДИЯ: