№ 16900
гр. София, 17.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря БИЛЯНА ЕМ. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20231110121967 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
и следващите.
Образувано е въз основа на искова молба, подадена от Г. А. Н., ЕГН **********,
постоянен адрес ., кв. „.“, бл. 519, вх. 2, ет. 6, ап. 36, съдебен адрес . (ищца),
действуваща чрез надлежно упълномощения процесуален представител адвокат Д. М..
Ищцата твърди, че на 28. 10. 2022 г. е сключила с ответника договор за кредит №
*********, по силата на който ответникът й предоставил сумата в размер на 2 500
лева. Освен другите си задължения по договора за кредит, съгласно чл. 9, ал. 1 от него
ищцата поела задължението да заплати на ответника и „такса за бързо разглеждане“
в размер на 855 лева и 36 стотинки, която заявява, че се равнява на 34 % от
главницата. Твърди, че клаузата е нищожна поради противоречие със закона (позовава
се на чл. 10а, ал. 1 и чл. 19, ал. 5 ЗПК), противоречие с добрите нрави (цели
допълнителна печалба без предоставянето на услуга) и неравноправност. Иска от съда
да прогласи нищожността на клаузата на чл. 9, ал. 1 от договора на основание чл. 10а,
чл. 19, във връзка с чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „.“ ООД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление . (ответно дружество), действуващо чрез
надлежно упълномощения процесуален представител юрисконсулт Г. Д. И.. Оспорва
предявения иск като неоснователен. Отрича атакуваната клауза да противоречи на
добрите нрави, във връзка с което се позовава на свободата на договарянето и заявява,
че дейността на финансовите институции се осъществява при регулаторен режим и
строг контрол. Обосновава, че нееквивалентността на престациите не противоречи на
добрите нрави. Отрича таксата да представлява скрита възнаградителна лихва.
Поддържа, че тя е за допълнителна услуга, поради което не следва да бъде отчитана
при изчисляването на годишния процент на разходите. Допълнителната услуга била
1
поискана от ищцата доброволно и е присъствала в предоставената й преддоговорна
информация. Иска от съда да отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Прави
евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена
държавна такса в необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания
на чл. 127 и чл. 128 ГПК, поради което е редовна, а предявения с нея иск е
процесуално допустими.
Ищцата предявява установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяването на нищожността на конкретна уговорка по договор за паричен заем. В
тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване твърдените
от нея пороци на клаузата на чл. 9, ал. 1 от договор за паричен заем № *********,
сключен 28. 10. 2022 г., които обуславят нищожността на клаузата. От друга страна, в
тежест на ответното дружество е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че клаузата на чл. 9, ал. 1 от договор за паричен заем № *********, сключен
28. 10. 2022 г.
От анализата на събраните в хода на съдебното дирене доказателствени
материали съдът приема за установена следната фактическа обстановка. На 28. 10.
2022 г. ищцата и ответното дружество сключили договор за кредит с номер ., по силата
на който ответното дружество предоставило на ищцата парична сума в размер на 2 500
лева, а ищцата поела задължението да му върне тази сума на 8 ежемесечни
погасителни вноски, като му заплати и фиксирана лихва в размер на 37, 33 % на
годишна основа. Наред с тези две основни задължения по договора за кредит ищцата
освен това поела и две допълнителни задължения. Първо, съгласно чл. 9, ал. 1 от
договора ищцата е декларирала желанието си да ползува услугата „Бързо
разглеждане“ на искането й за кредит съгласно общите условия към договора, във
връзка с което трябвало да заплати стойността й в размер на 855 лева и 36 стотинки.
Изпълнението на това задължение страните разсрочили съответно на погасителните
вноски по кредита, като дори предвидили, че стойността на тази услуга съразмерно се
добавяла във всяка една погасителна вноска. Второ, съгласно ал. 2 на същия текст
ищцата също така е декларирала и желанието си да ползува услугата „Динамично
плащане“, също описана в общите условия към договора за кредит, като трябвало да
заплати и нейната стойност в размер на 1 283 лева и 12 стотинки. Задължението за
заплащането и на тази услуга страните разсрочили и уговорили да бъде включено в
погасителните вноски по кредита. Така в крайна сметка ищцата трябвало да заплати
задължения на ответното дружество в размер на общо 5 000 лева и 96 стотинки. При
това положение страните посочили в текста на договора за кредит, че годишният
процент на разходите е 47,88 %.
При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до
следните правни изводи. Нито се твърди, нито има данни по делото при сключването
на договора за паричен заем ищцата да е действувала в качеството на едноличен
търговец или да е упражнявала друга професионална дейност. При това положение
следва да бъде прието, че тя има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1
от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В такъв
2
случай сключеният между страните договор съставлява договор за потребителски
кредит, за който се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит (ЗПК).
Този закон изисква в текста на договора да бъде посочен годишният процент на
разходите по кредита, който не може да превишава петкратния размер на законовата
лихва за неизпълнение на парични задължения, определена от Министерския съвет
(чл. 11, ал. 1, т. 10 във връзка с чл. 19, ал. 4 ЗПК). Годишният процент на разходите по
кредита според определението на чл. 19, ал. 1 ЗПК се изразява в общите разходи по
кредита настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ на свой
ред се съдържа в пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК и според нея това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В дадения случай страните са уговорили две
допълнителни услуги – „бързо разглеждане“ и „динамично плащане“. Поради
процесуалната пасивност на страните по делото не бяха представени като
доказателство общите условия към договора за потребителски кредит и съответно
съдът не може да прецени в какво точно се изразяват тези допълнителни услуги.
Въпреки това текстът на самия договор съдържа достатъчно косвен данни, които
мотивират първостепенния съд да не се доверява на декларираното от ищцата желание
да ползува тези две допълнителни услуги. Става въпрос за обстоятелството, че двете
цената на тези две услуги е разсрочена успоредно на вноските за главница и
възнаградителна лихва и дори е включена от страните в тези погасителни вноски.
Съобразявайки също така икономическата неравнопоставеност на страните,
първоинстанционният съд приема, че ползуването на въпросните две допълнителни
услуги всъщност е било задължително условие, поставено от ответното дружество като
икономически по-силна страна на ищцата като икономически по-слаба страна за
отпускането на потребителския кредит. Ето защо първостепенният съд приема, че
цената на допълнителните услуги „бързо разглеждане“ и „динамично плащане“, в
каквото и да се изразяват те, следва да бъде отнесена към общия разход по кредита
съгласно цитираната по-горе легална дефиниция. Допълнителна подкрепа
първоинстанционният съд открива и в решението на Съда на Европейския съюз по
дело С-714/22, според което „разходите за допълнителни услуги, които са уговорени
към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит
или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит“.
3
Цената на тези две услуги е в размер на общо 2 138 лева и 48 стотинки, което
съставлява 85, 54 % от главницата по договора за кредит в размер на 2 500 лева. За
достигането на този извод не са необходими специални знания из областта на науката,
техниката или занаятите. Общите математически знания на всеки човек със завършено
средно образование са достатъчни. Съобразявайки наред с това, че срокът за
заплащането на тази цена на двете услуги е по-кратък от една година, както и че към
разходите по кредита трябва да бъде добавено също така и възнаградителната лихва,
първостепенният съд стига до обоснования извод, че годишният процент на разходите,
посочен от страните в договора за потребителски кредит, е неверен. Пропускът на
страните да посочат действителния размер и начина на формирането на годишния
процент на разходите в договора за потребителски кредит обуславя
недействителността му на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Смисълът на изискването в договора за потребителски кредит да бъде посочен тъкмо
действителният годишен процент на разходите и начина на формирането му произтича
от правото на потребителя да може да прецени правилно икономическите последици
от сключването на договора, както и да може да направи адекватно сравнение с
предложения за сключването на други договори за потребителски кредит (така че да
може евентуално да „рефинансира“ кредита). В сходен смисъл е трайната съдебна
практика на почитаемия Софийски градски съд (решение № 3609 от 04. 07. 2023 г. на
СГС, II – А въззивен състав, по в. гр. дело № 8049/2022 г.; решение № 4456 от 11. 08.
2023 г. на СГС, II – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 1898/2022 г.; решение № 4304
от 02. 08. 2023 г. на СГС, IV – Е въззивен състав, по в. гр. дело № 8430/2022 г.;
решение № 4067 от 20. 07. 2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр. дело №
9689/2022 г.; решение № 4058 от 20.07.2023 г. на СГС, II – В въззивен състав, по в. гр.
дело № 7753/2022 г.; решение № 3868 от 13. 07. 2023 г. на СГС, II – Б въвззивен състав,
по в. гр. дело № 62/2023 г.; решение № 3480 от 06. 07. 2023 г. на СГС, II – Д въззивен
състав, по в. гр. дело № 9659/2022 г.; решение № 2449 от 16. 05. 2023 г. на СГС, IV – А
въззивен състав по в. гр. дело № 87/2022 г.; решение № 1407 от 22. 03. 2023 г. на СГС,
IV – Д въззивен състав, по в. гр. дело № 1167/2022 г.). При това положение целият
договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, но
поради ограниченията на диспозитивното начало първостепенният съд следва да
прогласи нищожността само на чл. 9, ал. 1 от него. Излишно е да бъдат обсъждани и
останалите доводи на ищцата за нищожност на атакуваната уговорка.
По изложените съображения първоинстанционният съд намира, че следва да
уважи предявения иск.
Разноски. При този изход на спора право на разноски има само ищцата.
Сторените от нея разноски се изразяват в заплатената държавна такса в размер на 80
лева. От представения договор за правна защита и съдействие е видно, че едноличното
адвокатско дружество „Д. М.“ е осъществявало безвъзмездна правна помощ в полза на
ищцата като материално затруднено, поради което ответното дружество следва да бъде
осъдено да му заплати възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата. Това възнаграждение се присъжда винаги в нормативноустановения
минимален размер, поради което възражението на ответното дружество по чл. 78, ал. 5
ГПК е ирелевантно. Предявеният иск за установяване на частична недействителност е
неоценяем (определение № 449, постановено на 29. 07. 2015 г. по т. дело № 1596 по
описа на ВКС, I т. о., за 2015 г.), поради което минималният размер на дължимото
адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (Наредбата) възлиза на 1 000 лева. Доколкото са
4
представени доказателства за регистрирането на адвокатското дружество по ЗДДС,
съдът следва да присъди адвокатското възнаграждение с ДДС на основание пар. 2а от
Допълнителните разпоредби към Наредбата, тоест общо 1 200 лева.
Мотивиран от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите в отношенията между ищцата Г. А. Н., ЕГН **********,
постоянен адрес ., кв. „.“, бл. 519, вх. 2, ет. 6, ап. 36, и ответното дружество „.“ ООД,
ЕИК ., седалище и адрес на управление ., че уговорката на чл. 9, ал. 1 от договор за
кредит с номер . с дата на сключване 28. 10. 2022 г, е нищожна.
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., да заплати в полза на ищцата Г. А. Н., ЕГН **********, постоянен адрес
., кв. „.“, бл. 519, вх. 2, ет. 6, ап. 36, сумата 80 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ ООД, ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., да заплати в полза на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАТ ., адрес на упражняване на дейността ., сумата 1 200 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за безвъзмездна правна помощ с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5