№ 2700
гр. София, 07.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елена Иванова
Членове:Златка Чолева
Розалина Г. Ботева
при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова
като разгледа докладваното от Розалина Г. Ботева Въззивно гражданско дело
№ 20221100503127 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК.
С решение № 20005543/ 19.1.2022г., постановено по гр. дело 24986/ 2021г. по
описа на Софийския районен съд, 40 състав, е отхвърлен предявеният от Х. Е. против
М. на П. иск за установяване, че Х. Е. е лице с български произход.
Недоволен от така постановеното решение е останала ищцата в
първоинстанционното производство, която го обжалва с доводи за нарушения на
материалния закон и неправилност на решението. Същата навежда доводи, че макар и
да е напуснал България за двумесечна възраст, нейният баща винаги се е
самоопределял като българин. Навежда доводи, че с оглед възрастта му към момента
на решението за напускане на България, същото не е осъзнато, като същият е нямал
дееспособността да се самоопредели по какъвто и да е начин. Въззивницата сочи, че тя
самата също се самоопределя като българка. В жалбата са развити съображения, че
съгласно § 2, т. 1 ДР на ЗБГ, лице от български произход е лице, на което поне единият
от родителите е българин. Понятието българин, с оглед конституционната уредба на
основните начала в държавата, не може да се тълкува с оглед на неговото етническо
съдържание, а с оглед правното му съдържание- правната и политическата връзка
между едно лице и държавата Република България, т.е. българско гражданство.
Развити са съображения, че тълкуването на понятието българин не следва да се
извършва с оглед неговия етнически характер. Въззивницата изразява несъгласие с
1
извода на първоинстанционния съд, че искът е неоснователен, защото по делото не е
доказано, че бащата на въззивницата е лице с българско самосъзнание, като по този
начин неправилно е приел, че понятието българин не притежава юридическо
съдържание във връзка с гражданството, а само етническо съдържание.
В срока и реда по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Министерство на П., с който по подробно изложени съображения,
оспорва същата и прави искане решението да бъде потвърдено.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск, с
правно основание чл. 2 Закон за българите, живеещи извън Република България
(ЗБЖИРБ), за установяване, че Х. Е. е лице с български произход.
Ищцата в първоинстанционното производство извежда субективните си права
при твърдения, че е родена на ******* в С., Република Турция. Същата е навела
твърдения, че същата се самоопределя като българка, тъй като нейният баща, Т..Р.А., е
роден на ******* в с. Руец, общ. Търговище, за което е съставен Акт за раждане № 60/
1936г. В исковата молба са наведени твърдения, че когато е бил на 2- месечна възраст,
баща , заедно със семейството си, се е изселил в Република Турция, за което е издаден
изселнически лист № 2481. Посочено е, че предвид възрастта си към момента на
изселването, съшият не е направил осъзнат избор да се изсели от България.
В срока и реда по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Министерство на П., в който се изразява становище за неоснователност на
иска. В отговора са релевирани възражения, че Т..Р.А. и Т.Р. не са имена на едно и
също лице. Развити са съображения, че българският произход, по см. на чл. 2 ЗБГ, има
етническо значение и лицата, родени с различна от българската народност, нямат
български произход.
По делото не е спорно, а и се установява от събраните доказателства, че ищцата
в първоинстанционното производство е родена на ******* в Република Турция. Видно
от представения препис извлечение от семейния регистър, издаден в община
Тепебашъ, Република Турция, нейн баща е лицето Т.Р. Ерсен, роден на ******* в гр.
Търговище. Същият е приет за турски гражданин като изселник, съгласно Закон за
регистрацията № 2510 и Решение на Министерски съвет № 2/ 5254 от 31.08.1936г.,
като другото име на лицето е Т..Р.А..
Пред настоящата инстанция спорът е пренесен за разрешаване на релевантният
към предмета на делото въпрос първоначалната ищца е ли е лице с български
произход. Легална дефиниция на понятието лице с български произход е дадена в
разпоредбата на § 2, т. 1 ДР на Закон за българското гражданство (ЗБГ), според която
2
"лице от български произход" е лице, на което поне единият възходящ е българин и
тази на чл. 2, т. 1 ЗБЖИРБ, според която българин, живеещ извън Република България,
съгласно този закон е лице, което има поне един възходящ от български произход.
Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че в
понятието “българин”, употребено в & 2 ДР на ЗБГ законодателят не е включил и
българското гражданство на възходящия. В ЗБГ няма идентитет между понятията
“българин” и “българско гражданство”. В т.см. са разрешенията, дадени в решение №
3444 от 5.03.2020г. на ВАС по адм. дело № 9476/ 2018 г., III о., решение № 6484 от
31.05.2021 г. на ВАС по адм.д. № 11520/2020г., III о., съгласно които в ЗБГ липсва
идентитет между понятията "българин" и "български гражданин". “Български
гражданин" и "лице от български произход" са две отделни, самостоятелни, различни
по смисъл и съдържание понятия, видно и от термините, използвани в чл. 25, ал. 1 и чл.
25, ал. 2 от Конституцията. Понятието българин е по- широко от това “български
гражданин”. Изложеното обуславя извод, че правнозначимият юридически факт от
значение за придобиване на българско гражданство е българският произход. В т.см. са
неоснователни доводите във въззивната жалба, че в случая релевантно е
обстоятелството, че дали бащата на първоначалната ищца е лице с български произход.
В настоящия случай не се установява бащата на ищцата в първоинстанционното
производство да е бил лице с български произход. Конкретиката на случая сочи, че в
Акт за раждане № 60/ 1936г., издаден от Регистъра на ражданията в Руенска община,
Търговищка околия, е отбелязано, че родителите му са български поданици от турски
произход и същият се е изселил със семейството си, когато е бил на два месеца. Както
се посочи, “български гражданин" и "лице от български произход" са две отделни,
самостоятелни, различни по смисъл и съдържание понятия. Лице от български
произход по см. на § 2, т. 1 ДР на ЗБГ е лице, на което някой от възходящите е лице с
българин по етнос и самосъзнание. Бащата на първоначалната ищца, макар и роден на
територията на България е напуснал страната със семейството си на възраст два
месеца. Предвид възрастта му, той не е могъл да изгради връзка с българската
държава. Напротив, установява се, че след пристигането си в Република Турция,
същият е получил турско гражданство. Обстоятелството, че е роден на територията на
България не е достатъчно, за да бъде изведен извода, че същият е лице с български
произход. Той е прекъснал връзката си с българската държава на двумесечна възраст и
целият му съзнателен живот е преминал в Република Турция. По делото не са
представени доказателства, че същият и е изградил връзка с българската държава и се е
самоопределил като българин. Представената от първоначалната ищца декларация,, че
е лице с български произход, не се подкрепя от нито друго доказателство.
Във връзка с довода във въззивната жалба, следва да се посочи и, че бащата на
въззивницата не е лице с българско гражданство. Съгласно чл. 54 Конституцията на
Българското царство, приета на 16.04.1879г., всички родени в България, които не са
3
приели друго поданство, са поданици на Българското Царство. Съгласно действащия
към 1936г. чл. 5 Закон за българското поданство, обн. ДВ бр. 3/ 05.01.1904г., български
поданик по рождение е всяко лице, което е родено в България или чужбина от
българин. По силата на чл. 1 от закона не се прави каквото и да било ограничение при
получаването на българско поданство, основано на етнически или верски произход.
Този закон действа до 1940г., когато е приет Закон за българското поданство (утвърден
с царски указ № 275, публикуван в Държавен вестник, бр. 288/20.ХII.1940г.). Новият
Закон за българското поданство регламентира условията за придобиване или лишаване
от българско поданство, като внася съществено нов елемент при производството на
лишаване от поданство- поданството се счита за загубено при изселване от страната и
този акт влиза в сила в момента на напускането на държавната територия. Съгласно чл.
15 от посочения закон, българско поданик от небългарски произход, който се изсели от
Царството. губи българско поданство с факта на изселването. В чл. 66 от закона е
придадено обратно действие на разпоредбата на чл. 15 от с.з. и е прието, че тя важи и
по отношение на лицата, които са се изселили преди влизане в сила на настоящия
закон, т.е. преди 1940г. Конкретиката на случая сочи, че бащата на първоначалната
ищца се е изслелил в Република Турция през 1936г. и е приет за турски гражданин,
като същият е лице с небългарски произход, то същият е загубил българското си
поданство. Настояият състав споделя извода на първоинстанционният съд, че по
смисъла на Закона за българското поданство от 1940г., понятието произход е
идентично с народност, като аргумент за това е идентичността на разпоредбата чл. 15
ЗБП (отм.) с тази на чл. 6 ЗБГ (обн. ДВ бр. 70/ 1948г.), която предвижда загуба на
българско гражданство при изселване на лица с небългарска народност. Видно от Акта
за раждане, родителите на бащата на първоначалната ищца са с небългарска (турска)
народност и за съда не съществува основание да приеме нещо различно по отношение
на последния. Изложеното обуславя извод, че по отношение на ищцата в
първоинстанционното производство не може да се приеме, че е българка, живееща
извън Република България, респ. не са налице основанията по чл. 2 ЗБЖИРБ и § 2 ДР
на ЗБГ за признаване на български произход.
Първоинстанционният съд е достигнал до същия извод, което обуславя извод за
неоснователност на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение.
С оглед този изход на делото, на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20005543/ 19.1.2022г., постановено по гр.
4
дело 24986/ 2021г. по описа на Софийския районен съд, 40 състав.
ОСЪЖДА Х. Е., родена ******* в С. Република Турция, граждански №
*******, документ за самоличност *******, издаден на 18.12.2019г. от Ескишехир,
Република Турция да плати на Министерство на П., гр. София, ул. “******* сумата 100
лева (сто лева), представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред
въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в месечен срок от връчването му пред
Върховния касационен съд, при наличие на основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5