№ 40
гр. Пловдив, 30.01.2023 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно частно
търговско дело № 20235001000002 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал.1 от ГПК .
Образувано е по частна жалба на „Д.З.“АД-гр.С. с ЕИК **********,подадена чрез
юрисконсулт В.Т.,против определение №260146 от 03.11.2022 г.,постановено по т.д.
№135/2019 г. по описа на Окръжен съд-С.З.,с което дружеството е осъдено да заплати в
полза на съдебната власт,по бюджетната сметка на Окръжен съд-Х.,общата сума от 1800
лв.,от които:1200 лв.-държавна такса за първоинстанционното разглеждане на т.д.
№135/2019 г. на ХОС и сумата 600 лв.-дължима държавна такса за въззивното разглеждане
на делото по въззивна жалба от К. М.,подадена по т.д.№88/2021 г. на ПАС.
В частната жалба е изложено становището,че обжалваното определение е
недопустимо и неправилно.Твърдяната недопустимост на определението частният
жалбоподател обосновава с аргумента,че ГПК не урежда процесуален способ,по който
влязло в сила въззивно решение да може да бъде ревизирано от първоинстанционния
съд,дори и в частта за разноските.Изложени са и доводи,че ОС-Х. неправилно основава
определението си на чл.77 от ГПК,като в тази насока частният жалбоподател смята,че
посочената разпоредба адресира единствено и само разноските,за които страната е останала
задължена и които са били надлежно възложени в хода на висящото съдебно
производство,като например такива за депозит за експертизи,призоваване на свидетел и
т.н.,но страната не ги е заплатила до приключване на производството.Твърди,че в случая до
приключване на съдебното производство във всички инстанции,дружеството не е останало
задължено за разноските,за които е осъдено с обжалваното определение,а е задължено за
плащането им едва с постановяване на същото определение.Според дружеството-частен
1
жалбоподател,разпоредбата на чл.77 от ГПК адресира принудително събиране на вече
възложени,но незаплатени съдебни разноски.
В частната жалба е изложен и довода,че съдът неправилно е основал определението
си и на чл.248 от ГПК,тъй като тази разпоредба не допуска /според частния жалбоподател/
служебно иницииране на производство за изменение на решението в частта за разноските,а
и в случая бил изтекъл преклузивният месечен срок,в който това може да бъде сторено.
Предвид горните съображения,дружеството-частен жалбоподател е поискало да бъде
обезсилено обжалваното определение като недопустимо или да бъде отменено като
неправилно.Наред с това моли да му бъдат присъдени разноските по настоящото
производство,представляващи платена държавна такса в размер на 15 лв. и юрисконсултско
възнаграждение,определено по реда на чл.7,ал.2,т.1-т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения във вр. с чл.78,ал.8 от ГПК.
Препис от частната жалба е връчен редовно на З. А. З. и К. П. М.-ищци по т.д.
№135/2019 г. по описа на ОС-Х..От същите,чрез общия им пълномощник-адв. Г. Г.,е
подаден писмен отговор на частната жалба,в който е изразено становище,че същата е
неоснователна,а обжалваното с нея определение е допустимо и правилно.С оглед на това е
поискано частната жалба да се отхвърли като неоснователна.Изложено е и становището за
неоснователност на искането на частния жалбоподател за присъждането на разноски за
настоящото производство,като се поддържа аргумента,че дори и частната жалба да бъде
уважена,разноски не следва да се възлагат в тежест на ищците,тъй като те не са станали
причина за водене на настоящото производство.От своя страна ищците,в случай,че
въззивният съд отхвърли жалбата и прецени,че възлагане на разноски се дължи,молят да
бъде осъден жалбоподателя да им заплати разноски по реда на чл.38,ал.2 във вр. с ал.1 от
Закона за адвокатурата.
Препис от частната жалба е връчен редовно и на И. С. И.-трето лице-помагач на
страната на ответника в производството по т.д.№135/2019 г. на ОС-Х.,но в законния
едноседмичен срок от посоченото лице не е подаден писмен отговор и не е изразено
становище по частната жалба.
Пловдивският апелативен съд провери допустимостта на частната жалба,както и
допустимостта и законосъобразността на обжалвания акт във връзка с оплакванията на
частния жалбоподител,прецени обстоятелствата по делото и намери за установено следното:
Частната жалба е редовна,подадена е в законния едноседмичен срок по чл.275,ал.1
ГПК от процесуално легитимирана страна,имаща правен интерес да обжалва конкретното
определение,а и самото определение е акт на съда,подлежащ на инстанционен контрол.С
оглед на това частната жалба е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
С обжалваното определение №260146 от 03.11.2022 г.,постановено по т.д.№135/2019
г. по описа на Окръжен съд-Х.,е осъден ответника по делото „Д.З.“АД-гр.С. с ЕИК
2
********** да заплати в полза на съдебната власт,по бюджетната сметка на Окръжен съд-
Х.,общо сумата от 1800 лв.,от които:1200 лв.-държавна такса за първоинстанционното
разглеждане на т.д.№135/2019 г. на ХОС и сумата 600 лв.-дължима държавна такса за
въззивното разглеждане на делото по въззивна жалба от К. М.,подадена по т.д.№88/2021 г.
на ПАС.
Както става видно от мотивите на определението,ОС-Х. е констатирал,че с влязло в
сила решение №260133/11.05.2021 г.,постановено по въззивно т.д.№88/2021 г.,Апелативен
съд-Пловдив е отменил частично решение №260019 от 13.10.2020 г.,постановено по т.д.
№135/2019 г. по описа на ОС-Х.,като ответникът „Д.З.“АД-С. е бил осъден да заплати на
ищцата К. П. М. още 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди,ведно със законните
лихви,но въззивният съд е пропуснал да се произнесе с решението си относно възлагането
на държавната такса за първоинстанционното производство върху присъдения
допълнително размер на обезщетението,както и относно невнесена от въззивницата М.
/поради освобождаването й по чл.83,ал.2 от ГПК/,но дължима ДТ за въззивното
производство.В тази връзка ОС-Х. е приел,че следва да се произнесе по реда на чл.77 във вр.
с чл.248 от ГПК по въпроса за дължимата ДТ върху допълнително присъденото
обезщетение.Отчел е в тази насока,че ищцата е освободена от заплащането на ДТ на
основание чл.83,ал.2 от ГПК и затова дължимата ДТ следва да бъде възложена в тежест на
ответника на основание чл.78,ал.6 от ГПК.Относно размера на ДТ е прието в обжалваното
определение,че ответникът следва да бъде осъден да заплати допълнително 1200 лв. ДТ за
разглеждането на делото в първоинстанционния съд,представляваща разликата между
възложената от ХОС държавна такса върху сумата от 120 000 лв. /присъдено с решението на
първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди/ и ДТ върху допълнително
присъдените с решението на АС-Пловдив 30 000 лв. обезщетение.Наред с това ОС-Х. е
счел,че ответникът,на основание чл.78,ал.6 от ГПК следва да бъде осъден да заплати в полза
на съдебната власт,по бюджетната сметка на ОС-Х.,и държавна такса в размер на 600 лв. за
въззивното разглеждане на делото в Апелативен съд-Пловдив.Така,като краен резултат,в
обжалваното определение е прието,че ответникът следва да бъде осъден да заплати общо
държавна такса в размер на 1800 лв.
Размерът на присъдената в полза на съдебната власт,по бюджетната сметка на ОС-
Х.,държавна такса е правилно определен и в тази насока не се съдържат възражения в
частната жалба.Частният жалбоподател е изложил възражения срещу допустимостта на
определението,считайки че с него първоинстанционният съд,без да има правомощия за
това,е ревизирал влязло в сила решение на въззивния съд в частта за разноските,а също е
изложил и възражения за правилността на обжалваното определение с аргументи,че съдът
неправилно е основал същото на чл.77 и чл.248 от ГПК.В тази връзка жалбоподателят
поддържа,че разпоредбата на чл.77 от ГПК адресира принудително събиране на вече
възложени в хода на делото,но незаплатени съдебни разноски,каквито разноски в случая
няма,а разпоредбата на чл.248 от ГПК не позволява служебно иницииране на производство
за изменение на решението в частта за разноските,а и в случая преклузивният месечен срок
3
за изменение на решението в тази му част бил изтекъл далеч преди постановяване на
определението.
Настоящият състав счита за неоснователни поддържаните в частната жалба
аргументи срещу обжалваното определение.Практически,с това определение
първоинстанционният съд се е произнесъл служебно по възлагането на държавна
такса,която въззивният съд изобщо е пропуснал да определи и възложи на съответно
задължената страна в хода на въззивното производство,респ. с въззивното решение,но която
такса несъмнено е дължима.Постановеното осъждане за заплащането й е осъществено след
приключване на делото с влязло в сила решение,при което положение не е недопустимо
осъдителния акт за таксата да бъде постановен от първоинстанционния съд,тъй като се касае
за държавна такса в полза на общия за съдилищата бюджет на съдебната власт.Наред с
това,обжалваното определение е постановено в съответствие с трайната практика на
ВКС,която се споделя и от настоящия състав и според която,когато страна остане задължена
за разноски по делото,каквато е и държавната такса,съдът,на основание чл.77 ГПК,не само
има право,но е и длъжен да ги събере принудително от задължената по тях страна,което във
времево отношение може да стане,както по време на разрешаване на спора по делото,така и
след приключване на делото в рамките на давностния срок,без да е обвързан с преклузивния
срок по чл.248 от ГПК.Правоотношението между страната и съда във връзка с дължимостта
на разноските по съдебното производство е процесуално правно,на власт и подчинение и
съдът служебно постановява принудителното събиране на разноските по реда на чл.77 от
ГПК,включително и след приключване на делото /в този смисъл са:определение №171 от
13.04.2018 г. на ВКС по ч.т.д.№690/2018 г.,I т.о.,ТК;определение №67 от 19.03.2015 г. на
ВКС по ч.гр.д.№385/2015 г.,II г.о.,ГК;определение №222 от 18.04.2017 г. на ВКС по ч.т.д.
№813/2017 г.,II т.о.,ТК;определение №104 от 09.02.105 г. на ВКС по ч.т.д.№112/2015 г.,I
т.о.,ТК и др./В случая,с обжалваното определение е направено точно това-в рамките на
давностния срок за принудително събиране на конкретното публично правно вземане
/държавна такса/,съдът е постановил акт за принудителното му събиране и плащането на
вземането е възложено в тежест на задължената за това страна,която в конкретния случай
се явява ответникът по делото на основание чл.78,ал.6 от ГПК предвид освобождаването на
ищцата от заплащането на държавна такса на основание чл.83,ал.2 от ГПК.Размерът на
самата държавна такса,която ответникът е осъден да заплати с обжалваното определение,е
правилно определен,както по-горе се посочи,като той е начислен върху допълнително
присъдения на ищцата от въззивната инстанция размер на обезщетението за неимуществени
вреди,върху който размер /30 000 лв./ допълнително дължимата за първоинстанционното
производство държавна такса възлиза на сумата от 1200 лв. /4 % върху посочения размер на
обезщенението/,а за производството пред въззивната инстанция-на сумата от 600 лв. /2 %
върху същия размер на обезщетението/,или общо 1800 лв.
Предвид горните съображения настоящият съд счита за неоснователна разгледаната
частна жалба,а обжалваното с нея определение намира за правилно и като такова същото
следва да бъде потвърдено.
4
Относно исканията на страните за присъждането на разноски за настоящото
производство:
Предвид неоснователността на частната жалба,разноски на частния жалбоподател не
се дължат,а такива не следва да се присъждат и на ответниците по частната жалба К. М. и З.
З.,тъй като няма данни за реално извършени от тях разноски за настоящото производство.В
подадения от тях писмен отговор на частната жалба е заявено искане в тяхна полза да се
присъдят разноски по реда на чл.38,ал.2 във вр. с ал.1 от ЗАдв.,но поначало на това
основание разноски в полза на дадена страна по съдебно дело не се присъждат.Разпоредбата
има предвид присъждането на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат,осъществил
безплатна правна защита спрямо страна по делото на основание някои от хипотезите по
чл.38,ал.1 от ЗАдв.,но в случая няма искане в полза на самия адвокат,чрез който е подаден
отговора на частната жалба,да бъде присъдено адв. възнаграждение,а дори и да имаше
такова искане,то липсват доказателства за уговорена безплатна адвокатска защита от същия
адвокат спрямо К. М. и З. З. на основание чл.38,ал.1 от Закона за адвокатурата в
производството по процесната частна жалба.
Мотивиран от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение №260146 от 03.11.2022 г.,постановено по т.д.
№135/2019 г. по описа на Окръжен съд-С.З.,с което „Д.З.“АД-гр.С. с ЕИК ********** е
осъдено да заплати в полза на съдебната власт,по бюджетната сметка на Окръжен съд-
Х.,общата сума от 1800 лв.,от които:1200 лв.-държавна такса за първоинстанционното
разглеждане на т.д.№135/2019 г. на ХОС и сумата 600 лв.-дължима държавна такса за
въззивното разглеждане на делото по въззивна жалба от К. М.,подадена по т.д.№88/2021 г.
на ПАС.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок
от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5