№ 19407
гр. София, 28.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20251110122078 по описа за 2025 година
Предявени са от ищеца Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес .........., чрез адв. М. Д.,
със съдебен адрес гр. ........... обективно и субективно и обективно съединени
установителни искове, както следва:
срещу ответника „............. АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на
управление: гр. ..............., представлявано от ............., установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 и
т.20 ЗПК, чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 19 ЗПК; чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4
ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за
паричен заем 4564498 от 15.08.2022 г., сключен между ищеца Ф. Г. Г. и ответника
„............. АД поради противоречие със закона, евентуално поради заобикаляне на
закона и евентуално поради противоречие с добрите нрави, а при условията на
евентуалност ако не бъде уважен първия иск, установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД и чл. 143 ЗЗП за прогласяване
нищожността в условията на евентуалност за прогласяване нищожността на
отделни клаузи от Договора клаузата на чл. 4 от договора, предвиждаща
предоставянето на обезпечение по Договора за заем след сключването му и
клаузата на чл. 2, т. 8 от договора, в която е посочен размера на ГПР и начина на
изчисляването му, поради противоречие със закона, заобикаляне на закона и
добрите нрави, както и като неравноправни клаузи, и кумулативно предявен
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за заплащане на
сумата 5,00 лева, предявен като частичен от 50,00 лв., представляваща платена
без основание сума по нищожния договор за заем, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба -15.04.2025 г. до окончателното плащане.
срещу ответника „...........“ ЕООД, ЕИК ........... със седалище и адрес на
управление: гр. .............., представлявано от .............. установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗЗД,
чл. 26, ал.1, пр. 3 и чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на
1
Договор за предоставяне на гаранция № 4564498 от 15.08.2022 г. поради
противоречие с добрите нрави и липса на основание, а при условията на
евентуалност установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД и чл.
143 ЗЗП за прогласяване нищожността на отделна клауза – чл. 3, ал. 1 от
договора за предоставяне на гаранция, предвиждащо заплащането на
възнаграждение по гаранционната сделка, поради противоречие с добрите нрави
и поради това, че е неравноправна.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че с
ответника „............. АД сключили Договор за паричен заем № 4564498 от 15.08.2022 г.
за сумата от 600 лв., при фиксиран лихвен процент 35,00 %, Годишен процент на
разходите – 40,71 %, за срок от 26 седмици и подлежащ на връщане на 13 двуседмични
вноски, всяка от които в размер на 50,62 лв. В чл. 2, т. 7 от договора била посочена
обща сума за връщане в размер на 658,06 лв. Сочи, че съгласно чл. 4 от договора
ищецът се задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на Заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица, които
да отговарят на определени условия, банкова гаранция или одобрено от заемодателя
дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Ищецът твърди, че на
същия ден и час и на същото място бил сключен Договор за предоставяне на гаранция
№ 4564498 от 15.08.2022 г., сключен между „...........“ ЕООД, в качеството на гарант и
ищеца, в качеството му на потребител. Предмет на посочения договор твърди, че е
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
Договора за паричен заем срещу възнаграждение в размер на 290,94 лв., платимо в
полза на „............. АД на 13 двуседмични вноски в размер на 22,38 лв. всяка.
Прибавяйки възнаграждението по гаранционната сделка общия размер на
задължението по погасителния план бил 949 лв. Оспорва договора за заем като
недействителен. На първо място сочи, че при сключването на договора не са спазени
изискванията на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, доколкото възнаграждението по
гаранционната сделка, което е условие за сключване на заема, следва да намери
отражение при изчисляването на ГПР по кредита, което не е било сторено.
Следователно в договора за заем е посочен неверен ГПР, който не съответства на
действително приложения такъв в кредитното правоотношение и за потребителя не е
било ясно каква сума следва да върне по договора. Същевременно счита, че с
въвеждането на задължение за обезпечаване на заема, чрез възмездна гаранционна
сделка, възнаграждението по което следва да намери отражение при изчисляването на
ГПР, заемодателят цели да заобиколи забраната в чл. 19, ал. 2 ГПК, поради което
договорът е нищожен и поради заобикаляне на закона. Излага също така, че договорът
е сключен в противоречие с принципите на добросъвестността, справедливостта и
еквивалентност на насрещните престации. Доколкото договорът за предоставяне на
гаранция е акцесорен към основния Договор за заем, оспорва и него като нищожен на
същите основание, а в допълнение твърди, че същият е лишен от основание. Атакува
се и клаузата на договора за гаранция, предвиждаща заплащането на възнаграждение,
поради неравноправния й характер. Ищецът твърди, че по процесния договор за заем е
заплатил сума в общ размер на 650 лв., поради което и предвид нищожността на
договора, платената сума над дължимата главница по договора подлежи на връщане,
поради което претендира част от нея, а именно сумата от 5 лв. При тези твърдения
моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „............. АД. Ответникът оспорва предявения иск като недопустим при
твърдения, че за ищеца липсва правен интерес от предявяването му. Оспорва иска и
като неоснователен. Сочи, че заемът бил погасен предсрочно, поради което
възнаградителната лихва била редуцирана на 12,91 лв. и именно такава сума била
2
заплатена от ищеца. Развива подробни съображения в насока, че договорът за кредит е
сключен при спазване на нормативните изисквания. Излага, че евентуалната
нищожност на клаузата регламентираща размера на ГПР, не води до нищожност на
целия договор. Подробно аргументира, че възнаградителната лихва съответства на
изискванията на ЗПК. Сочи, че размерът на ГПР включва всички разходи по кредита в
съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че предоставянето на обезпечение не е
задължително условие за отпускане на заемната сума. Излага, че разходите за
обезпечаване на вземането са изключени от разходите по кредита, т.к. не били
известни на заемодателя към момента на сключване на договора. Подробно излага, че
ищецът е имал възможност да предостави и друг вид обезпечение, включително и
безвъзмездно поръчителство. Твърди, че преди сключване на договора е предоставил
цялата необходима и изискуема информация. Оспорва да е нищожна клаузата за
предоставяне на обезпечение, доколкото обезпечаването на кредита е допустимо,
законно и е присъщ белег на договора за кредит, като единственото задължение на
кредитора е да предостави информация за обезпечението в СЕФ и в договора. Моли
съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „...........“ ЕООД. Ответникът оспорва предявения иск като недопустим и
неоснователен. Аргументира подробно, че за ищеца липсва правен интерес от
предявяването на установителен иск, т.к. разполагал с по-засилена защита. Подробно
излага, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен при спазване на
нормативните изисквания. Развива съображения в насока, че уговореното
възнаграждение е дължимо срещу поетото задължение за обезпечаване на кредита.
Излага, че ищецът е имал възможност да предостави и друг вид обезпечение. Сочи, че
клаузите в договора са ясни и разбираеми, както и че ищецът е могъл да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Моли съда да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което съдът с доклада по делото е отделил
като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между ищеца Ф. Г.
Г. и ответника „............. АД е сключен Договор за паричен заем 4564498 от 15.08.2022
г. за сумата от 600 лв., с годишен лихвен процент от 35 %, ГПР от 40,71 %, със срок на
връщане 26 седмици, или 13 двуседмични погасителни вноски.
Видно от приложения по делото договор за паричен заем общата сума за
връщане от кредитополучателя е в размер на 658,06 лв.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000
лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „............. АД; да нямат
неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към
БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да подпишат договор
за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите суми по
договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията
3
по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
Договор за предоставяне на гаранция № 4564498/15.08.2022 г., че задълженията по
договора за заем са обезпечени с поръчителството на ответника „...........“ ЕООД, за
което е уговорено възнаграждение, платимо от кредитополучателя в полза на гаранта в
размер на 290,94 лв.
По делото е представен и погасителен план към договора за кредит, видно от
който кредитополучателят освен вноската за главница и лихва по кредита, дължи и 13
вноски по договора за гаранция в размер на по 73 лв.
Видно от приложената Справка за плащания по договора за кредит, представена
от ответника „............. АД, ищецът е направил плащания за погасяването на кредита в
общ размер на 612,91 лв., а съобразно представената от ответника „...........“ ЕООД
ищецът е погасил и 64,69 лева от дължимото възнаграждение по договора за гаранция.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
На първо място съдът следва да отбележи, че предявените искове на нищожност
на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция са допустими,
доколкото кредитополучателят винаги разполага с интерес да предяви иск за
прогласяване на нищожността на договор, страна по който е същият, доколкото
уважаването на предявените искове ще внесе правна сигурност в отношенията между
страните, ще избегне бъдещото неоснователно разместване на имуществени блага
(плащането на недължими суми по нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за
връщане на платеното по нищожните договори. За наличието на правен интерес,
респективно за да е допустим предявен иск за прогласяване нищожността на
определен договор, е достатъчно ищецът да е страна по договора, или по друг начин да
е засегнат от договора, какъвто несъмнено е настоящият случай. Съдебната практика,
на която се позовават ответниците е неотносима към настоящия спор, доколкото
предявените искове не са такива за установяване недължимост на сумите по
договорите, чиято нищожност се иска да бъде прогласена, и от друга страна никоя от
страните не твърди да са налице погашения по договорите.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит, съдът
намира следното:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото
дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за
свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да
се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата
на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната
за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Основният довод на ищеца за нищожността на процесния договор за кредит се
4
свежда до това, че във връзка със задължението му да предостави гаранция - в случая
посредством сключения договор за предоставяне на гаранция с ответника „...........“
ЕООД, при изчисляване на размера на ГПР следва да намери отражение дължимото
възнаграждение по гаранционната сделка, доколкото същото представлява разход,
свързан с договора за кредит, а включването му в ГПР ще доведе до разход по-голям
от максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер, и същевременно
непосочването на действителния размер на ГПР е равносилно на липса на посочен
ГПР.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на
договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на
същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал.
1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува
смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е
транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое
Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от
потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по
кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно конкретиката на казуса може да
се обоснове извод, че процесното възнаграждение по гаранционна сделка представлява
именно разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като предвид
съдържанието на договора за предоставяне на гаранция, същият в максимална степен
се доближава по съдържание и последици на застрахователния договор.
Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно сключването
на този договор за допълнителна услуга да е задължително условие за получаване на
кредита и същевременно да е бил известен на кредитора. От съдържанието на
договора за кредит несъмнено може да се обоснове извод, че предоставянето на
гаранция е условие за получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен
договор се сключва в деня на сключването на договора за заем и то със свързано с
кредитора дружество (дружеството кредитор е едноличен собственик на капитала на
дружеството гарант, видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Съдът намира, че
алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде
впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение
да предостави, но на практика този избор е напълно привиден. Това е така, защото
осигуряването на поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да
5
отговарят на изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3
дни от датата на подписване на договора, е изначално непосилно за
кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената възможност да
изпълни задължението си по чл. 4 от договора за заем, е като сключи гаранционен
договор с предварително одобреното от кредитодателя дружество – гарант, за което
следва отново да се подчертае, че е свързано лице. Не случайно е и обстоятелството,
че договорът за предоставяне на гаранция е пописан в деня на сключване на договора
за кредит. При тези данни, за съда липсват каквито и да било съмнения, че
сключването на гаранционния договор е условие за сключването на договора за заем и
усвояването му.
Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение по
гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при
изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума,
дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията,
посочена в чл. 2.7 от договора общата сума, дължима от заемателя като се вземат
предвид допусканията в т. 8 е 658,06 лв. и се състои от размера на заемната сума и
размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към
момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението
по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване размера на
годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на чл.2.8 от договора, а при
допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по гаранционния договор при
изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и
неговия срок, размерът на ГПР многократно надвишава размера, посочен в договора.
Основното съображение за приемане на Директива №2008/48/ЕО е именно да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, поради което те следва да получават адекватна информация относно
условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят,
както и че с оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-
специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз. Следователно размерът на годишния
процент на разходите е основният показател, който оказва влияние върху решението на
потребителя да сключи определен договор за кредит или не, който му позволява да
извърши реална преценка за цената, която ще плати за да полза заетата сума.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит
и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респ.
цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора. Поради всичко
изложено съдът намира, че като не е посочен действителният размер на ГПР в
процесния договор за кредит, не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за
задължително посочване на ГПР в договора за кредит. Същото се отнася и до
изискването за задължително посочване на общата сума, която кредитополучателят
следва да върне, въведено със същата разпоредба, съображения за което бяха
изложени по-горе.
Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Следователно договорът за заем е нищожен поради противоречието
му с императивните разпоредби на ЗПК.
6
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за предоставяне
на гаранция, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожни са договорите, които
заобикалят закона. Заобикаляне на закона е налице, когато страните се опитват да
постигнат забранен от закона резултат чрез сключването на отделни съглашения, както
и чрез сключването на повече сделки, всяка от които, разгледана без връзка с другите,
е валидна – нищожни са цялата поредица от сделки. В конкретния случай засегната
страна има качеството „потребител“, за чиито права и интереси ПЕС налага висока
степен на защита. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите освен това допринася за правилното функциониране на вътрешния
пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените
изисквания от правото на ЕС предпоставя, че националният съд има задължение при
тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право (в този смисъл са Решение от 10.04.1984
по делото .............. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от
12.07.1990 г., .......... C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., ........ C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., ....... C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez,
C-282/10), националният съд има задължение да тълкува националното
законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно за да бъдат
осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения
стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко договора, които
са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите и
връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са
независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при
кредитирането има лукративна цел – печалба, в който случай различните правни
средства и ползвани договори обслужват икономическата дейност. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва
на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло,
за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на
съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това число и
проверката за наличието на неравноправни клаузи. Именно такъв е настоящият случай,
като от извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър,
на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на
поръчителя „...........“ ЕООД, е кредитодателят „............. АД, следователно се касае за
хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Следователно при
преценка действителността на договора за предоставяне на гаранция, то същият следва
да се разглежда наред с договора за кредит, който обезпечава. По-горе бяха изложени
подробни мотиви относно това, че възнаграждението по този договор за предоставяне
на гаранция представлява разход, пряко свързан с договора за кредит, респ. разход за
допълнителна услуга, която е задължително условие за сключването на договора и
предоставянето на заема и следователно този разход следва да намери отражение в
размера на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит
е 10 % (10 пункта + ОЛП, който е 0), следователно ГПР по кредита не може да
надвишава 50 %. Видно от приложения по делото договор за заем, кредиторът не е
упоменал по никакъв начин този разход и същият не е включен при изчислението на
ГПР. Включвайки възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция като
разход по кредита, при изчислението на ГПР същият се явява с размер многократно
надвишаващ максималния такъв, според чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тук е моментът да се
7
посочи, че при лихвен процент от 35 % ГПР (с включен в него размер на кредита 600
лв. и дължимата лихва за срока на договора – 58,06 лв.) е в размер близък до
максималния такъв – 40,71 %. Следователно добавяйки разход в размер на 290,94 лв. –
5 пъти уговорената лихва, ГПР се явява с размер близо 325 %. И при положение, че
единствената цел за сключването на договора за предоставяне на гаранция е не
гарантиране изпълнението на задълженията по договора за кредит, а кредиторът да
получи допълнително възнаграждение, което не му се следва, следователно заобикаля
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, то този договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая беше доказано, че
ищецът е извършил плащания за погасяване на задълженията си по процесния договор
за кредит и дължимото възнаграждение по договора за гаранция в общ размер на
677,60 лв. Предоставената по договора за кредит главница е в размер на 600 лв.,
следователно всичко платено над размера на усвоената главница и предвид
нищожността на договора за кредит, се явява платено при начална липса на основание
и подлежи на връщане. Следователно и предвид установените по делото данни, сумата
от 77,60 лв. се явява платена при начална липса на основание, поради което
предявеният частичен иск в размер на 5 лв. се явява изцяло основателен и следва да
бъде уважен.
Въз основа на изложеното предявените искове се явяват основателни, поради
което следва да бъдат уважени.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът. Последният претендира
такива, за което представя и своевременно списък по чл. 80 ГПК, за държавна такса в
размер на 150 лв. От така сторените разноски за държавна такса, ответникът „.............
АД отговаря до размера на 100 лв., каквато е платената държавна такса за предявените
срещу този ответник искове, а ответникът „...........“ ЕООД отговаря до размера на 50
лв., какъвто е размерът на платената държавна такса за предявения срещу този
ответник иск.
Процесуалният представител на ищеца – адв. М. Д. Д. е претендирал адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца на основание чл.
38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът като
съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, приключването му в
рамките на едно съдебно заседание, конкретно проявената процесуална активност на
адвоката и защитавания материален интерес по предявените искове, определя
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца за
предявените искове, както следва: за предявените искове срещу ответника „............. АД
възнаграждение в размер на 500,00 лв., и за предявения иск срещу ответника „...........“
ЕООД възнаграждение в размер на 400 лв. За пълнота съдът намира за необходимо да
посочи, че съгласно практиката на СЕС, обективирана в решения постановени по дела
С-427/16 и С-428/16, съдът, след като съобрази фактическата и правна сложност на
делото, може да присъди възнаграждение под определения минимален размер по
Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения.
8
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
Договор за паричен заем 4564498 от 15.08.2022 г. по предявения от ищеца Ф. Г. Г.,
ЕГН **********, с адрес .......... срещу ответника „............. АД, ЕИК .........., със
седалище и адрес на управление: гр. ..............., представлявано от ............., иск.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
Договор за предоставяне на гаранция № 4564498 от 15.08.2022 г. по предявения от
ищеца Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес .......... срещу ответника „...........“ ЕООД, ЕИК
........... със седалище и адрес на управление: гр. .............., представлявано от ..............
иск.
ОСЪЖДА „............. АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр.
..............., представлявано от ............. да заплати на Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес
.........., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 5,00 лева, предявен като
частичен от 50,00 лв., представляваща платена без основание сума по нищожния
договор за заем, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба -
15.04.2025 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „............. АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр.
..............., представлявано от ............. да заплати на Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес
..........9, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 100 лв. – разноски в
производството.
ОСЪЖДА „............. АД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр.
..............., представлявано от ............. да заплати на адв. М. Д. Д., САК, ЕГН
**********, с адрес гр. ........... на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. сумата от 500
лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца.
ОСЪЖДА „...........“ ЕООД, ЕИК ........... със седалище и адрес на управление:
гр. .............., представлявано от ........... да заплати на Ф. Г. Г., ЕГН **********, с адрес
..........9, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв. – разноски в производството.
ОСЪЖДА „...........“ ЕООД, ЕИК ........... със седалище и адрес на управление:
гр. .............., представлявано от ........... да заплати на да заплати на адв. М. Д. Д. ,
САК, ЕГН **********, с адрес гр. ........... на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9