Р Е Ш Е Н И Е
град София, 17.06.2021 година
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№16420 по
описа за 2019 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение
№165885 от 15.07.2019г., постановено по гр.дело №54/2019г.
по описа на СРС, ІІ Г.О., 128-ми състав, са отхвърлени предявените от „Е.Е.“
ЕООД срещу ДЪРЖАВАТА,
представлявана от Министъра на финансите, искове за осъждане
на ответника да заплати на ищеца сумата 10229.37 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се е
пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа
енергия в периода 01.01.2014г. - 09.08.2014г., настъпили вследствие действия на
народни представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013г. и
изразяващи се в приемане на разпоредбата на §6, т.2 и т.З от заключителните
разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република България за 2014г., с
които се създават чл.35а, ал.1, 2 и 3,
чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и
чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 в Закон за възобновяеми енергийни източници, които са
обявени за противоконституционни с решение
№13 от 31.07.2014г. по к.д. №1/2014г. на Конституционния
съд, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 02.01.2019г., до
окончателното плащане на дължимото, както и сумата от 3137.87 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
22.12.2015г. до 29.12.2018г. върху претендираната главница. С решението е осъден „Е.Е.“ ЕООД да
заплати на ДЪРЖАВАТА,
представлявана от Министъра на финансите, сумата от 450.00 лв., представляваща
направени от ответника разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от ищеца - „Е.Е.“ ЕООД, с която се обжалва изцяло решение №165885 от 15.07.2019г., постановено по гр.дело
№54/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 128-ми състав, с което са отхвърлени
предявените при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.49, във вр. с чл.45, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.7 от КРБ и чл.86, ал.1
от ЗЗД. Поддържа се бланкетно
оплакване за неправилност на оспореното решение поради неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост, без да се навеждат конкретни доводи. В
допълнителна молба-уточнение от 11.11.2019г., подадена след срока по чл.259, ал.1
от ГПК са наведени конкретни съображения за неправилност на обжалваното
решение. Твърди се, че по делото са доказани всички предпоставки, обуславящи
ангажирането на гаранционно-обезпечителната отговорност на Държавата в резултат
на противоправното поведение на длъжностните лица, съставляващи колективен
държавен орган – Народното събрание, изразяващо се както в приемане на противоконституционен закон, така и в бездействие – неуреждане на възникналите в резултат на прилагането
на противоконституционни разпоредби правни последици по реда на чл.22, ал.4 от
Закона за Конституционния съд в двумесечен срок, предвиден в ПОДНС. Поддържа се
още, че в резултат на противоправното поведение на законодателя в имуществената
сфера на ищеца е причинена имуществена вреда, изразяваща се в невъзможността да
реализира приход от цена на ел.енергия в размер, предмет на предявения иск. Моли съда да постанови съдебен
акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да постанови друго
съдебно решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски,
направени пред двете съдебни инстанции. Прилага списък по чл.80 от ГПК,
обективиран в молба от 16.03.2021г..
Въззиваемата
страна - ДЪРЖАВАТА, представлявана от Министъра на финансите, чрез процесуален представител юрисконсулт
В.И., депозира писмен отговор, в който изразява
становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Твърди се, че
допълнително релевираните от въззивника оплаквания в молба от 11.11.20219г.
представляват недопустимо навеждане на изцяло нови обстоятелства и фактически
твърдения, което е в нарушение на
разпоредбата на чл.266, ал.1 от ГПК. Излага се, че обжалваното съдебно решение
е законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото
доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Подробни
съображения са изложени в писмения отговор. По същество моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция. Прави възражение по реда на чл.78,
ал.5 от ГПК относно претендирани от въззивника разноски за адвокатско
възнаграждение за настоящата инстанция.
Предявени са от „Е.Е.“ ЕООД срещу ДЪРЖАВАТА, представлявана от
Министъра на финансите, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.49 вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.7 от КРБ и чл.86, ал.1
от ЗЗД.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по
смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в
мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните
в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
С приемането на новия ГПК, в сила
от 01.03.2008г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно
императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. въззивният съд се
произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа
на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността
само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл.269 ГПК
е основание за касиране на въззивното решение. Това означава, че в решаващата си дейност
въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта
на първоинстанционното решение, а на
неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за
неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява
правилността на решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в
личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в
този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи
на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на
служебното начало. /т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая
атакуваното решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани
с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства.
В жалбата на ищеца не са изложени каквито
и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателят е навел бланкетно
оплакване за неправилност на оспореното решение поради неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост, без да се навеждат конкретни доводи относно
неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение, относими към
предмета на правния спор.
За разлика от въззивното обжалване по
ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът
следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното
решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността
на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане,
но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и
за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди –
чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за
неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна,
тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на
обжалвания акт.
Въпреки, че съгласно разпоредбата на
чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се
състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността
на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за
оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1
и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за
обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои
доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с
нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са
свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме
обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за
неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред
въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви
ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл
е постановено по реда на чл.290 от ГПК решение №246 от 23.10.2013г. по гр.дело №
3418/2013г., Г.К., І Г.О. на ВКС/. По тези аргументи въззивният съд не следва
да обсъжда наведените от въззивника оплаквания в допълнителна молба-уточнение
от 11.11.2019г., подадена след срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С оглед на това и предвид липсата на
конкретни оплаквания в жалбата във връзка с незаконосъобразността на
обжалваното решение, относими към предмета на спора, въззивната проверка следва
да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно.
При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни
материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към
мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване
на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
При така изложените съображения въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на разноските, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззиваемата страна на основание чл.81
и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер от 150.00 лв., който размер
е съобразен с фактическата и правна сложност на спора, така и с извършените от
процесуалния представител на въззиваемата страна процесуални действия - подаден
писмен отговор и явяване в едно съдебно заседание, и при съобразяване с нормата
на чл.78, ал.8 от ГПК (изм. и доп., бр.8 от 24.01.2017г.) и чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане
на правната помощ.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №165885 от
15.07.2019г.,
постановено по гр.дело №54/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 128-ми състав.
ОСЪЖДА „Е.Е.“
ЕООД, с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:***, парцел 12/19, да
заплати на ДЪРЖАВАТА,
представлявана от Министъра на финансите, с адрес: град София, ул.“******* на основание чл.78,
ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК
сумата от 150.00 лв., юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./