Решение по дело №532/2021 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 839
Дата: 5 май 2021 г. (в сила от 5 май 2021 г.)
Съдия: Елина Пламенова Карагьозова
Дело: 20213100500532
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 26 февруари 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 839
гр. Варна , 05.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на седми
април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова

Ралица Ц. Райкова
при участието на секретаря Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина П. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20213100500532 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от Б. Г. С., ЕГН
**********, постоянен адрес: ***, срещу решение №261753/18.12.2020г., постановено по
гр.д. № 1960/2020 г. на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от въззивника срещу „ЕОС
МАТРИКС" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Рачо Петков-Казанджията" No 4-6, иск с правно основание чл.439 от ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника, сумата в
размер на 909,22 евро, представляваща просрочена главница по договор за банков кредит,
сключен на 29.01.2009 г., сумата от 4,95 евро, представляваща редовна лихва за периода
20.06.2011 г. -19.07.2011 г. вкл., сумата от 204,29 евро, представляваща наказателна лихва за
периода от 20.06.2011г. -16.09.2012 г., ведно със законната лихва върху дължимата главница,
считано от датата на подаване на заявлението в съда 17.09.2012 г. до окончателното и
изплащане, както и сумата от 43,75 лв. разноски по делото за държавна такса и сумата от
205,00 лв. разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, поради погасено по
давност право на принудително изпълнение за вземането по Заповед № 7194/19.09.2012 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и
Изпълнителен лист от 28.09.2012г. издадени по ч.г.д. № 13436 по описа за 2012 г. на
Варненски районен съд, X състав, представляващи предмет на образувано изпълнително
дело № 20197110401179 по описа за 2019 г. на ЧСИ Д.П.-Я., район на действие Варненски
1
окръжен съд, вписан с peг. № 711 в Камарата на частните съдебни изпълнители в Република
България с адрес на кантора: ***.
В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението поради противоречие с
материалния закон и неправилно прилагане на задължителната съдебна практика. Поддържа
се, че TP № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС дава разяснения на
поставените в него въпроси, а не изменя съществуващата правна уредба, поради което счита
за неправилно да се разглеждат само действия предприети след постановяването му.
Позовава се на постановките на Тълкувателно решение № 47 от 1.IV.1965 г. по гр. д. №
23/65 г., ОСГК, което не е отменяно и не загубило действието си. Твърди се, че
образуваното на 02.10.2012г. ИД №2012711040100 се е прекратило по право на 04.10.2014 г.
на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК с изтичане на двугодишен срок от образуването му при липса
на данни да са предприемани годни изпълнителни действия, което води до отпадане на
наложените по него възбрани и запори. Всички предприети действия след тази дата не са
такива, които могат да прекъснат давността, доколкото са действия предприети в условията
на прекратено изпълнително производство. Последиците от настъпването на перемпцията
следва да се приравнят на липса на проведено принудително изпълнение, поради и което не
е налице хипотезата на ППВС №3/1980г. Давността за вземането по изпълнителния лист е
изтекла към 27.10.2017 г., поради което наложеният запор по ИД №20197110401179 е
извършен след погасяване на вземането по давност и не следва да бъде зачитан като
прекъсващ давността факт.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който
оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Излага становище, че даденото с т.10 от TP 2/2013 от 26.06.2015г. на ВКС разрешение се
прилага считано от 26.06.2015г. по висящите към този момент изпълнителни производства,
за да не се постигне преуреждането на факти, настъпили в миналото при действието на
противоположно задължително тълкуване, дадено с ППВС №3/1980г. Счита за неотносимо
позоваването на TP 47/1965 по гр.д. 23/1965 ОСГК, доколкото предмет на делото е дали е
изтекла погасителната давност, а не дали са налице предпоставките на чл. 433 от ГПК за
прекратяване на изпълнителното производство.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
ВРС е сезиран с иск по чл. 439 от ГПК от Б. Г. С. за приемане установено в
отношенията с ответното дружество „ЕОС МАТРИКС" ЕООД, че ищецът не дължи сумите
от 909,22 евро – главница, 4,95 евро – редовна лихва, 204,29 евро – наказателна лихва,
законна лихва, 43,75 лв. – разноски и 205,00 лв. – разноски присъдени по ч.г.д. №
13436/2012 г. на ВРС, поради погасяването им по давност.
Искът е основан на твърдения, че въз основа на Заповед № 7194/19.09.2012 г. по чл.
417 от ГПК срещу ищеца е издаден изпълнителен лист в полза на кредитора
2
„Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, въз основа на който е образувано изпълнително дело №
20127110401000 по описа за 2012 г. на ЧСИ Д.П.-Я.. След наложения на 04.10.2012 г. запор
върху дружествените дялове на Б. Г. С. в „Бо-груп" ООД не са извършвани каквито и да
било изпълнителни действия в продължение на повече от две години. Налице е изоставяне
на изпълнението от страна на взискателя спрямо ищеца, поради което на 04.10.2014 г.
същото е прекратено по силата на закона в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. С
изтичането на още 3 години, а именно на 04.10.2017г., възможността на ответното
дружество да събира вземането си по принудителен ред е погасена по давност. Ответното
дружество е придобило вземането по гореописаната Заповед за изпълнение и изпълнителен
лист въз основа на сключен на 12.06.2014 г. с кредитора „Райфайзенбанк /България/" ЕАД
договор за цесия, поради което именно цесионерът е надлежен ответник по иска. Въпреки
настъпилата доста по-рано перемпция, а и обща погасителна давност, едва на 03.10.2019 г.
съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване на изпълнителното дело на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК. По молба на взискателя „ЕОС Матрикс" ЕООД на
03.10.2019 г. въз основа на същия изпълнителен лист е образувано ново изпълнително дело
№ 20197110401179 по описа за 2019 г. на ЧСИ Д.П.-Я., което към момента е висящо и по
същото се предприемат изпълнителни действия спрямо ищеца.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва иска като
неоснователен. Излага доводи за недопустимост на иска за разликата над сумата, която
представлява главница на вземането, поради акцесорния характер на останалите вземания и
поради несамостоятелния и процесуален характер на вземанията за разноски. По същество
излага становище за неоснователност на иска. Поддържа, че давността се прекъсва с
образуването на изпълнителното дело, както и с искането на взискателя да бъде приложен
определен изпълнителен способ, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи.
Твърди, че след образуването на изпълнителното дело са предприети множество
изпълнителни действия, първото от което е връчване на покана за доброволно изпълнение с
уведомяване за насрочен опис и предприемане на изпълнителни действия. Излага, че
преклузивният срок по чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК не тече самостоятелно за всеки солидарен
длъжник, а общо за солидарните длъжници, поради което не се следва да се прави аналогия с
материалноправната разпоредба на чл.125 ЗЗД, относно прекъсване и спиране на давността
спрямо солидарните длъжници. Твърди, че второто изпълнително дело № 1179/2019г. е
образувано преди изтичане на предвидения в закона давностен срок, като по него, още с
молбата за образуване, също са искани и са предприети изпълнителни действия, прекъсващи
давността. Към момента на образуване на изп. дело № 1000/2012г. в сила е било ППВС № 3
от 18.11.1980г., където е изрично постановено, че погасителната давност не тече, докато
трае изпълнителният процес. Посоченото Постановление губи силата си от отмяната му,
чрез даването на ВКС на ново разрешение на правния въпрос, относно давността по ЗЗД,
което се прилага от момента на постановяването му - 26.06.2015г., занапред и то само по
отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Поддържа, че искът
за недължимост на вземането при твърдения за погасяването му по давност е неоснователен,
3
тъй като същото продължава да съществува, но е придобило ново качество - станало е
естествено вземане. В исковата молба не се оспорва неизпълнението по сключен договор за
кредит, нито дължимостта на сумата, а единствено липсата на притезателно право на
принудително изпълнение.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите на нарушение на
императивна правна норма.
С отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК се предоставя право на защита на
длъжника в изпълнителния процес да оспори вземането и оттам материалноправната
незаконосъобразност на изпълнението, когато то се основава на новонастъпили факти. С
иска за недължимост на суми по изпълнителния лист се цели установяване
несъществуването на изпълняемото право, като при уважаването му, на кредитора се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право и изпълнителният
процес следва да се прекрати. Последиците от съдебнопризнатата недължимост на
вземането се свеждат именно до установяване несъществуването на правото на
принудително изпълнение, поради което видът на търсената защита не противоречи на
иначе теоретично издържаните съображения на ответника за трансформиране на погасеното
по давност притезание в естествено задължение, което подлежи на доброволно изпълнение.
Предмет на иска по чл. 439 ГПК е недължимост на изпълняемото материално право, като
съвкупност от всички вземания, произтичащи от изпълнителния титул, включително тези за
лихви и разноски в исковото производство, независимо от акцесорния им, респективно
процесуален характер. Налага се извод за допустимост на предявения иск, доколкото същият
е основан на твърдения, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на
новонастъпили обстоятелства след влизане в сила на заповедта за изпълнение, а именно
погасяването на правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност.
По отношение на последиците от образуването на изпълнително производство в
контекста на института на погасителната давност, са постановени ППВС № 3/18.11.1980 г. и
4
ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Съгласно даденото с ППВС
№ 3/80 г. тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, като
по време на изпълнителното производство давност не тече, а считано от евентуалното му
прекратяване започва да тече нова давност. С приетото на 26.06.2015 г. ТР № 2/2015 г. е
дадено съвсем различно разрешение, според което по време на изпълнителния процес
давността не спира и се прекъсва от всяко изпълнително действие, като ППВС № 3/80 г. е
обявено за загубило сила. Настоящият съдебен състав възприема разбирането, че
постановеният нов тълкувателен акт, с който се изоставя вече даденото задължително
тълкуване и се възприема ново такова, поражда действие за в бъдеще. Прилагането му с
обратна сила би довело до правна несигурност, доколкото правните субекти са били длъжни
и са съобразявали поведението си с едно предходно дадено, също задължително тълкуване,
което се ползва с действие ex tunc. С оглед изложеното съдът приема, че извършената с т. 10
от ТР № 2/26.06.2015г. по т. д. № 2/2013 г. на ВКС промяна в тълкуването се прилага от
датата на обявяването му и то само по отношение на висящите към този момент
изпълнителни производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Налага се
изводът, че определянето на приложимия тълкувателен акт е обусловено от фактическата
преценка дали изпълнителното производство е висящо към 26.06.2015г.
В конкретика, от приложеното като доказателство изп.дело № 20127110401000 по
описа за 2012 г. на ЧСИ Д.П.-Я. се установява, че в полза на „Райфайзенбанк /България/"
ЕАД по ч.гр.д. № 13436/2012 г. на ВРС е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК срещу солидарните длъжници „Бо-
груп“ООД, Б. Г. С. и Н.А. С.а. Посоченото изпълнително производство е образувано по
молба на взискателя от 02.10.2012г.
Като се съобразят извършените изпълнителни действия по първоначално
образуваното изпълнително производство, първото такова в рамките на определен
изпълнителен способ е наложеният на 04.10.2012г. запор на дружествени дялове, вписан в
ТР на 08.11.2012г. Това е така, доколкото изпращането и връчването на покани,
извършването на справки и проучване на имущественото състояние на длъжника не са
изпълнителни действия съгласно мотивите по т.10 на горепосоченото ТР на ОСГТК на ВКС,
с които за първи път се формира задължително тълкуване по този въпрос. Други същински
изпълнителни действия по делото не са извършвани в рамките на срока по чл.433 от ГПК.
Депозираните от взискателя молби до ЧСИ за извършване на справки за имуществото на
длъжника не представляват прекъсващ давността факт, тъй като не са довели до реално
засягане на правната сфера на длъжника. Искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ има за последица прекъсване на давността, само ако същият бъде
ефективно реализиран. Не е годна да прекъсне давността и депозираната молба за
конституиране на въззиваемия като взискател, в резултат на сключения договор за цесия,
доколкото същият е заместил във вече съществуващото правоотношение и за същото
вземане първоначалния взискател, а не се касае за присъединяване на кредитор, било по
право, било по молба на последния, което действие е посочено сред годните да прекъснат
5
теченето на давностния срок в мотивите на т. 10 от ТР № 2/2015 г. В контекста на казаното
към 04.10.2014 г. производството е прекратено по право, а констатираното прекратяване от
ЧСИ с нарочен акт едва на 03.10.2019 г. е ирелевантно. Наложеният с Постановление от
10.04.2017г. запор на трудово възнаграждение е извършен при условията на прекратено
изпълнително производство, поради което е лишен от основание и няма правно значение,
още повече, че липсват данни за реалното му прилагане, доколкото изпратено до
работодателя запорно съобщение е върнато като непотърсено.
Доколкото изпълнителното производство е образувано и прекратено при действието
на ППВС № 3/18.11.1980 г., именно даденото с него задължително тълкуване на чл. 116 от
ЗЗД е било приложимо в отношенията между страните и съдебния изпълнител до
последващата му отмяна с Тълкувателното решение от 26.06.2015г. С оглед даденото с него
разрешение погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата и спира. От горното следва,
че с подаването на молбата от 02.10.2012 г. взискателят е прекъснал теченето на давностния
срок, като същият е и спрян до прекратяването на производството. След прекратяване на
производството по изпълнителното дело на 04.10.2014 г. е започнала да тече нова
петгодишна погасителна давност за вземането, установено с влязла в сила заповед за
изпълнение, която би изтекла на 04.10.2019 година. Давността не следва да се диференцира
в зависимост от това дали се касае за главница или за лихва, доколкото влязлата в сила
заповед има последиците на установено със съдебно решение вземане.
Новото изпълнително производство по изп.дело № 20197110401179 по описа за 2019
г. на ЧСИ Д.П.-Я. е образувано на 03.10.2019 г., след постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с него разяснения
давностният срок не е прекъснат с това действие на ответника. Това е сторено с поискания и
наложен на 03.10.2019 г. запор на банковата сметка на ищеца при „Банка ДСК“ ЕАД, като
видно от обратното писмо от банковата институция, запорът върху наличните сметки е
наложен, т.е. същият е произвел действие. В този случай, давността се счита прекъсната с
обратна сила, считано от датата на искането за прилагане на способа по аналогия с
прекъсващия давността ефект на предявяване на иска, в случай, че същият бъде уважен. Ако
отговорът на третото задължено лице е за липса на банкови сметки, то тогава изпращането
на запорното съобщение не би прекъснало давността, тъй като би се приравнило на
проучване на имущество на длъжника. Следователно към този момент – 03.10.2019 г.,
давността, започнала да тече от 04.10.2014 г. не е изтекла, а като прекъсната новата
петгодишна погасителна давност би изтекла на 03.10.2024 г.
Цитираното в жалбата ТР № 47 от 1.IV.1965 г. по гр. д. № 23/65 г., ОСГК, е
постановено по неотносимия към настоящия спор въпрос дали при прекратяване на
изпълнителното производство наложените възбрани и описи отпадат автоматично. Същото
не съдържа релевантни разрешения досежно института на давността, които да са приложими
в разглеждания случай.
6
Налага се изводът, че към момента на подаване на исковата молба – 13.02.2020г.,
задължението на ищеца не е погасено по давност. Установеният по делото факт обуславя
неоснователността на предявения отрицателен установителен иск, който следва да бъде
отхвърлен изцяло.
Поради съвпадение в крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Предвид резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на
въззиваемия се следват направените разноски за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3
ГПК, за юрисконсултско възнаграждение, което определено служебно от съда по реда на чл.
78, ал. 8, вр. чл. 25 НЗПП, възлиза на 150 лева.
С оглед изложените съображения, настоящият състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №261753/18.12.2020г., постановено по гр.д. № 1960/2020
г. на РС – Варна.
ОСЪЖДА Б. Г. С., ЕГН **********, постоянен адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „ЕОС
МАТРИКС" ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Рачо Петков-Казанджията" No 4-6, сумата от 150 лева, представляваща сторени във
въззивното производство разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7