РЕШЕНИЕ
№ 12927
гр. София, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 33 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ
при участието на секретаря ВЕСЕЛА М. МАРИНОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕН ИВ. ШУМКОВ Гражданско дело №
20221110130070 по описа за 2022 година
Предявен е за разглеждане установителен иск с правно основание по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожност на договор за паричен
заем от 20.02.2021 г. поради противоречието му със закона. В условията на
евентуалност е предявен иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване
нищожността на чл. 6, ал. 1 от договора, предвиждаща договорна неустойка поради
накърняване на добрите нрави.
Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от И. А. А.
срещу „Нт“ ООД.
Ищцата И. А. А. твърди, че на 20.02.2021 г. сключила с ответното дружество
„Неткредит“ ООД договор за паричен заем. По силата на договора й била предоставена
сумата от 500,00 лева при годишен лихвен процент от 38,75 %, и годишен процент на
разходите от равняващ се на фиксиран годишен лихвен процент в размер на 39,96 %, с
годишен процент на разходите – 46,42 % и срок на погасяване 6 месеца. Заемателят
следвало да осигури до края на следващия ден обезпечение под формата на гаранция от
небанкова финансова институция или банкова гаранция, а при неизпълнение било
предвидено заплащането на неустойка в размер на 420 лв., разсрочено като част от
погасителните вноски.
Счита, че договорът за кредит е нищожен поради противоречието му с
императивни правни норми. Сочи, че предвидената неустойка представлявала скрито
възнаграждение за кредитора. Намира, че договорът противоречи на разпоредбите на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК вр. чл. 19 ЗПК. Не била предвидена ясно разписана
методика на формиране на ГПР. Излага съображения, че в процесния случай не може
да намери приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.
Алтернативно, счита че нищожна поради накърняване на добрите нрави е
разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка в
1
размер на 420 лв. при непредставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя.
Счита, че с разпоредбата се стига до значителна нееквивалентност на насрещните
престации.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли съда да бъде
прогласена нищожността на договора за заем поради противоречието му със закона,
евентуално – на разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от договора поради накърняване на
добрите нрави. Претендира разноски.
В срочно постъпил отговор ответникът оспорва както допустимостта, така и
основателността на предявените искове. Признава факта, че страните са обвързани от
процесния договор, но счита, че ищцата няма правен интерес от предявяване на
исковете, тъй като ответникът не претендира дължимостта на предвидената в договора
неустойка. Сочи, че ищцата е получила паричните средства по договора, но не е
погасила нито една вноска по него. Спрямо нея обаче не били начислявани за
заплащане суми, представляващи неустойка. Намира, че не е налице и нарушение на
добрите нрави. Включването на клауза за неустойка в договора при непредставяне на
обезпечение било във връзка с по-големия риск за кредитора при предоставянето на
малки потребителски кредити.
Счита освен това, че договорът не противоречи на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Намира, че в определяне размера на ГПР не следва да се
включва предвидената в договора неустойка, доколкото представлява сума, чиято
изискуемост може да не възникне, ако кредитополучателят е изпълнил задължението
си за представяне на обезпечение. Излага съображения, че ищцата не е упражнила и
предвиденото й право по чл. 29 ЗПК и в чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора да се откаже от
сключения договор в 14-дневен срок, без да дава обяснения на кредитора. Поради тези
и останалите подробно изложени съображения моли предявените искове да бъдат
отхвърлени като неоснователни. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
С проекта за доклад по делото като безспорни и ненуждаещи се от доказване са
отделени фактите, че ищцата и ответникът са страни по процесния договор за
потребителски кредит от 20.02.2021 г., както и че кредиторът е изпълнил задължението
си по него за предоставяне на уговорената сума от 500 лева. Проектът за доклад е
обявен за окончателен доклад по делото в проведеното открито съдебно заседание от
27.10.2022 г. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът приема осъществяването на
отделените за безспорни факти за доказано.
Същите се установяват и от приетия по делото договор за потребителски кредит
№г. с общи условия към него, стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
По силата на сключения договор кредиторът се е задължил да предостави на
ответника сума в размер на 500,00 лева, която сума да бъде върната от
кредитополучателя в срок до 21.08.2021 г. съгласно погасителен план по чл. 11, ал. 2 от
договора. Видно от погасителния план, между страните били уговорени 6 погасителни
вноски, всяка от които в размер на 93 лева, включваща гглавница и лихва. Уговореният
ГПР бил в размер на 46,42 %, а процентът на фиксираната годишна лихва – 38,75.
Видно от чл. 1, ал. 1 от договора, сумата от 500 лева била предоставена на
кредитополучателя в деня на подписване на договора, като същото представлява
безспорен факт между страните.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
2
По иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на
нищожност на договор за паричен заем в неговата цялост:
В тежест на ищеца по предявения главен иск с правно основание по чл.26, ал.1,
предл.1-во ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, е да докаже при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно: че
между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договор за паричен
заем от 20.02.2021 г., който противоречи на закона.
На първо място, съдът намира, че процесният договор за заем е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу
задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за
заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем от 20.02.2021 г. е по
правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за
потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Неоснователни са изложените от ищеца твърдения за липса на ясно разписана
методика за формиране на ГПР. За да изпълни задължението си за информиране на
потребителя кредитодателят е достатъчно да посочи в договора ГПР в проценти и
общата дължима по договора сума - сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя ( § 1, т.2 от ДР на ЗПК ), без да е необходимо да
бъдат сочени конкретните компоненти. Това посочване е достатъчно, за да гарантира
информираността на потребителя за това колко ще заплати за услугата през срока на
действие на договора, и възможността да извърши преценка на цената. В чл. 11 от
процесния договор са посочени изискуемите от закона параметри на отпуснатия заем,
като уговореният ГПР в размер на 46,42 %, е съответен на изискването на чл.19, ал.4
ЗПК. Страните са уговорили, че месечната погасителна вноска е в размер от 93 лв. с
посочени падежни дати на отделните вноски. По този начин за длъжника е налице
достатъчна яснота относно начина на погасяване на задължението, предмет на
договора за кредит, по отношение на всички негови компоненти.
На следващо място, договорът за потребителски кредит отговаря и на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, съгласно който погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на
вноските между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай в договора
е инкорпориран погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой,
размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора и за всички вземания по него, изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на
изложеното, съдът приема, че не е налице нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1,
т. 11 и т. 12 от ЗПК.
3
Съдът намира за неоснователни и релевираните от ищеца аргументи за
нищожност на договора в неговата цялост поради надвишаване на годишния процент
на разходите по кредита, поради следните съображения: На първо място, съгласно чл.
19, ал. 5 и ал. 6 ЗПК надвишаването на максималния императивен размер на годишния
процент на разходите /ГПР/ не води до нищожност на целия договор, а също така не
води и до нищожност на всички лихви и разходи по договора, а води до нищожност
единствено и само на клаузите, които надвишават максималния допустим размер на 5
пъти законната лихва за забава по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място, клаузата за
неустойка е относително самостоятелна по отношение на целия договор, поради което
и без съответната клауза договорът би имал правно действие – задължението за
неустойка за непредоставяне на обезпечение е самостоятелно, изрично определено по
размер и основание и разграничено от останалите задължения по договора. Заедно с
това, клаузата за неустойка е част от несъщественото съдържание на договора, т.е. и
без наличието на тази клаузи договорът може да съществува. Поради това
начисляването на прекомерно висока неустойка по договора за кредит не следва да
води до нищожност на договора в цялост, а единствено до частична недействителност
на съответната неравноправна клауза на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, чл.
146, ал. 5 ЗЗП и чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Уговорената между страните в чл. 11, ал. 1 и ал. 2 от договора възнаградителна
лихва не е нищожна на посочените от ищцата основания. Съгласно посочената клауза
от договора размерът на договорната лихва е фиксиран процент – 3,23 % на месечна
база, или – 38,75 % на годишна база и ГПР – 46,42 %. Уговорения размер на
договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, поради което уговорената в процесния случай договорна
лихва е в съответствие с изискванията на закона. Преценен от гледна точка на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения,
размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й
функции – а именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване
финансов ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие
на договора.
Поради горепосоченото съдът намира, че предявения като главен иск за
нищожност на договора за потребителски кредит в неговата цялост е неоснователен и
следва да бъде оставен без уважение.
Поради отхвърляне на главния иск се сбъдна вътрешно процесуалното условие
за разглеждане на евентуално предявения иск за недействителност на клаузата за
неустойка поради непредоставяне на обезпечение като неравноправна.
По евентуално предявения иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД:
В тежест на ищеца по предявения в условията на евентуалност иск с правно
основание по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на отделна
клауза от договора поради накърняване на добрите нрави, е да докаже при условията
на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе
си последици, a именно че: клаузата от процесния договор, касаеща заплащането на
неустойка при непредставяне на обезпечение накърнява добрите нрави.
Съгласно чл. 4, ал. 3 кредитополучателят се задължава в срок до края на
следващия ден от сключване на договора да предостави на кредитора гаранция по
кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора.
Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция,
следва да бъде за сума в размер на 558 лв. със срок на валидност до 22.08.2021 г. С т.
3.2.2 от ОУ са уредени изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от
4
небанкова финансова институция, а именно да отговаря на изискванията на закона за
нейното издаване и да съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако
кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължения по договора,
гарантът ще заплати всички дължими суми в първия работен ден след получаване на
първо писмено искане от страна на дружеството. С т. 3.2.3 от ОУ е определено, че
поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които трябва да са наети на
безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 лева брутно месечно
възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Съграсно т.
3.2.4 от общите условия, в рамките на срока по т. 3.2.1 /деня след сключване на
договора/, поръчителите следва да се явят лично в офис на дружеството и да
предоставят информация за своята кредитоспособност. Според т. 3.2.5 дружеството не
е длъжно да приеме предложените от кредитополучателя поръчители, а преценява
тяхната надеждност и платежоспособност.
Съдът намира, че уговорената в чл. 6 от договора неустойка в размер на 420 лв.
за непредоставяне на обезпечение е в противоречие с добрите нрави и е неравноправна
клауза. Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват
(чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне
на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза
за неустойка по чл. 6 от договора въвежда възникването на неустоечно задължение за
заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението за връщане на
получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова – непредоставяне на
точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е в размер почти, колкото
отпуснатия заем. С оглед на това следва да се посочи, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е
същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното
задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на
неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
неизпълнение. Дори при добросъвестно изпълнение в срока по договора от страна на
длъжника, с така начислената неустойка кредиторът би получил сума, надвишаваща
повече от два пъти размера на отпуснатия заем /като се прибавят дължимата лихва и
останалите разходи, включени в ГПР/. Това създава предпоставки за неоснователно
обогатяване и противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за
справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде
отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му,
кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва. Предвидената в
договора сума за неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е недължима на
осн. чл. 26 ал.1 пр.3 вр. ал.4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от
ЗЗД свободата на договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците,
страните по сделките и съдът да се съобразяват с тях. Предвидената клауза е и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока.
Така както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя
за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му
създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
5
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите
на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към
датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би
увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна
клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума. С оглед относително
самостоятелния характер на неустойката, обаче, същата не води до нищожност и на
клаузата за възнаградителна лихва.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извод, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност на клаузата за неустойка за
непредоставяне на обезщетение. Неоснователно е направеното възражение от
ответника, че неустойката не е претендирана от ищцата. Между страните е налице
обвързваща ги клауза в договора за заплащане на неустойка, поради което ищцата има
правен интерес да иска обявяването и за недействителна.
Поради изложеното и съобразно критериите на ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, съдът намира, че предявеният в условията на
евентуалност иск следва да бъде уважен като основателен.
По разноските:
При този изход на спора и с оглед качеството на ищеца като потребител по
процесния договор, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК право на присъждане на разноски
възниква само за него. Съгласно решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и
C-259/19 на Съда на Европейския съюз, с което е изяснено, че чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от
Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че
не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се
възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми,
които са му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна
клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна правна
уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е напр.
Определение № 366 от 16.08.2022 г. по ч. т. дело № 1085/2022 г. на I т.о. на ВКС.
Настоящата хипотеза е аналогична, като независимо, че не се уважа искът на ищеца за
прогласяване нищожността на договора в неговата цялост, а частично – по отношение
на клаузата за неустойка, единствено ответникът следва да понесе отговорността за
разноски.
В полза на ищеца следва да се присъди сумата от 50 лв. – разноски за държавна
такса.
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът следва да бъде осъден
да заплати на адв. П. С. П. от САК сумата от 300 лв. адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие на ищцата съгласно приложения
договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 ГПК.
Така мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
РЕШИ:
6
ОТХВЪРЛЯ предявения от И. А. А., ЕГН ********** срещу „Ниск по чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за обявяване на Договор за потребителски кредит №
от 20.02.2021 г. за изцяло нищожен на основание чл. 22 във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл.
22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. А. А., ЕГН **********
срещу „Не иск по чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, че клаузата на чл. 6 от Договор за
потребителски кредит № 202102201046110070 от 20.02.2021 г., предвиждаща
заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 420 лв. е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 вр. ал. 4 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП във вр. с чл.
143, т. 5 ЗЗП и чл. 21, ал. 1 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК „Н“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на И.
А. А., ЕГН ********** сумата от 60,00 лв. съдебно-деловодни разноски.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА „Н заплати на адв. П. С.
П. от САК, с личен № **********, с код по БУЛСТАТ *********, адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лв. за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие на ищцата.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7