№ 15
гр. Перник, 08.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря САШКА ИЛ. МАРКОВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20241720104683 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Б. П. М. срещу „Неткредит“ ООД, уточнена с
молба от 08.11.2024 г., с която са предявени установителен иск с правно основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване за нищожна на договорната клауза на чл. 6 от Договор за
паричен заем № 202203180159490058/18.03.2022 г., сключен между страните,
предвиждаща неустойка за непредоставяне на обезпечение, и осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати сума в размер на 5
лв., представляваща част от недължимо платено вземане по договора в размер на общо
195 лв.
Ищецът твърди, че на 18.03.2022 г. между него и ответника е сключен договор за
потребителски кредит oт разстояние № 202203180159490058, с който му е отпуснатат
заем в размер на 600 лв., при уговорени три погасителни вноски в размер на 213 лв.
Размерът на годишната лихва е посочен в размер на 38,59%, а размерът на годишния
процент на разходите е 46.21%, като размерът на общата сума, която следва да върне
ищеца, в качеството на заемополучател, възлиза на 639 лева. Твърди, че в чл. 4, ал. 3
от договора е уговорено, че страните се съгласяват договора за заем да бъде обезпечен
по начина и условията съгласно общите условия на договора или банкова гаранция в
полза на институцията, отпуснала кредита. Сочи, че в чл. 6 страните са уговорили, че
в случай на неизпълнение на задължението си да предостави гаранция,
кредитополучателят дължи неустойка на кредитора в размер на 195 лв., която се
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Поддържа, че на ищеца е
начислена неустойка в общ размер на 195 лева, тьй като не е представил в срок
надлежни поръчители или друг вид обезпечение, която неустойка следва да се заплаща
разсрочено с всяка погасителна вноска по кредита и общата сума, която следва да
върне по него е в размер на 834 лева. Изложени са подробни доводи, че уговорената
клауза за неустойка в чл. 6 от договора за паричен заем е нищожна поради
1
противоречие с добрите прави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е
сключена в нарушение на разпоредбите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143, ал. 1 от
3ПК. Твърди се, че процесния договор е типов и при сключването за ищеца, в
качеството на потребител, не е било възможно да влияе на неговото съдържание.
Съобразно изложеното е направено искане съдът да прогласи оспорената договорна
клауза на чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит oт разстояние №
202203180159490058/18.03.2022 г., предвиждаща плащане на неустойка, за нищожна и
да осъди ответното дружество да плати на ответника сума в размер на 5 лв,
представляваща частичен иск от сума в размер на 195 лв., представляваща платена при
липса на основание сума по договора. Претендира разноски. Заявява възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК с молба от 08.11.2024 г.
От ответника в указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е
депозиран писмен отговор, в който са изложени доводи за нередовност на исковата
молба и за неоснователност на предявените искове. Не оспорва сключването на
договора за кредит № 202203180159490058 от 18.03.2022 г. с посочените от ищеца
параметри. Оспорва, че включената в него неустоечната клауза да е произвела
действие и на ищеца, в качеството на кредитополучател, да е начислена неустойка в
размер на 195 лв. Поддържа, че за кредитополучателя не е налице правен интерес от
предявяване на иск за прогласяване нищожността на неустоечната клауза от договора
за кредит, тъй като същият е прекратен поради погасяване на задълженията по него и
неустойка не е начислявана, съответно и не е заплащана. Съобразно изложеното е
направено искане предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Претендира юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Районен съд - Перник, като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗД за прогласяване на нищожност на
клаузата на чл. 6 от сключен между страните договор за потребителски кредит №
202203180159490058/18.03.2022 г. и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сума в размер на 5 лв.,
представляваща частична претенция от сума в общ размер на 195 лв., представляваща
недължимо платена сума по процесния договор за кредит въз основа на твърдяната за
нищожна договорна клауза на чл. 6, ведно със законна лихва, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.
С оглед съдържанието на исковата молба – надлежно формулиран петитум,
съответстващ на изложеното в нейната обстоятелствена част, съдът намира, че
доводите на ответника за нередовност на същата са неоснователни. Неоснователно е и
възражението за липса на правен интерес, тъй като последният се определя съобразно
твърденията на ищеца, като основателни ли са същите е въпрос по същество на спора.
В процесния случай ищецът твърди, че е платил без основание – въз основа на
твърдяната за нищожна договорна клауза сума в претендирания размер. Нищожна ли е
клаузата, произвела ли е действие и начислени ли са от ответника, съответно платени
ли са от ищеца суми във връзка с нея, е въпрос по основателността на исковете.
За основателността на предявения установителен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е да установи, при условията
на пълно и главно доказване, кумулативното наличие на следните предпоставки: 1.)
сключен между страните договор за потребителски кредит №
202203180159490058/18.03.2022 г. с параметри, посочените в исковата молба, 2.)
нищожност на клаузата на чл. 6 от договора за потребителски кредит №
2
202203180159490058/18.03.2022 г., предвиждаща плащане на неустойка, на заявените с
исковата молба основания, а именно поради нарушение на императивни норми на
закона и противоречие с добрите нрави, в т. ч. и че има неравноправен характер. В
доказателствена тежест на ответника е да установи възраженията в депозирания
писмен отговор, както и че оспорената договорна клауза е индивидуално договорена.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно
доказване, факта на плащането на процесната сума на ответника въз основа на
твърдяната за нищожна договорна клауза на чл. 6 от процесния договор за
потребителски кредит от 18.03.2022 г., а на ответника – да докаже наличието на правно
значимо основание за задържането на полученото.
В процесния случай между страните не е спорно и от представените писмени
доказателства се установява, че между тях е сключен договор за потребителски кредит
№ 202203180159490058/18.03.2022 г. /л. 7 и сл./, с посочените в исковата молба
параметри. По-конкретно, установява се, че по силата на посочения договор ищецът е
получил, в качеството на кредитополучател, от ответника, в качеството на кредитор,
сума в размер на 600 лв., която се е задължил да върне в срок до 19.06.2022 г. на три
равни месечни вноски в размер по 213 лв. всяка, при уговорена възнаградителна лихва
в размер на общо 39 лв. В чл. 11, ал. 2 е посочен годишен процент на разходите /ГПР/
в размер на 46,21 % от заетата сума, а в ал. 5 е посочено, че общата дължима сума от
кредитополучателя по договора кредит възлиза на 639 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 3 от договора за кредит, в срок до края на следващия ден от
сключване на договора кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора
гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в приложимите общи
условия към договора, като банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова
институция, трябва да бъде за сума в размер на 639 лв. със срок на валидност до
20.06.2022 г.
Не е спорно и се установява, че съгласно чл. 6, ал. 1 от договора за кредит,
ищецът се е задължил да плати на ответника неустойка в размер на 195 лв., дължима в
случай че не представи на кредитора гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора. В чл. 6, ал. 2
– 5 е уговорено, че неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока
по чл. 4, ал. 3, като се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена
гаранция и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска.
Спорно между страните е действителна ли е неустоечната договорна клауза на
чл. 6 от процесния договор, предвиждаща плащане на неустойка при непредставяне на
обезпечение – гаранция.
Обсъжданата договорна неустоечна клауза от договора за потребителски кредит
от 18.03.2022 г. в конкретния случай обезпечава не пряко изпълнението на
задълженията за връщане на главницата и за плащане на възнаградителната лихва по
кредита, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение.
Съществено при преценка на валидността на същата е, че се дължи независимо от
своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва, съобразно
уговорения погасителен план. Предвид изложеното, съдът приема, че така уговорената
неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от
това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението, включително е
предвидена като размер от погасителните вноски, което се отклонява от
обезпечителната и обезщетителната й функция и противоречи на принципа на
добросъвестността. Налице са данни, че същата съставлява скрито възнаграждение,
без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона, с
оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК. Отделно от това, с така уговорената
3
неустойка се цели дерогиране на разпоредбите на глава 4 от ЗПК относно оценката на
кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди
сключване на договора за потребителски кредит от страна на кредитора, което на
самостоятелно основание я прави вероятно неравноправна. По аргумент от чл. 19 ЗПК,
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви,
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения/, като в него не се включват
разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на
възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /ГПР да не е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва, т.е. 50%/. С невключването на скритото възнаграждение се постига
заблуждаваща търговска практика по смисъла на С-453/10 на СЕС, съответно
настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния й
характер, съответно за нейната нищожност.
Отделно от това, съдът приема, че обсъжданата договорна клауза противоречи
на добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключена, е
установяване на допълнително задължение за длъжника, а не реално обезпечаване на
изпълнението на задължението по договора за кредит.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато
се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби /в този смисъл: решение 4/2009 г. по т. д.
№ 395/2008 г. на ВКС, решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС,
определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Понятието „добри нрави"
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката.
Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на
едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване
на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да
се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност.
До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна
упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно
доброволен характер и привидно право на избор, каквато се установява да е
процесната хипотеза. В конкретния случай изводът за противоречие с т.н. добри нрави
следва от съпоставката между размера на заемната сума – 600 лв., и размера на
неустойката по чл. 6 от договора – 195 лв., както и от факта, че плащането й е
предвидено още при сключването на договора, като част от месечните погасителни
вноски, т.е кредиторът изначално е предвидил, че същата се дължи като част от
задълженията на кредитополучателя по договора за кредит. Предвид изложеното,
възражението на ответника за необоснованост на твърденията на ищеца за нищожност
на процесната договорна клауза е неоснователно.
В обобщение, по изложените съображения, съдът намира обсъжданата
договорна клауза на чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит от 18.03.2022
г. за нищожна поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК и добрите нрави.
С оглед изложеното, предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид факта, че се установи договорната клауза на чл. 6 от процесния договор
за кредит да е нищожна, за основателността на предявения осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде доказано от ищеца, че въз основа на
нея е платил претендираната сума в размер на 5,00 лв., представляваща част от
4
вземане в размер на общо 195 лв.
От изслушаното по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза /л. 52
и сл./, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява,
че заемната сума по процесния договор за кредит в размер на 600 лева е усвоена от
ищеца на 18.03.2022 г., като по договора от него е направено едно плащане в размер на
600 лв. на 25.03.2022 г. /т.е. седем дни след сключване на договора/, което е преди
първа падежна дата. Посочено е, че с направената вноска от 600 лева е осчетоводено
погасяване на главницата в размер на 600 лв. по Договора за за потребителски кредит
№ 202203180159490058 и други плащания не са извършвани от ищеца, както и не са
начислявани други суми по договора от ответника.
Предвид изложеното, по делото не се доказа от ищеца плащане по процесния
договор за кредит на суми, различни от усвоената от него главница, включително на
такива, начислени въз основа на договорната клауза на чл. 6, поради което предявеният
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 , пр. 1 ЗЗД, следва да бъде отхвърлен,
като неоснователен.
По разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 78 ГПК, право на разноски имат и
двете страни. С оглед изложеното, ответникът следва да бъде осъден да плати на
ищеца направените от него по делото разноски за внесена държавна такса в размер на
50 лв. – платена държавна такса по установителния иск с правно основание чл. 26, ал.
1 ЗЗД. С исковата молба се претендират и разноски за адвокатски хонорар, на
основание чл. 38 ЗАдв., като по делото е представен договор за правна защита и
съдействие /л. 42-гръб/, сключен между ищеца и Адвокатско Дружество „Д. М.“.
Предвид изложеното и на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на Адвокатско Дружество „Д. М.“,
сумата от 240 лв. с ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца. При определяне размера на същото съдът съобрази правната и фактическа
сложност на делото, обема на извършена дейност по делото от адв. М., както и
актуалната практика на Съда на Европейския съюз, обективирана в Решение от 25
януари 2024 г по дело С-438/2022 г. по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд, както и практиката на националния съд, обективирана в
определение № 50015/16.02.2024 г по т. д. № 1908/2022 г на ВКС, първо т. о. и
определение №343/15.02.2024 г по т. д. № 1990/2023 г по описа на ВКС второ т. о,
включително и актуалната съдебна практика на ОС-Перник – определение №
789/04.11.2024 г. по ч. гр. д. № 578/2024 г., съгласно която посочените в Наредба №
1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да са
обвързващи за съда. С оглед изхода на спора и направеното от ответника искане в тази
насока, ищецът следва да бъде осъден да му плати юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в размер на 100 лв. по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
5
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: град ****,
срещу „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище в град София и адрес на
управление: ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, иск с правно основание чл. 26, ал. 1
ЗЗД НИЩОЖНОСТТА договорната клауза на чл. 6 от Договор за потребителски
кредит № 202203180159490058 от 18.03.2022 г., предвиждаща неустойка за
непредоставяне на обезпечение – гаранция, сключен между ищеца, в качеството на
кредитополучател, и ответника, в качеството кредитор.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: град ****, срещу
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище в град София и адрес на управление:
ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сума в размер на 5 лв.,
представляваща част от недължимо платена сума по сключения между страните
Договор за потребителски кредит № 202203180159490058 от 18.03.2022 г. в размер на
общо 195 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Неткредит“ ООД, ЕИК *********,
със седалище в град София и адрес на управление: ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10,
да плати на Б. П. М., ЕГН **********, с адрес: град ****, сума в размер на 50 лв.,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА, на основание чл. 38 ЗАдв, „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище в град София и адрес на управление: ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, да
плати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М., с БУЛСТАТ: *********, и адрес:
град София, бул. „Александър Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, сума в размер на 240 лв.
с ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищеца.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, Б. П. М., ЕГН **********, с
адрес: град ****, да плати на „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище в град
София и адрес на управление: ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, сума в размер на 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Перник в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ДА СЕ ВРЪЧИ препис от същото на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6