Решение по дело №3088/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е

№   260408

гр. Пловдив, 18.03.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав:

        ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА

        ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
                               МИРЕЛА ЧИПОВА

 

при секретаря Ангелина Костадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Чипова в. гр. дело № 3088 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, подадена чрез пълномощника му адв. П., против Решение № 260915 от 16.10.2020 г., постановено по гр. дело № 13256 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя за признаване за установено по отношение на А.П.М., ЕГН: **********, че същата му дължи сумата от 779,44 лв., от които 505,61 лв. – суброгаторно вземане по договор за кредит № 7555 от 09.06.2015 г., сключен с „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, и 273,83 лв. – остатък от гаранционно възнаграждение по договор за гаранция от 09.06.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 11971 от 07.12.2017 г.  по ч. гр. дело № 19013/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІІ бр.с.

С въззивната жалба жалбоподателят навежда доводи за неправилност на обжалваното решение и моли за неговата отмяна и постановяване на друго по съществото на спора, с което да бъдат уважени предявените искове в пълен размер.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК  е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна А.П.М., подаден чрез назначения ѝ по делото особен представител адв. Б., в който жалбата се оспорва като неоснователна и се отправя молба за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и справедливо.

         Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение  съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди възраженията и доводите на страните, намери за установено следното:

         Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от  „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД) по реда на чл. 422 ГПК искове за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца към ответника А.П.М., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 19013/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив. В исковата молба са изложени твърдения, че между третото за спора лице „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД и ответницата А.П.М. бил сключен договор за заем № 7555 от 09.06.2015 г., по силата на който бил отпуснат паричен заем в размер на 500 лв., който следвало да бъде върнат в срок от 8 месеца – на 8 равни месечни вноски, всяка в размер от 72,23 лв.  Посочва се още, че на същата дата като обезпечение на вземанията на заемодателя по договора за заем между ищцовото дружество, в качеството му на гарант, заемодателя и ответницата бил сключен договор за гаранция, съгласно който последната се задължила да плати на гаранта възнаграждение в размер на 8 месечни премии, всяка от които на стойност от 39,20 лв., което възнаграждение било обезпечено с издаден в полза на гаранта запис на заповед. Твърди се, че тъй като ответницата не изпълнила задълженията си по договора за кредит, с уведомление от м. октомври 2017 г. ищецът бил уведомен, че на основание чл. 5 от договора за гаранция заемодателят „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД активира гаранцията и претендира заплащане на задълженията на ответницата в размер на 505,61 лв.  Ищецът твърди, че на 25.10.2017 г. платил горепосочената сума. Наред с това, ответницата дължала и възнаграждение по договора за гаранция в размер на 273,83 лв. За тези вземания ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което подал настоящата искова молба за установяване на вземанията си по заповедта.

В законоустановения срок е постъпил отговор на исковата молба от ответницата А.П.М., подаден чрез особен представител, в който исковете се оспорват като неоснователни. В отговора се излагат подробни съображения за нищожност на договорите, на които ищецът основава претендираните вземания.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените искове. За да постанови този резултат, съдът е приел за недоказано сключването на договор за кредит, поради което е счел, че за кредитора не е възникнало право да иска реално изпълнение по договора. Изложил е съображения, че доколкото поръчителството предполага съществуващо задължение, то не може да се приеме, че в полза на ищеца е възникнало суброгаторно вземане.

         При извършената служебна проверка на решението съобразно  правомощията си по чл. 269,  изр.  1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и  допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде  проверена неговата правилност съобразно посоченото в жалбата.

По делото е представен договор за паричен заем № 7555 от 09.06.2015  г. между „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, от една страна, и А.П.М. и Ю. Р. Д., от друга. В чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че заемодателят предава в собственост на заемателите сумата от 500 лв., както и че последните се задължават да върнат същата при посочени в договора условия. Според тези условия срокът на договора е 8 месеца, при месечна погасителна вноска в размер на 72,23 лв. и общ размер на всички плащания – 577,84 лв. Уговореният в договора фиксиран годишен лихвен процент по заема е 40%, а годишният процент на разходите – 47,94 %. Предвидено е също така цялата сума по заема да бъде усвоена в тридневен срок от подписване на договора по банков път. В чл. 6 от договора е уговорено задължение на заемателите заплащането на дължимите суми по договора да бъде обезпечено с издаване на запис на заповед и сключване на договор за гаранция.

Представен по делото е и договор за предоставяне на поръчителство със страни „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД – заемодател, „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД – гарант, и А.П.М. и Ю. Р.Д. – заематели.

         В хода на въззивното производство е назначена и изслушана съдебносчетоводна експертиза, от която се установява, че заетата сума от 500 лв. е преведена по банков път по сметка на ответницата, както и че последната е платила сума в общ размер от 112 лв, от които 55,57 лв. са отнесени за погасяване на главница, 16,66 лв. – за погасяване на лихва, и 39,77 лв. за погасяване на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство. Установява се още, че на 25.10.2017 г. ищецът е превел по банкова сметка *** „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД сумата от 505,61 лв. Тази констатация на вещото лице се подкрепя и от приложеното по делото платежно нареждане от 25.10.2017 г. Заключението на вещото лице съдът приема за компетентно и обосновано изготвено, поради което го кредитира. Същото не е оспорено от страните.

         При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът намира, че между „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД и ответницата е възникнало по обигационно отношение по сключен договор за потребителски кредит. С оглед въведеното с разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, следва да бъде извършена проверка за съответствието на договора с императивните норми на ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. От съдържанието на процесния договор е видно, че уговореният размер на годишния процент на разходите възлиза на 47,94 %, а общата дължимата сума възлиза 577,84 лв. Настоящият състав на съда намира обаче, че размерите на тези величини не съответстват на действителните такива, като съображенията за това са следните: В договора като условие за предаване на заетата сума е предвидено предоставяне на обезпеченията по чл. 6, а именно: издаване на запис на заповед и сключване на договор за гаранция. По делото не се установи да е издаден запис на заповед, но се доказа сключването на договор за предоставяне на поръчителство. В този договор е предвидено възнаграждение за гаранта в размер на 313,60 лв., платимо на осем месечни вноски от по 39,20 лв., които вноски съгласно чл. 3.1 от договора се дължат и се заплащат заедно със съответните месечни погасителни вноски по договора за заем. Задължението за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство е пряко свързано с договора за кредит и представлява разход по него, тъй като усвояването на заетата сума е обусловено от предоставянето на поръчителство и доколкото икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължения по договора за кредит. Възнаграждението представлява част от общите разходи по кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да се включи в ГПР, независимо от това, че се дължи не на кредитодателя, а на друго лице. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Така, като не е включил задължението за заплащане на възнаграждение на поръчителя в ГПР и в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като по този начин е ограничил възможността потребителят да прецени икономическите последици от сключването на договора. По тази причина нищожни се явяват клаузите от договора, отнасящи се до общата сума за погасяване и годишния процент на разходите. Това, от своя страна, налага извода, че в настоящия случай не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл. 22 ЗПК влече след себе си недействителност на целия договор за потребителски кредит. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. По изложените съображения съдът намира, че ответницата не дължи заплащане на договорна лихва и възнаграждение за предоставено поръчителство.

         Според чл. 138, ал. 2 ЗЗД поръчителство може да съществува само за действително задължение. От това следва, че след като договорът за кредит е недействителен, за поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора. Или в настоящия случай поръчителят – ищец по делото, е изпълнил едно „чуждо задължение“. Съгласно чл. 74 ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването на правния интерес по чл. 74 ЗЗД с факта на това незнание е свързан, от една страна, с вида на недействителността, а от друга – с опасността от настъпване на неблагоприятни имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение – в този смисъл е определение № 212/19.12.2008 г. на ВКС по т. дело № 635/ 2008 г., I т. о. Недействителността на договора за кредит не е очевидна, тъй като към момента, когато заемодателят е получил изпълнение от поръчителя, последният не е знаел, че договорът за кредит е недействителен, съответно, че договорът за поръчителство не е породил действие. Поръчителят има правен интерес да изпълни, защото ако договорът за кредит е действителен, респективно, е възникнало задължение за обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с длъжника – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, т.е. имуществените му права са застрашени от бездействието на последния да изпълни на падежа. Следователно, ищцовото дружество встъпва в правата на кредитора, включително и в правото му да получи чистата стойност на кредита или в случая сумата от 500 лв. – главница, намалена с направените плащания от страна на ответницата в размер на 112 лв. Така, ответницата е останала задължена към ищеца за сумата от 388 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда до окончателното плащане. В останалата им част претенциите на ищеца подлежат на отхвърляне като неоснователни.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено единствено в частта, с която е отхвърлен искът за сумата от 388 лв. – главница по договор за заем № 7555 от 09.06.2015 г. В останалата му част решението следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, жалбоподателят има право на разноски за заповедното производство, както и за производството пред първата и въззивната инстанция, съразмерно на уважената част от претенциите му. В заповедното производство жалбоподателят е направил разноски в размер от общо 325 лв. Сторените от него в първоинстанционното производство разноски възлизат общо на 225 лв., а във въззивното – на 445 лв. Съразмерно с уважената част от исковете жалбоподателят има право на разноски, както следва: за заповедното производство в размер на 161,78 лв., за производството пред първата инстанция в размер на 112 лв., а за производството пред въззивната инстанция в размер на 221,52 лв.

Така мотивиран, съдът

 

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 260915 от 16.10.2020 г., постановено по гр. дело № 13256 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, да бъде признато за установено, че А.П.М., ЕГН: **********, му дължи сумата до размера от 388 лв. – суброгаторно вземане по договор за заем № 7555 от 09.06.2015 г., сключен с „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.11.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 11971 от 07.12.2017 г.  по ч. гр. дело № 19013/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІІ бр.с., като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А.П.М., ЕГН: **********, дължи на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, сумата от 388 лв. – суброгаторно вземане по договор за заем № 7555 от 09.06.2015 г., сключен с „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 30.11.2017 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 11971 от 07.12.2017 г.  по ч. гр. дело № 19013/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІІ бр.с.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260915 от 16.10.2020 г., постановено по гр. дело № 13256 по описа на РС – Пловдив за 2019 г., в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени исковете на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, за признаване за установено, че А.П.М., ЕГН: **********, му дължи разликата над 388 лв. до 505,61 лв. – суброгаторно вземане по договор за заем № 7555 от 09.06.2015 г., сключен с „ЛАЙТ КРЕДИТ“ ООД, както и сумата от 273,83 лв., представляваща неплатен остатък от гаранционно възнаграждение по договор за гаранция от 09.06.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 11971 от 07.12.2017 г.  по ч. гр. дело № 19013/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, ІІІ бр.с.

ОСЪЖДА А.П.М., ЕГН: **********, да заплати на „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ООД (с предишно наименование „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ” ООД), ЕИК: *********, сумата от 161,78 лв. – разноски за заповедното производство, 112 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и сумата от 221,52 лв. – разноски за въззивното производство.

 

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: