Решение по дело №23/2019 на Окръжен съд - Враца

Номер на акта: 57
Дата: 5 март 2019 г. (в сила от 5 март 2019 г.)
Съдия: Пенка Томова Петрова
Дело: 20191400500023
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 януари 2019 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е 57

 

гр. ВРАЦА,05.03.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Врачанският окръжен съд,гражданско  отделение,в

публичното заседание на  06.02.2019г.  ,в състав:

 

Председател:Рената Г.Мишонова-Хальова

    Членове:Мирослав Досов

            Пенка Т.Петрова

                                    

в присъствието на:

прокурора                      секретар Л.Горчева,

като разгледа докладваното  от  съдия П.Петрова в.гр.     дело N`   23      по описа за 2019   година,

 

    за да се произнесе взе предвид следното:

    Производството се движи по реда на чл.258 и сл.ГПК.

    Подадена е въззивна жалба от "ЧЕЗ Електро България" АД гр.София,чрез юрк.Ал.В.,против решение на Районен съд гр.Козлодуй от 13.11.2018г.по гр.д.№ 1241/2018г.,с което е уважен предявен  против дружеството отрицателен установителен иск за установяване недължимост на сумата 57,33 лв.с ДДС,представляваща стойност на доставена и консумирана ел.енергия по фактура № ********** от 21.06.2015г.,поради погасяване на вземането по давност.Поддържа се във въззивната жалба,че решението на РС-Козлодуй е неправилно - постановено в нарушение на материалния и процесуален закон.Излагат се подробни доводи и съображения.Цитира се съдебна практика по подобни казуси.Поддържа се,че първоинстанционният съд неправилно е приложил института на погасителната давност.Иска се отмяна на решението,и постановяване на ново,с което се отхвърли предявената претенция.Претендират се разноски за двете инстанции.

    Въззиваемият не е ангажирал становище по въззивната жалба.В хода на делото чрез процесуалния си представител адв.Е.О. от ВрАК оспорва същата.Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

    Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

    Окръжният съд,след като служебно провери редовността и допустимостта на въззивната жалба,счита че същата е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК,отговаря по съдържание и приложения на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК,изхожда от страна с необходимия правен интерес и процесуална представителност,насочена е против съдебен акт от категорията на обжалваемите,при което е процесуално допустима.Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

     Пред първоинстанционния съд въззиваемият М.С. чрез пълномощник адвокат Е.О. ***, е предявил против „ЧЕЗ Електро България” АД,гр.София, отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, за признаване за установено, че не дължи на въззивника вземане в размер на 57,33 лева, от което главница 43,70 лева и лихва 13,63 лева за доставена и консумирана електроенергия в дома му в гр.Козлодуй, ул.***,за периода от 15.05.2015г. до 12.06.2015г., съгласно фактура № ********** от 21.06.2015г., като погасено по давност.Поддържа се в исковата молба,че въззиваемият – ищец е потребител на ел.енергия за собственият си недвижим имот находящ се в гр.Козлодуй, ул.***. Твърди се, че въззиваемият е битов клиент на въззивното дружество по смисъла на параграф 1 т.2а от ДР на ЗЕ с клиентски № 300231086460. Не се оспорва факта, че въззиваемият не е заплащал редовно на въззивника доставената в дома му ел.енергия,и преди две години поради това обстоятелство електроснабдяването в дома му е било прекъснато. След негова покана до въззивното дружество е получил справка в електронен вид под формата на таблица, извадка от която е приложена по делото - стр.6, включваща задължения от 2010г. до 2017г., включително процесното задължение за 57,33 лева, от което главница 43.70 лева и лихва 13.63 лева за доставена и консумирана електроенергия за периода от 15.05.2015г. до 12.06.2015г., съгласно фактура № ********** от 21.06.2015г. Поддържа се, че това вземане е погасено по давност и въззиваемият не го дължи на въззивника. Именно поради този спор с въззивника ,и предвид нежеланието на последния да възстанови ел.захранването на процесния недвижим имот, за въззиваемия се е породил правен  интерес от търсената съдебна защита.

     В срока за отговор по чл.131 от ГПК   е депозиран  писмен такъв от въззивното дружество, чрез юрисконсулт А.В., с който се оспорва предявеният  иск по основание и размер. Поддържа се, че предявеният отрицателен установителен иск на въззиваемия/ищец/ за признаване за установено, че не дължи на въззивното дружество исковата сума, поради погасяване по давност е недопустим, евентуално е неоснователен ,предвид направено от въззиваемия признание, с което е прекъсната давността. Въззивникът не оспорва факта, че въззиваемият е негов битов клиент с посочения клиентски номер, че дължи процесната сума съгласно фактура № ********** от 21.06.2015г., както и, че предвид неплащането на задължения, ел.енергията в дома му е прекъсната. Оспорва твърдението на противната страна, че вземането по фактура № ********** от 21.06.2015г. за главница и лихва е погасено по давност, като излага съображения, че има признание на задължението от въззиваемия, с което е прекъсната давността ,и, поради липса на бездействие от страна на кредитора при обективна невъзможност вземането да бъде събрано от длъжника.

     По делото са събирани писмени доказателства,от които се установява изложеното в исковата молба.

Представено е и копие от заявление /стр.39 /, подписано от въззиваемия до въззивника от 04.11.2016г., с което е заявил, че няма възможност да заплати сумата наведнъж, без да е уточнил за коя сума се отнася изявлението като размер и период.

При така изяснената фактическа обстановка и събрани доказателства,първоинстанционният съд приел предявения иск за основателен и доказан,и го уважил,излагайки подробни доводи и съображения,които настоящата инстанция споделя,и на основание чл.272 ГПК препраща и се присъединява към мотивите му.

Предявеният иск,както се изложи,е с правно основание чл.124, ал.1 ГПК - отрицателен установителен иск за установяване, че въззиваемият-ищец не дължи на въззивника-ответник процесната сума,представляваща стойност на изразходвана от него ел.енергия.Доказателствената тежест за доказване наличието на вземане в посочения размер е върху въззивника-ответник. Той следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че през посоченият период ищецът е потребил определени количества ел.енергия, единичната цена на тази енергия, както и общия размер на претенцията си ,и начина на начисляването й.

Установено е,и не се спори, че въззиваемият е абонат на въззивника за доставка на ел.енергия за обект -  къща находяща се в гр.Козлодуй, обл.Враца, ул.*** с клиентски № 300231086460. За да бъде титуляр на задължението за заплащане стойността на потребена през исковия период електрическа енергия, въззиваемият трябва да има качеството „потребител” на електроенергия. Съгласно параграф 1 т.41б от ДР на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди „ е физическо лице – собственик или носител на вещно право на ползване върху съответния електроснабден имот. Този факт не се оспорва от въззиваемия, напротив, поддържа се в исковата молба.

Няма спор и относно факта, че въззивното дружество е краен снабдител с електрическа енергия. Съгласно чл.98а от ЗЕ крайният снабдител продава електрическата енергия при публично известни общи условия(одобрени от ДКЕВР с Решение № ОУ – 056 от 07.11.2007 г., впоследствие изменени с Решение № ОУ – 03 от 26.04.2010 год. на ДКЕВР), като в ал.4 е предвидено, че публикуваните общи условия влизат в сила за потребителите, които купуват електрическа енергия от крайния снабдител, без изрично писмено приемане. В този смисъл, за да възникне правоотношението по покупко-продажба на ел. енергия не е необходимо да се сключва индивидуален писмен договор между потребителя и доставчика на услугата, защото обвързаността между страните възниква по силата на закона. Предвид изложеното въззиваемият М.С.  се явява потребител  на електрическа енергия, тъй като общите условия са произвели действие и по отношение на него. Изрични възражения във връзка с валидноста и действието на общите условия не са въведени.

В случая въззиваемият е получавал ел.енергия за процесният имот, но не я заплащал редовно на въззивника. Позовава се на приложена по делото фактура № ********** от 21.06.2015г. за периода от 15.05.2015г. до 12.06.2015г., от която е видно, че е издадена от въззивното дружество, че е начислявана ел.енергия на въззиваемия, периода и стойността и – 43,70 лева. В исковата молба се навеждат доводи, че исковата сума в общ размер от 57.33 лева включва освен главница 43,70 лева и лихва 13,63 лева,и, че двете вземания са погасени по давност. Твърди се, че преди около две години е прекъснато ел.захранването в горепосоченият недвижим имот и не е възстановено до настоящият момент, именно поради неплатени сметки.

Неоснователни са доводите на въззивника,респ.правилни са изводите на първоинстанционния съд,че установителният иск по чл.124, ал.1 ГПК може да бъде предявен за установяване съществуването или – както в случая – несъществуването на едно право, когато ищецът има интерес от това,както и,че всяко право може да бъде заявено както с възражение,  така и да бъде предявено с иск ,в който смисъл е и сочената в решението съдебна практика.Начинът по който длъжникът се защитава, зависи от неговия собствен избор,и като участник в правен спор той сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера. В този смисъл длъжникът по едно вземане не е длъжен да чака същото да бъде предявено по съдебен ред чрез осъдителен иск или по реда на заповедното производство, за да реализира своята защита чрез възражението си за давност. Не съществува законова пречка длъжникът да поеме инициативата в процеса, като предяви отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, позовавайки се на изтеклия давностен срок по отношение на вземането, като по този начин препятства възможността на ищеца да го претендира в бъдеще. В този случай предмет на отрицателния установителен иск не е установяване липсата на материално право изобщо, а липсата на притезание, насочено срещу длъжника-ищец. В този смисъл отрицателния установителен иск предмет на спора е допустим.

Доводите на въззивника-ищец за погасяване на процесното вземане, поради изтичане на предвидената от закона погасителна давност,според настоящия състав са основателни.

Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011г. от 18.05.2012г. на ВКС на РБ,ОСГТК, вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и за тях се прилага кратката тригодишна давност.

Според  нормите на чл. 19 от Общи условия на договорите за продажба на електрическа енергия на "ЧЕЗ Електро България" АД потребителят е задължен да заплаща потребената електрическа енергия веднъж месечно, като продължителността на срока за плащане е 10 дни. Дължимите от потребителя суми се съобщават от продавача чрез съобщение изпращано до потребителя на адреса на обекта. Потребителите, за които периода на отчитане на потребяваното количество ел.енергия е по –дълъг от един месец се уведомяват от продавача за дължимите суми чрез съобщение на адреса на обекта съобразно графика на отчитане. Неполучаването на съобщение не освобождава потребителя от задължението да заплати дължимата сума в срок. Съгласно чл.35 от Общите условия, потребител, който не изпълни задължението си за плащане в срок на дължимата сума за използвана електрическа енергия, дължи обезщетение на продавача в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден.

 Съгласно разпоредбата на чл.114 ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквото е процесното за главница/, давността тече от деня на падежа. Следователно задължението на ищеца за заплащане на стойността на доставената енергия е възникнало като срочно – както вече бе отбелязано според общите условия месечните суми за ел.енергия са били дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. По делото липсват доказателства за спиране течението на давността или за прекъсването (както поддържа въззивника), поради което погасени по давност са всички месечни вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повече от три години назад от датата на предявяване на исковата молба – 13.08.2018г., т.е. преди 13.08.2015г., а такова е процесното задължение за заплащане на главница в размер на 43,70 лева за доставена ел.енергия за периода от 15.05.2015г. до 12.06.2015г.

На основание чл.119 ЗЗД поради погасяване на главното вземане следва да се считат погасени поради изтекла давност и вземанията за законна лихва върху главниците, поради което и сумата от 13,63 лева представляваща лихва /с правно основание чл.86 от ЗЗД/ също е погасена по давност.

 Предявеният отрицателен установителен иск по чл.124 ал.1 ГПК е основателен и доказан и следва да бъде уважен.

 И настоящият състав не споделя възражението на въззивника, че с факта на подписване на заявлението от въззиваемия, адресирано до въззивника на 04.11.2016г., в което е заявил, че няма възможност да заплати сумата наведнъж, без да е уточнил размер на сумата и периода, за който я дължи,въззиваемият е признал процесното вземане и давността за него е спряла да тече. Константна е практиката на ВКС ,вкл и задължителна,че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл. 116  б. „а“ от ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав  не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.

При така изяснената фактическа обстановка с оглед изложеното въззивната жалба се явява неоснователна.Като такава следва да се остави без уважение,а първоинстанционното решение – да се потвърди.

При този изход на делото въззивникът следва да заплати на въззиваемия сторените от него разноски пред въззивна инстанция,които в случая представляват адвокатско възнаграждение за адв.Е.О. при хипотезата на чл.38 ал.2 вр.ал.1 т.2 ЗА.

Водим от горното,ВОС

 

                                Р  Е  Ш  И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА решението на РС Козлодуй от 13.11.2018г.,постановено по гр.д.№ 1241/2018г.

ОСЪЖДА „Чез Електро България” АД гр.София на основание чл.38 ал.2 вр.ал.1 т.2 ЗА да заплати на  адв.Е.О. ,ВрАК адвокатско възнаграждение пред въззивна инстанция в размер на 300 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

Председател:...........        Членове:1..........

 

 

                                             2..........