Р Е Ш Е Н И Е
№……..
гр. София, 15.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII - В въззивен
състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното
от мл. съдия Симеонова в. гр. дело № 5206 по описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 10899 от 14.01.2020 г. по
гр. дело № 20979/2019 г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 120 състав, е
прието за установено в отношенията между страните „Е.Б.Т.“ ЕАД, ЕИК ******* и Л.Г.Ч.,
ЕГН **********, по предявения иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. с чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ, че ответницата Л.Г.Ч. дължи на ищеца „Е.Б.Т.“
ЕАД сумата от 1568,04 лв. – главница за топлинна енергия за периода 01.05.2016
г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва от 16.01.2019 г. /датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК/ до изплащане на вземането,
обезщетение в размер на 225,41 лв. за периода от 02.07.2016 г. до 15.01.2019 г.,
които суми са предмет на ч. гр. д. № 8345/2019 г. по описа на СРС, 120 състав.
Осъдена е Л.Г.Ч. да заплати на „Е.Б.Т.“ ЕАД сумата от 85,87 лв. – разноски в
заповедното производство и сумата от 226,85 лв. – разноски в исковото
производство, на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 8 ГПК.
В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба от ответницата Л.Г.Ч., с оплаквания за неговата неправилност
поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.
Оспорва се, че ответницата е собственик или вещен ползвател на имота, при липса
на доказателства за собственост или учредено вещно право на ползване. Сочи се,
че при съществуването на вещно право на ползване относно имота, неговият
титуляр – потребител на ТЕ би бил задължен за плащане на доставяната топлинна
енергия, а не формалният собственик. Съдът не се е съобразил с неизпълнението
на доказателствената тежест за ищеца по чл. 154, ал. 1 ГПК – да докаже, че ответникът
е собственик или вещен ползвател на имота. Излагат се съображения и за
неправилно присъждане на лихви за забава, при липса на доказателства за
изпадането на ответницата в забава. Съдът е нарушил определение №
3258/07.03.2013 г. по адм. дело № 2772/2013 г. на ВАС, 5 - членен състав, че
Общите условия за продажба на топлинна енергия не представляват по своята
същност индивидуален, общ или нормативен административен акт по смисъла на чл.
21 АПК, чл. 65 и чл. 75 АПК, като същите не променят характера на правилата
като договорни. Съдът не е съобразил, че съгласно решение № 4777/13.04.2018 г.
по адм. дело № 1372/2016 г. на ВАС, се отменя методиката за дялово
разпределение, което означава, че начислението на топлинна енергия до момента е
било незаконно. Предвид това се моли за отмяна на решението и за отхвърляне на
исковете.
В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от ищеца „Е.Б.Т.“
ЕАД, чрез юрисконсулт П.П., с който жалбата се оспорва като неоснователна. Сочи
се, че чрез събраните по делото доказателства се установява наличието на
облигационно правоотношение между страните, а възражението на ответницата, че
не е доказано изпадането ѝ в забава е неоснователно. Моли се за
потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Софийският градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част, поради
което съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
заявените с въззивната жалба доводи, съобразно нормата на чл.
269, изр. 2 ГПК.
Предявени са за разглеждане по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът в първоинстанционното производство „Е.Б.Т.“ ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл.
410 ГПК от 16.01.2019 г. /въз основа на което е образувано ч. гр. дело
№ 663/2019 г. по описа на РС – Пловдив/ срещу Л.Г.Ч., впоследствие прекратено и
изпратено по подсъдност на СРС, като е образувано ч. гр. дело № 8345/2019 г. по
описа на СРС, 120 състав, по което на 20.02.2019 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение
вземания за посочените от съда периоди и възникнали на описаните основания. В
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът Л.Г.Ч. е подала
възражение по образец, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземанията
по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение,
породило своите правни последици, в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК заявителят, съгласно дадените от съда указания, е предявил
установителни искове с предмет всички вземания, за които в негова полза е
издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело.
По така предявените искове в тежест на
ищеца при условията на пълно и главно доказване е да установи, че ответницата е
потребител на топлинна
енергия, че сградата, в която се намира процесният
имот – ап. 6, находящ се в гр. Пловдив, ул. „*******№ 5, кл. № **********, ИТН
1954890 e топлофицирана, размера на търсената главница, както и изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава. В тежест на
ответницата е да докаже плащане на процесните суми.
По
делото не е спорно, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата -
етажна собственост /в която се намира/ е била присъединена към топлопреносната
мрежа.
Първият спорен по делото въпрос е има ли
качеството на клиент на топлинна енергия ответницата по отношение на процесните
имот и период.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ /отм./, действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице -
собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата на чл. 153
ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на
топлинна енергия“. След отмяната на § 1,
т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл
на понятието „потребител на топлинна енергия“.
Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима
редакция след 17.07.2012 г./ „Битов клиент” е клиент, който купува електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови
нужди. Съгласно разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл.
36, ал. 3 ЗЕ. Посочените от законодателя в разпоредбата на чл.
153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна
по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с
всички допустими по ГПК доказателствени средства, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /в този
смисъл ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС/.
В мотивите на тълкувателното решение е
посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното
предприятие. С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно право на
ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се
смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на
общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия
потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото
събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа,
за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
За установяване на качеството на ответницата на потребител на топлинна
енергия за битови нужди в хода на първоинстанционното производство са приети
следните писмени доказателства: копие на Декларация по чл. 14 ЗМДТ вх. №
05-99-3615/08.09.1998 подадена от Л.Г.Ч., с която последната е декларирала имот
в гр. Пловдив, ул. „*******№ 5, ет. 2, ап. 12;
подадено от ответницата Л.Г.Ч. до ищеца „Е.Б.Т.” ЕАД Заявление вх. № 1538765 от
27.08.2013 г., с което същата е поискала да бъде променен номерът на апартамента
от № 12 на № 6 и изрично е посочила като адрес за кореспонденция процесния
апартамент № 6, находящ се в гр. Пловдив, ул. „*******, ИТН *******заедно с
цитираното заявление ответницата е подписала и декларация /битови клиенти/, в
която е посочила и уникалния номер, с който се идентифицира процесният обект
/ИТН/ - 1954890 и е декларирала, че е съгласна да получава ежемесечно фактури
за консумираната от нея топлинна енергия, както и че ще известява ищеца „Е.Б.Т.”
ЕАД писмено за всяка последваща промяна на волята й относно начина, по който
желае да получава фактура за стойността на пренесената и консумирана топлинна
енергия,
които писмени доказателства носят подпис за ответницата и не са оспорени от нея.
Приета е и скица от Служба по геодезия, картография и кадастър – гр. Пловдив,
на процесния имот с идентификатор 56784.506.1032.1.12, в която като собственик
е вписана Л.Г.Ч..
Въз
основа на така събраните доказателства, въззивният съд намира за правилни
изводите на първата съдебна инстанция, че ответницата е имала качеството на
клиент на топлинна енергия през процесния период. От представената по реда на чл. 192 ГПК от третото задължено лице - Община
Пловдив декларация по чл. 14 ЗМДТ за имота /от заявление от 27.08.2013
г. се установява, че декларираният имот е идентичен с процесния/, подадена от Л.Г.Ч.,
се установява, че същата е декларирала,
че е негов собственик от 1998 г.
Тъй като удостоверението е издадено от длъжностно лице в кръга на
службата му по установените форма и ред, същото е официален документ и като
такъв съставлява доказателство за изявленията пред длъжностното лице и за
извършените от него и пред него действия, съгласно нормата на чл. 179, ал. 1 ГПК. В депозираната декларация по чл. 14 ЗМДТ ответницата е декларирала, че е собственик на процесния имот, въз основа на нотариален
акт от 08.12.1978 г. Тази декларация, депозирана
пред данъчната администрация, по естеството си съставлява извънсъдебно
признание за това обстоятелство. Макар удостоверението за декларирани данни да не съставлява титул за
собственост, това не го лишава от доказателствена стойност, а вменява в задължение
на съда да извърши съвкупна преценка на всички ангажирани по делото
доказателства, твърденията и възраженията на страните, както и направените от
тях оспорвания. В случая представеното удостоверение не е оспорено от ответницата.
Същата не е заявила, че депозираната пред Община Пловдив декларация по чл. 14 ЗМДТ удостоверява неверни фактически
обстоятелства. Отделно от това, по делото не са ангажирани никакви
доказателства, които да опровергаят или разколебаят извънсъдебното признание на
ответницата, направено пред данъчната администрация относно принадлежността на
правото на собственост по отношение на процесния имот. Напротив, от
представените и приети по делото доказателства - молба - декларация от Л.Ч. от 27.08.2013 г., ведно с
приложения относно статута на имота, се установява, че ответницата е признала,
че е сключила договор за доставка на топлинна енергия за топлоснабдения имот с
ИТН 1954890, като й е открит клиентски номер и е заявила, че желае да получава
фактура за стойността на доставената за този клиентски номер топлинна енергия
на посочен от нея адрес, което също сочи за правото ѝ на собственост
върху имота. От представеното извлечение - схема от Кадастъра и имотния
регистър, удостоверителната сила на което не е оборена в процеса, се
установява, че ответницата е вписана като собственик на топлоснабдения имот ап.
6, находящ се в гр. Пловдив, ул. „*******№
5 с посочен в схемата идентификатор. По делото няма данни впоследствие имотът
да е бил отчужден или в полза на трето лице да е било учредено вещно право на
ползване, поради което в качеството си на собственик на процесния имот ответницата
има и качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период на
основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, следователно е
легитимирана да отговаря по предявените искове.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най - малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 ЗЕ/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав счита, че през процесния период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Без значение за това обстоятелство е приетото в определение № 3258/07.03.2013 г. по адм. д. № 2771/2013 г. по описа на ВАС - 5 - членен състав, че по своята правна същност ОУ не представляват индивидуален, общ или нормативен административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, чл. 65 или чл. 75 АПК. Напротив, именно в посоченото определение е прието, че общите условия за продажба на топлинна енергия регулират взаимоотношения на равнопоставеност, свързани с права и задължения на страните, доставка - заплащане и други гражданско - търговски отношения; с разпоредбата на чл. 150, ал. 1 - 3 ЗЕ е доразвита уредбата по чл. 298 ТЗ относно регулиране начина на изготвяне, обявяване и предлагане на правилата от дружествата на потребителите, и относно одобрението им от регулаторния орган, която допълнително въведена процедура обаче не променя характера на правилата като договорни.
Притежаваното от
ответницата право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното
наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна
енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание.
Във връзка с доводите за „незаконно“ начисляване на топлинната енергия следва да се посочи, че на настоящия съдебен състав е служебно известно решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. д. № 1372/2016 г. на ВАС и окончателно решение № 2187/11.02.2020 г. по адм. д. № 1318/2019 г. на 5-членен състав на ВАС, както и решение № 11603/31.07.2019 г. по адм. д. № 13721/2017 г. на ВАС и окончателно решение № 8294/26.06.2020 г. по адм. д. № 14350/2019 г. на 5-членен състав на ВАС, с които са отменени формулите от методиката за дялово разпределение, установена с Наредба № 16-344/2007 г. /отм./. Тази отмяна обаче, постановена с влязлото в сила горепосочено решение на 5-членния състав на ВАС по адм. д. № 14350/2019 г. има действие само за в бъдеще - от момента на влизането му в сила съгласно нормата чл. 195, ал. 1 АПК, поради което не се отразява на приложимите правни норми за конкретния казус, доколкото отмяната няма обратно действие. Освен това, ответницата не е оспорила размера на претенцията за главница за топлинна енергия, нито е изразила доводи за нейното незаконосъобразно начисляване в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, поради което изложените едва във въззивната жалба оплаквания в този смисъл не могат да доведат до освобождаването ѝ от отговорност за заплащане на стойността на доставената до имота топлинна енергия през процесния период.
Доколкото по отношение размера на иска за главница за топлинна енергия в отговора на исковата молба изрично е заявено, че същият не се оспорва, то въззивният съд приема, че искът за главница за топлинна енергия е основателен за пълния претендиран размер от 1568,04 лв. и за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2018 г., както е приел и районният съд.
Предвид основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за присъждане на лихва за забава, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.01.2019 г. до изплащане на вземането.
По отношение на обезщетението за забава:
Съгласно чл. 34, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Е.Б.Т.“ ЕАД ***, одобрени с Решение № ОУ-070/17.12.2007 г. на ДКЕВР, заплащането на месечните дължими суми следва да бъде извършено в 30 - дневен срок след изтичането на периода, за който се отнасят. При неизпълнение в срок, потребителите дължат обезщетение за забава в размер на законната лихва от деня на забавата. Според чл. 84, ал. 1, предл. първо ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, поради което длъжникът е изпаднал в забава и дължи лихва върху главниците считано от деня, следващ датата, на която срокът по чл. 34, ал. 1 от ОУ е изтекъл за всяка фактура, без да е било нужно да бъде канен от ищеца - задълженията са били срочни, поради което доводите на въззивника, че липсват данни за отправена покана, поради което не е в забава, са неоснователни. Обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата е вярно изчислено /а и размерът му не е оспорен от ответницата/, а периодът е правилно определен, като в тази връзка липсват и конкретни оплаквания във въззивната жалба.
Ето защо с оглед предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и липсата на други заявени относими към предмета на делото оплаквания, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.
Въззиваемият - ищец, който е бил защитаван от юрисконсулт, е заявил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК /изм. ДВ, бр. 8 от 2017 г./ в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 360 лв. Предвид фактическата и правна сложност на делото пред СГС, съдът определя възнаграждение за юрисконсулт в размер на 50 лв. за тази инстанция, което следва да бъде възложено в тежест на въззивника.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10899 от 14.01.2020 г. по гр. дело № 20979/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 120 състав.
ОСЪЖДА Л.Г.Ч., ЕГН **********,
с адрес ***4 да заплати на „Е.Б.Т.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8, вр. с чл. 273 ГПК, сумата
от 50 лв. /петдесет лева/ – разноски за юрисконсултско възнаграждение във въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.