Р Е Ш Е Н И Е
№…….
гр.Плевен, 19,05,2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН
СЪД, ІХ-ти граждански състав, в публично
съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ВЕРА НАЙДЕНОВА
при секретаря Цецка Симеонов,
като разгледа докладваното от съдията ВЕРА НАЙДЕНОВА гр.д.№5974
по описа
на съда за
2020 година, на основание данните по делото и закона, за да се произнесе
взе предвид следното:
Пред ПлРС е
депозирана искова молба от ***, със седалище и адрес на управление *** ***, представлявано от ***, чрез пълномощника адв.А.К., против П.М.Л., ЕГН **********,***.
В молбата се твърди, че на 04,04,2011 г. е подписан
договор за потребителски кредит №FL578806/30,03,2011
г. между *** и П.М.Л. като кредитополучател, по силата на който е предоставен
кредит в размер на 10 470,00 лева, който е отпуснат за предсрочно
погасяване на задълженията по договор за потребителски кредит №FL485885/07,07,2009 г., сключен между банката от
една страна и П.М.Л., както и по кредитна карта №4790010549824014 от 09,09,2008 г. Крайният срок за погасяване на кредита е 04,04,2021 г. Сочи се, че на 14,02,2012 г. е сключен и Анекс
№1 към Договора. Твърди се, че плащането на вноските е преустановено през м.май
2013 г., като е останала непогасена главница в размер на 10293,54 лева и
договорна лихва в размер на 4323,77 лева. Твърди се, че с договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 18,01,2016 г. задължението на П.М.Л. е прехвърлено
на ищеца, за което е направен опит П.М.Л. да бъде уведомен, но писмото се е
върнало като „непотърсено“. Твърди се, че поради липса на доброволно изпълнение
е заведено ч.гр.д.№3705/2020 г. на ПлРС, по което е претендирана само главница в размер на 3749,66 лева – падежирала за периода 04,05,2013 г. – 04,04,2017 г., издадена е ЗИ, срещу която длъжникът П.М.Л. е
възразил в срока по чл.414 от ГПК. В
заключение моли съда да постанови решение, с което да признае за установено
вземането на ищеца срещу ответника в размер на 3749,66 лева падежирала
и непогасена главница за периода 04,05,2013 г. – 04,04,2017
г., ведно със законната лихва от депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в
съда. Претендират се разноски в заповедното и исковото производство. В с.з. проц.представител на ищеца моли съда да уважи исковете.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът
депозира писмен отговор чрез адв.Ч.Д. от ПАК, в който
сочи, че исковата претенция е неоснователна, поради изтекла погасителна
давност. Сочи се, че по силата на чл.15, ал.5 от Договора за кредит, от
прекратяване на плащанията от страна на длъжника по него, считано от първата
просрочена вноска – 04,05,2013 г., цялото вземане на кредиторастава
предсрочно изискуемо, без да е необходимо каквото и да е волеизявление на
страните по него. Твърди се, че вземането е станало изцяло изискуемо на
04,05,2013 г. и давността за него е изтекла на 04,05,2018 г. В с.з. проц.представител на ответника моли съда да отхвърли иска
като погасен по давност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и съобрази
становищата на страните, намира за установено следното:
Видно от представения в заверено
копие договор за потребителски кредит №FL578806/30,03,2011 г., между ответника и *** е сключен
договор за кредит, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата
от 10 470,00 лева, със краен срок на погасяване 04,04,2021
г. В чл.15, ал.5 от Договора е уговорено, че при непогасяване изцяло или отчасти
на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при
неизпълнение на което и да е друго задължение по настоящия договор, вземането
на Банката за възстановяване на целия кредит става предсрочно изцяло изискуемо,
без да се прекратява действието на договора. Изискуемостта настъпва, без да е
необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Представен е и погасителен
план от 04,04,2011 г. С Анекс №1 от 14,02,2012 г. към
Договора за кредит страните са предоговорили част от
отношенията си по повод отпуснатия кредит.
Не се оспорва от ответника, а и се установява от представеното банково
бордеро №631261 от 04,04,2011 г., че кредитът е
усвоен на 04,04,2011 г., като сумата е преведена по
сметка на ответника.
От представеното копие на Договор за
възлагане на вземания от 18,01,2016 г. и Потвърждение за извършена цесия към
него, се установява, че вземането на *** срещу ответника е прехвърлено на ищеца
в настоящото производство. Първоначалният кредитор е упълномощил цедента да уведоми длъжниците за станалата цесия съгласно
чл.99, ал.3 от ЗЗД.
Уведомление за извършената цесия е изпратено до кредитополучателя на
10,04,2020 г., но пратката се е върнала с отбелязване „непотърсена“.
От заключението на ВЛ по допуснатата СИЕ, което съдът кредитира като
компетентно и безпристрастно изготвено, се установява, че на 04,04,2011 г. кредитната сума е усвоена, като на същата дата
сумата от 10 037,22 лева е прехвърлена с основание „предсрочно издължаване на
кредит 4117615“, а сумата от 401,54 лева е прехвърлена с основание „погасяване
на КК 4790010549824014“. Вл е установило, че по
Договора за кредит П.Л. е извършил плащания в размер на 2309,78 лева, с които
са погасени 492,58 лева главница, 1812,16 лева лихва за редовна главница и 5,04
лева лихва за просрочена главница. След проверка ВЛ е установило, че последното
плащане по Договора за кредит е от 07,05,2013 г. в размер на 3,14 лева, с които
са погасени частично просрочени лихви по редовна главница, дължими на
04,05,2013 г. ВЛ сочи, че към датата на цесията – 18,01,2016 г., задълженията
по договора за кредит са в общ размер на 14 160,22 лева, а към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 007,08,2020 г.,
задължението е в общ размер на 15816,30 лева, от които 10293,54 лева главница,
3568,18 лева лихва върху редовна главница за периода 04,05,2013 г. – 18,01,2016
г., 1954,58 лева лихва върху просрочена главница за периода 04,05,2013 г. – 07,08,2020
г.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По делото е предявен
иск с правно основание
чл.422 вр.чл.415 от ГПК, с предмет - признаване за установено по
отношение на ответника на вземането,
претендирано от ищеца. В производството в съответствие с правилата за разпределение на
доказателствената тежест ищеца
следва да докаже наличието на валидно облигационно
отношение между него и ответника, предоставяне
на дължимите по договора/договорите услуги, както
и че задължението по договора е станало
изцяло изискуемо.
Съдът е указал на страните доказателствената тежест
в производството с определението
по чл.140 от ГПК от 22,01,2021 г.
От приложеното ч.гр.д.
№3705/2020 г. по описа на Плевенски
районен съд се установява, че на 07,08,2020 г. ищецът
е депозирал заявление за издаване
на заповед за изпълнение на
основание чл.410 ГПК срещу ответника, като е издадена заповед за изпълнение за процесната сума от 3749,66 лева главница
за периода 04,05,2013 г. – 04,04,2017 г. В заповедта
е отразено, че
вземането на заявителя произтича
от неизпълнени
задължения на длъжника по
Договор за потребителски паричен
кредит №FL578806/30,03,2011 г. между длъжника и ***, и договор за цесия от 18,01,2016
г. Срещу издадената ЗИ е подадено възражение по чл.414
от ГПК.
От правна страна договорът е съглашение, което изисква съвпадането на две противоположни
по посока и съвпадащи по съдържание
волеизявления. Той е сключен
след постигане на съвпадение на
насрещните волеизявления на страните по
основните му елементи. Съдът приема, че сключеният договор за потребителски
кредит с ответника напълно
отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити изискуеми по закон.
Към момента на подписване
на процесния договор от страна на
ответника всички полетата са попълнени,
в това число и параметрите на кредита и данните на кредитополучателя. Подписването на договора от
страна на ответника предполага, че той е прочел
подписания от него договор.
Безспорно е, че договорът за паричен кредит /договор за
заем/ намира своята материалноправна обосновка в
разпоредбите на чл.240 и сл. от ЗЗД. Той се характеризира като реален,
каузален, едностранен договор, като в конкретния случай е материализиран в
писмена форма, подписан е от представител на *** и от ответника, като редовността и авторството на
подписите не са оспорени в хода на съдебното дирене. Задължение на заемателя е да върне сумата в уговорения срок, да заплати
уговорената в писмено сключения договор възнаградителна
лихва, а в случай на забава да заплати и съответно обезщетение за забава на
кредитора.
От приложения Договор за цесия от 18,01,2016 г.
и Потвърждение към него е видно, че кредитодателят е
прехвърли на ищеца вземането си, произтичащо от процесния договор №FL578806/30,03,2011
г.
Ищецът
твърди, че до
настоящият момент ответника не е му е изплатил изцяло сумите по
цитирания по-горе договор за кредит, респективно по договора за цесия. По
правната си същност това е твърдение за отрицателен факт и освобождава ищеца от
тежестта на доказването му. Ответникът не ангажира доказателства за плащане на претендираните суми, а
от СИЕ се установява и размерът на неплатените главница и лихва.
Ответника обаче прави правопогасяващи възражения
– за изтекла погасителна давност от пет години, считано от настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита, като се сочи, че тази предсрочна изискуемост
е настъпила автоматично, считано от датата на първата просрочена вноска.
Съдът счита, че направеното от ответника възражение е основателно. Видно от Договора за
кредит, в чл.15, ал.5 страните са уговорили, че „…при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата
или лихвата по кредита, както и при неизпълнение на което и да е друго
задължение по настоящия договор, вземането на Банката за възстановяване на
целия кредит става предсрочно изцяло изискуемо, без да се прекратява действието
на договора. Изискуемостта настъпва, без да е необходимо каквото и да е
волеизявление на страните…”.
Съобразявайки
уговореното между страните, и по-конкретно разпоредбата на чл.15, ал.5 от договора
за кредит, с която са се съгласили и кредитодателя, и
ответника, съдът приема, че в конкретния случай безспорно се установява, че в
договора е налице уговорка за настъпване на предсрочна изискуемост, обусловена
от неплащане на която и да е вноска, и поради тази уговорка същият автоматично
е станал предсрочно изискуем на 04,05,2013 г. – датата, на която е бил падежа на
първата вноска, която не е платена изцяло. Граматическото тълкуване на думата “незабавно”
има само и единствено смисъл на “веднага”, без да е необходимо да се изчаква
изтичането на определен период от време или извършването на определено
действие. Доколкото страните са уговорили изрично тази клауза в отношенията си,
не може да бъде възприета тезата, че са необходими допълнителни действия за
обявяване на предсрочна изискуемост. Доколкото съгласно чл.20а от ЗЗД
договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили, и могат да бъдат
изменяни само по взаимно съгласие на страните, а в настоящия случай такова
изменение на договора няма, следва да се приеме, че, както бе посочено и
по-горе, съгласно ал.15, ал.5 от Договора, кредитът е станал предсрочно
изискуем на 04,05,2013 г. Следва да се отбележи, че принципно цитираната клауза
в Договора несъмнено е в интерес само и единствено на кредитора, но в
конкретния случай, липсата на активност от страна на същия, не означава, че от
нея не може да се възползва и потребителя по договора за кредит. С оглед
разпоредбата на чл.110 и чл.114 от ЗЗД, както и с
оглед изводите на съда за датата, на която задължението на ответника е станало
предсрочно изискуемо – 04,03,2013 г., то действително към датата на подаване на заявлението за издаване на ЗИ – 07,08,2020 г. е изтекла
петгодишната погасителна
давност, поради което възражението на ответника за погасяване на задължението му за главница по давност е основателно.
С оглед на изложените съображения съдът намира, че предявения иск е неоснователен
и следва да бъде отхвърлен като погасен по давност.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника направените от него деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в
исковото производство в размер на 490,00 лева. За пълнота следва да бъде
отбелязано, че възражението за прекомерност на заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение, е неоснователно, доколкото делото е със фактическа и
правна сложност и са проведени четири съдебни заседания.
С оглед разпоредбите на т.12 от ТР №4/2013 г. на ОСГТК, съдът следва да се
произнесе и за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство.
Ето защо следва ищецът да бъде осъден да заплати на ответника и разноските от
заповедното производство в размер на 280,00 лева за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от ***, със седалище и адрес на управление *** ***, представлявано от ***, чрез пълномощника адв.А.К., против П.М.Л., ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.422 вр.чл.415 от ГПК вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено спрямо ответника на основание чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 от ГПК, че дължи на ищеца сума в размер на
3749,66 лева падежирала и непогасена главница за
периода 04,05,2013 г. – 04,04,2017 г., ведно със
законната лихва от депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда –
07,08,2020 г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№3705/2020
г. на ПлРС, КАТО
ПОГАСЕН ПО ДАВНОСТ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК ***, със седалище и адрес на управление *** ***, представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ на П.М.Л., ЕГН **********,***, направените деловодни разноски в исковото
производство в размер на 490,00 лева за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК ***, със седалище и адрес на управление *** ***, представлявано от ***, ДА ЗАПЛАТИ на П.М.Л., ЕГН **********,***, направените деловодни разноски в заповедното
производство в размер на 280,00 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ПлОС в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: