Разпореждане по дело №108/2015 на Окръжен съд - Благоевград

Определение

и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл.374 ГПК.

Образувано е по иск на “. Т. О. -С., представлява-но от Т.Г., в която се твърди, че между него и ответника “. Т. 9.-С., представлявано от Р. Г., на 09.05.2005г. бил сключен договор , квалифициран от ищеца като такъв за производство и доставка на 55 000 линейни метра плат. Ищецът бил възложител, а ответникът- изпълнител по договора, като бил приет график на доставките с крайна дата 20.08.2005г. Договорено било ищецът да заплати три от доставките до крайния получател, а всяка следваща доставка /контейнер/ да се заплаща от изпълнителя, както и откриването на неотменяем акредитив. Страните уговорили неустойка в размер на 15000евро, в случай на разваляне на договора. Разваляне можело да се упражни при неизпълнение на договора в срок или при липса на изпълнение по уговорения и надлежен начин.

Договорът не бил изпълнен в срок от ответника, тъй като по голямата част от износите до крайния получател в Мароко били извършени извън уговорения срок -20.08.2005г. Затова ищецът развалил договора на 19.01.2006г. и заявил, че упражнява правото си на неустойка. Поради това, че износът би осъществен на четири пъти, а не на три според договора, ищецът заявил, че прихваща и сумата от 2081.46 евро, разноски за последния контейнер.

Поради развалянето и изявлението за прихващане ищецът поискал от банката, в която бил открит акредитивът, "Интернешънъл асет банк", да му преведе сумата по неустойката и разноските за четвъртия контейнер, в общ размер на 17 081.46 евро, като ги удържи от дължимото възнаграждение на ответника. Това било извършено и банката превела сумата на ищеца.

Ответникът “. Т. 9. -С., предявил осъдителен иск срещу ищеца и го осъдил да му заплати сума в размер 17081.46 евро, представляващи неплатена цена по договора. Въпросът за правата на ищеца по договора не бил обсъждан. Интересът си от иска ищецът обосновава с обстоятелството, че в случай, че правата му бъдат признати, той би имал право да се позове на извършено прихващане, тъй като биха били налице две насрещни, изискуеми и ликвидни вземания. Твърди, че безспорно между страните бил налице договор, подписан на 09.05.05г., с краен срок на изпълнение 02.08.05г. В писмо на ответника от 05.01.06г. се признавало, че в изпълнение на договора били извършени четири износа, последният от които на 19.12.2005г. Твърди, че договорът бил развален и било възникнало правото му на неустойка. Моли съда да признае за установено спрямо ответника, че сумата от 17081.46 евро, ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.10.06г. до окончателното изплащане на сумата не се дължи, тъй като договорът бил развален на 19.01.06г. и били извършени компенсации от изправната страна.

В срока за отговор е постъпил такъв от ответника “. Т. 9. . В него се поддържа, че искът е недопустим, тъй като с влязло в сила решение №1054/21.07.2009г. по т.д. №809/09г. на Апелативен съд-С., ищецът “. Т. О. -С. бил осъден да му заплати сумата от 17081.46 евро ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.10.2006г. Била налице сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по отношение на всички факти и обстоятелства, свързани с изпълнение на процесния договор, и този спор не следвало да се пререшава. Възможността на ищеца да направи възражения бил преклудирана, тъй като била налице такава възможност по гр.дело №1813/2006г. на СГС, която не била използвана. Искът бил недопустим и на друго основание, поради недопустим петитум. Искало се прихващане с недължимост за плащане, което било недопустимо. Мислимо било прихващане само с насрещно, изискуемо и ликвидно вземане, а не с недължимост на плащане. Поради изложеното, искът бил недопустим.

Постъпила е допълнителна искова молба, в която се поддържа, че искът бил допустим, по следните съображения. Възражението за прихващане не било предявено съдебно, затова не било налице разрешаване на факти и обстоятелства по него, за които е налице сила на пресъдено нещо, според чл.221, ал.2 ГПК /отм./ и чл.298, ал.4 ГПК. Искът бил допустим, тъй като ищецът имал интерес да докаже, че не дължи исковата сума на ответника. Тъй като било извършено извънсъдебно прихващане на 19.01.06г., искът не би могъл да се предяви като осъдителен. Поради това, че страните не си дължали взаимно нищо, ищецът имал интерес от това установяване.

В срок е подаден и допълнителен отговор. В него се преповтарят доводите, че недължимостта на исковата сума е недопустимо да се установява, тъй като спорът за нея бил между същите страни, въз основа на едни и същи обстоятелства и бил разрешен с влязло в сила съдебно решение. Излагат се и доводи, че възраженията и исканията на ищеца били преклудирани, с позоваване на чл.143, ал.3 ГПК. Молят съда да прекрати производството и да присъди направените по делото разноски.

На основание чл.374, ал.1 ГПК, съдът намира, че следва да се произнесе по допустимостта на иска и направените възражения.

Относно допустимостта на иска. Съдът приема предявеният отри-цателен установителен иск по представените до момента доказателства за недопустим.

Възражението за прихващане е коментирано в първоинстанционното решение в становище по иска на ответника в писмени бележки. То е обсъдено и в решението на апелативния съд като материално-правно изявление за прихващане. Като възражение за прихващане то е уважено частично от първоинстанционния съд, преценено е извършено прихващане на неустойката от 15000 евро, дължима вследствие на разваляне на договора, към дължимото възнаграждение на изпълнителя, и искът е отхвърлен в тази част. В останалата част от претенцията за 2081.46 евро, възражението за прихващане е отхвърлено, искът е уважен в тази част. В решението на апелативния съд материално- правното изявление за прихващане е оставено без разглеждане, не са зачетени последиците на извънсъдебното изявление за прихващане, отхвърлителното решение в частта за 15000 евро неустойка, с която било извършено прихващане към възнаграждението на изпълнителя, е отменено, и искът е уважен и в тази част, като е оставено в сила осъдителното решение за 2081.46 евро. При това положение, обективните предели на силата на пресъдено нещо се очертават от фактите и обстоятелствата, посочени от ищеца “. тъкан9. в исковата молба по т.д.№1813/06г. и искането за осъждане на ответника “. Т. О. да заплати неплатено възнаграждение от 17081.46 евро, със законна лихва върху тази сума от 25.10.06г. до окончателното изплащане, по което е постановено влязло в сила съдебно решение. Това са обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението, очертани от основанието на иска и искането за защита, по смисъла на чл.221, ал.1 ГПК /отм./ и чл.298, ал.1 ГПК.

От друга страна, определени факти, посочени от ищеца по първото дело “. тъкан9. /изявлението за разваляне на договора на ответника, изявленията за прихващания на неустойката и платеното възнаграждение за четвъртия износ към вземането на изпълнителя за възнаграждение/ са източник на потестативни права. Тези потестативни права- развалянето на договора, правото на неустойка, правото на прихващане между неустойката и разноските за четвъртия износ, от една страна, и правото на възнаграждение от друга, са свързани със съдебно признатото право на “. тъкан9. .

Затова преклудирани със сила на пресъдено нещо са не потестативните права, а фактите, от които те произтичат. Тези факти не могат да се използат в друг процес, за да се оспори съдебно признатото право. В случая "съществуването на потестативните права не е отречено със сила на пресъдено нещо, но е отречена само възможността да се оспорва съдебно признатото право, като се използува потестативното право". Така Сталев в "Сила на пресъдено нещо", С., "С." 2007г., §16, т.ІІІ, стр.264-265, заб.253: "Ответникът трябва да упражни принадлежащото му потестативно право във висящия процес, защото то е свързано с въпроса, дали предявеното от ищеца право съществува. Ето защо, след като е бил уважен искът, присъденото вземане не може да се атакува с иск за унищожаване на договор, основан на грешка, измама, заплахаили недееспособност. Разбира се, с оглед други последици на същия договор, тази възможност стои открита. Защото съществуването на потестативното право не е отречено със СПН, но е отречена възможността да се оспорва съдебно признатото право." В заключение С. поставя сред преклудираните факти и фактите, от които се пораждат потестативни права за разваляне на сделката, на която се основава съдебно признатото право или пък възможност да се предяви възражение за компенсация или за давност. В случая е от значение това, а не дали е преклудирано възражението за прихващане със сила на пресъдено нещо.

Поставя се въпросът, дали предявеният иск е недопустим или неоснователен.

Да се приеме искът за допустим, би означавало да се пререши вече решен с влязло в сила решение спор. Макар да е тромаво цитирането на доктрината, то е подходящо в случая, тъй като се отнася буквално до него. "Рядко се предявява същият иск или неговата противоположност. Много по-често се прави опит да се постигне пререшаване на спора, решен със СПН, по такива дела, по които се търси да бъде установено друго право, спрямо което обаче, предмет на СПН, е преюдициално....При това оспорващият отрича съществуването на съдебно признатото право по същото време, за което със СПН е установено, че то съществува. Ако това оспорване би било допустимо, СПН би станала безполезна тъкмо в случаите, когато практически ще бъде най -необходима. ... Вторият иск е недопустим, не само когато повтаря първия иск и цели още веднъж да се установи съществуването на съдебно признатото право, но и когато цели да се установи, че това право не съществува през същото време, за което е признато, че съществува. Посочената разлика в петитума на иска с нищо не променя спорното право. То остава същото независимо от това, че по повод на него се търси различна по вид правна защита. Не трябва да забравяме, че ответникът по положителен установителен, осъдителен или конститутивен иск има в процеса положението на ищец по отрицателен установителен иск. Ето защо, когато такъв иск се уважава, едновременно с това се отхвърля мълчаливо съдържащият се в процеса отрицателен установителен иск на ответника. Този отхвърлен иск ответникът повторно предявява, когато с втория иск цели да установи, че правото не съществува през същото време, за което неговото съществуване е било установено, т.е. когато търси противоположно по съдържание установяване на това, което е влязло в сила. Същото е положението, когато се иска да бъде установено съществуването на право за същото време, за което е било установено, че то не съществува. И в двата случая се подновява вече разрешеният спор относно същото право през същото време на неговото съществуване или несъществуване. А силата на пресъдено нещо цели да пресече тъкмо това". Така Сталев в цит. съч., §17, ІІ,стр.278-279.

Затова и твърдението, че възражението за прихващане не било разрешено със сила на пресъдено нещо, тъй като било налице материално -правно изявление за извънсъдебно прихващане, което не било разгледано, и съответно не било обхванато от обективните предели на силата на пресъдено нещо, затова бил допустим искът, е неоснователно. След като твърденията и оспорването на настъпилото прихващане са направени в исковата молба, съдът се е занимал с фактите, от които произтича твърдението, и тези факти са преклудирани. Вземането на ответника е било признато за неликвидно, т.е. спорно, отречени са последиците на извънсъдебното прихващане. Всъщност последиците за ответника са на лошо воден процес, при предявено съдебно възражение за прихващане,съдът би бил длъжен да изследва възможността за прихващане с неликвидно вземане. Затова и позоваването на незадължителната практика по решение №45/22.04.09.г по т.д.№483/08г. на Іт.о. ТК, е неоснователно. При приемане на иска за допустим, би се стигнало до пререшаване на спор въз основа на преклудирани факти, което е недопустимо. В отговора на исковата молба ищецът е представил и издаден въз основа на влязлото в сила решение изпълнителен лист, затова за недопустимостта на иска може да се черпи и аргумент от 439, ал.2 ГПК.

Затова и на основание чл.299, ал.1 във вр. с чл.298, ал.1 във вр. с чл.377 във вр. с чл.374, ал.1 във вр. с чл.130 ГПК, производството по делото следва да се прекрати, а исковата молба да се върне на ищеца. Ще следва на основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.4 ГПК платените от ответника разноски от 1200лв. за адвокатско възнаграждение да се понесат от ищеца.

Водим от изложеното съдът

О П Р Е Д Е Л И :

ПРЕКРАТЯВА гр.дело №59/2010г. на ОС-С., като ВРЪЩА на ищеца исковата молба, поради недопустимост на иска.

ОСЪЖДА “. Т.О.- С., ЕИК ..., пред-ставлявано от Трендафил К. Г., съдебен адрес гр.С., ул."С."№22, ап.4 да заплати на “. тъкан9.-С., ЕИК ..., представлявано от изпълнителния Д. Р. Н. Г. сумата от 1200лв. разноски по делото, представляващи адвокатски хонорар.

Определението подлежи на обжалване в седмичен срок от съобщава-нето му страните пред Апелативен съд-Пловдив.

ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: