Р E Ш Е Н И Е
№ 633
гр.Плевен, 16.10.2020 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - гр.Плевен, първи касационен
състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети
септември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. Господинов
ЧЛЕНОВЕ: Цветелина Кънева
Ралица Маринска
при секретаря Бранимира Монова и с участието на прокурора Иво Радев като
разгледа докладваното от председателя касационно административно дело № 150 по описа на Административен
съд - Плевен за 2020 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационни жалби на ГД „Изпълнение на
наказанията“, гр. София, съдебен адрес:*** и Н.Д.Х., лишен от свобода, изтърпяващ
наказанието си в затвора Белене, срещу Решение № 252/ 20.04.2018 година, постановено по
адм.д. № 214/2017 г. по описа на АС Плевен, с което е осъдена на
осн. чл.284 ал.1 от ЗИНЗС Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София да заплати на л. св. Н.Д.Х.
обезщетение в размер на 400 лв., представляващи обезщетение за неимуществени
вреди за периода 01.05.2012г. – 07.07.2016г., произтичащи от незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията на Затвора – Белене. С оспореното
решение предявеният иск е отхвърлен за разликата над 400 лв. до 100 000 лв. и за
периода 07.07.2011г. – 07.07.2016г.
Със същото решение ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е осъден да
заплати по бюджета на Административен съд – Плевен направените разноски за
възнаграждение за вещи лица в размер на 500 лв.
В касационната
жалба, подадена от ГДИН се оспорва първостепенния съдебен акт в осъдителната му
част. Излагат се отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК- нарушение на материалния закон и необоснованост на
съдебния акт, доколкото се сочи, че първоинстанционният съд е постановил
решението при несъобразяване на част от свидетелските показания, както и
разпоредбите на чл.52, т.2 и чл.53, т.2 от ППЗИНЗС, касаещи обстоятелството, че
помещенията, в които се настаняват лишените от свобода при общ и строг режим се
заключват през нощта, както и разпоредбата на чл.151, ал.1, т.3 от ЗИНЗС,
регламентираща условията за къпане на лишените от свобода. Съдебното решение се
оспорва и в частта му за разноските.
Твърди се, че съдът не е съобразил обстоятелството, че две от трите
искови претенции са отхвърлени, поради което неправилно е осъдил ответника да
заплати направените разноски за вещи лица, чиито заключения са изслушани във
връзка с отхвърлените искови претенции, респ. е отхвърлил искането за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение, което според касатора е в
противоречие с разпоредбата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС. В заключение се иска
отмяна на първоинстанционното решение в оспорените му части, намаляване размера
на присъденото обезщетение, осъждане на ищеца да заплати в полза на АС- Плевен
направените разноски за възнаграждение на вещи лица в размер на 500 лв. и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
В касационната жалба, подадена от ищеца и множеството
допълнения към нея се оспорва първостепенния съдебен акт в отхвърлителните му
части, без обаче да се сочат конкретни оплаквания, свързани с проведеното
съдебно производство и постановяване на решението, а отново се повтарят
твърденията от исковата молба и се излагат нови, несвързани с предмета на делото.
Постъпил е писмен отговор по касационната жалба на
ищеца Н.Х. от ГДИН- София, представлявана от юрк. У., в който се развиват
подробни доводи за съответствие на условията в Затвора Белене, при които ищецът
търпи наказанието си със стандартите на Европа и неоснователност на претенциите
му, свързани с твърдените от него лоши условия. Поддържа се подадената от ГДИН
касационна жалба и съображенията по нея. Оспорват се твърденията, свързани с
наличие на тенденциозно негативно отношение към ищеца от администрацията на
затвора и се твърди, че е налице специално отношение, но в насочено към
оказване на помощ, свързана с осигуряване на работа, чрез която се съкращава
престоя на лишения от свобода в затвора. Оспорват се изцяло твърденията за наличие
на нечовешко и унизително отношение към него. В заключение се прави искане да
бъде отхвърлена изцяло касационната жалба на Н.Х. и да бъде уважена тази,
подадена от ГДИН.
В съдебно заседание касаторът ГДИН не изпраща
процесуален представител.
Касаторът Н.Д.Х.
се явява лично и със служебно назначения адвокат Р.Х. ***, който поддържа подадената от
доверителя му касационна жалба и излага доводи за неоснователност на подадената
такава от ГДИН. Прави искане да бъде изменено решението на първоинстанционния
съд и в полза на Н.Х. да бъде присъдено обезщетение в по - висок размер, за
претърпените от него неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от действията и бездействията на администрацията на Затвора Белене, а
в останалата му част оспореното решение да бъде оставено в сила.
Процесуалният
представител на Окръжна прокуратура - Плевен изразява становище за
основателност на касационната жалба, подадена от ГДИН и неоснователност на
тази, подадена от Н.Д.Х..
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на
страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежни страни, поради което са процесуално
допустими. Разгледана по същество са неоснователни.
Съобразно разпоредбата на чл. 218, ал.1 АПК настоящият
съдебен състав следва да обсъди само посочените в касационните жалби пороци на
решението, а съобразно чл.218, ал.2 АПК служебно следи за валидността,
допустимостта и съответствието на решението с материалния закон.
С касационната жалба, подадена от ГДИН се оспорва
съдебното решение само в частите му, с които ответникът е осъден да заплати
обезщетение в размер на 400 лв. за неимуществени вреди за периода 01.05.2012г.
– 07.07.2016г., произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на
администрацията на Затвора – Белене и ГДИН е осъдена да заплати в полза на
Административен съд- Плевен деловодни разноски в размер на 500 лв. Настоящият
съдебен състав намира за неоснователни оплакванията за неправилен анализ от
страна на първостепенния съд на събраните по делото доказателства и
несъобразяване с нормативната уредба, касаеща правното положение на лишения от
свобода при изтърпяване на наказанието му, вследствие на което е достигнат
извод за основателност на претенцията на ищеца в частта ѝ относно
поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието за
периода 01.05.2012г. – 07.07.2016г. В обжалваното решение е направен цялостен
анализ на събраните гласни и писмени доказателства и съдът е изложил мотиви в
достатъчен обем, с които настоящият съдебен състав е напълно съгласен, поради
което не намира за нужно да ги повтаря в настоящето решение, с оглед
разпоредбата на чл.221, ал.2 от АПК.
По безспорен начин е установено, а и с касационната
жалба не се оспорва, че в посочения по- горе период ищецът е търпял наказанието
си при липса на осигурена достатъчна жилищна площ, която в съдебната практика,
а след законодателни промени в ЗИНЗС ( ДВ- бр. 103/2012г., в сила от 01.01.2019г.; ДВ, бр. 13 от 2017 г., в сила от 7.02.2017 г.) и по силата на закона е в минимален размер от
4 кв.м. С горното несъмнено лишеният от свобода е поставен в неблагоприятни
условия за изтърпяване на наказанието, респективно налице е допуснато нарушение
на разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, което предпоставя основателността на
исковата претенция в тази ѝ част. Във връзка с твърденията на касатора за
недоказаност на претенцията, касаеща лоши хигиенни условия в тоалетните, следва
да се посочи, че твърдяното от касатора обстоятелство, че „… в част от затворите на страната и в
момента естествените нужди на задържаните се удовлетворяват в кофи, намиращи се
в спалните помещения“ е абсолютно неотносимо към предмета на настоящето
производство, който е свързан с условията, при които ищецът е търпял
наказанието си в Затвора Белене през посочения в ИМ период. Неотносими към
правния спор са и подробно изложените доводи за вида и размерите на тоалетните,
разположени на обществени места извън затвора, както и доводите къде би могъл
да удовлетворява естествените си нужди ищецът, ако е чувствал страдания и
изпитвал унижение при ползване тоалетните в коридора на спалните помещения. От
събраните гласни доказателства е установено, че ползваните на етажа тоалетни са
разположени две по две една срещу друга, с ниски преградни стени и без врати,
както и че не са съобразени с хигиенните изисквания за този род помещения, а в
самото спално помещение /което е било пренаселено/ е имало само една тоалетна,
която единствено е можело да бъде ползвана от всички, намиращи се в него след
21 часа, когато спалните помещения се заключват на основание чл.52, т.2 и
чл.53, т.2 от ППЗИНЗС /което обстоятелство се твърди в касационната жалба на
ГДИН/. Ето защо обосновано първостепенният съд е приел, че в тази ѝ част
исковата претенция е основателна, поради което е присъдил обезщетение в
справедлив размер.
Настоящият съд намира за неоснователни оплакванията на
процесуалния представител на ГДИН, във връзка с приложението на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС. Не може да се сподели становището на този касатор, че с исковата молба
са предявени три отделни иска, поради което ответникът не дължи деловодни
разноски, тъй като същите са направени във връзка с отхвърлените претенции на
ищеца, а не с тази, която е частично уважена. Настоящият съдебен състав намира,
че с ИМ, предмет на делото, е предявен един иск, тъй като претенцията е
формулирана за един и същи период, срещу един и същи ответник, базира се на
едно и също правно основание и с петитума се иска присъждане на едно
обезщетение. Това, че в обстоятелствената част на ИМ са диференцирани
уврежданията, респ. претърпените от тях неимуществени вреди, не означава, че се
касае за отделни искови претенции. От оспореното решение е видно, че и
първоинстанционният съд е разгледал един иск, който е уважил частично, а не три
отделни иска. Ето защо въпросът с разноските е разрешен правилно и в съответствие с разпоредбата на чл.285, ал.3
от ЗИНЗС, съобразно която : „Когато искът се уважи изцяло или частично,
съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да
заплати на ищеца внесената държавна такса“.
По отношение касационната жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство Н.Д.Х.,
съдът съобрази следното :
В посочената
жалба и множеството допълнения към нея отново се повтарят фактическите
твърдения от исковата молба и се излагат нови, несвързани с предмета на делото.
Не се сочат обаче конкретни оплаквания, свързани с проведеното съдебно
производство и допуснати в тази връзка процесуални нарушения, такива при
постановяване на решението или допуснати нарушения на материалния закон. Процесуалният
представител на този касатор адв. Х. в съдебно заседание прави искане за
изменение на първоинстанционното решение в насока увеличаване на размера на
присъденото обезщетение до 10 000 лв. Ето защо настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение се оспорва от този касатор в
отхвърлителните му части и искането му е за изменение на решението, изразяващо
се в увеличаване размера на присъденото обезщетение. Съобразно разпоредбата на чл. 218, ал.1 АПК
настоящият съдебен състав е задължен да обсъди само посочените в касационните
жалби пороци на решението. При липсата на ясни и конкретно посочени такива
съдът не може да вземе и конкретно отношение по смисъла на посочената по- горе
разпоредба. Ето защо съдебният състав единствено намира за нужно да посочи, че
в оспорения съдебен акт е направен задълбочен анализ на събраните по делото
доказателства. Съдът е изпълнил задължението си по чл.9, ал.4 от АПК и е събрал
всички относими към правния спор доказателства, анализирал ги е и е достигнал
до извод за липса на допуснати нарушения по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС по останалите,
формулирани от ищеца оплаквания, поради което законосъобразно е приел, че
предявеният иск следва да бъде отхвърлен за разликата над 400 лв. до 100 000
лв. за периода 07.07.2011г. – 07.07.2016г.
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложените
мотиви в тази насока, поради което и с оглед разпоредбата на чл.221, ал.2 от АПК не намира за необходимо да ги повтаря и в настоящия съдебен акт.
По отношение оплакванията, касаещи размера на
присъденото обезщетение, настоящият съдебен състав намира, че те също са
неоснователни. Доколкото се касае за обезщетение, произтичащо от непозволено
увреждане, размерът на
следващото се обезщетение за претърпените неимуществени следва да бъде
определен при съблюдаване правилата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите
/ЗЗД/. Съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за
претърпените неимуществени вреди се определя по справедливост. Понятието
"справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението
между деянието и възмездието. Самото осъждане има характер на овъзмездяване, а
размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени
вреди следва да бъде определен при съобразяване с характера, вида, изражението
и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите
нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в
страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство
за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на справедливостта, като законово
въведен критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, изисква
размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди да бъде определен
от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи
начина, по който незаконосъобразната административна дейност се е отразила на
увреденото лице. Отчитайки посочените по-горе обстоятелства и периода на
исковата претенция, предвид характера и интензитета на породените страдания и
негативни преживявания, настоящият съд счита, че определеното обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в размер на 400 лв. е в справедливо и не са
налице основания за увеличаването му.
По така
изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че направените
оплаквания и по двете касационни жалби са неоснователни, а оспореното решение е
правилно. Същото е постановено от компетентен съд, при липса на допуснати
съществени нарушения на относимите процесуални и материално-правни норми,
поради което е валидно, допустимостта и съответно на материалния закон.
Предвид горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 252/ 20.04.2018 година, постановено по адм.д. № 214/2017 г. по описа на Административен съд – Плевен.
Решението не подлежи на оспорване.
Преписи от решението да се изпратят на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.