Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 11.11.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на секретар Юлиана Шулева,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 4430 по описа за
2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г., постановено по гр.д. № 71836 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 55-ти състав, съдът е признал за установено, че ответницата С.В.Ж. дължи
на ищеца „П.и.б.” АД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№ 5094/2019г. на СРС, 55 състав:
- на основание
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. от 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ - сумата
2771,42 евро - главница по Договор за
банков кредит № 000LD-R-008596/14.11.2011г.,
ведно със законната лихва от 25.01.2019 г. до окончателното плащане;
- на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. от 1 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 от ТЗ - сумата 449,14 евро – договорна лихва за периода
25.01.2016 г. - 15.11.2018 г., като е
отхвърлил иска за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 465,46
евро, като неоснователен;
- на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД – сумата 506,18 евро – мораторна неустойка
(наказателна лихва) за просрочие в заплащането на месечните погасителни вноски
за периода 25.01.2016 г. – 24.01.2019 г.
С крайния съдебен акт ищцата е била
осъдена на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ответника сумата в
размер на 446,76 лева - разноски по делото, от които 195,27 лева по ч.гр.д. №
5094/2019 г. на СРС, 55 състав, и 251,49 лева – в първоинстанционното исково
производство. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът е бил осъден да
заплати на ищцата сумата в размер на 914,43 лева – разноски, от които сумата в
размер на 376,53 лева – разноски по ч.гр.д. № 5094/2019 г. на СРС, 55 състав, и
537,90 лева – разноски в първоинстанционното исково производство.
С Решение № II-55-20272284/09.12.2020 г., постановено по реда на чл. 247
от ГПК по гр.д. № 71836 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 55-ти състав, районният съд е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г., като е постановил на ред осми до единадесети включително от диспозитива на
акта вместо „на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
430, ал. 1 от ТЗ – сумата 2771,42 евро – главница по Договор за банков кредит №
000LD-R-008596/14.11.2011 г., ведно със
законната лихва от 25.01.2019 г. до окончателно плащане;”, да се чете „-на
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 от ТЗ –
сумата 2264,69 евро – главница по Договор за банков кредит № 000LD-R-008596/14.11.2011, ведно със
законната лихва от 25.01.2019 г. до окончателното плащане, като отхвърля иска
за горницата над присъдения до пълния заявен размер от 2771,42 евро, като
погасен по давност”.
Постъпила е въззивна жалба с вх. №
25000028/04.01.2021 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство
срещу двете решения. По отношение решението, постановено по реда на чл. 247 от ГПК, е посочено, че същото е недопустимо – чрез него не се отстранявала
очевидна фактическа грешка, а се изменял постановения съдебен акт. Твърди се,
че в решението била формирана нова воля. В мотивите на първоначално
постановения съдебен акт били изложени съображения, съгласно които било прието,
че част от претендираната от банката главница била погасена по давност, но в
диспозитива на съдебния акт от съда било прието за установено, че ответникът
дължал на банката цялата претендирана сума. Твърди се, че това представлявало
порок на съдебното решение, чийто ред за поправка бил чрез обжалване на
съдебния акт, а не чрез искане за поправка на очевидна фактическа грешка.
Изложени са съображения за неправилност на Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г., тъй като съдът бил стигнал до грешни изводи относно началния момент, от
който започвала да тече погасителната давност. Твърди се, че районният съд се
бил позовал на неактуална съдебна практика. Вземането на банката било единно и
неделимо, което било прието от страните да се издължи на част, а след като
вземането било единно, то погасителната давност за вземането започвала да тече
от един и същ момент – крайния падеж на кредита. Направено е искане за
присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното
производство. Страната поддържа, че с решението по чл. 247 от ГПК съдът не бил
формирал нова воля, а бил поправил допуснато несъответствие между мотивите,
съгласно които част от предявения иск подлежал на отхвърляне, и диспозитива, с
който била присъдена цялата претендирана от ищеца сума. Правилно съдът бил
приложил правилата на давността, като страната цитира и практика на върховната
инстанция с оглед момента, от който започва да тече същата. Направено е искане
за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на сторени по
делото разноски.
С Определение № 20033392/04.02.2021 г.,
постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр.д. № 71836 по описа за 219 г. на
СРС, II
ГО, 55 състав, съдът е оставил без уважение молбата на ищеца за изменение на Решение
№ II-55-20252338/16.11.2020
г. в частта за разноските като неоснователна.
Ищецът е подал частна жалба срещу
определението. Изложени са оплаквания, че с оглед отхвърлената част от исковете
за исковото производство на ответника се дължат разноски в размер на 139,70
лева за адвокатски хонорар, а не както е било присъдено – 537,90 лева.
Направено е искане за присъждане на разноски в настоящото производство.
В срока по чл. 276, ал .1 от ГПК е
постъпил отговор на частната жалба от ответника в първоинстанционното
производство. В отговора се поддържа, че обжалваното определение е правилно.
При определяне на разноските съдът бил съобразил съотношението между заявените
в заповедното производство вземания, за които била издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК, и вземанията, за които бил предявен установителен
иск в исковото производство, както и съотношението между уважената и
отхвърлената част от исковите претенции. Направено е искане за потвърждаване на
обжалваното определение и за присъждане на сторените в производството пред
настоящата инстанция разноски.
В открито съдебно заседание въззиваемата
страна, редовно призована, не се е явила и не е била представлявана.
Въззивникът е бил представляван от упълномощен юрисконсулт. На етап ход по
същество същият е посочил, че поддържа въззивната жалба и е направил искане за
присъждане на разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение в размер на
350,00 лева.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е частично допустима.
Въззивният съд констатира, че с въззивна жалба с вх. № 25000028/04.01.2021 г.
се обжалват едновременно Решение № II-55-20252338/16.11.2020 г. и Решение № II-55-20272284/09.12.2020 г. Препис от Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г. е бил връчен на 23.11.2020 г., а от Решение
№ II-55-20272284/09.12.2020 г. – на 15.12.2020 г. Въззивната
жалба е постъпила по пощата, като датата на клеймото, макар и трудно четливо,
показва пратката да е била входирана по пощата на 29.12.2020 г. Следователно
въззивната жалба в частта, с която се обжалва Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г., е била подадена над месец след получаване на препис от обжалваното решение
и същата не е била депозирана в законоустановения срок за обжалване на
първоинстанционния съдебен акт по чл. 259, ал. 1 от ГПК, а именно до 07.12.2020
г. Дори и да се приеме, че датата на клеймото е по-ранна, следва да се
отбележи, че същата не може да предхожда датата на Решение № II-55-20272284/09.12.2020 г., доколкото с една въззивна
жалба са били обжалвани и двете съдебни решения. В тази хипотеза най-ранната възможна
дата за депозиране на въззивната жалба е 09.12.2020 г., която дата се явява 2
дни след изтичане на срока за обжалване на Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г. и жалбата в тази част отново би била просрочена. С оглед на изложеното,
въззивна жалба с вх. № 25000028/04.01.2021 г. в частта, с която се обжалва Решение
№ II-55-20252338/16.11.2020
г., следва да бъде върната като просрочена на основание чл. 262, ал. 2, т. 1 от ГПК, а въззивното съдебно производство в тази част следва да бъде прекратено.
Предвид това въззивният съд не следва да се произнася по доводите в жалбата
касателно обжалването на Решение № II-55-20252338/16.11.2020 г.
Що се отнася до въззивната жалба в
останалата част, с която се обжалва Решение № II-55-20272284/09.12.2020 г., в тази част жалбата е редовна
и допустима - подадена е в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното Решение
№ II-55-20272284/09.12.2020 г. е
валидно и допустимо, а с оглед на изложените в жалбата оплаквания, същото се
явява валидно и допустимо.
Обжалваното решение е било постановено
по реда на чл. 247 от ГПК. Съгласно чл. 247, ал. 1 от ГПК съдът по
своя инициатива или по молба на страните може да поправи допуснатите в
решението очевидни фактически грешки. Съгласно правната теория и съдебната
практика, такива са налице в случаите на несъответствие между формираната действителна
правораздавателна воля и нейното външно изразяване в писмения текст на
решението. По този ред се отстраняват и несъответствия, изразяващи се в
погрешно изписване на имена, номера, граници на спорен имот, размер на
присъдена сума.
Видно от мотивите на Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г. първоинстанционният съд е счел, че искът за главница по Договор за банков
кредит № 000LD-R-008596/14.11.2011
г. следва да се уважи до размера на сумата от 2264,69 евро и да се отхвърли за
горницата от 2271,42 евро. В диспозитива на съдебния акт обаче съдът е признал
за установено, че въззиваемата – ответник дължи главница в пълния предявен
размер от 2771,42 евро. Следователно в посоченото решение е било допуснато
разминаване между формираната действителна правораздавателна воля, подробно
изложена в мотивите на съдебния акт, и нейното външно изразяване в
заключителната диспозитивна част на съдебния акт. Предвид това, районният съд
правилно и законосъобразно е постановил обжалваното решение, в чийто диспозитив
е било посочено, че като крайна воля на съда следва да се чете, че е било
признато за установено, че ответницата дължи на ищеца като главница сумата от
2264,69 евро, ведно със законната лихва, а искът до пълния му предявен размер
от 2771,42 евро следва да бъде отхвърлен. Предвид изложеното, неоснователни са
оплакванията в жалбата, че с акта по реда на чл. 247 от ГПК не се отстранявала
очевидна фактическа грешка, а се изменял постановения съдебен акт. Именно това
е редът за отстраняване на констатирания порок, изразяващ се в разминаване
между волята на съда и писменото ѝ обективиране.
Предвид изложеното Решение № II-55-20272284/09.12.2020 г. се явява допустимо и правилно,
като същото следва да бъде потвърдено.
Що се отнася до депозираната частна
жалба, въззивният съд счита същата за основателна. Следва да се отбележи, че
съдът счита същата за допустима, доколкото с молба по чл. 248 от ГПК ищецът е
поискал изменение на решението в частта с разноските касателно присъдените на
ответника разноски в заповедното и исковото производство с доводи относно
изчисляването на размера им и в частната жалба се правят оплаквания отново
относно размера само на присъдените разноски в исковото производство, макар и
при различия в твърдените от страната за правилни изчисления. Въззивникът –
частен жалбоподател е изложил оплакване, че с оглед изхода от спора пред СРС на
ответника се дължат разноски в размер на 139,70 лева за исковото производство.
Въззивният съд взе предвид това, че исковата претенция е била предявена за
сумата в размер на 3743,06 евро, като исковете са били отхвърлени за общата
сума в размер на 523,05 евро. При претенция от 1000,00 лева за адвокатски
хонорар, след уважаване на възражението за прекомерност, на ответника се дължат
разноски в размер на 139,74 лева. Видно от мотивите на районния съд, при
изчисляване на разноските както в исковото, така и в заповедното производство,
съдът се е ръководил от сбора от сумите, за които исковете са били отхвърлени,
и сбора от сумите, за които не са били предявени искове и заповедта е била
обезсилена. Доколкото обаче в исковото производство не са били разгледани
претенциите в пълния им обем от заповедното производство, въззвиният съд счита,
че разноските за исковото производство следва да бъдат изчислени с оглед
размера на конкретните претенции, с които исковият съд е бил сезиран, и да се
преценя присъждането им с оглед изхода на спора в това производство. Предвид
изложеното частната жалба следва да бъде уважена, обжалваното определение по
чл. 248 от ГПК следва да бъде отменено, а Решение № II-55-20252338/16.11.2020
г. следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е бил осъден да заплати на
ответника сумата над 516,27 лева до присъдената сума в размер на 914,43 лева.
При този изход от спора на въззиваемата страна се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК. Същата е претендирала адвокатски хонорар в размер на 400,00 лева, за уговарянето и заплащането на който са били представени доказателства, поради което съдът счита, че претенцията следва да бъде уважена в посочения размер. Въззивникът – частен жалбоподател е претендирал разноски за депозираната частна жалба – държавна такса в размер на 15,00 лева, за заплащането на която е представен платежен документи, и юрисконсултско възнаграждение. Въззивният съд счита, че претенцията за разноски следва да бъде уважена, като въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати сумата в размер на 15,00 лева – платена държавна такса за частната жалба, и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лева, доколкото последното се определя от съда с оглед фактическата и правна сложност на делото и процесуалната активност на страната.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ВРЪЩА въззивна жалба с вх. №
25000028/04.01.2021 г., подадена от „П.И.Б.” АД, В ЧАСТТА, с която се обжалва Решение
№ II-55-20252338/16.11.2020
г., постановено по гр.д. № 71836 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 55-ти състав, като просрочена,
и ПРЕКРАТЯВА въззивното съдебно производство в тази част като недопустимо.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № II-55-20272284/09.12.2020 г., постановено по гр.д. № 71836
по описа за 2019 г. на СРС, II
ГО, 55-ти състав, в цялост.
ОТМЕНЯ Определение № 20033392/04.02.2021
г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК по гр.д. № 71836 по описа за 2019 г.
на СРС, II
ГО, 55 състав, в цялост и Решение № II-55-20252338/16.11.2020 г., постановено по
гр.д. № 71836 по описа за 2019 г. на СРС, II ГО, 55-ти състав и поправено с Решение
№ II-55-20272284/09.12.2020 г., постановено по реда на чл. 247
от ГПК по същото дело, В ЧАСТТА относно
разноските, с която „П.И.Б.” АД, ЕИК ******, e било осъдено за заплати на С.В. Ж. – Ц.,
ЕГН **********, сумата над 516,27 лева до присъдената сума от 914,43 лева.
Решението в частта, с която въззивната
жалба в една част е била върната, а делото е било прекратено, подлежи на
обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването на страните пред
Апелативен съд – София.
Решението в останалата част подлежи на
обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС при наличие
на предпоставките по чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.