№ 5931
гр. София, 01.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Димитър Ковачев
Анелия Ст. Янева
при участието на секретаря Мария Б. Тошева
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20231100513475 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 28.07.2023г., постановено по гр.д. № 39409/2022г. на СРС,
ГО, 175 състав, са уважени предявените от Т. Н. Б. срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ” ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 от ГПК за установяване несъществуване на следните вземания: за 3 005,
92 лева – главница за цена на топлинна енергия за периода от м.11.2006г. до
м.04.2014г. за имот, находящ се в гр. София, жк “****, абонатен номер 111093;
за 3 700, 21 лева – мораторна лихва за същия период; за 296, 02 лева –
главница за цена на услугата дялово разпределение за периода от м.05.2007г.
до м.04.2018г. и за 115, 35 лева – мораторна лихва за същия период. Със
същото решение е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване несъществуване на
следните вземания: за 1 001, 10 лева - главница за цена на топлинна енергия за
периода от м.05.2020г. до м.06.2022г. за имот, находящ се в гр. София, жк
“****, абонатен номер 111093 и за 45, 56 лева - мораторна лихва за същия
период. С решението са уважени обективно кумулативно съединените
насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и
1
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, като Т. Н. Б. е осъден да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ” ЕАД следните суми: 924, 86 лева - главница за цена на топлинна
енергия за периода от 01.05.2020г. до 30.04.2022г. за имот, находящ се в гр.
София, жк “****, абонатен номер 111093, ведно със законната лихва от
05.01.2023г.; 75, 61 лева – мораторна лихва върху главница за периода от
15.09.2020г. до 20.12.2022г. и 70, 36 лева – стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.05.2020г. до м.04.2022г., като е отхвърлен
предявеният насрещен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 10, 75 лева – мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение за периода от 30.06.2020г. до 20.12.2022г.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени предявените
отрицателни установитилни искове и са уважени насрещните осъдителни
искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца Т. Н. Б., в която са изложени оплаквания за неправилност на
постановения съдебен акт поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост и нарушение на
материалния закон. Поддържат се релевираните в първоинстанционното
производство възражения – че между страните не съществува валидно
договорно правоотношение за продажба на топлинна енергия за процесния
имот, както и че ищецът не е подавал молба-декларация за откриване на
партида, а същата е била открита служебно. Наведени са подробни
съображения за неправилност на формираните изводи относно дължимостта
на претендираната мораторна лихва. Сочи се, че клаузата на чл. 33, ал. 4 от
Общите условия на ответното дружество е неясна и вътрешно противоречива,
поради което счита, че потребителят изпада в забава по общото правило на чл.
84, ал. 3 от ЗЗД – след покана. Оспорва се и дължимостта на цената за услугата
дялово разпределение. Релевира доводи, че кредитор по това вземане е
фирмата за дялово разпределение, а не ответното дружество. По тези
съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваните му
части и за уважаване на предявения отрицателен установителен иск,
съответно за отхвърляне на насрещните осъдителни искове.
Въззиваемата страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение
за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-
2
правни норми.
Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. По наведените във въззивната жалба оплаквания за
неправилност:
Предявени са първоначални отрицателни установителни искове за
несъществуване на вземане и насрещни осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По отрицателните установителни искове с правно основание чл. 124, ал.
1 от ГПК за установяване несъществуване на вземане:
Предмет на исковото производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е
съществуването на едно оспорено от ищеца право /в случая облигационно
вземане/. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест,
всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които основава
своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си качество,
кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а
длъжникът – възраженията си срещу вземането. В случая в доказателствена
тежест на ответника е да докаже наличието на договор за доставка на
топлинна енергия с ищеца, стойността на доставената топлинна енергия в
процесния топлоснабден имот за исковия период, начина на формирана на
претенцията му към ищеца, наличието на обстоятелства, водещи до спиране
или прекъсване на давността.
Ищецът е оспорил качеството си на длъжник за процесната сума с
доводи, че между него и ответното дружество не съществуват договорни
правоотношения за продажба на топлинна енергия за обект, находящ се в гр.
София, жк “****, с посочен в счетоводните партиди на дружеството абонатен
номер 11083, а в условията на евентуалност е навел възражение за погасяване
на вземането по давност.
С определение от 17.10.2024г. въззивният съд е конституирал на
основание чл. 227 от ГПК в правата на починалия в хода на въззивното
3
производство въззивник Т. Б. неговият единствен наследник по закон
/низходящ по права линия от първа степен – дъщеря/ - П.Т. Б.а, поради
настъпилото материално и процесуално правоприемство.
На етапа на въззивното производство между страните по делото е
спорно обстоятелството дали ищецът има качеството потребител на топлинна
енергия за процесния обект. По така повдигнатия спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент
разпоредба на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от ЗЕ/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
4
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през
процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време
е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или
презюмиран/.
От представения по делото договор за дарение на недвижим имот от
29.01.1991г., обективиран в нотариален акт № 112, том IV, дело № 686/1991г.
се установява, че Т. Н. Б. е придобил правото на собственост върху процесния
имот, като дарителите Н.Т. Б. и П.М.Б. са запазили за себе си пожизнено и
безвъзмездно право на ползване върху имота. Не е спорно, а и това
обстоятелство се установява от приложената декларация от 12.05.2006г.,
вписана в Служба по вписванията, че двамата дарители са се отказали от
правото си на ползване, учредено по силата на описания договор за дарение на
недвижим имот. Ищецът не твърди, нито доказва да е извършил
разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период.
С оглед изложеното се налага извод, че е установено принципното
съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния
период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна
енергия, по който “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е доставял топлинна
енергия, а ищецът Т. Б. дължи заплащане на стойността на ползваната услуга.
Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по
който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в
режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ. Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се явява
заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента
на административно регулиране, установен в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права
и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Както бе посочено, в тази хипотеза не
е предвидена писмена форма за действителност на правоотношението, поради
което наведените от въззивника доводи, основани на липсата на изрично
писмено волеизявление за възникване на облигационно правоотношение, са
неотносими. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия
законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от
5
фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването на това качество
настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи
облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза
не са установени.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 от ЗЕ/, като според чл. 145, ал.
1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Неоснователно е релевираното от въззивника възражение за погасяване
на процесното вземане по давност. За да стигне до този извод съдът съобрази
следното:
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с
Тълкувателно решение № 3/2011г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2011г.,
ОСГТК, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД
се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чийто
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл
и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното
дружество, в т. ч. и за стойността на услугата дялово разпределение, съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1
ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/. на 11 равни
6
месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/. на месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска
и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната
консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в
действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.
За исковия период са действали Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на клиенти
в град София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, в сила от
11.08.2016г. Установеното в чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия правило е
потребеното количество топлинна енергия да се изплаща въз основа на
издадени ежемесечни фактури. В чл. 32, ал. 1 е посочено, че месечната
дължима сума за доставената топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която
дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл. 71 от НТ, се формира
въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
Продавача, а съгласно чл. 32, ал. 2 месечната дължима сума за доставената
топлинна енергия на Клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се
извършва по смисъла на чл. 73 от НТ, се формира въз основа на определеното
за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от Продавача. Клаузата на чл. 32, ал.
3 от Общите условия предвижда, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от Търговеца,
Продавачът издава за отчетния период кредитни известия за стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Според чл. 33,
ал. 1 от същите Общи условия клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. Съгласно чл. 33, ал. 2 от
Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016г., продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е.
7
ако не са заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки.
Продавачът връчва чрез търговеца на упълномощеното лице в СЕС
изравнителните сметки /обща и индивидуални/ на клиентите, като датата на
връчването на изравнителните сметки се удостоверява с подпис на
упълномощеното лице, а последното информира клиентите в СЕС за общата
изравнителна сметка, датата на получаването и връчва индивидуалните
изравнителни сметки срещу подпис, удостоверяващ датата на връчването – чл.
28 от Общите условия.
В клаузите на чл. 33, ал. 4 и 5 от Общите условия е предвидено правото
на продавача да начисли и получи обезщетение за забава в размер на законната
лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал.
2, от деня на забавата до момента на заплащане на дължимата сума за
топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече
от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения
/каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа /тъй
като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/. В частност задълженията на ответника за заплащане
на стойността на доставената енергия са възникнали като срочни – според чл.
33, ал. 1 от приложимите Общи условия месечните суми за топлинна енергия
са били дължими в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото
дружество главници, касаещи процесния период, тригодишният давностен
срок тече от момента, в който изтича срока за тяхното заплащане.
Исковият период е от 01.05.2020г. до 30.06.2022г. Най-старото процесно
вземане е за м.05.2020г. и същото е станало изискуемо по правилото на чл. 33,
ал. 1 от Общите условия на 15.07.2020г., съответно тригодишната погасителна
давност изтича на 15.07.2023г. Давността е била прекъсната на 05.01.2023г.,
когато е предявен насрещния осъдителен иск за същите вземания. Същото се
отнася и за останалите вземания, включени в процесния период, като
вземането за последния месец – м.06.2022г. е станало изискуемо на
15.08.2022г., а тригодишната погасителна давност изтича на 15.08.2025г.
По тези съображения се налага извод, че вземанията за стойността на
8
доставената топлинна енергия и мораторната лихва върху същите за исковия
период не са погасени по давност.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част по предявените искове с правно основание чл. 124, ал. 1
от ГПК.
По предявените насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
По делото са приети за безспорно установени и ненуждаещи се от
доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК следните обстоятелства: че
процесният имот е топлоснабден; че за исковия период - м.05.2020 г. до
м.04.2022г. ищцовото дружество е доставило топлинна енергия на стойност от
1 001, 10 лева; че дяловото разпределение е извършено от фирмата „Нелбо
Инженеринг“ ООД, която фирма за процесния период е извършила дялово
разпределение на стойност, индивидуализирана в исковата молба; че размерът
на претендираните лихви е изчислен математически правилно.
По изложените по-горе съображения за приложение на императивното
правило по чл. 153, ал. 1 от ЗЕ се налага извод, че между страните е налице
облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за
битови нужди за процесния период и имот. Установи се също, че вземанията за
периода от м.05.2020г. до м.04.2022г. – предмет на насрещните искове, не са
погасени по давност, същото се отнася и за лихвите за периода от 15.09.2020г.
до 20.12.2022г. Следователно насрещните осъдителни искове за заплащане на
цена на доставена топлинна енергия са основателни.
По претенцията за заплащане на обезщетение за забава върху главницата
за потребена топлинна енергия:
Съгласно чл. 33, ал. 2 от приложимите Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на клиенти
в град София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, в сила от
11.08.2016г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016г., продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
9
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е. ако не са
заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. .
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на горепосочените
клаузи, въззивният съд приема, че предвиденият 45-дневен срок за изпълнение
на задълженията по чл. 32, ал. 3 не би могъл да тече преди изготвянето на
изравнителните сметки и издаването на фактура от страна на ищеца, т.е.,
преди 31 юли на съответната година. Необходимостта от изравняване на
действително потребеното количество топлинна енергия с начисленото за
периода /отоплителния сезон/ отлага изпълнението на клиентите до
извършването му, респ. осчетоводяването му. До тогава кредиторът не може
да иска изпълнение. Следователно настоящият съдебен състав приема, че
задължението за заплащане на стойността на действително потребената
топлинна енергия е възникнало като срочно и по правилото на чл. 114, ал. 1
ЗЗД ответниците са в забава, считано от 15 септември на съответната година.
С оглед изложеното се налага извод, че поставянето на потребителя в забава не
е обусловено от публикуване на общата фактура на интернет-страницата на
дружеството или отправянето на покана от страна на кредитора, в какъвто
смисъл са възраженията на въззивника.
В този смисъл доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни
вземания, то акцесорните претенции се явяват установени в своето основание
за исковия период, а техният размер не е оспорен.
По отношение на възражението, че ответникът не е пасивно
легитимиран да отговаря по предявените искове за цена на услугата дялово
разпределение, съдът намира следното:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта
на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се
извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна
енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от
10
2012 г., в сила от 17.07.2012г./ отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния
регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за
извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите
по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се
заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а
след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето
по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост,
самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в
който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово
разпределение.
По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по
реда на 61 и следв. от Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването
/обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007г., отм. ДВ, бр. 60 от 07.07.2020г./ или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от
избрания от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 от
6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната
енергия между клиентите в сграда - етажна собственост, се извършва
възмездно от лицето, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано
от клиентите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване
изискванията на тази наредба и приложението към нея.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на клиенти
в град София, одобрени с Решение No ОУ-1 от 27.06.2016г. на КЕВР,
потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика както сумите за
потребление на топлинна енергия, така и сумите за извършване на
11
услугата “дялово разпределение” от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/. цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/. цена за отчитане на един
уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/. за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца
дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача.
Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя
от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по
подходящ начин на клиентите.
По делото не е спорно обстоятелството, че дяловото разпределение е
извършено от фирмата „Нелбо Инженеринг“ ООД, която фирма за процесния
период е извършила дялово разпределение на стойност, индивидуализирана в
исковата молба. В този смисъл предявената претенция по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД е
основателна в пълния размер.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в
обжалваните му части.
По частната въззивна жалба срещу определението на СРС по чл. 248 от
ГПК:
С постановеното по делото първоинстанционно решение съдът е уважил
предявените отрицателни установителни искове за установяване
несъществуване на следните вземания: за 3 005, 92 лева – главница за цена на
топлинна енергия за периода от м.11.2006г. до м.04.2014г. за имот, находящ се
в гр. София, жк “****, абонатен номер 111093; за 3 700, 21 лева – мораторна
лихва за същия период; за 296, 02 лева – главница за цена на услугата дялово
разпределение за периода от м.05.2007г. до м.04.2018г. и за 115, 35 лева –
мораторна лихва за същия период. При разпределяне отговорността за
разноските е приел, че в случая е приложима нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК и
доколкото ответникът е признал исковете в тази част и не е станал причина за
завеждане на делото, претенцията на ищеца за присъждане на разноски по
тези искове е отхвърлена.
С молба от 02.08.2023г. /подадена в преклузивния срок по чл. 248, ал. 1
от ГПК/ ищецът е направил искане за изменение на решението в частта му за
разноските, като се присъдят сторените от него разноски по уважените искове
12
по чл. 124, ал. 1 от ГПК съобразно общите правила по чл. 78, ал. 1 от ГПК.
С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил
искането по чл. 248 от ГПК без уважение, като е изложил подробни
съображения, че в случая приложение следва да намери правилото по чл. 78,
ал. 2 от ГПК.
Частната въззивна жалба е подадена от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт и в преклузивния срок за това, поради
което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е
неоснователна по следните съображения:
Посочените в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК предпоставки за
освобождаване на ответника от отговорността за разноски по делото са две:
ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал.
Предпоставките на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК са кумулативни и следва да
се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на
разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато
неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на
производството са оспорени правата на ищеца. Изключение от това правило е
налице само когато сезирането на съда е условие за упражняване на
субективни права на ищеца. В този случай признанието на иска не е
достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото
липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Не е нужно
извънпроцесуалното поведение на ответника да е виновно и противоправно,
за да възникне отговорност за съдебни разноски, тъй като отговорността за
разноските по делото е обективна. Освен това, от съдържанието на чл. 78, ал. 2
от ГПК следва, че поначало от значение за приложението на тази разпоредба е
поведението на ответника, а не това на ищеца /решение № 185 от 29.05.2014 г.
по гр. д. № 5196/2013 г. на Четвърто ГО на ВКС/.
В конкретния случай се установява, че ответното дружество е признало
иска - изрично изявление в този смисъл се съдържа в депозирания отговор на
исковата молба. Признаването на иска представлява заявление от страна на
ответника, че правното твърдение на ищеца отговаря на действителното
правно положение. В случая в отговора на исковата молба ответникът изрично
е заявил, че не оспорва, че процесните вземания /за които
първоинстанционното решение е влязло в сила/ са погасени по давност и в
13
този смисъл счита исковата претенция за основателна. С това волеизявление
ответното дружество е признало, че отричаното от ищеца право не съществува
и същевременно е налице отказ от защита срещу иска, т.е. налице е признание
на иска. Следва изрично да се посочи, че постановяването на решение при
признание на иска по реда на чл. 237 от ГПК не е предпоставка за
приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК. Наведените от частния
жалбоподател възражения в този смисъл са неоснователни. Нормата изисква
да е налице признание на иска, а не да е постановено решение при признание
на иска. Ирелевантно за преценка наличието на първата предпоставка по чл.
78, ал. 2 от ГПК е обстоятелството, че ответното дружество е релевирало
възражение за недопустимост на иска поради липса на правен интерес. Тези
възражения не са относими към основателността на иска, доколкото с тях не
се отрича съществуването, респ. несъществуването на материалното право,
предмет на спора.
Въззивният съд изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд
относно наличието на втората предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК – ответникът
да не е дал повод за предявяване на исковете, като на основание чл. 272 от
ГПК препраща към същите. По този въпрос е формирана непротиворечива
практика на ВКС, съгласно която ответникът не дължи разноски, когато
признае иска и ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга
извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.
Както е посочено в определение № 474 от 07.11.2019г. по ч.гр.д. № 3063/2019г.
на ВКС, IV ГО, титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника
и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за
принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност.
Начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора няма значение в
отношенията между страните. Той може да има значение само като
доказателства за негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно
значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като
загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да
осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане. Извънсъдебната
покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни
мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и
не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на
срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при
14
отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на
давност. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той
предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за
несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. При
предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК за
несъществуване на вземане като погасено по давност, за което ответникът не е
бил снабден с изпълнителен титул /какъвто е и настоящия случай/ е оправдано
разрешението, според което при признаване на иска от страна на ответника
той се освобождава от отговорност за разноски, защото по този начин
удовлетворява интереса на длъжника да получи решение при признание на
иска.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е
постановил правилен съдебен акт, поради което подадената частна въззивна
жалба следва да бъде оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на
чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ и съобразно предмета на въззивното производство.
С оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените
искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение
не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13281 от 28.07.2023г., постановено по
гр.дело № 39409/2022г. по описа на СРС, ГО, 175 състав, в обжалваната му
част.
ОСЪЖДА П.Т. Б.а, ЕГН **********, гр. София, жк “**** да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. ****, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК,
15
сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач "НЕЛБО ИНЖЕНЕРИНГ" ООД.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната въззивна жалба срещу
определение № 36956 от 18.10.2023г., постановено по гр.д. № 39409/2022г., по
описа на СРС, 175 състав.
Решението, включително и в частта му с характер на определение по чл.
248, ал. 3 от ГПК, не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16