№ 52
гр. П., 20.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Т.И.Т.
при участието на секретаря Л.В.А.Д.
като разгледа докладваното от Т.И.Т. Гражданско дело № 20211720102303
по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо, вр. чл.86 ЗЗД.
Производството по делото е образувано по предявен иск от А.К.Р., с ЕГН
**********, и адрес: гр.П., ***, срещу “***”ЕООД, с ЕИК:***, и адрес на управление: ***, с
правно основание чл.55, ал.1, предл. първо, вр. чл.86 ЗЗД, с който се иска ответникът да
бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 175.77 лева, част от сумата от 619.40 лева,
платена от ищеца без основание по Договор за потребителски кредит № *** от 25.02.2020 г.,
ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба - 19.05.2021 г. до
окончателното изплащане на сумата. Ищецът твърди, че процесният договор за кредит е
нищожен поради нарушение множество разпоредби на ЗПК, които са подробно изложени в
исковата молба. При условията на евентуалност ищецът твърди, че процесният договор е
унищожаем, като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия. При условията на
евентуалност ако съдът приеме, че процесният договор е действителен, то отделни негови
клаузи са недействителни, а именно клаузата предвиждаща „такса за експресно разглеждане
на искането за кредит“ и „такса за отсрочване изпълнението на задължението“. Предвид
гореизложеното ищецът твърди, че е претърпял имуществени вреди в общ размер на
619,40лв., представляваща разликата между върнатата и получените суми.
В законоустановения срок ответникът е подал отговор, с който е оспорил иска по
основание и размер, поради което и иска отхвърлянето му като неоснователен. Ответникът
твърди, че процесният договор за кредит е породил валидно облигационно правоотношение
1
между страните, като са спазени всички изисквания на ЗПК. За същия ищецът сам се е
възползвал от възможността да ползва услугите експресно разглеждане на искането за
кредит и отсрочване изпълнението на задължението, поради което и дължи плащане на
таксите, предвидени по договора.
В съдебно заседание от 20.12.2021 г., съдът е допуснал по реда на чл.214 от ГПК
изменение на предявения иск, който да се счита предявен за сумата в размер на 331.40 лева,
представляващи недължимо платени суми по потребителски кредит, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска до окончателното и изплащане.
В съдебно заседание ищцата се представлява от адв. Ч., който поддържа предявените
искове и моли съда да ги уважи, като им се присъдят сторените по делото разноски, както и
да бъде присъдено на адв. Ч. адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА за
оказаната от него безплатна правна помощ на ищцата.
Ответникът в съдебно заседание не се представлява. В депозирани писмени молби
оспорва иска, като моли същият да бъде отхвърлен и им се присъдят сторените по делото
разноски.
По допустимостта:
Съдът намира, че така предявения иск е допустим и следва да бъде разгледан.
Съгласно константната съдебна практика правната квалификация на иска е служебно
задължение на съда и се извежда от твърденията на ищеца в исковата молба. В настоящия
случай съдът намира, че главният иск е с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД,
като процесната сума се претендира на като платена при начална липса на основание, тъй
като е платена по нищожен договор.
След като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл.235 ГПК,
*** районен съд приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, че страните са обвързани от облигационно отношение по Договор за
кредит № *** от 25.02.2020 г. и Анекс удължаване на срок от дата 03.04.2020 г. към Договор
за кредит 25.02.2020 г.
От приложения Договор за кредит № *** от 25.02.2020 г.. се установява, че
ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на 1200.00 лева, който А.Р. се е
задължила да върне при условията и в сроковете, посочени в договора. Съгласно
постигнатите между страните уговорки в договора, ответникът е предоставил сумата в
размер на 1200.00 лева, за срок от 30 дни, при годишен процент на разходите (ГПР) 49,70 %.
При тези параметри общото задължение по кредита е в размер на 1416.20 лева, което
включва: главница от 1200.00 лева, 40.43 лева - договорна лихва и 175.77 лева - такса за
експресно разглеждане. Видно от съдържанието на договора същият е сключен от
разстояние. С Анекс удължаване на срок от дата 03.04.2020 г., страните са постигнали
съгласие за нова дата на връщане на общата дължима сума по кредита – 10.04.2020 г., като
размерът на предоставената от кредитора сума по договора не се променя, както и не се
променят и всички останали клаузи, уговорени в Общите и Специални условия на договора.
2
Няма спор, че заемната сума е получена от ищцата, и доколкото договора и анекса са
сключени от разстояние, то същите, както и представените общи условия, стандартен
европейски формуляр и погасителен план, не носят подписа на никоя от страните.
От заключението на приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза, се
установява, че ответникът е предоставил на ищцата кредит в размер на 1200.00 лева, платим
30 дни след сключване на договора, при фиксиран месечен лихвен процент от 40,99 %, ГПР
– 49,70 %, и уговорена дължима такса за експресно разглеждане в размер на 175.77 лева.
Вещото лице е установило, че сумата на кредита е усвоена от ищцата на 25.02.2020 г., в
брой, на каса на “***” АД с разписка № *** от 25.02.2020 г. От заключението се установява,
че на 03.04.2020 г. ищцата е превела по сметка на ответника сумата от 115.20 лева за
удължаване на кредита, а на 25.02.2020 г. ищцата е погасила сума в размер на 1416.20 лева,
с която при ответника е погасена главница от 1200.00 лева, договорна лихва в размер на
40.43 лева и такса експресно разглеждане на кредита от 175.77 лева. Общата сума, която
А.К.Р. е превела на “***” ЕООД, по процесния Договор за кредит и Анекс към него, вещото
лице е установило, че е в размер на 1531.40 лева, с която при ответника е погасена главница
от 1200.00 лева, договорна лихва от 40.43 лева, сумата от 175.77 лева - такса експресно
разглеждане на кредита, и сумата от 115.20 лева – с основание удължаване на кредит.
По отношение на годишния лихвен процент, вещото лице е изчислило, че същият при
включени разходи само за договорна лихва от 40.43 лева, и при размер на кредита от
1200.00 лева ГПР е от 48.8306 %, а ГПР по кредита, а изчислен при включени разходи за
договорна лихва 40.43 лева и разходи за експресно разглеждане на кредита 175.77 лева и
при размер на кредита 1200.00 лева, ГПР е от 629.9954 %. Вещото лице е установило, че
размерът на ГПР от 49,7 % не включва такса за експресно разглеждане на кредита, такса за
удължаване на срока на кредита и такси, свързани с неизпълнение на договорните
задължения. Сочи, че в размера на ГПР договорната лихва по кредита се включват разходи
/текущи и бъдещи/, свързани със справки на кредитора по отпускане на кредита: Централен
кредитен регистър, НОИ, Министерство на вътрешните работи и други услуги, свързани със
събиране на просрочени задължения.
Съдът кредитира заключението на вещото лице, като обективно и компетентно
дадено.
При така установената фактическа обстановка, съдът прие от правна страна
следното:
Предявеният иск е с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, при който ищцата
следва да докаже, получаването на сумата 331.40 лева от обогатилото се лице - ответника,
която му е дадена от обеднялото лице, а от ответника основанието й за получаване. В тази
връзка ответникът твърди, че правното основание на което е получил процесната сума са
сключени с ищцата договори за кредит, чиято действителност ищцата оспорва.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът намира, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла на
3
чл.9 от Закона за потребителския кредит ЗПК).
За процесния договор и анекс към него се твърди, че е сключен от разстояние, което
съдът намира за допустимо съгласно ЗПФУР. Съгласно чл.6 от ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик
и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно
или повече. Съгласно разпоредбата на § 1, т.1 от ДР към ЗПФУР „финансова услуга“ е всяка
услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително
доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както
и предоставяне на платежни услуги.
По делото няма спор между страните, че ищцата е получила сумата от 1200.00 лева,
която и е предоставена от ответника. От изложеното в исковата молба не може да се
заключи, че ищцата е оспорвала действителността на изявлението, поради което и не може
да се позовава на нищожност поради липса на писмена форма. Не без значение е и това, че
към исковата молба ищцата е приложила договора за кредит, анекса към същия, както и
съпровождащите ги документи, от където следва извода, че тя е била запозната със
съдържанието на процесния договор за кредит и анекс към него.
От приложения Договор за кредит, се установява че на ищцата ответникът й е
отпуснал кредит в размер на 1200.00 лева, като и е начислена такса експресно разглеждане
на кредита от 175.77 лева, като ищцата е следвало да върне сумата от 1416.20 лева, в която е
включена и лихва в размер на 40.43 лева. От така посоченото в договора е видно, че тази
вноска е уговорена като еднократна със срок от 30 дни или дата на връщане 26.03.2020 г. В
договора са упоменати и ГПР и лихвен процент. Поради това и съдът приема, че от
съдържанието на договора ищцата е знаела, че следва да върне сумата от 1416.20 лева,
състояща се от 1200.00 лева главница, 40.43 лева - договорна лихва и 175.77 лева - такса за
експресно разглеждане на документи. В тази връзка и ГПР от 49.7 % кореспондира на
договорна лихва от 40.43 лева. Относно сумата от 175.77 лева - такса за експресно
разглеждане, съдът намира, че тя също следва да се включва в ГПР предвид начина на
уговарянето й - а именно за дейност по отпускане на кредита.
Доколкото договора е сключен от разстояние, същият е представен от ищцата към
исковата молба както и сключения към него анекс, съдът намира, че същите са сключени
при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗПК.
Съдът намира за неоснователни доводите на ищцата, че процесните договори не
отговорят на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно чл.22 от ЗПК, тъй като
процесните договори са сключени в писмена форма, при спазване на чл.11, ал.1, т.7, т.9 и
т.11 от ЗПК. В тях са посочени индивидуализиращите данни за страните, размера на
получените суми, общия размер, който потребителят следва да върне, лихвения процент,
размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
4
Няма нарушение и на императивната норма на чл.11, т.10 от ЗПК, тъй като сочената
разпоредба не изисква в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в
България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР
(т.1 и т.2 от Приложение № 1 към ЗПК), които единствено могат да се прилагат за
изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две
формули. От друга страна чл.11, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в
смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно
изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета
относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК
и по-точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК.
Допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и
т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни
допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК).
Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато
допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит,
овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е дадена в
буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба
кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на
договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една -
единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г" от
Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за
който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае
уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е
фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са
приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити,
какъвто настоящият не е.
В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово
допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в
закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
5
изпълнено. С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От заключението на ССЕ, се установява, че при процесните договори в ГПР са
включени разходи само за договорна лихва, като не са включени разходите, представляващи
такса експресно разглеждане и такса за удължаване на срока на кредита и такси свързани с
неизпълнение на договорните задължения. Този извод следва от посоченото в заключението
по отношение на кредита, че ГПР от 49,70 % не включва такса експресно разглеждане и
такса за удължаване на срока на кредита и такси свързани с неизпълнение на договорните
задължения, като вещото лице е изчислило размера на ГПР при включени разходи за
договорна лихва от 40.43 лева и при размер на кредита от 1200.00 лева ГПР е от 48.8306 %, а
при включени разходи за експресно разглеждане от 175.77 лева, вещото лице е изчислило
ГПР от 629.9954 %.
Следва да се има предвид, че съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения
размер на ГПР в договорите е видно, че не е нарушена предвидената забраната. При това
положение няма нарушение и на чл.19, ал.4 от ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
С оглед изложеното, предявеният иск, в частта, в която се иска от съда да бъде
осъден ответника да заплати на ищцата сумата от 40.43 лева, представляваща недължимо
платена лихва по двата кредита е неоснователен, поради което и следва да бъде отхвърлен.
По отношение на таксите за експресно разглеждане и такса удължаване срока по
кредита:
По отношение сумите от 175.77 лева, представляваща такса за експресно
разглеждане, както се отбеляза и по-горе, следва да се съобрази обстоятелството, че същата
неправилно не е включена от заемодателя в ГПР. Ако същата бъде включена в ГПР, то той
възлиза на 629.9954 %. Съгласно чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. От своя страна
клаузи в договор, надвишаващи този размер от пет пъти законната лихва, се считат за
нищожни. В тази връзка и доколкото при клауза за дължимост на такса за експресно
разглеждане от 175.77 лева ГПР би бил над законовия праг, то посочената клауза следва да
се приеме за нищожна само на това основание. Клаузата за дължимост на такса за експресно
разглеждане обаче и недействителна и в контекста на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, съгласно който
кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но според ал.2 на същата разпоредба не може
да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Доколкото претендираната в настоящия случай такса в размер на
175.77 лева е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза,
6
предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителните норми на закона и като
такава е нищожна (в този смисъл определение № 912/03.04.2020 г. по в.ч.гр.д. № 697/2019 г.
на ОС П.).
По отношение на таксата за удължаване срока на кредита от 115.20 лева, съдът
намира, че тази такса по своята същност представлява неустойка за забава, което пряко
противоречи на чл.33 от ЗПК, която дава правото на кредитора при забава на длъжника да
претендира само лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. По този начин
кредиторът си набавя допълнителни плащания извън, предвиденото в закона обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Ето защо съдът намира уговорката за заплащане на
такса за удължаване на срока на договора е нищожна, респ. така платената такса е платена от
ищцата без основание, и доколкото чрез нея се оскъпява по скрит начин кредита, респ. и не
е включена при формиране на ГПР, като основен критерии за длъжника при определяне на
финансовата тежест на кредита, то и противоречи и на разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК,
която забранява кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с управление на кредита. Ето защо искът и в тази му част се явява основателен, и
следва да бъде уважен.
Относно съответствието на размера на възнаградителна лихва с добрите нрави:
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден -
срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.
Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на банката като
насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства. Предвид
правната природа на лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение, уговарянето в
договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя
(кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД предвижда правомощие за Министерския съвет да
определя императивна горна граница на договорната лихва. Такава е била определена с
Разпореждане № 1238 на МС от 25 юни 1951 г., съгласно което размерът на договорната
лихва е не повече от 5.5%. Впоследствие то е изменено с Постановление № 5 на МС от
18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите,
което определя само размера на законната лихва. По-късно Разпореждане № 1238 е
отменено с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
В областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя обаче не
е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните правни норми.
Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които
законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на
7
противоречие на договора със закона. Дали има засягане на добрите нрави следва да бъде
преценено конкретно, съобразно установените по делото юридически факти, обуславящи
спорното правоотношение. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно
изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби,
част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността
в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на
несправедливото облагодетелстване. Нарушението им, водещо до явна нееквивалентност на
насрещните престации, целящо необосновано високо обогатяване, поражда нищожност на
сделката или конкретната уговорка между страните. Противоречие с добрите нрави има
тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се
неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът
на материални средства на един субект за облагодетелстване (или дори само създаване на
такава възможност) на друг.
Преценката дали има накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД е поставена в зависимост от съотношението между размера на уговорената
възнаградителна лихва и размера на законната лихва за забава, като се отчита и дали
вземанията на кредитора са обезпечени или не. В случая уговореният размер на
възнаградителна лихва за целия период на кредита е под размера на законната лихва
определена е с Постановление № 100 от 29.05.2012 на МС за задължения в левове -
основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1
юли, на текущата година плюс 10 процента (в сила от 01.07.2012г.).
Към момента нормативно ограничение на договорната възнаградителна лихва
съществува в ЗПК. От 23 юли 2014 г. е в сила и изменение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от Закона за потребителския кредит, което определя петкратния размер на законната лихва
по просрочени задължения като максимална граница, до която може да се уговаря годишен
процент на разходите по договорите за потребителски кредит. Съществуващият обществен
морал преди извършването на посочените законодателни промени е обосновал
предприемането на изменението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което да ограничи възможността
икономически по-силният участник в оборота да налага на по- слабия условия в договора
между тях, при които да реализира необосновано висок приход, водещ до извод за липса на
полагане на грижа на добрия търговец. Заемодателят следва да преценява
платежоспособността на всички свои клиенти и да не прехвърля риска от неизпълнението на
сключваните от него договори на малкото платежоспособни длъжници, което от своя страна
води до значителен приход, надхвърлящ разходите за дейността му, обичайната печалба,
която се полага при такива случаи, без да предоставя каквато и да е допълнителна престация
отвъд заема. В случая размерът на възнаградителната лихва не надхвърля петкратния размер
на законната лихва по просрочени задължения, поради което искът в частта, в която се иска
ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от 40.43 лева, представляваща заплатена
договорна лихва е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен
8
По изложените по –горе съображения съдът намира, че договора за кредит е валиден,
с изключение на клаузата за заплащане на такса експресно разглеждане и такса удължаване
срока на договора, като нищожни поради противоречие с добрите нрави. Договорите са
валидно правно основание за заплащане на сумата от 1200.00 лева – главница и
възнаградителна лихва в размер на 40.43 лева. Заплатената сума от 175.77 лева,
представляваща такса експресно разглеждане и сумата от 115.20 лева, представляваща такса
за удължаване срока на кредита се явяват платени на нищожно основание, поради което
ответникът неоснователно се е обогатил с получаването им, и дължи тяхното връщане. В
този смисъл предявеният иск се явява основателен за сумата от 290.97 лева, като разликата
над тази сума до предявения размер 331.40 лева, искът следва да се отхвърли като
неоснователен.
На основание чл.86 от ЗЗД следва да се присъди и законната лихва върху главницата
считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
С оглед изхода на делото и и на основание на чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право да
му се присъдят разноски съразмерно уважената част от иска. Ищецът е сторил разноски за
ДТ в размер на 50 лева и за депозит за вещо лице в размер на 200 лева. С оглед изхода на
делото и съразмерно с уважената част от иска на ищцата следва да бъдат присъдени
разноски в размер на 219.50 лева.
Налице са основанията на чл. 38, ал.1, т.2 ЗА, тъй като няма данни по делото между
ищцата и представлявалия я адвокат да е уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение.
Дължимото адвокатско възнаграждение на адв. Г.Ч., определено съобразно предвидените
минимални размери в чл. 7, ал.2, т.1 от Наредбата № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения в съответствие с уважената част на иска е в размер
на 263.40 лева.
С оглед изхода на делото ответникът също има право на разноски съразмерно с
отхвърлената част на иска. На основание чл.78, ал.3 от ГПК, предвид това, че в хода на
делото ответникът е бил представляван от юрисконсулт, чието юрисконсултско
възнаграждение съдът определя в размер на 100.00 лева, на ответника съразмерно с
отхвърлената част на иска следва да бъдат присъдени разноски в размер на 12.20 лева,
представляващи юрисконсултско възнаграждение, и които следва да бъдат възложени върху
ищцата.
Водим от горното, *** районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, “***” ЕООД, с ЕИК ***, с адрес
на управление: **** ДА ЗАПЛАТИ на А.К.Р., с ЕГН ********** и адрес: гр.П., *** сумата
от 290.97 лева., представляваща недължимо платена сума по Договор за кредит № *** от
9
25.02.2020 г. и Анекс удължаване на срок от дата 03.04.2020 г. към Договор за кредит
25.02.2020 г., ведно със законната лихва считано от предявяване на исковата молба -
19.05.2021г. до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата от
40.43 лева, представляваща разликата от уважения размер на иска от 290.97 лева до
предявения размер от 331.40 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА “***” ЕООД, с ЕИК ***, с адрес на управление: **** ДА ЗАПЛАТИ на
А.К.Р., с ЕГН ********** и адрес:гр.П., *** сумата от 219.50 лева, представляваща разноски
по делото съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. “***” ЕООД, с ЕИК ***, с адрес на
управление: **** ДА ЗАПЛАТИ на адв. Г.Г. Ч. от АК-С. сумата от 263.40 лева – адвокатско
възнаграждение, за оказаната от него безплатна правна помощ на А.К.Р., с ЕГН **********
по гр.д. № *** г. на ПРС.
ОСЪЖДА А.К.Р., с ЕГН ********** и адрес:гр.П., *** ДА ЗАПЛАТИ на “***”
ЕООД, с ЕИК ***, с адрес на управление: **** сумата в размер на 12.20 лева,
представляваща разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
Сумите могат да бъдат платени по следната банкова сметка на А.К.Р.: ***, в „***“
АД – клон П..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред *** окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
10