Р
Е Ш Е Н И Е
№
град
София, 18.11.2019 год.
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-г въззивен
състав, в съдебно заседание на двадесет
и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ КРЕСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
като разгледа докладвано от съдия Димитрова гр. д. № 3078 по описа на СГС за 2019 год., за
да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение от 10.05.2018 г., постановено по гр.д.
№ 34568/2014 г. СРС признава за
установено по реда на чл.422 от ГПК по отношение на С.Г.Т. с ЕГН: **********, че
дължи на „С.-1“ ЕООД с ЕИК: ******** заплащането на сумата, предмет на заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК издадена на 16.09.2013г. по ч.гр.д. №
37610/2013г. по описа на CPC, II г.о., 57- ми състав, а именно: на основание
чл.535 от ТЗ сумата от 10 000,00 лв. /десет хиляди лева/ по запис на заповед
издаден на 04.07.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
09.09.2013г. до окончателното й изпащане. Съответно е разпределил разноски
между страните.
Недоволен от съдебното решение е останал ответникът и
настоящ въззивник С.Г.Т., който обжалва същото с твърдения за недопустимост на
съдебното решение, евентуално за неговата неправилност.
Въззиваемата страна „С.-1“ ЕООД с ЕИК: ********
представя отговор на въззивната жалба в законоустановения срок, като твърди, че
същата е неоснователна. Моли съдът да потвърди съдебното решение като правилно
и законосъобразно.
Страните не представят нови доказателства и не сочат нови
обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК.
Софийски
градски съд, като
обсъди събраните по
делото доказателства, становищата
и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното:
Жалбата е допустима и следва да се разгледа по същество:
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението,
по допустимостта му
– в обжалваната
част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.
Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на същото, тъй като
съдът се е произнесъл извън предмета на спора. Съгласно Тълкувателно решение №
4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4 от 2013 г. ОСГТК предметът на делото по иска,
предявен по реда на чл. 422 от ГПК се определя
от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на
изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.9
от ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 от ГПК, че вземането
му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение,
изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя
предметът на делото.
Видно е, че с постановеното съдебно решение съдът се е
произнесъл именно по иск с правно основание чл. 422 ГПК като е
признал за установено, че ответникът дължи процесната сума на ищеца въз
основа на издаден в негова полза запис на заповед, поради което не е налице
произнасяне извън предмета на делото и решението е допустимо.
На следващо място следва да се има предвид, че не са
налице основания за обезсилване на
съдебното решение и поради постановяването му по нередовна искова молба, както
сочи въззивникът. Когато за пръв път се констатират нередовности на исковата молба
пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани,
а не обезсилва съдебното решение като недопустимо. Последното се обезсилва само
ако указанията по редовността на исковата молба не бъдат изпълнени. Обезсилва
се и съдебно решение, което е постановено при противоречие между
обстоятелствената част на исковата молба, в която са изложени твърдения, сочещи
на правен интерес да се търси защита срещу едно лице, и петитума, насочен срещу
друго лице, която хипотеза не е налице в настоящия случай.
По правилността на съдебното решение съдът намира
следното:
Неоснователно е възражението на въззивника, че съдът е
постановил обжалваното съдебно решение по нередовна искова молба. Предметът на
иска по чл. 422 вр. чл. 417, т.9 от ГПК е установяване на дължимостта на претендираната
сума въз основа на запис на заповед, предвид което за редовността на исковата молба е достатъчно
ищецът да изложи обстоятелствата, свързани със записа на заповед. Ищецът не е
длъжен да сочи обезпечителната функция на записа на заповед, нито да навежда
връзката му с каузално отношение. Нещо повече, дори и да посочи такава връзка,
той не носи доказателствената тежест да установи вземането си въз основа на
каузалното отношение, а само да докаже същото въз основа на представен запис на
заповед. Ответникът е този, който има интерес да въведе в делото наличието на
каузално отношение и то дотолкова, доколкото може да се ползва от
правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи възражения, произтичащи
от него. Той носи и доказателствената тежест да устананови съществуването на
това каузално отношение, както и обезпечителната функция на процесния запис на
заповед досежно вземането, предмет на правния спор.
С оглед изложеното непосочването от страна на ищеца на
наличието на каузално отношение, вземането по което е обезпечено чрез процесния
запис на заповед не е нередовност на исковата молба, като на още по –голямо
основание не е налице такава и тогава, когато ищецът е посочил обезпечителната
функция на записа на заповед спрямо друго каузално отношение, но не е
конкретизирал същото. Разпоредбата на чл. 127, ал.1, т.4 от ГПК касае
обстоятелствата, на които се основава претенцията, а в случая тези
обстоятелства са само записа на заповед и те са редовно изложени пред съда.
Ответната страна е въвела в процеса твърдения за наличие каузално
отношение, като е посочила, че записът на заповед е издаден във връзка с
имуществена отговорност по трудов договор.
Ищецът не е оспорил това твърдение поради което между страните не е
налице спор, че въззивникът е работил при въззиваемия на трудов договор, като
няма спор и работодателят претендира процесната сума като обезщетение за
причинени при изпълнение на трудовите функции вреди ( блокиране на двигател на
МПС). Спорно пред първата инстанция, а и
пред настоящата е дали въззиваемият, в
качеството му на работодател, има правото да търси пълна имуществена
отговорност от работника си (въззивника) по реда на чл. 203, ал.2 от КТ или има
право да търси само ограничена имуществена отговорност по реда на чл. 203, ал.1
от КТ.
Съгласно чл. 203, ал.2 КТ за вреда, която е причинена умишлено,
отговорността се определя от гражданския закон. По принцип, всички предпоставки
за реализиране на тази отговорност са в доказателствена тежест на работодателя
(Решение № 193 от 9.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6436/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 336 от 15.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2006 г., IV г. о., ГК,
Решение № 449/06 от 3.07.2006 г. на ВКС по гр. д. № 2732/2004 г., ГС, IV-Б г. о),
но в хипотезата на предявен иск по чл. 422 вр. чл. 417, т.9 от ГПК (издаден
запис на заповед от работника/служителя за обезпечаване на вредите на
работодателя) доказателствената тежест се обръща и работникът е този, който
следва да докаже възраженията си, че не дължи. Ищецът следва да докаже
единствено предпоставките за дължимост на вземането, основани на записа на
заповед. Съответно въззивникът следва да установи пред съда, че е изпълнил
добросъвестно трудовите си задължения, което е основание да се приеме, че
същият не носи отговорност за причинените вреди, респективно, че е налице
небрежност от негова страна при изпълнението им, което е основание да се
приеме, че той носи само ограничена имуществена отговорност по чл. 203, ал.1 от КТ, водещо до неоснователност на претенцията на работодателя по чл. 203, ал.2
от КТ.( арг. от Решение № 248 от 23.01.2015 г. по т.д. № 3437/2013 г. ,ТК, I ТО на ВКС).
С отговора на исковата молба ответникът е заявил, че след
като при управлението на товарния автомобил е ударил скалата не е могъл веднага
да спре, поради характера на превозното средство и до окончателното спиране
двигателят е блокирал. Следва да се има предвид, че първоинстанционният съд
правилно е преценил представената пред него „декларация“ на лист № 41 като е приел, че от
една страна документът съдържа подписано от въззивника изявление, че той е
карал процесния камион, за което и няма спор по делото, а от друга страна съставлява
неподписан текст във връзка с механизма на настъпване на ПТП и повредата на
двигателя, който не следва да се кредитира от съда, тъй като не носи белезите
на извънсъдебно признание от страна на въззивника на посочените обстоятелства.
От допусната и приета от съда повторна съдебно-техническа
експертиза става ясно, че от момента на удара в скалата товарния автомобил има
не повече от 10 секунди да преустанови напълно движението си при предприето от
водача служебно спиране ( спиране,при което не се използва пълния капацитет на
спирачната система, а скоростта се намалява постепенно). За този период от
време е невъзможно да изтече напълно двигателното масло в резултат от пробития
картер и дори и част от него да е изтекло, това няма да доведе до блокиране на
двигателя.
Като се има предвид изложеното твърдението на въззивника,
че двигателят е блокирал докато е спирал превозното средство са неоснователни и
недоказани.
Доколкото по
делото е безспорно установено, че двигателят на процесния товарен автомобил е
блокиран вследствие изтичането на маслото от пробития при удар със скала
картер, то следва да се приеме, че след момента на удара водачът е спрял
превозното средство, което е дало възможност на маслото да изтече, след което
двигателят е бил отново запален, което от своя страна е довело до неговото
блокиране.
Ответникът носи доказателствената тежест да установи, че
е действал при условие на небрежност или без вина, тъй като ищецът в хипотезата
на иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 417, т.9 от ГПК носи доказателствена
тежест да установи вземането си само въз основа на менителничния ефект(т. 17 на
Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС).
Същият в рамките на производството не е събрал доказателства за това какво е
предизвикало поведението му, в частност – след спирането установил ли е
пробития картер и теча на маслото, по каква причина е преместил превозното
средство от мястото на удара, какво е целял с това преместване, на какво
разстояние го е преместил, колко време се е движил автомобила след удара. Дори
и да се приеме, че не е било налице спиране и повторно запалване на двигателя,
ответникът пак не е ангажирал доказателства за поведението си в конкретната
хипотеза. Вината е субективен елемент на поведението, но тя се преценява въз
основа на обективни критерии – поведение на лицето, цели, обстановка, в която е
извършено поведението и прочие. Доколкото ответникът не е ангажирал никакви доказателства досежно
поведението си след настъпването на удара със скалата, то съдът следва да приеме, че той не е съумял
в рамките на процеса да докаже възраженията си за наличие на безвинновно
поведение, респективно за наличие на небрежност от негова страна. Съответно на
изложеното правилни се явяват изводите на първоинстанционния съд, че
въззивникът е действал при вина, изразяваща се в евентуален умисъл, поради
което отговорността му следва да се реализира по реда на чл. 203, ал.2 от КТ.
Доколкото възраженията на въззивника във връзка с
каузалното отношение, вземането от което е обезпечено със процесния запис на
заповед, остават недоказани, то съдът следва да разгледа общите възражения,
които е направил същият срещу вземането, основано на представения по делото
запис на заповед. В тази връзка съдът намира следното:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че издаденият
запис на заповед не противоречи на закона и не го заобикаля, поради което
не е нищожен на тези основания. В тази
връзка настоящият съд се солидаризира с мотивите на първоинстанционния. Записът
на заповед е абстрактна сделка и за нея не се изисква основание. Макар и
житейски да не е често срещано, всяко лице може (при наличие на правоспособност
и дееспособност) да издаде запис на заповед в полза на друго лице, като за това
си действие не е необходимо да има основание, нито да посочва такова. Законът
е този, който позволява едно такова
поведение и именно това е целта на тази правна сделка – да се изплати
определена сума пари без да е необходимо да се търси основанието за
имущественото разместване. Сделката не заобикаля и правилата на КТ, установени
за търсенето на имуществена отговорност от работника/служителя доколкото в
настоящия случай не се касае за носеното на ограничена имуществена отговорност
по правилата на КТ, а на обща такава. В горния смисъл сделката не противоречи и
на добрите нрави – въззивникът носи отговорност да поправи вредите, които е
причинил на въззиваемия въз основа Закона за задълженията и договорите. Правото
на страната с накърнени интереси може да бъде обезпечено, като в настоящия случай
обезпечението не е нито прекомерно, нито изисква извършването на действия,
които противоречат на обществения морал.
Правилно първоинстанционният съд е приел, за
неоснователни и възраженията на въззивника за унищожаемост на записа на заповед
поради измама или грешка. В тази връзка
съдът се солидаризира с изводите на първоинстанционният съд. Не са събрани
доказателства, от които да може да се заключи, че въззивникът е бил въведен в
заблуждение при сключването на сделката нито от работодателя, чрез неговия
законен представител и/или пълномощник, нито от трето лице. Досежно наличието
на грешка от страна на въззивника не са представени никакви доказателства като
не е ясно за какво е сгрешил същия – в предмета, в размера, в лицето и прочие.
Пред съда е представен валиден от външна страна запис на
заповед с издател въззивника ( което обстоятелство е установено с експертиза в
първоинстанционното производство), който установява подлежащо на изпълнение
вземане. Съответно правилно първоинстанционният съд е уважил претенцията на
въззиваемия, основана на този запис на заповед на основание чл. 422 вр. чл.
417, т.9 от ГПК и решението следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, доколкото и общите възражения на въззивника срещу вземането,
произтичащо от записа на заповед останаха недоказани.
С оглед изхода на спора, разноските, разпределени за
заповедното и първоинстанционното съдебно решение остават така, както са
определени с решението на районния съд. За въззивното производство, въззиваемият
има право на разноски, но такива не са били претендирани, поради което не
следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 10.05.2018 г., постановено по гр.д.
№ 34568/2014 г. по описа на СРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.