Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
гр. София, 24.07.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, ХІІ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на десети юли през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при участието на съдебния секретар Светослава
Матеева, като разгледа докладваното от мл. съдия Панов в.н.ч. дело № 865 по
описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК, вр. чл. 250, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 вр. чл.24 ал.5 т.2 вр. чл.81 ал.1 от НПК.
С определение от 30.05.2018 г. по НЧХД № 2703/2018
г. по описа на СРС, НО, 6 състав, съдията-докладчик е прекратил наказателното
производство по делото.
Против определението на съда е постъпила
жалба от частния тъжител Е.М.. Поддържа се, че атакуваният съдебен акт е постановен
в противоречие с чл.1,2 и 3 от Директива 2012/29 на ЕС, както и на чл.132 от
КРБ, Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), Хартата на основните права
на ЕС (Хартата) и на ДФЕС. Прави искане за освобождаване от държавна такса по
делото. Моли съда да отмени атакуваното определение.
В съдебно заседание, проведено на 10.07.2019г.,
жалбоподателят поддържа жалбата си и пледира за отмяна на определението на СРС.
Излага аргументи, че не може да плати дължимата държавна такса в размер на 12
лева. Сочи, че чл.132 от КРБ не намира приложение в случая.
Служебният повереник намира определението на СРС за неправило, незаконосъобразно
и постановено при съществено противоречие с процесуалните правила. Твърди, че
инкриминираните действия са извършени спрямо тъжителя чрез определение от
закрито съдебно заседание. Моли съда да отмени атакуваното определение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите, описани в жалбата, както и
тези изложени в съдебно заседание, и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло
правилността на атакуваното определение, намира следното:
Жалбата е подадена в законоустановения
срок от легитимирана страна, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна,
поради следното:
Видно от депозираната в СРС тъжба,
тъжителят М. твърди, че П.К., Е.П. и К.К., съдии в Апелативния специализиран
наказателен съд, са го обидили и са разгласили позорни обстоятелства за него в
определение от 03.10.2017г., постановено по внчд 297/2017г по описа на АСпНС
За да постанови атакувания съдебен акт и
съответно да прекрати делото, първоинстанционният съд е приел, че тъжителят не
е внесъл дължимата държавна такса, нито е направил искане за освобождаване от
внасянето ѝ. Видно от материалите по делото, с разпореждане от 02.03.2018г.
съдията-докладчик е указал на страната да внесе по сметка на СРС държавна такса
за разглеждане на тъжбата в размер на 12 лева. Съгласно Тарифа № 1 към Закона
за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата,
следствените служби и Министерството на правосъдието за тъжби, по които се
образуват наказателни дела от частен характер, се дължи държавна такса в размер
на 12 лева. Указанията на СРС въззивният съд намира за законосъобразни. При
получаване на указанията тъжителят не е внесъл дължимата сума към бюджета на
съда, съответно не е и поискал освобождаване от внасяне на таксата, по което компетентен
да се произнесе е СРС, а не въззивният съд, каквото искане се отправя едва след
прекратяването на делото и едва с жалбата, с която е сезиран Софийски градски
съд.
Основният аргумент обаче, поради който СРС
е счел, че делото следва да бъде прекратено, е обстоятелството, че лицата,
срещу които е насочена тъжбата, и които частният тъжител твърди, че са му
нанесли обида и съответно са разгласили клеветнически твърдения, са магистрати
и видно от тъжбата, инкриминираните изрази са част от постановено от въззивен
състав определение по наказателно дело.
Тези аргументи на първоинстанционния съд
са правилни и настоящият състав, приема, че от изложеното в тъжбата на частния
тъжител може да бъде направен категоричен извод за липса на престъпление, тъй
като лицата, срещу което тази тъжба е подадена, се ползват с функционален
имунитет.
В настоящото производство не съществува
спор, а е и служебно известно на настоящия съдебен състав, че лицата срещу
което е подадена тъжбата са магистрати. Обвинението срещу тях е формулирано за
това, че същите са нанесли на частния тъжител обида и съответно клевета посредством
направени изводи при изготвянето на мотивната част на определение от
03.10.2017г., постановено по внчд 297/2017г по описа на АСпНС. Това
обстоятелство е посочено и от самия частен тъжител в тъжбата му.
Настоящият състав намира за правилни
изводите на първоинстанционния съд, касаещи характера на функционалния имунитет
на магистратите. Съгласно чл. 132, ал. 1 от Конституцията и Закона за съдебната власт, при осъществяване на
съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и
гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях
актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Конституционният
съд на Република България е имал повод да изрази становище, че имунитетът,
установен в нормите на Конституцията за определени лица (между които са
съдиите, прокурорите и следователите), представлява съвкупност от права,
изразяващи се в тяхната наказателна неотговорност и наказателна
неприкосновеност. Наказателната неотговорност включва забрана за търсене на
наказателна отговорност от тези лица за техните действия и актове при и по
повод изпълнение на функциите им, което се определя като функционален имунитет.
Неговото действие не е ограничено по място или време и е валидно както през
периода на изпълнение на функциите им като магистрати, така и след
прекратяването им. Видно от изявленията на частния тъжител, магистрати са
извършили спрямо него престъпление от частен характер именно по повод на
осъществена правораздавателна дейност и във връзка със служебните им функции на
съдии. За такива деяния магистратите не могат да носят наказателна отговорност
за извършено престъпление от частен характер, каквито безспорно са
престъпленията по чл. 146 и чл.147 от НК, видно от разпоредбата на чл. 161 ал.1
от НК.
Софийски градски съд не споделя и
изложените от частния тъжител аргументи в хода на въззивното производство,
касаещи неприлагането на наднационални източници на правото. На първо място
следва да се посочи, че позоваването на Хартата на основаните права на ЕС е неоснователно,
доколкото същата не намира приложение в конкретния казус. Съгласно ДЯЛ VII Общи
разпоредби относно тълкуването и прилагането на Хартата и в частност чл.51 от
Хартата на основните права на Европейския съюз, разпоредбите на настоящата
харта се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при
зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено
когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват
принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции
и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза. Хартата
не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза,
не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя
компетенциите и задачите, определени в Договорите. Поради това съдът счита, че
настоящият казус е изключително вътрешноправен, отнася се до ангажиране на
наказателната отговорност на физически лица, като в случая по изключение обвинението
се повдига и поддържа, не от държавата, а от друг частноправен субект. Правото
на Съюза не намира приложение, поради което правният спор е без всякакво
съмнение извън приложното поле на този наднационален източник на правото -
Хартата на основните права на Европейския съюз.
Що се отнася до цитираната Директива 2012/29
на ЕС, Софийски градски съд отбелязва, че същите са вторичен /производен/
източник на правото на ЕС, като същата не се характеризира с директен ефект.
Задължение на държавите-членки е да транспонират директивата във вътрешното си
законодателство, като гражданите и юридическите лица биха могли да черпят права
от вътрешноправния нормативен акт, който въвежда директивата в националната
правна система. По изключение, Съдът на ЕС нееднократно е постановявал решения,
с които признава директен ефект на директивата и възможност гражданите да
черпят права непосредствено от този вторичен акт на съюзното право. Тук е
моментът да се подчертае, че този директен ефект може да е само вертикален
(частноправните субекти могат основателно да се позовават на нея пред националния
съд срещу държавата, ако транспонирането е неправилно) - Решение от 5 октомври
2004 г. по дело Pfeiffer, C‑397/01. Хоризонтален
ефект на директивите (в равнопоставени отношения между частноправни субекти,
каквито безспорно са отношенията, свързани с ангажирането на наказателната
отговорност на физически лица от други лица без властнически правомощия) е
неприложим в конкретния случай и поради тези съображения се явява неоснователно
възражението за неприлагането на правото на Съюза. При липса на транспониране
или лошо транспониране, гражданите могат да търсят отговорност от държавата по
предвидения ред. Още повече, че цитираните вторични източници на правото на ЕС
не регулират обществени отношения тъждествени или сходни с тези по настоящето
дело, доколкото касаят минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на
жертвите на престъпления, а ключов в настоящето производство е въпросът за
наличието на функционален имунитет на лицата, които частният тъжител желае да
привлече към наказателна отговорност. Още повече, че цитираната по-горе
директива е била транспонирана и редица националноправни норми гарантират
правата на посочените в производния акт права. Същите обаче не са в колизия със
съществуващата в националното ни право забрана за ангажиране на наказателната и
гражданската отговорност на магистрати във връзка с изпълнение на служебните им
функции.
Аргументите, свързани с нарушаване на
Етичния кодекс, които навежда жалбоподателят, са неотносими към търсенето на
наказателната отговорност на магистратите, съответно същите са ирелевантни и не
следва да се обсъждат от настоящия състав.
Въззивният съд не споделя и аргументите в
жалбата на частния тъжител, че с прекратяването на наказателното производство е
нарушен чл.6 от ЕКПЧ. В редица свои решения съдът в Страсбург е имал възможност
да посочи, че лица, които осъществяват държавна власт, няма пречка да се ползват
от имунитет във връзка с упражняване на служебните си правомощия и това
обстоятелство не е нарушение на чл.6 от ЕКПЧ. Този имунитет преследва легитимни
цели, които в конкретния случай се изразяват в ефективно обезпечаване на
независимостта на магистратите, което от своя страна гарантира справедлив
съдебен процес от съд, който прилага закона само по вътрешно убеждение.
Забраната да се търси наказателна и гражданска отговорност от магистрати за
престъпления от частен характер, извършени във връзка със службата им, е в
обществен интерес, доколкото се гарантира независимостта на съдебната власт
като елемент от държавния апарат. Макар да не е темпорално рамкиран, имунитетът
може да се обоснове като пропорционално ограничение на правото на достъп до
съд, за да се постигнат легитимни цели, още повече, че същият обхваща само
служебните функции на магистратите. В този смисъл А срещу Обединеното кралство
и други.
С оглед на изложеното, описаното поведение
на съдиите от АСпНС не е престъпление по действащото право, поради това, че се
касае за действия на магистрат, ползващ имунитет. Настоящият състав счита, че
следователно има липса на годен субект на престъпление, поради което не е
налице и престъпление въобще. На това основание въззивният съд приема, че са
били налице предпоставките на чл. 250, ал. 4, вр. ал. 1, т. 1 вр. чл.24 ал.5 т.2 вр. чл.81 ал.1 от НПК за прекратяване на
образуваното срещу П.К., Е.П. и К.К. наказателно производство.
Крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, поради което СГС намира, че атакуваното определение следва да бъде
потвърдено.
Ето защо и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение от 30.05.2018 г. по НЧХД № 2703/2018 г. по описа на СРС, НО, 6
състав, с което е било прекратено производството по делото.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.