№ 30
гр. Бургас, 29.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на десети март
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Десислава Д. Щерева
Христина З. Марева
при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова Нотева
като разгледа докладваното от Десислава Д. Щерева Въззивно търговско
дело № 20212001000252 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба от „Т. е.
с. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.П., ул.
„ Б.“ № 26, ет. 5, представлявано от управителя Д. В. Р., чрез адв.П., с адрес за
връчване: гр.С., ул.“П.“ №9, бл.№1, вх.Б, ет.5, офис 16, против решение №
296/ 03.08.2021г., постановено по т.д. № 207/ 2020 г. по описа на Окръжен съд
– Бургас, с което е отхвърлен иска на„Т. е. с. Б.“ ЕООД против „С. т.“ ЕООД с
ЕИК ***********, със седалище адрес на управление град Бургас ж.к.“С.“
блок 5 вход 1 етаж 5, представлявано от управителя С. Г. и „Д.-к. г.“ ООД с
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление град Бургас, ул.“Г. Б.“ №
14, представлявано от управителя Д. А., с правно основание чл.464 от ГПК за
установяване по отношение на ищеца, в качеството му на взискател по
изпълнително дело №1026/19 год. на ДСИ при БРС, че длъжникът „С. Т.“
ЕООД не дължи на присъединения кредитор „Д.-к. г.“ ООД сумата от 27 893
лв., представляващи парично задължение по подписано между ответниците
споразумение от 12.12.2019 година с нотариална заверка на подписите на
нотариус Н. М., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на
заявлението в съда 17.12.2019 година до окончателното изплащане на
1
вземането, както и сторените разноски по делото в размер на 800 лв. за
адвокатско възнаграждение и 557,84 лв. за държавна такса, тъй като не
съществува вземане на длъжника за посочените суми, обективирани в
издадения изпълнителен лист №5398 от 20.12.2013 година по частно
гражданско дело №10673 от 2019 година по описа на РС Бургас.
Въззивникът навежда оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, както за и допуснати
съществени нарушения на материалния закон и съдопроизводствените
правила.
Твърди се, че първоинстанционният съд е допуснал съществени
процесуални нарушения, като неправилно е разпределил доказателствената
тежест между страните, не е дал изрични указания в доклада си по реда на
член 146 от ГПК, неправилно е допуснато приемането на писмен отговор след
срока по чл.131 от ГПК, а след направено възражение направените с
допълнителната искова молба искания и представените доказателства не са
били приети. Твърди се, че в доклада си съдът е трябвало да посочи правната
квалификация на всички претендирани от страните права и на всички
направени възражения, което не е направено в цялост. Допуснатите грешки в
доклада имат значение за правилността на решението, а неуважаването без
основание на исканията за събирането на доказателства водят до правни
изводи и заключения, които опорочават постановения акт.
Въззивникът поддържа, че неправилно и напълно необосновано
съставът на първоинстанционния съд не е допуснал събирането на
доказателства, с които да установи и да докаже основателността на иска.
Твърди се, че съдът напълно необосновано и в противоречие с действащите
нормативни правила и практика е преценил, че няма нужда да се събират
исканите доказателства, тъй като ще бъде назначена счетоводна експертиза, в
която обаче не са били допуснати за анализ и обследване документи и данни,
с които безспорно точно да се докаже основателността на претенцията. Сочи
се, че от заключението на вещото лице се установява, че преди да започне да
прави плащания, вторият ответник е имал задължение към първия, които са в
размер, почти еднакъв с този, които вторият ответник претендира за вземане
от първия. Заявява се, че с отказа да бъдат събрани предварително исканите
доказателства практически съдът е създал предпоставки и осигурил
2
възможност на ответниците да моделират всички намиращи се у тях
счетоводни книжа и документи, както и да изготвят нови, включително да
правят поправки и вписвания в счетоводните си регистри. Заявява се, че към
днешна дата единствените документи, които не биха могли да бъдат
моделирани според нуждите на ответниците, са банковите извлечения и
справки, които са били поискани, но не са били допуснати.
Въззивникът поддържа, че неправилно от БОС е прието просрочие
на иска по чл.464 ал.1 от ГПК, като не са взети предвид специалните правила
за упражняване на права, въведени по време на извънредното положение в
страната.
Заявява се, че целта на поисканата експертиза е била от вещото лице
да бъде даден отговор на конкретни въпроси, след анализ на всички
счетоводни документи и регистри в ответните дружества (първични и
вторични). Сочи се, че дадените отговори са непълни и не може да бъдат
приети за обективни и дадени след подробни и обстойни анализи на
предоставените от ответниците документи. Посочва се, че нуждата от
събиране на доказателства се установява и от описанието на проверените
документи и книжа от съдебно-счетоводната експертиза. Според въззивника,
прегледаните документи са непълни и преднамерено представени такива от
ответника. Вещото лице е прегледало споразумението от 12.12.2019 година,
но не е изискало и прегледало споразумение от 2017 година, каквото е имало
между страните, за да се приеме, че плащанията са именно и само без
наличие на задължения за плащане от страна на „Д.-к. г.“ ООД на суми по
извършени услуги/ продажби. Заявява се, че ответниците са дали на вещото
лице само това, което е било в тяхна полза. Твърди се, че от прегледаните
документи не може да се установи, че платените от „Д.-к. г.“ ООД суми са за
дължими плащания от „С. Т.“ ЕООД, но може да се установи, че към 2019
год. „Д.-к. г.“ ООД е имало задължения към „С. Т.“ ЕООД в размер на
20 622,37 лв., т.е. може да се приеме, че плащанията са за погасяване на
задължения на втория ответник към първия, но не и на друго основание.
Твърди се, че поради недопускане на поискани доказателства вещото лице не
е изследвало въпроса имало ли е други търговски сделки между двамата
ответници, съответно – имало ли е други задължения, на какво основание
„Д.-к. г.“ ООД е правило плащания към трети лица – заради дълга му към „С.
Т.“ ЕООД или по друга причина. Според въззивника, останало е неизяснено и
3
основанието, посочено в споразумението, защо се подписва през м.12.2019
год. за суми, платени през 2017 год., при положение, че по това време вторият
ответник е бил длъжник на първия, освен ако не е имало за цел да навреди на
кредиторите. Неизяснено е останало и дали е било сключено споразумение за
цесия, в следствие на което „Д.-к. г.“ ООД да е събирало вземания на „С. Т.“
ЕООД от трети лица, предвид представените документи, че сметките на „С.
Т.“ ЕООД са били запорирани заради съдебен спор.
Твърди се, че ако се приеме, че плащанията са извършени от „Д.-к.
г.“ ЕООД, то тези плащания са извършени за погасяване на задължения на
втория ответник към първия по предоставени услуги, а не по споразумението.
Заявява се, че продажбите на активи на „С. Т.“ ЕООД не са били
осчетоводявани своевременно и това се установява от заключението на
вещото лице. Три години по-късно вземанията на „С. Т.“ ЕООД към „Д.-к. г.“
ЕООД са цедирани преди да се подпише нотариално завереното
споразумение, като вземането е погасено със счетоводна операция от
12.01.2020 год. Това според въззивника поставя под съмнение редовността на
регистрираните от въззиваемите счетоводни операции.
Твърди се, че липсата на подробен анализ и разглеждане на
събраните доказателства в съвкупност се явяват порок на обжалваното
решение. Сочи се, че фактурите, по които са твърди да са извършени
плащанията, касаят превозни средства, които са продадени от „С. т.“ ЕООД
на „Д. Е.“ ЕООД още на 05.01.2017 год., т.е.натрупаните задължения по
фактури са неоснователни и недължими.
Сочи се, че изводът на съда за ирелевантност на довода за свързаност
на фирмите е неправилен. Твърди се, че тези свързани лица са действали в
увреда на кредитора.
Поддържа се, че оспорените задължения са привидни/симулативни с
цел изкуствено генериране на дълг у длъжника „С. т.“ ЕООД, симулативен е и
съдебния спор, в рамките на който са присъдени вземанията, като доводи за
това са липсата на елементарни действия по защита на длъжниците,
свързаност на лицата и неотразяване на задължения, възникнали през 2017
год. в счетоводните им записвания.
Въззивникът моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо
него да бъде постановено ново, с което предявения иск да бъде уважен.
4
В срока по чл.263 ГПК е получен отговор на въззивната жалба от „С.
т.“ ЕООД и „Д.-к. г.“ ООД чрез общия им пълномощник адв.Ц., в който се
навеждат доводи за нейната неоснователност, съответно – за
законосъобразност и правилност на обжалваното решение.
Въззиваемите заявяват, че оплакванията за допуснати нарушения на
процесуалните правила са неоснователни, тъй като в определение
№260113/29.01.2021 год., обективиращо доклада по делото, съдът
нееднократно е посочил, че ответниците не са подали отговор на исковата
молба в законовия срок и поради горното не се приемат представените от тях
писмени доказателства. Заявява се, че в съдебното заседание, проведено на
15.02.2021 год., първоинстанционният съд е отказал да измени доклада в
частта, касаеща спазването на преклузивния срок за подаване на отговор, с
което по категоричен начин не допуснал приемането на писмения отговор.
Заявява се, че не е допуснато процесуално нарушение и всички изводи на съда
се основават на поискани и представени от ищеца доказателства.
Твърди се, че при данните по делото не може да се приеме, че съдът
не е дал дължими указания относно претендирани права и направени
възражения, тъй като такива указания се дължат само при конкретизирани
факти, релевантни за спорното право, за които от страната изобщо не се сочат
доказателства, при задължение да ги установи, произтичащо от правилото на
чл.154 от ГПК. Сочи се, че заключението на вещото лице не е било оспорено
от въззивника, последният не е направил искане за назначаване на
допълнителна експертиза. Заявява се, че от неоспореното заключение се
установява, че „Д.-к. г.“ ООД е погасил задължения на „С. т.“ ЕООД към
посочените в споразумението от 12.12.2019 год. трети лица. Заявява се, че
вземанията са възникнали и плащанията са извършени по сделките, сключени
преди снабдяването на въззивника с изпълнителен лист против „С. т.“ ЕООД.
Твърди се, че доводите за несъществуване на вземанията, като произтичащи
от нищожен договор, при условията на пълна симулация, са останали
недоказани от ищеца.
Заявява се, че в правната норма на чл.464 ал.1 от ГПК не е
предвидена хипотеза, при която наличието на свързаност да обуславя наличие
на недействителност на договорните отношения. Затова са ирелевантни
доводите на въззивника за близки отношения между управителите на двете
5
дружества, важното е, че лицата, сключващи договора, са имали
представителна власт.
Въззиваемите сочат, че допускането на доказателства на втора
инстанция предполага кумулативното наличие на две предпоставки -
доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за
това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги
приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В
случая първата инстанция е изпълнила служебните си задължения, като е
извършила надлежен доклад и е очертала правнорелевантните факти,
подлежащи на доказване, допуснала е и съдебно-счетоводната експертиза,
искана от ищеца, а чрез нейното заключение са изяснени обстоятелствата по
делото, основани върху налични в хода на експертизата доказателствени
материали. Поддържа се, че в производството е установено съществуването
на процесното вземане в размер на 27 893 лв., както и са установени
вземанията на трети лица към „С. т.“ ЕООД, посочени в споразумението от
12.12.2019 година, съществували и погасени чрез плащане от ответника „Д.-к.
г.“ ООД което е своевременно и правилно осчетоводено.
Моли се за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на
стораните разноски.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените в жалбата
съображения, доводите на страните, събраните по делото доказателства и
прилагайки закона, приема
следното:
В исковата си молба, предявена пред Окръжен съд Бургас, ищецът „Т.
е. с. Б.“ ЕООД е поддържал, че е кредитор и взискател по изп.дело
№1026/2019 год. на ЧСИ Бургас, образувано против длъжника „С. т.“ ЕООД.
Заявил е, че по същото изпълнително дело като взискатели са се
присъединили “Д. Е.“ ЕООД и „Д.-к. г.“ ООД, като последният е представил
новоиздаден изпълнителен лист №5398/20.12.2019 год. по ч.гр.д.№10673/2019
год. на БРС за вземания в размер на 29 250,84 лв. Ищецът е оспорил
вземанията на „Д.-к. г.“ ООД като несъществуващи, произтичащи от
нищожни договори/съглашения, сключени при условията на пълна
симулативност. От фактическа страна е заявил, че „С. т.“ ЕООД е продал
всичките си активи на 05.01.2017 год., не извършва дейност и не следва да
6
има натрупани задължения след датата, на която е преустановил дейността
си.
Ответниците са пропуснали възможността за подаване на отговор на
исковата молба. Подали са отговор на допълнителната искова молба, в който
са заявили, че със споразумение от 12.12.2019 год. „С. т.“ ЕООД се е
задължил да изплати на „Д.-к. г.“ ООД суми, платени от последното
дружество за погасяване на задължения към доставчици на „С. т.“ ЕООД и
тази облигационна връзка е основание за възникване на вземанията.
С обжалваното решение Бургаският окръжен съд е отхвърлил иска с
правно основание чл.464 от ГПК, като е приел, че е доказано съществуване на
оспореното вземане в размер на 27 893 лв. по споразумение от 12.12.2019
год., ведно със законна лихва и разноски,
установено е, че вземанията на третите лица към „С. т.“ ЕООД са
съществували и са погасени чрез плащане от „Д.-к. г.“ ООД, това е било
своевременно осчетоводено, както и не е налице погасяване на вземането по
какъвто и да било начин чрез плащане или прихващане.
От фактическа и правна страна пред настоящата инстанция не се спори,
че въззивникът е взискател по изп.дело №1026/2019 год. на ДСИ Бургас със
съдебно установено вземане, че взискател по същото дело е и „Д.-к. г.“ ООД,
както и че е изготвено разпределение, в което правата на удовлетворяване на
„Т. е. с. Б.“ ЕООД и „Д.-к. г.“ ООД се конкурират, доколкото събраната от
осребряването сума не е достатъчна за удовлетворяване вземанията на всички
и в частност на тези двама взискатели. От това именно произтича активната
легитимация на „Т. е. с. Б.“ ЕООД да предяви отрицателния установителен
иск по чл.464 ал.1 от ГПК, с който да оспори вземането на конкуриращия го
взискател. Искът се основава на твърдения, че вземането на „Т. е. с. Б.“
ЕООД изобщо не е възникнало, тъй като негов източник е договор или
споразумение, сключено между „С. т.“ ЕООД и „Д.-к. г.“ ООД при условията
на пълна симулация и като такова нищожно, както и симулативно е проведен
процес за установяването му.
При абсолютната симулация страните не желаят да се обвържат от
сделката и изобщо не желаят нейните последици да настъпят. Те я сключват
само за пред третите лица. В случая оспорващият е трето лице за сделката –
кредитор на длъжника, чиито права се засягат от нейните последици, ето
7
защо той може свободно да се позовава на симулацията и в тежест на
страните по нея е да докажат, че са желаели валидно да се обвържат от
задължение за връщане на посочената сума от „С. т.“ ЕООД. Такива указания
правилно са дадени от първоинстанционния съд на ответниците. Правилно е
отчетено, че те са пропуснали да подадат отговори на исковата молба, с което
е преклудирана възможността им да представят доказателствата, с които са
разполагали в рамките на безрезултатно изтеклия срок. По инициатива на
ищеца е било изискано заповедното дело, от което се установява, че
заповедта и изпълнителния лист са издадени въз основа на споразумение от
12.12.2019 год. с нотариална заверка на подписите от същата дата, с което
двете дружества са констатирали и признали, че по силата на предходно
споразумение от 01.09.2017 год. „Д.-к. г.“ ООД е извършил плащания в полза
на доставчици на „С. т.“ ЕООД в размер на 11 920 лв., както и че е извършил
допълнителни плащания в периода от 26.07.2017 год. до 03.04.2018 год.,
което е било необходимо поради запор на банковите сметки на „С. т.“ ЕООД
от „З. з.“ ЕООД. „С. т.“ ЕООД се е задължил да заплати сумата от 27 893 лв.
в 3-дневен срок от подписване на споразумението, т.е. до 15.12.2019 год.
От съдебно-счетоводната експертиза, изготвена и приета пред
настоящата инстанция, се установява, че действително „Д.-к. г.“ ООД е
извършил плащания по фактури, издадени от доставчици на „С. т.“ ЕООД и
своевременно осчетоводени като задължения от последния. От мотивната
част на заключението на л.19 от същото е видно, че в счетоводството на „С.
т.“ ЕООД са били открити записи на счетоводните задължения по фактури
към доставчиците „С. Б.“ (за 2016 и 2017 год.), Н. п.“ ЕООД (за 2016 и 2017
год.) и „Д.“ ООД за 2017 год., а за 2018 и 2019 год. не са открити контировки.
Своевременно са осчетоводени стопански операции от „С. т.“ ЕООД, с които
са регистрирани задължения към „Д.-к. г.“ ООД, като наредените суми от „Д.-
к. г.“ към трети лица-търговци за погасяване на задължения на „С. т.“ са в
размер на 39 893.99 лв. в периода от 27.07.2017 год. до 03.04.2018 год. От
заключението се установява, че „С. т.“ и „Д.-к. г.“ са били в договорни
отношения помежду си, като взаимно са си предоставяли услуги.
Счетоводните сметки 401 и огледалната сметка 411 в двете счетоводства са
със съвпадащи салда, като към 31.12.2017 год., 31.12.2018 год. и 31.12.2019
год. „С. т.“ ЕООД е имало задължение по една фактура от 02.10.2017 год. към
„Д.-к. г.“ ООД в размер на 60 лв., а „Д.-к. г.“ е имало задължение към „С. т.“
8
ЕООД по неплатени фактури за предоставени услуги към 31.12.2017 год. –
20 022,37 лв., към 31.12.2018 год. – 15 722,37 лв. и към 31.12.2019 год. – също
15 722,37 лв. Вещото лице е установила също, че с договор за цесия от
05.01.2018 год., подписан между „С. т.“ ЕООД като цедент и „Ада“ ЕООД
като цесионер, първото дружество е прехвърлило на второто вземания от „Д.-
к. г.“ ООД на обща стойност 20 622,37 лв., описани като произтичащи от
фактури на стойност 16 622,37 лв. Според вещото лице, тази цесия не е била
осчетоводена към 31.12.2019 год. и при двете дружества, тъй като вземанията
са отчетени като съществуващи в журнал-ордерите към горната дата.
Установява се от заключението, че плащанията от „Д.-к. г.“ ООД на
задълженията към доставчици на „С. т.“ ЕООД са отчитани и от двете
дружества в сметка 499 „Други кредитори“, която по пояснения на вещото
лице в съдебно заседание е разчетна сметка, служеща за отразяване на
стопански операции извън обичайния предмет на търговската дейност. От
заключението и от поясненията на вещото лице в съдебно заседание става
ясно, че двете дружества водят журнал-ордер, което представлява обобщена
аналитична информация на осъществените счетоводни операции, които се
отразяват в хронологичните записки. Установено е, че в счетоводството на
„С. т.“ ЕООД журнал-ордерите за сч.сметка 499 отчитат обороти, но крайните
салда от предходни периоди не са начални салда на следващ период и всеки
следващ период започва със салдо 0. Например към 31.12.2017 год. „С. т.“
приключва задължение към „Д.-к. г.“ в размер на 30 493,57 лв., но на
01.01.2018 год. това задължение липсва и началното салдо е 0. Същото е
установено в журнал-ордерите по сметка 499 и при „Д.-к. г.“ – към 31.12.2017
год. крайното салдо по сметката е 30 493,57 лв. – вземания от „С. т.“ ЕООД за
платени суми по фактури на доставчици, но на 01.01.2018 год. началното
салдо е 0.
Пропускането на срока за отговор на исковата молба е преклудирало
възможността на въззиваемите да представят доказателства, но не е
преклудирало възможността им да оспорят иска, да оспорят обстоятелствата,
на които се основава, както и да въведат твърдения за основанието за
задължаване на „С. т.“ ЕООД за плащане на сумата от 27 893 лв. по
споразумението (така решение №67/06.07.2010 год. по т.д.№898/2009 год. І
т.о. ВКС). От фактическа страна е несъмнено изяснено, че „Д.-к. г.“ ООД е
платил чужди задължения (тези на „С. т.“ ЕООД към доставчиците му), но
9
самия факт на плащане не създава задължения за длъжника да погаси
платеното от „Д.-к. г.“ ООД. Плащането на чужд дълг може да бъде
предприето по различни причини – по делегация, в свой интерес, при водене
на чужда работа без мандат, дори и с дарствени намерения, като не винаги
възниква задължение за този, чийто дълг е платен. При делегацията
плащането е по нареждане на кредитора, като основанието делегатът да
изпълни нареждането са техните вътрешни отношения. Тогава плащането е в
собствен интерес – погасява се и задължение към наредилия плащането
делегант. При законовата суброгация плащането на чуждия дълг е в собствен
интерес (чл.74 от ЗЗД) и за да възникне задължение за плащане в
патримониума на лицето, чийто дълг е платен, т.е. за да се суброгира
платилият в правата на кредитора, този интерес следва да бъде заявен и
доказан. В случая платилият чуждия дълг изобщо не е заявил собствен
интерес, нито такъв може да бъде извлечен от клаузите на споразумението.
Формалната причина „Д.-к. г.“ да започне да плаща задълженията на „С. т.“
към доставчици е ясна и по нея страните не са спорили пред първата
инстанция – наложен запор върху банковите сметки по искане на „З. з.“
ЕООД, но тази причина не е равнозначна на заявен собствен интерес, нито
разкрива вътрешните отношения между ответните дружества. Липсващите
фактически твърдения не могат да се попълнят посредством интерпретация от
съда на събраните доказателства. Очевидно е, че към 31.12.2017 год.,
31.12.2018 год. и към момента на подписване на споразумението „С. т.“
ЕООД е бил кредитор на „Д.-к. г.“ ООД с надлежно осчетоводени вземания и
при двете страни от предоставени услуги, както и че на аналитично ниво „Д.-
к. г.“ ООД не отчита дълг на „С. т.“ ЕООД от платените фактури към трети
търговци-доставчици. След като от отношенията на страните не явства
собствен интерес за „Д.-к. г.“ ООД да плати чуждия дълг, то най-вероятната
причина е делегация и това се разкрива от паралелните вътрешни отношения
от предоставени услуги. Липсват осъществени факти, от които платилият да
се суброгира в правата на третите лица на основание чл.74 от ЗЗД, ето защо
следва да се приеме, че волята за задължаване за плащане по споразумението,
е изцяло привидна. Допълнително следва да се посочи, че задължаването по
споразумението е осъществено в края на 2019 година - значителен период
след погасяване на задълженията по фактури към доставчици и същевременно
след образуване на изпълнително дело №1026/2019 год. на ДСИ Бургас.
10
Привидното съглашение е нищожно и не поражда права и задължения,
съответно на това – вземането, за което „Д.-к. г.“ ООД се е снабдил със
заповед за изпълнение и изпълнителен лист не съществува. Недължими са и
разноските за събиране на несъществуващото вземане.
Крайните изводи на двете инстанции не съвпадат, което налага
обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови ново,
с което претенцията да се уважи. В полза на въззивника се следват разноски,
сторени пред двете инстанции, в общ размер на 4 065 лв. по представен
списък.
Водим от изложеното Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 296/ 03.08.2021г., постановено по т.д. № 207/
2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по претенцията на „Т. е. с. Б.“ ЕООД,
ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: гр.П., ул. „ Б.“ № 26,
ет. 5, представлявано от управителя Д. В. Р., против „С. т.“ ЕООД с ЕИК
***********, със седалище адрес на управление град Бургас ж.к.“С.“ блок 5
вход 1 етаж 5, представлявано от управителя С. Г. и „Д.-к. г.“ ООД с ЕИК
********, със седалище и адрес на управление град Бургас, ул.“Г. Б.“ № 14,
представлявано от управителя Д. А., че „С. т.“ ЕООД не дължи на „Д.-к. г.“
ООД сумата от 27893 лв., представляващи парично задължение по подписано
между „С. т.“ ЕООД и „Д.-к. г.“ ООД споразумение от 12.12.2019 година с
нотариална заверка на подписите на нотариус Н. М., ведно със законната
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда 17.12.2019 година
до окончателното изплащане на вземането, както и сторените разноски в
размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение и 557,84 лв. за държавна
такса, тъй като не съществува вземане на длъжника за посочените суми,
обективирани в издадения изпълнителен лист №5398 от 20.12.2013 година по
частно гражданско дело №10673 от 2019 година по описа на РС Бургас.
ОСЪЖДА „С. т.“ ЕООД с ЕИК ***********, със седалище адрес на
управление град Бургас ж.к.“С.“ блок 5 вход 1 етаж 5, представлявано от
11
управителя С. Г. и „Д.-к. г.“ ООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление град Бургас, ул.“Г. Б.“ № 14, представлявано от управителя Д. А.
да заплатят на „Т. е. с. Б.“ ЕООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: гр.П., ул. „ Б.“ № 26, ет. 5, представлявано от управителя Д. В. Р.
разноски пред двете инстанции в размер на 4 065 (четири хиляди шестдесет и
пет) лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчване на препис от него на страните, пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12