Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Велико Търново, 21.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Великотърновски районен съд,
осемнадесети състав, на тринадесети юли две хиляди и двадесета
година, в публично съдебно заседание в
състав:
Районен съдия: Димо Колев
Секретар
Албена Шишманова
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 3372 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове по чл. 128 т. 2 КТ и
по чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Ищцата
излага твърдения, че е работила при ответника на длъжността „***” с място на
работа в гр. ***, както и че считано от 10.10.2019г. трудовото й правоотношение
е прекратено по взаимно съгласие, на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, за което
е издадена Заповед № 17/09.10.2018г. Посочва, че работодателят не й е изплатил
трудово възнаграждение за м. септември 2018г. в размер на 310, 79 лв. и за м.
октомври в размер на 124 лв., както и обезщетение за 16 дни неизползван платен
годишен отпуск в размер на 115, 39 лв. Ищцата уточнява по реда на чл. 143 ал. 2 ГПК, че претендира дължимото й трудовото възнаграждение в брутен размер. Смята,
че поради забавата в плащанията на горните суми дружеството – ответник й дължи
мораторна лихва върху неизплатените трудови възнаграждения в размер на 45, 43
лв. за периода 16.10.2018г. – 04.11.2019г., както и лихва върху дължимото
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 12, 53 лв. за
времето от 10.10.2018г. до 04.11.2019г. По тези съображения отправя искане до
съда да осъди ответника да й заплати всички горепосочени суми в общ размер на
608, 14 лв., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба.
Претендира разноски.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор, с който оспорва
предявените от ищцата искове по основание и размер. Оспорва ищцата да има
правото на обезщетение за 16 дни неизползван платен годишен отпуск. Посочва, че
такова й се дължи само за 6 дни, което й е изплатено на 07.11.2018г. по банков
път, като превода е в размер на 103, 85 лв., тъй като това е нетната сума за
получаване след удръжките. Възразява ищцата да има право на трудово
възнаграждение за м. септември и м. октомври 2018г., тъй като през този период
същата е ползвала разрешен от него неплатен отпуск. По тези съображения се моли
за отхвърляне на исковете.
В
съдебно заседание ищецът лично и чрез процесуалния си представител оттегля
исковите си претенции по чл. 224 ал. 1 КТ за заплащане обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в размер на 115, 39 лв. и по чл. 86 ал. 1 ЗЗД
за лихва за забава върху това обезщетение в размер на 12, 53 лв. за времето от
10.10.2018г. до 04.11.2019. С влязло в сила протоколно определение от
09.03.2020г., поради оттегляне на горепосочените искове е прекратено
производството по делото по отношение на тях.
Съдът,
като е предвид исканията и доводите на страните, събраните по делото
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното:
Липсва
спор между страните, а и от представения с исковата молба трудов договор №
27/28.05.2018г. се установява, че ищцата е работила в ответното дружество на
длъжността "***", при непълно работно време – 4 часа, с основно
месечно трудово възнаграждение 283 лв. и допълнително възнаграждение за клас
прослужено време от 0, 6 % на година, при признат трудов стаж и професионален
опит от 7 години. Съгласно чл. 2 ал. 2 от договора трудовото възнаграждение на
работника се изплаща ежемесечно, след изтичане на текущия месец до 15-то число
на следващия. От фиш за работна заплата за м. юли 2018г., подписан от ищцата, е
видно, че за този месец й е начислено възнаграждение в общ размер на 421, 51
лв., като за 18 работни дни основната й заплата възлиза на 347, 32 лв., за един
ден отпуск възнаграждението й е 17, 39 лв., а допълнителното възнаграждение за
трудов стаж е в размер на 4, 2 % и възлиза на 14, 59 лв. Начислено й е и
обезщетение за три дни болничен в размер на 42, 21 лв. За процесните месеци
септември и октомври 2018г. във фишовете за заплата на ищцата не са й начислени
суми за трудово възнаграждение, а е посочено, че е ползвала съответно 18 дни и
7 дни неплатен отпуск. В тази връзка ответникът е представил молба от
31.08.2018г., с която ищцата иска ползването на неплатен отпуск в размер на 25
работни дни, считано от 01.09.2018г., както и заповед № 13/31.08.2018г. за
ползването му на основание чл. 160 ал. 1 КТ. Ищцата е оспорила авторството на съдържащото
се в молба искане за неплатен отпуск, поради което е открито производство по
чл. 193 ГПК и е назначена съдебно – графическа експертиза /СГЕ/. От
заключението на последната се установява, че датите в молбата 01.09.2019г. и
31.08.2018г., както и цифрата 25, не са изписани от ищцата, а от някое друго
лице, но подписа в долния десен ъгъл срещу ,,С уважение” е положен от нея. В
съдебно заседание вещото лице уточнява, че основния текст в молбата, датите и
подписа са изпълнени с различни пишещи средства.
Ищцата
е представила график за явяване на работа за периода 01.09.2018г. – 30.09.2018г.,
в който са отразени дните и часовете, през които следва да е на смяна в
магазина. Графика не е подписан от работодателя.
По
молба на ищцата от 01.10.2018г. и със Заповед № 17/09.10.2018г. на управителя
на дружеството – работодател трудовото правоотношение между страните е
прекратено по взаимно съгласие, на основание чл. 325 ал. 1 т. 1 КТ, считано от
10.10.2018г.
От
показанията на свид. Ж. ***, другият продавач –консултант в магазина, се
установява, че е работила при ответника в периода 03.09.2018г. – 01.10.2018г.,
като ищцата вече е работила за него. Последната е полагала труд по 6 часа на
ден, тъй като имала малко дете. През делничните дни двете работили всеки ден, а
се редували само през съботните дни. През исковия период ищцата е работила постоянно
и е продължила да полага труд и след като трудовия договор на свидетелката бил
прекратен на 01.10.2018г. Свидетелката е посещавала магазина след тази датата и
ищцата е била на работа, като на 09.10.2018г., помагала да се изнася стоката от
него, тъй като го закривали. Ищцата отказала да си подпише фиша за заплата, тъй
като била работила, а в него било посочено, че е била в неплатен отпуск. Свидетелката
посочва, че при постъпване на работа е подписала молба за неплатен отпуск, без
в нея да е попълнена датата на молба и периода на отпуската. Това станало в
присъствието на ищцата, която споделила, че същото е подписала такава молба при
започване на работа. Свидетелката посочва, че управителят на дружеството –
работодател никога не е бил продавач в магазина, нито е бил с нея, докато тя е
продавала. За времето през което е била на работа, същият е идвал само веднъж в
магазина.
Страните
са представили и други писмени доказателства, които обаче поради тяхната
неотносимост към спорния предмет, не следва да се разглеждат и обсъждат от съда
при установяване на фактическата обстановка по делото.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което
се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него – от страна
на работника или служителя – предоставяне на работодателя на работната си сила,
от страна на работодателя – заплащане на трудово възнаграждение, представляващо
цената на работната сила. Предвид на това по иск с правно основание чл. 128 т. 2 КТ в тежест на ищеца е да докаже
пълно и главно съществуването на трудово правоотношение между страните по
делото през периода, за който претендира трудово възнаграждение и изпълнение на
трудовите си задължения през този период. В случая в тежест на ответника е да
докаже възражението си, че работникът е бил в неплатен отпуск, поради което не
е полагал труд респ. че е изпълнил задължението си за плащане на уговореното и дължимо
трудово възнаграждение.
По делото безспорно се доказа, че през процесния период
м. септември – м. октомври 2018г. между страните е било налице валидно трудово
правоотношение възникнало на основание сключен между тях трудов договор №
27/28.05.2018г., съгласно който ищцата е заемала длъжността ***. Полагането на
труд от страна на ищеца за времето от 01.09.2018г. до 09.10.2018г. е оспорено
от ответника с отговора на исковата молба единствено с доводи, че същият е
ползвал неплатен отпуск. Следователно спора между страните е съсредоточен само до
осъществяването на този факт – ползвал ли е работника неплатен отпуск през
процесния период. При доказано реално ползване на неплатен отпуск ще е налице
неполагане на труд от ищеца и ще се отрече осъществяването на втората предпоставка
за дължимост на трудовото възнаграждение – престиране на работна сила. По
аргумент от чл. 160 ал. 1 КТ процедурата за ползване на неплатен отпуск изисква
изрично искане от страна на работника за отпуск с посочване на дни отпуск и
период на ползване и дадено разрешение за това от работодателя. Следователно,
за да възникне право на неплатен отпуск е необходимо съгласуване на волите на страните
по трудовото правоотношение относно неговия размер и времето, през което ще
бъде ползван.
От съвкупният анализ на събраните по делото доказателства
се налага извода, че в случая не е налице волеизявление от ищцата за ползване
на неплатен отпуск през процесния период. Макар същата да е подписала
представената по делото молба, тя не е автор на изявлението относно размера на
отпуска и периода на ползването му. Към момента на полагане на подписа й молбата
не е имала съдържанието, че искания размер на неплатения отпуск е 25 работни
дни и че ползването му се иска от 01.09.2018г. В тази част, както и относно
датата на подаването й, молбата е попълнена от трето лице, различно от ищцата.
Заключението на изслушаната СГЕ е категорично в тази насока, не е оспорено от
страните, поради което се цени от съда като компетентно и обективно дадено. От
показанията на свид. *** относно момента и вида на молбата при подписването й и
от обясненията на вещото лице, че основания текст на молбата, подписа и датите
са изпълнени с различни пишещи средства се налага извода, че ищцата е подписала
бланкетна молба, без в нея да са се съдържали датата на подаване, размер на
отпуска и дата на ползване. В тази връзка въпреки че е автор на подписа върху
молбата, изявлението за ползване на неплатен отпуск в размер на 25 работни дни,
считано от 01.09.2018г. не принадлежи на ищцата. Попълването на бланкета от
друго лице, след полагането на подпис от ищцата, несъответства на
действителната й воля и сочи на липсата на искане от нейна страна за ползване
на неплатен отпуск. Следователно представена по делото заповед №
13/31.03.2018г., с която работникът се е водил в неплатен отпуск през исковия
период е издадена без правно основание. Работодателят не може по свое усмотрение
да задължава работника да ползва неплатен отпуск, ако не му е отправено
съответното искане. Нещо повече от съдържанието на самата заповед е видно, че в
нея липсва изрично обективирана воля на работодателя за ползване на неплатен
отпуск от ищцата. Посочен е само ред и срок на ползване.
По тези съображения настоящият състав на ВТРС намира, че
процедурата по чл. 160 ал. 1 КТ е нарушена, доколкото не е налице искане за
ползване на неплатен отпуск през процесния период от страна на ищеца, което
налага извод, че заповедта за разрешаване на отпуск не е произвела действие и
такъв фактически не е ползван от работника. В подкрепа на този извод са
показанията на свид. ***, цени през призмата на чл. 172 ГПК, доколкото е ищец
по друго дело срещу същия ответник, че през целия исков период работникът е престирал
труд в полза на работодателя. Съдът дава вяра на тези показания, тъй като са
логични, последователни и свързани, и чрез тях се изнасят факти и обстоятелства
пряко и непосредствено възприети от свидетеля. Свид. *** установява с
показанията си, че през исковия период са работили заедно с ищцата през
делничните дни, а в съботните дни са се редували. От тях се установява, че
последната е престирала труд в полза на работодателя и след напускането на
свидетелката, дори в последния ден от исковия период, доколкото е помагала при
изнасянето на стока от магазина, поради закриването му. В унисон с изнесеното от
свид. *** е представения график за явяване на работа за периода 01.09.2018г. –
30.09.2018г., в който са отразени дните и часовете, през които ищцата е следвало
да е на смяна в магазина. Макар и неподписан този график не губи
характеристиките на частен документ, чиято доказателствена стойност, се преценява
с оглед на всички събрани по делото доказателства и безспорно установени факти
и обстоятелства. В тази връзка включването в него на служител, който постъпва
на работа за първи път през м. септември, както и на работни смени на ищцата
през делничните и съботните дни за този месец, през който същата би следвало да
е в неплатен отпуск, опровергават фактическото ползване на последния. Извън
всяка житейска и правна логика е, при разрешен неплатен отпуск на ищцата от
31.08.2018г., да се създава график за явяване за периода 01.09. – 30.09.2018г.,
в който детайлно да са разписани работните й смени, наред с постъпилия на 03.09.2018г.
т.е. след разрешаване на отпуска, нов служител. По делото не е спорно, че през
процесния период магазина е бил отворен. Обяснението
на управителя на ответното дружество, че през част от процесния период лично е
продавал в магазина, не се ползват с материална доказателствена сила, тъй като
тези обстоятелства са изгодни за страната – работодател. За установяването на
този факт не са ангажирани никакви доказателства. Напротив от показанията на
свид. *** се установява, че управителят на отвентика никога не е продавал в
магазина.
Мотивиран от всичко изложено съдът достига до категоричния
и несъмнен фактически извод, че ищцата е изпълнявала трудовите си задължения
като продавач – консултант в обекта на ответника в гр. *** за периода
01.09.2018г. – 09.10.2018г., включително. След като работникът е престирал в
полза на работодателя работна сила, последният в съответствие с чл. 124 и чл.
128 т. 2 КТ му дължи заплащане на уговореното между тях трудово възнаграждение.
По тези съображения предявеният иск е явява доказан по основание. Относно
размера на исковата претенция, съдът по реда на чл. 162 ГПК намира, че същата
се явява изцяло основателна. Ответникът не е оспорил по същество размера на
претендираното трудово възнаграждение за исковите месеци – 310, 79 лв. за м.
септември 2018г. и 124 лв. за м. октомври 2018г. Този размер на трудовото възнаграждение
е по – нисък от размер на полученото за м. юли 2018г., което възлиза общо бруто
на 379, 30 лв. /основна заплата, допълнително възнаграждение за трудов стаж,
платен отпуск/. Предвид на това и с оглед диспозитивното начало в процеса в
полза на ищеца следва изцяло да се присъди претендираното от него
възнаграждение в общ размер на 434, 79 лв. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест да установи плащането му, в случая не твърди и не
доказва да е изпълнил това си задължение към ищеца. В тази връзка предявената
искова претенция по чл. 128 т. 2 ГПК следва да бъде уважена изцяло, като
основателна и доказана.
Съгласно чл. 86 ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично
задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Дължимостта на законната лихва от работодателя при забава в заплащане
на трудовото възнаграждение се извежда и от разпоредбата на чл. 245 ал. 2 КТ. В
трудовия договор страните са уговорили срок за изплащане на трудовото
възнаграждение – до 15-то число на следващия месец. Налице е срок по смисъла на
чл. 84 ал. 1 ЗЗД, в който следва да се изпълни задължението за плащане.
Следователно работодателят изпада в забава с изтичане на последния ден от срока
и същият не е нужно да бъде канен, за да бъде поставен в забава. По отношение
на плащането на трудовото възнаграждение за м. септември 2018г., работодателят
е изпаднал в забава, считано от 16.10.2018г. и до датата на предявяване на
исковата молба – 04.11.2019г. дължи обезщетение за забава в размер на 33, 24
лв. Последното е изчислено от съда по реда на чл. 162 ГПК, чрез използване на
интернет калкулатор за законна лихва. По отношение на плащането на трудовото
възнаграждение за м. октомври 2018г., работодателят е изпаднал в забава,
считано от 16.11.2018г. и до датата на предявяване на исковата молба –
04.11.2019г. дължи обезщетение за забава в размер на 12, 19 лв., изчислено по
горепосочения начин. Следователно за целия исков период от 16.10.2018г. до
04.11.2019г. ответникът дължи на ищцата обезщетение за забава в общ размер на
45, 43 лв. В тази връзка предявения от последната иск с правно основание чл. 86
ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на спора и на основание чл. 78 ал. 1 ГПК в
полза на ищцата следва да се присъдят разноски в размер на 360 лв. – адвокатско
възнаграждение. Плащането на същото е доказано с представения договор за правна
защита и съдействие, който има характера на разписка /т. 1 от ТР 6/2012г. на
ВКС/. На основание чл. 78 ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт държавна такса за исковете за трудово
възнаграждение и обезщетение за забава общо в размер на 100 лв. /арг. чл. 1
ТДТГПК in fine/
Водим от горното, Великотърновският районен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
„С & М ГРУП
ОСЪЖДА
„С & М ГРУП
ОСЪЖДА
„С & М ГРУП
На основание чл. 242, ал. 1 от ГПК, постановява
предварително изпълнение на решението в частта относно присъденото трудово
възнаграждение.
На
основание чл. 236 ал. 1 т. 7 ГПК посочва банкова сметка, *** – IBAN: *** „ЦКБ” АД.
Решението подлежи на обжалване, пред Великотърновския окръжен съд, в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: