Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в
публично съдебно заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа
докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 4651 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 2888217 от 07.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29032/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 128-ти
състав, първоинстанционният съдебен състав е ПРИЗНАЛ ЗА УСТАНОВЕНО по исковете
предявени от В.Г.Н., ЕГН **********, и С.Г.Н., ЕГН **********,***, срещу „Ю.Б.“
АД, със седалище и адрес на управление ***, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL от
28.07.2005 г., клаузата на чл. 5, ал. 4
от допълнително споразумение от 10.07.2009 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL, клаузата на чл. 10
от допълнително споразумение от 07.07.2011 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL и клаузата на чл. 10
от допълнително споразумение от 02.08.2012 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL, са нищожни на
основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД във връзка с и, респ. чл. 146, ал. 1
във вр. с чл. 143 З., като неравноправни, като е ОТХВЪРЛИЛ исковете за признаване на установено, че са нищожни като
неравноправни и противоречащи на закона клаузата на чл. 3, ал. 2 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL от
28.07.2005 г., клаузата на на чл. 5, ал.
1 от допълнително споразумение от 10.07.2009 г. към него, клаузата на чл. 4, ал. 2 и чл. 5, ал. 1 от
допълнително споразумение от 07.07.2011 г. към него и клаузата на чл. 4, ал.2 и чл. 5, ал.1 от
допълнително споразумение от 02.08.2012 г.
С посоченото съдебно решение районният съд е признал за установено и по исковете предявени исковете предявени от
В.Г.Н., ЕГН **********, и С.Г.Н., ЕГН **********,***, срещу „Ю.Б.“ АД, че допълнително споразумение от 14.10.2014
г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот HL /2005 г. и допълнително споразумение от 27.05.2015
г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот HL /2009 г., са
нищожни поради противоречие на закона на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал.1, т.10
и 20 от З..
Районният съд е отхвърлил исковете на В.Г.Н., ЕГН **********, и С.Г.Н.,
ЕГН **********,***, за осъждане на „Ю.Б.“ АД да заплати сумата от 21 765.60 лева, представляваща
получената от банката без основание възнаградителна
лихва за периода от 01.06.2011 г. до 31.12.2015 г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба - 31.05.2016 г., до окончателното плащане
на дължимото, като неоснователни.
Районният съд е осъдил „Ю.Б.“ АД да заплати на В.Г.Н. и С.Г.Н. сумата от
250.00 лв., представляваща направени от ищците разноски по делото съобразно
изхода му, както и да заплати на основание чл. 38, ал.2, вр. чл. 38, ал.1, т.2
от Закона за адвокатурата на адвокат Р.Х.И. сумата от 600.00 лв.,
представляваща възнаграждение за осъществено процесуално представителство по
делото на страната на ищците.
Последните са осъдени да заплатят на банката сумата от 850.00 лв.,
представляваща направени от ответника разноски по делото съобразно изхода му.
Срещу така постановеното решение в указания законоустановен
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от В.Г.Н. и С.Г.Н., с която обжалват решението в частта, в която
районният съд е отхвърлил предявените от тях срещу „Ю.Б.“ АД искове за
признаване на установено, че са нищожни като неравноправни и противоречащи на
закона клаузата на чл. 3, ал. 2 от
Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL от 28.07.2005 г., клаузата на
на чл. 5, ал. 1 от допълнително
споразумение от 10.07.2009 г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот
HL, клаузата на чл. 4, ал. 2 и чл. 5,
ал. 1 от допълнително споразумение от 07.07.2011 г. към договор за кредит
за покупка на недвижим имот HL 3015 и клаузата на чл. 4, ал.2 и чл. 5, ал.1 от допълнително споразумение от
02.08.2012 г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 3015.
Решението се обжалва и в частта, в която е отхвърлен предявеният осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Излагат се подробни доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението в обжалваните части поради нарушение на материалния и процесуалния
закон. Цитира се практика на ВКС, която въззивниците-ищците намират за относима
към предмета на делото. Акцентира се, че методологията е съществен елемент на
договора за кредит и липсата й води до нищожност на целия договор. В тази
връзка се поддържа, че чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗБ (отм.), действащ към датата на
подписване на договора, изисква посочване на методология, а не на конкретни
стойности. Сочи се, че районният съд не се е произнесъл по всички заявени от
тях доводи. Съобразно изложеното се иска първоинстанционният съдебен акт да
бъде отменен в обжалваните части. Претендират се разноски. Депозирани са
писмени бележки, с които се поддържа изложеното становище във въззивната жалба.
След обявяване на делото за решаване е направено искане за спиране на
производството по съображения, изложени от въззивниците-ищци в молба от
09.10.2019 г. Въззивният съд намира искането за неоснователно, тъй като не се
установява да е налице някоя от предпоставките по чл. 229 ГПК.
В указания законоустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна
жалба от „Ю.Б.“ АД, с която се обжалва решението в частта, в която районният
съд е признал за установено, че клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL от
28.07.2005 г., клаузата на чл. 5, ал. 4
от допълнително споразумение от 10.07.2009 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL, клаузата на чл. 10
от допълнително споразумение от 07.07.2011 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL и клаузата на чл. 10
от допълнително споразумение от 02.08.2012 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL, са нищожни на
основание чл. 26, ал.1, предл. 1 ЗЗД във връзка с и, респ. чл. 146, ал. 1
във вр. с чл. 143 ЗЗП, като неравноправни. Решението се обжалва и в частта, в
която районният съд е признал за установено, че допълнително споразумение от 14.10.2014 г. към договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL /2005 г. и
допълнително споразумение от 27.05.2015 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL /2009 г., са нищожни поради противоречие на закона на посочени
от районния съд основания. Във жалбата се излагат
подробни доводи за неправилност на решението в обжалваните части, като
съобразно изложеното се иска същото да бъде отменено и вместо това предявените
искове да бъдат отхвърлени. Поддържат се доводи и за недопустимост на
обжалвания съдебен акт, тъй като неправилно е определена, съответно не е
събрана, дължимата държавна такса за прогласяване на нищожност на
споразуменията от 14.10.2014 г. и 27.05.2015 г. Претендират се разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните е
депозирала отговор на въззивната жалба на насрещната, в която излага доводи, че
е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение от въззивния съд.
С определение от 13.12.2017 г., постановено горепосоченото гражданско
дело, районният съд осъдил банката, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да
заплати държавна такса в размер на 300 лв. (по 50 лв. за всеки от уважените
общо шест неоценяеми иска). Определението е обжалвано в указания от съда срок,
като се иска неговата отмяна по съображения, изложени в частната жалба.
Насрещните страни по спора са депозирали отговор, с който оспорват същата, като
неоснователна.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално легитимирани страни, в
законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение единствено
в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката
си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените
си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите на въззивника-ответник за
недопустимост на същото е необходимо да се посочи, че по аргумент от чл. 128 ГПК представянето на документ за внесена държавна такса е условие за редовност
на исковата молба, като неправилното определяне на същата, съответно внасянето
й в непълен размер, не рефлектира върху допустимостта на обжалвания съдебен
акт. С оглед
релевираните във въззивната жалба непреклудирани оплаквания на В.Н. и С.Н., решението е частично
неправилно, като съображенията за това са следните:
От фактическа
страна:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за прогласяване на
нищожност на клаузи от договор за кредит и допълнителни споразумения към него,
описани в исковата молба на ищците, и осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 ЗЗД.
Не се спори по делото, че на 28.08.2005 г., между В.Г.Н. и С. Г. Н., в качеството на кредитополучатели, и „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование „Пощенска Банка“ АД), е бил
сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 3015, по силата на който банката
предоставила на ищците кредит в размер на 44 820 евро., а последните са се задължили върнат ползвания кредит, заедно с дължимите
лихви, предвидени в договора (за справка: л. 38 и сл. от делото пред СРС)..
Съгласно договора, кредитът е предоставен с цел покупка на описания в
чл. 1 от него недвижим имот, като е предвидена солидарна
отговорност на кредитополучателите и задължение за вписване на законна ипотека
в полза на Банката. Чл. 5 от договора предвижда,
че крайният срок за погасяване (издължаване) на кредита, включително на дължимите лихви, е до 31.07.2023 г., а според
чл. 6, кредитополучателят погасява кредита на месечни вноски, съобразно
подписан от страните погасителен план, който подлежи на едностранна промяна
през срока на действие на договора при промяна на базовия лихвен процент.
Задължението на ищците е обезпечено с ипотека върху имота, договорът за
учредяването на която е предвидено като условие за усвояване на кредита (чл. 2,
ал. 1, т.2).
За сключване на договора за кредит, ищците са декларирали пред банката
своето имотно състояние и са отправили искане за усвояване от 28.06.2004 г. (л.92-95 от делото).
Не се спори по делото, че сумата по кредита е преведа от банката по
посочена от ищците банкова сметка, ***тата
пделото съдебно-счетоводна експертиза.
Между страните не е спорно и съдържанието
на клаузите от договора, чиято нищожност ищците искат да бъде
прогласена, по-конкретно:
Чл. 3, ал. 2 – „За всяка
следваща година до крайния срок на издължаване на кредита, КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна лихва в размер на Базовия
лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна
надбавка от 4.8 пункта. Към момента
на сключване на настоящия договор БЛП на БПБ АД за жилищни кредити в лева е в размер на 3.5 %".
Чл. 3, ал.
5 пък предвижда, че
"Действащият Базов лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева не подлежи на договаряне и промените в него
стават незабавно задължителни за страните.".
Базовият лихвен процент, посочен в горните клаузи се е определял по
установени едностранно от банката правила, които не са описани в договора за
кредит. Те са приети от управителен орган на банката.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че
условията по договора са предоговаряни няколко пъти с допълнителни споразумения.
Претендира се от ищците
установяване нищожността на следните клаузи от тях:
- От допълнителното споразумение от 10.07.2009 г. на чл. 5, ал.1 и чл. 5.4 със съдържание, както следва:
Чл. 5.1. „От датата на превалутирането
на ползвания кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна лихва в размер
на Базовия лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка
от 0.75 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на БПБ АД за жилищни кредити в лева е
в размер на 10.5 %",
чл. 5, ал.3 от това споразумение: "Действащият Базов лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева не
подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните.".
- от допълнителните споразумения от 07.07.2011 г. и от 02.08.2012 г. – чл. 4.2., чл. 5, ал.1 и чл. 10 със съдържание,
както следва:
Чл. 4.2. – „През периода на облекчено погасяване, върху дълга се начислява годишна
лихва в размер съгласно договора за кредит и/или последващи допълнителни
споразумения към договора за кредит, но кредитополучателя заплаща намалени
равни месечни вноски в размер на 419 лв. на месец съгласно погасителен план,
съставляващ неразделна част от споразумението“,
чл. 5.1, – „След изтичане на периода на
облекчено погасяване, върху общия размер на дълга се натрупва начислената, но
непогасена през периода на облекченото погасяване лихва, за което се подписва
настоящето допълнително споразумение, кредитополучателят дава своето изрично и
неотменимо съгласие, оправомощава и възлага на банката",
чл. 10 - "С подписването на
настоящето допълнително споразумение кредитополучателят декларира, че е
съгласен и няма каквито и да било претенции към банката по отношение на
счетоводните операции, извършени от, при, по повод и във връзка с
договореностите по същото, вкл. свързани с преоформянето на кредита по реда на
това допълнително споразумение и с въведената поредност при погасяването му,
както и дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката за
служебното им извършване."
Представени са и сключени между страните допълнителни споразумения към
договора за кредит на 14.10.2014 г. и 27.05.2015 г. (л. 44 и сл. от делото пред
СРС).
По делото е представена Методология за образуване на БЛП, ведно с
извлечения от протоколи на Комитета по управление на активите и пасивите на Банката за промените в нивата на БЛП
за ипотечни кредити на Пощенска банка. Видно от Протокол № /22.07.2005 г. на Комитета по управление на активите и
пасивите на ответника, е взето решение новите нива на БЛП да се прилагат само
за новооткрити кредити.
Не се спори по делото, че в резултат
на измененията на лихвения процент, след сключване на процесния договор,
размерът на месечните вноски е бил увеличаван.
По данни на счетоводството на ответника, анализирани в приетото по делото
заключение на съдебно-счетоводната експертиза (л. 231 и сл.
от делото пред СРС), размерът на вноските е
увеличаван с решения на Комитета по управление на активите и пасивите (КУАП) на
ответника, с действие от следните дати: 01.10.2007 г. (с 0,50 пункта);
24.03.2008 г. (с 0,25 пункта); 09.06.2008 г. (с 0,50 пункта); 01.07.2008 г. (с
0,75 пункта); 10.10.2008 г. (с 1,50 пункта) и На 10.09.2012 г. ответникът е
намалил стойността на БЛП с 0,25 пункта, видно от Таблицата - Приложение № 3
към ССчЕ.
Тези изменения, според вещото лице, са обективни и не зависят от волята на
банката. За да достигне до този извод, вещото лице е посочило, че съгласно
Методологията на ответника за определяне на базисен лихвен процент (БЛП) и
стойности на БЛП, същият е определен като сбор от следните компоненти:
трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса се
формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в
това число: пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители - Софибор, Юрибор;
рисковата премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс.
Буферната надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на
риска при най-кредитоспособните клиенти; абсорбира временните пазарни
сътресения в лихвените нива до 0.50 % (на годишна база).
Съгласно заключението на вещото лице, към 18.10.2007 г. банката е имала разработена
Методология за опреляне на базисни лихвени проценти, съгласно които БЛП се
определя съобразно измененията на определени пазарни лихвени мерители,
рисковата премия, приложима за банката при привкличане на финансов ресурс,
нелихвените разходи на банката за минимални задължителни резерви и др. В
посочената методология не е съществувала формула, въз основа, на която да се
определи, че БЛП 2.7 %. В
заключението /л10 от същото/ вещото лице изрично е отбелязало, че по негово
мнение методиката за изчисляване на БЛП на банката е икономически обоснована,
съдържа обективни компоненти, които обаче не са достатъчно конкретно
определени, като дори за целите на експертизата е било необходимо допълнително
да се идентифицират някои от тях /напр.,че приложимият пазарен мерител, се
използва 3-месечен Софибор, рисковата премия е на база 5-годишен суап на
кредитен риск за България и Гърция и т.н./. Експертът сочи и че липсва и установена методика
за определяне относителното тегло в общото ниво на БЛП на отделните компоненти
и количествените зависимости между изменението на компонентите и изменението на
БЛП.
Посочено е, че в периода от 01.06.2011 г. до
31.12.2015 г. реално платените от ищците суми по процесния договор за кредит
възлизат на 20 945.43 лв., а ако се съобрази извършената капитализация сумата
нараства на 30 339.52 лв.
От правна страна:
Въззивната жалба на В.Г.Н. и С.Г.Н. въззивният съд намира за основателна, в частта, в която
се обжалва произнасянето на първоинстанционния съд по предявените искове за
прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнителните споразумения
към договора за кредит от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., както и за частично
основателна относно осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Същата е неоснователна в останалите части, като съображенията за това са
следните:
На първо място е необходимо да се посочи, че правилно районният съд е
посочил приложимите по делото закони към процесния договор за кредит, сключен
на 28.07.2005 г., и допълнителни споразумения към него.
За да се произнесе по наведените твърдения за неравноправни клаузи, с
които е сезиран, районният съд правилно е взел предвид дефинитивната норма на 35, ал. 1 ЗЗППТ (отм.), която е аналогична на сега
действащата разпоредба на чл. 143 ЗЗП, в които законодателят е установил характеристиките на
неравноправните клаузи. Санкцията при наличие на такива е установена в нормата
на чл. 37, ал. 1 ЗЗПТ (отм.), аналогична на сега действащата разпоредба на 146
ЗЗП, в които законодателят е предписал нищожност на неравноправните клаузи в
договорите с изричното изключение - освен ако не са индивидуално договорени,
като е дадена и легална дефиниция на понятието „индивидуална уговорени".
По предявените искове за
прогласяване на нищожни, като неравноправни и противоречащи на закона клаузата
на чл. 3, ал. 2 от договора за кредит и клаузите на чл. 5, ал. 1 от
допълнително споразумение от 10.07.2009 г. и чл. 4, ал. 2 от допълнителните
споразумения към договор за кредит от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г.:
В чл. 3.1. от договора за кредит е фиксиран размера на годишната лихва за
първата година от издължаване на кредита – 5.75 %.
С разпоредбата на оспорения чл. 3.2. е предвидено, че за всяка следваща
година до крайния срок на издължаване на кредита, КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна лихва в размер на Базовия
лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна
надбавка от 4.8 пункта. Посочено е, че към момента
на сключване на договора БЛП на банката за жилищни
кредити в лева е в размер на 3.5 %".
Оспорената договорна клауза на чл. 5, ал. 1 от допълнителното споразумение
от 10.07.2009 г. е със сходно съдържание, доколкото в нея също са посочени
фиксирани размери на компонентите, които формират дължимата договорна
възнаградителна лихва – базов лихвен процент и договорна надбавка. Разликата
между нея и оспорената клауса от договора за кредит е, че последната предвижда
процент на дължимата лихва за бъдещ период, а не както оспорените клаузи от
допълнителните споразумения – от датите на сключването им.
Въззивният съдебен състав намира, че оспорените клаузи на чл. 3.2 от
договора за кредит и чл. 5, ал. 1 от допълнителното споразумение от 10.07.2009
г. не са неравноправни, като в тази връзка споделя трайната съдебна практика на
ВКС, съгласно която уговорките, които определят основния предмет на договора и
не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни,
ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на
кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на яснота
и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена ясно от
граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере
икономическите последици от сключването на договора, каквато въззивният съд
намира да е процесната хипотеза (в този смисъл: решение № 87/06.11.2019 г. по
т.д. 848/2017 г., ТК, I отд. на ВКС и др.). За
да стигне до този извод, съдът взе предвид и разпоредбата на чл. 36, ал. 1
ЗЗППТ (отм.), приложима към договора за кредит.
За приложими по делото въззивният съд намира и разясненията, дадени в решение
№ 92/09.09.19 г. по т.д.№ 2481/17г. на ІІ т.о. на ВКС, съгласно които при
клауза в договор за банков кредит, с която е постигнато съгласие дължимата от
кредитополучателя цена по възмездния договор за банков кредит да се формира от
два компонента - БЛП с точно определен към датата на подписване на договора
размер в проценти и договорна надбавка, с възможност за промяна на цената
(лихвата), обусловена от промяна на БЛП, но при липса на ясна методика и условия
за промяната, доведена до знанието на кредитополучателя, е неравноправна по
смисъла на чл.143, т.10 и т.12 ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, но само в
частта, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно лихвата при
промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата към момента на сключване
на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер.
При конкретна преценка на съдържанието на клаузи на чл. 3.2. и чл. 5.1,
в които са изразени като абсолютна стойност компонентите, образуващи размера на
годишната лихва – базов лихвен процент и надбавка, въззивният съд намира, че не
се внася неяснота относно цената на кредита, тъй като за средния потребител е
разбираемо, че общият размер на лихвата представлява сбор от двата елемента и
се изисква само прилагане на едно аритметично действие за изчисляването й. В
тази връзка е необходимо да бъде взет предвид и възмездния по дефиниция
характер на договора за банков кредит съгласно чл.430, ал.1 във връзка с ал.2 ТЗ, при който заплащането на лихвата представлява насрещна престация на
кредитополучателя за ползването на предоставените парични средства. Въведеното
изискване в релевантната нормативна уредба относно посочването на метода на
изчисляване на лихвата, от една страна, е изпълнено с посочването на двата
лихвообразуващи компонента, а от друга страна, евентуалната промяна на базовия
лихвен процент е предмет на регламентация в други оспорени клаузи, а не в
обсъжданите.
Предвид изложеното въззивният съд намира, че оспорените клаузи не са
нищожни на твърдените от въззивниците-ицщи основания. Посочването на задължение
за лихва в отнапред известен размер не нарушава изискването за добросъвестност
и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
на заемополучателите, поради което оспорените клаузи не са нищожни, а доводите
на въззивниците – ищци в обратен смисъл са неоснователни.
Не са нищожни и клаузите на чл. 4, ал. 2 от допълнителните споразумения
към договора за кредит от 07.07.2011 г. и
02.08.2012 г., в които е предвидно, че през уговорен период на облекчено
погасяване върху дълга се начислява годишна лихва в размер съгласно договора за
кредит и/или допълнителни последващи споразумения към него, като кредитополучателите
заплащат намалени равни месечни вноски във фиксиран размер. Последните клаузи
съдът намира за действителни, тъй като от една страна в тях е посочен фиксиран
размер на месечните вноски по кредита за уговорен от страните период, а от
друга – относно размера на годишната лихва препращат към съществуващи
действителни договорни клаузи.
В обобщение, въззивният съд намира, че при сключване на договора за
кредит и впоследствие – при сключване на допълнителните споразумения от 10.07.2009
г., 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., кредитополучателите са разбрали обхвата на
своето задължение в оспорените клаузи на договора за кредит и допълнителни
споразумения към него, като независимо, че не са знаели как банката определя
базовия си лихвен процент, са били наясно, че дължат възнаграждение в конкретно
посочените в тях размери. От значение за преценката за действителността на
обсъжданите клаузи е и обстоятелството, че в тях не е изрично предвидено право
на банката за промяна на базовия лихвен процент, поради което същите не следва
да се обявяват и за частично за нищожни.
Доколкото при сключване на договора за кредит в чл. 3.1. е определен
фиксиран размер на лихвата за първата година от кредита и е посочен метод за
формирането й (базов лихвен процент + фиксирана надбавка), противно на
поддържаното от въззивните жалбоподатели – ищци, не са нарушени изискванията на
чл. 38 ЗБ (отм.), действащ към датата на сключване на договора. Премахването
изцяло на клаузата за определяне на лихвата по кредита, при изрична и ясна
уговорка за възнаграждение, изразено като в абсолютна стойност към момента на
сключване на договора, би променило възмездния му характер.
По изложените съображения, решението на районният съд е
правилно в обсъждата част и следва да бъде потвърдено.
Във връзка с доводите за нищожност на допълнителните споразумения от
07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД (л. 5 от делото
пред СГС), е необходимо да се посочи, че същите са преклудирани, доколкото се
въведени за първи път едва с въззивната жалба.
По предявените искове за
прогласяване на нищожни, като неравноправни и противоречащи на закона на клаузите
на чл. 5, ал. 1 от допълнителните споразумения към договора за кредит от
07.07.2011 г. и 02.08.2012 г.:
Съдържанието на посочените клаузи е идентично и предвижда, че след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху общия размер на
дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекченото погасяване
лихва.
Въззивният съд намира, че уговорките в оспорените клаузи на чл. 5, ал. 1 от
сключените допълнителни споразумения, по които страна е физическо лице –
потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви, са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4 във вр. с чл. 10, ал. 3 33Д, тъй като е налице анатоцизъм, доколкото Наредба № 9/3.04.2008 г. (отм.); или друга наредба на БНБ не предвижда възможност за олихвяване на
изтекли лихви (в този смисъл: Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. №
1504/2018 г., II т. о., ТК). За да достигне до този извод, съдът съобрази, че
начисляване върху тях на възнаградителни лихви не е уговорено
изрично, но от една страна следва от възмездния характер на договора за кредит,
а от друга е уговорено в чл. 6 на всяко от споразуменията.
С оглед изложеното, въззивното решение е неправилно в обсъжданата обжалвана
част и следва да бъде отменено, като оспорени клаузи бъдат прогласени за
нищожни на посоченото по-горе правно основание.
По предявената осъдителна искова претенция с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищците сумата от 21 765.60 лева,
представляваща получената от банката без основание възнаградителна лихва за
периода от 01.06.2011 г. до 31.12.2015 г., ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба - 31.05.2016 г., до окончателното плащане на
дължимото.
Въззивниците-ищци аргументират основателността на този иск с липсата на
основание за заплащане от тяхна страна на лихва изобщо, поради липса на
методика за определянето й.
Въззивният съд намира това становище за неоснователно, като споделя изцяло
изложените от първоинстанционния съд мотиви в тази насока и на основание чл.
227 ГПК препраща към тях. Освен това, съобразно
посоченото по-горе, премахването изцяло на клаузата за определяне на лихвата по
кредита, при изрична и ясна уговорка за възнаграждение, изразено като абсолютна
стойност към момента на сключване на договора, би променило възмездния му
характер и не съответства на разпоредбите на закона. Ето защо, доводите на
въззивниците-ищци, че въобще не дължат възнаградителна лихва по процесния довор
за кредит, са неоснователни.
От действителността на оспорените клаузи на чл. 3, ал. 2 от договора за кредит и
клаузите на чл. 5, ал. 1 от
допълнително споразумение от 10.07.2009 г. и чл. 4, ал. 2 от допълнителните споразумения към договор за кредит
от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г., следва извода, че приложимият лихвен процент между страните през исковия период - 01.06.2011
г. до 31.12.2015 г., е 11.25 %, съобразно
уговореното в допълнителното споразумение от 10.07.2009 г. и препращащите
клаузи на чл. 4, ал. 2 от следващите такива, както и предвид прогласената
нищожност на допълнителните споразумения от 2014 г. и 2015 г.
Както е констатирано и от районния съдебен състав, от материалите по делото
делото не се установява в процесния период спрямо ищците да е прилаган по-висок
от посочения в допълнителното споразумение от 2009 г. лихвен процент, поради
което и същите не са заплатили недължима лихва на това основание. В тази връзка
мотивите районния съд за достатъчно обосновани, поради което въззивният съд
препраща към тях.
С оглед установената с въззивното решение нищожност на клаузите на чл.
5, ал. 1 от допълнителните споразумения към договора за кредит от 07.07.2011 г.
и 02.08.2012 г., със
съдържание „След
изтичане на периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на облекченото
погасяване лихва, за което с подписване на настоящото
допълнително споразумение, кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо
съгласие, оправомощава и възлага на банката", въззивният
съд намира, че обсъжданата искова претенция е основателна за сумата от 9 394,09 лв. Съгласно заключението
на съдебно-счетоводната експертиза, това е размерът на капитализираната лихва
за процесния период (за справка: л. 234 от делото пред СРС). Релевираното във
връзка с нея възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. С оглед
правното основание на претендираното вземане за неоснователно обогатяване,
погасителният давностен срок е 5-годишен.
По изложените съображения, решението на районният съд следва да бъде
отменено в частта, в която е отхвърлил осъдителния иск до този размер.
По въззивната жалба на Банката:
По предявените искове за прогласяване на нищожни,
като неравноправни и противоречащи на закона, на клаузите на чл. 3, ал. 5 от
договора за кредит от 28.07.2005 г., чл. 5, ал. 4 от допълнителното
споразумение от 10.07.2009 г. и клаузите на чл. 10 от допълнителните
споразумения от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г.
Оспорените разпоредби на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит и чл. 5, ал. 4
от допълнителното споразумение от 10.07.2009 г. към него предвиждат, че действащият базов лихвен процент (БЛП) на банката не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължителни за страните, като е предвиден и ред за уведомяване за промените в него.
С идентично съдържание са и оспорените клаузи на чл. 10 от допълнителните споразумения от 07.07.2011
г. и 02.08.2012 г., съгласно които кредитополучателят декларира, че е съгласен и няма каквито и да било
претенции към банката по отношение на счетоводните операции, извършени от, при,
по повод и във връзка с договореностите по споразуменията, вкл. свързани с преоформянето на кредита по реда на тях и с въведената поредност при
погасяването му, както и дава своето неотменимо и безусловно съгласие и
оправомощава банката за служебното им извършване.
Първоинстанционният съдебен състав, като е определил правилно приложимото
право към обсъжданите клаузи, законосъобразно е приел, че същите са нищожни, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във връзка с чл. 35, ал. 2, т. 4 и т. 9
ЗЗППТ (отм.), респ. чл. 146, ал. 1 във вр. с чл. 143 ЗЗП, като неравноправни.
На първо място, въззивният съд намира, че обсъжданите оспорени клаузи не са
индивидуално уговорени, тъй като са част от стандартни, изготвени
предварително, типови условия на банката, а кредитополучателите не са имали
възможност на влияят върху съдържанието им. В тежест на въззивника-ответник е
било да докаже индивидуално уговаряне на същите, съобразно разпоредбата на чл.
154, ал. 1 ГПК, което не се установява да е сторено.
На следващо място, в клаузите на чл. 3, ал. 5 от договора за кредит и чл.
5, ал. 4 от допълнителното споразумение от 10.07.2009 г. е предвидена
възможност за банката едностранно, без изрична уговорка за това с
кредитополучателите, да променя размера на базовия лихвен процент, с оглед на
което да измени и размера на възнаградителната лихва и съответно месечната
анюитетна вноска. В тези клаузи не са посочени условията, при които банката ще
извършва промяна на базовия лихвен процент. Съществено е, че съгласно
заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което въззивният съд
кредитира като компетентно и обективно изготвено, методиката за изчисляване на БЛП на банката е икономически обоснована,
съдържа обективни компоненти, които обаче не са достатъчно конкретно
определени, като дори за целите на експертизата е било необходимо допълнително
да се идентифицират някои от тях, на които се е позовавала банката. Освен това, обсъжданата методика не е
част от договора за кредит и няма данни кредитополучателите да са били
запознати с нея. Необходимо е да се посочи и че няма данни такава да е
съществувала въобще към датата на сключване на договора за кредит – аргумент за
неоснователност на довода на въззивника-ответник, че ищците са били запознати с
начина на формиране на лихвата. С оглед изложеното, клаузите на чл. 3, ал. 5 и
чл. 5, ал. 4 не съответстват на изискванията на чл. 36 ЗЗППТ и чл. 147, ал. 1
ЗЗП. Същите са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 и т. 18 ЗЗП (приложим
за клаузата на чл. 5, ал. 4) и чл. 35, ал. 2, т. 4 и т. 9 ЗЗППТ (приложим за
клаузата на чл. 3, ал. 5), като възраженията на въззивника, че в договора и
споразумението били посочени конкретно и ясно условията на формиране на лихвата
са недоказани. Необходимо е да се посочи, че твърденията на
въззивника-ответник, че кредитополучателите не били плащали лихва в по-голям
размер от уговорената, са неотносими при преценка на основателността на обсъжданите
искове, тъй релевантно за основателността им е обстоятелството отговарят ли
клаузите на законовите изисквания, а не извършвана ли е едностранна промяна на
БЛП въз основа на тях. По отношение на клаузите на чл. 10 от допълнителните
споразумения от 07.07.2011 г. и 02.08.2012
г. въззивният съд намира, че същите по същество представляват отказ от бъдещи
права, както е констатирано и от районния съд, поради което също са нищожни,
като неравноправни, на основание чл. 143 ЗЗП.
С оглед изложеното,
решението е правилно в обжалваната част и като такова следва да бъде
потвърдено, а доводите на въззивника – ответник в обратна насока са
неоснователни. Възраженията, че допълнителните споразумения представляват
извънсъдебни признания от страна на кредитополучателите за размера на
задълженията им съдът намира за неотносими при преценка на действителността на
оспорените клаузи към датата на сключване на договора за кредит и
допълнителните споразумения към него.
По предявените искове за прогласяване на нищожни на
допълнителните споразумения от 14.10.2014 г. и от 25.05.2015 г.
Към момента на сключване на посочените допълнителни споразумения, действаща е била разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК в ред. с изм. с ДВ бр. 35/2014 г., съгласно която договорите
за кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху
недвижим имот, са
изключени от обхвата на ЗПК, но за тях се прилагат съответно разпоредбите на чл. 5, 6, чл. 9, ал. 3 и
4, чл. 10, 10а, чл. 11, ал. 1, т. 1 - 7, 9 - 20 и 22 - 27 и ал. 2, 3 и 4, чл.
14, 16, 17, 18, 25, чл. 32, ал. 1, 2, ал. 3, т. 1 и 2 и ал. 5 - 8, чл. 33, ЗЗа
и § 1 от допълнителните разпоредби. В конкретния
случай вземането по договора за кредит е обезпечено с ипотека, поради което
цитираните законови текстове са приложими към допълнителните споразумения.
Доколкото от съдържанието на последните не се установява да съдържат част от предвидените в чл. 11 ЗПК елементи от задължителното съдържание на договорите за кредит – липсват данни за годишния
процент на разходите по кредита, не е разяснено на кредитополучателите
наличието или липсата на право на отказ от договора, и срока, в който това
право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване,
включително липсва информация
за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и ал. 6, както и
за размера на лихвения процент на ден, изводът на
районния съд, че не са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 и 20 от ЗПК и по аргумент от чл. 22 ЗПК споразуменията са
недействителен, е правилен.
С оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в тази обжалвана
част, а доводите в обратна насока на „Ю.Б.“ АД са неоснователни.
В обобщение, поради основателността на част от непреклудираните доводи на
въззивниците-ищци и неоснователността на доводите на въззивника-ответник, решението
на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, в която съдът се е
произнесъл по исковете за прогласяване за нищожни, като неравноправни и
противоречащи на закона на клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнителните
споразумения към договор за кредит от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г. и е отхвърлил исковата
претенция с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от
9 394,09 лв., и потвърдено, като правилно и
законосъобразно, в останалата част. Съответно, въззивният съд следва да уважи
исковите претенции, по които произнасянето на районният съд е отменено.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски, съобразно уважената
част от исковете и на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, имат въззивниците-ищци.
С определение от 05.06.2018 г. на въззивния съд (л. 135 от делото), същите
са освободени от заплащане на държавни такси по въззивното дело.
Видно от договор за предоставяне на безплатна правна помощ от 10.05.2018 г.
(л. 169 от делото), въззивниците-ищци са представлявани от адвокат Р.И. пред
въззивния съд при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Предвид изложеното и с
оглед изхода на спора, „Ю.Б.“ АД следва да бъде осъдено да заплати на адвокат Р.Х.И.,
сумата от 1 399,70 лв., на основание чл. 38, ал. 2 вр. чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА, от които 600 лв. – адвокатско възнаграждение
за уважените неоценяеми искове, и 799,70 лв. – възнаграждение за частично
уважения осъдителен иск, определено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 НРМАВ. Сума в
посочения размер въззивникът-ответник следва да бъде осъден да заплати на
адвокат И. и за процесуално представителство на ищците пред първоинстанционния
съд.
Въззивникът -
ответник също е направил искане за присъждане на разноски, но предвид
неоснователността на въззивната жалба, такива не му се дължат.
На основание
чл. 78, ал. 6 ГПК последният следва да бъде осъден да плати дължимата държавна
такса за разглеждане на уважените искове, както следва: 237,88 лв. за въззивното производство, и допълнителна държавна такса в
размер на 475,76 лв. за първоинстанционното производство.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
По депозираните
частни жалби:
Въззивният съд
намира за допустима, но неоснователна частната жалба от „Ю.Б.“ АД срещу
постановеното определение от 13.12.2017 г. по първоинстанционното дело, с което
банката е осъдена, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати държавна такса в
размер на 300 лв. (по 50 лв. за всеки от уважените общо шест неоценяеми иска) и
5 лв. за издаване на изпълнителен лист. Сумата от 300 лв. е дължима на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, като размерът й е определен съобразно чл. 3 от
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Допустима и
основателна е частната жалба на ищците в първоинстанционното производство срещу
определението от 02.03.2018 г., с което е отказано изменение на решението в
частта за разноските. От данните по делото се установява, че първоинстанционният
съд е уважил шест неоценяеми иска. По аргумент от чл. 7, ал. 1, т. 4 НРМАВ, за
неоценяеми искове минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лв.
Предвид броя на уважените искове, на адвокат И. се дължи възнаграждение в
размер на 1800 лв. Присъдено е такова в размер на 600 лв, поради което искането
по чл. 248 ГПК е основателно и решението на СРС следва да бъде изменено
съобразно него.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 288217 от 07.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29032/2016 г.
по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 128-ми
състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от В.Г.Н., ЕГН **********, и С.Г.Н., ЕГН **********,***, срещу „Ю.Б.“
АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, искове за
прогласяване за нищожни, като неравноправни и
противоречащи на закона, на клаузите на чл.
5, ал. 1 от допълнителни споразумения от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г. към
договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 3015 от 28.07.2005
г., както и в частта, в която е отхвърлена предявената исковата претенция от
ищците с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за размер от 9 394,09 лв.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА за нищожни, на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и ал. 4, във вр. с чл. 10, ал. 3 33Д, клаузите на чл. 5, ал. 1 от допълнителни
споразумения от 07.07.2011 г. и 02.08.2012 г. към договор за кредит за покупка
на недвижим имот HL
3015 от 28.07.2005
г., със съдържание „След изтичане на периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупва
начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което с подписване на настоящото допълнително споразумение,
кредитополучателят дава своето изрично и неотменимо съгласие, оправомощава и
възлага на банката", по искове, предявени от В.Г.Н., ЕГН **********, и С.Г.Н., ЕГН **********,***, срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК
******, със седалище и адрес на управление ***.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати на В.Г.Н., ЕГН **********, и С.Г.Н., ЕГН **********,***, по предявен от
последните осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал., 1, пр. 1 ЗЗД, сума в
размер на 9 394,09 лв., представляваща
недължимо платена лихва в периода 01.06.2011 г.
до 31.12.2015 г. въз основа на сключен между тях договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 3015 от 28.07.2005 г. и допълнителни споразумения към него, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 31.05.2016 г.,
до окончателното плащане на вземането.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 288217 от 07.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29032/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 128-ми
състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на адвокат Р.Х.И., ЕГН **********,
сума в размер на 1 399,70 лв., представляваща възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по делото на ищците пред въззивния съд, както и сума в размер
на 1 399,70 лв. – допълнително
възнаграждение за процесуално представителство пред районния съд, дължимо с
оглед изхода на спора.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК,
по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 237,88 лв. за
въззивното производство, и по сметка на Софийски районен съд допълнителна
държавна такса за първоинстанционното производство в размер на 475,76 лв.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 13.12.2017 г., постановено по гр.д. № 29032 по описа на
Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 128-ми състав.
ОТМЕНЯ определение № 352198 от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 29032 по
описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 128-ми
състав, като вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 288217 от 07.12.2017 г., постановено по гр. д. № 29032/2016
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 128-ми
състав, в частта за разноските, присъдени в полза на адвокат Р.Х.И., като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление ***, да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 вр.
чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на адвокат Р.Х.И., ЕГН **********,
сума в размер на още 1200 лв., представляваща възнаграждение за процесуално
представителство на ищците пред районния съд.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС,
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В частта, с
която съдът се е
произнесъл по депозираните частни жалби от страните,
като е потвърдил определения, постановени по първоинстанционното дело от
02.03.2018 г. и 13.12.2017 г., решението има характер на определение и подлежи
на обжалване в едноседмичен срок от връчването на страните пред ВКС
с частна касационна жалба, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.