Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../28.11.2022г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми май през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Румяна Григорова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 169 по описа
за 2021 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение №83824/08.05.2020,
постановено по гр.д. №43441/2019г. на СРС, 155 състав, е признато за установено
по предявените искови претенции от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.Д.И., с правно основание
чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК и във вр. с чл.79, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, че Н.Д.И. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 3271,95 лева – главница,
представляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода от м.
декември 2015г. до м. април 2018г., сумата от 446,35 лева, представляваща
законна лихва за забава за периода от 15.10.2016г. до 16.01.2019г., както и
законната лихва върху главницата, дължима от 30.01.2018г. до окончателното
изплащане на сумата, като са отхвърлени исковите претенции за сумата от 31,40
лева – главница за дялово разпределение за периода от м. май 2015г. до м. април
2018г., за сумата от 5,72 лева – лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 30.01.2016г. до 16.01.2019г., като неоснователни,
както и за главница за сумата над 3271,95 лева до първоначално претендирания
размер от 3746,06 лева и за периода от м. май 2015г. до м. ноември 2015г.,
както и за сумата над 446,35 лева до първоначално претендирания размер от
500,65 лева като погасени по давност. Осъдена е Н.Д.И. да заплати на „т.С.“ ЕАД
на основание чл.81 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 117,77 лева,
представляваща направени по делото разноски в производството по издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 05.02.2019г. по
гр.д. №5680/2019г. по описа на СРС, 155 състав. Осъдена е Н.Д.И. да заплати на
„Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 620,97 лева,
представляваща направени по делото разноски. Осъдена е „Т.С.“ ЕАД да заплати на
Н.Д.И. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 69,97 лева, представляваща
направени по делото разноски.
Постъпила е
въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД, чрез пълномощника юрисконсулт Ж.Г., срещу
решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за вземанията за
главница за периода от м.05.2015г. до м.11.2015г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба, както и за дялово разпределение и законна
лихва. Излагат се доводи, че през процесния период в отношенията между страните
са имали действие „общите условия за продажба на топлинна енергия от „т.С.“ ЕАД
на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с решение
ОУ-02/03.02.2014г. на КЕВР, според които срокът за задължението на ответниците
за заплащане на дължимите от тях суми в размера, посочен в ежемесечно
получаваните фактури, е 30-дневен от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Във връзка с удостоверяването на публикуването на
фактурите на интернет страницата на дружеството били съставени констативни
протоколи по чл.593 от ГПК. първоинстанционният съд не съобразил
обстоятелството, че сумите по общата фактура от 2016г. не са погасени, тъй като
фактурите са станали изискуеми на 31.08.2016г., а заявлението по чл.410 от ГПК
е подадено на 30.01.2019г., с което давността била прекъсната. Поради това моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и предявените искове да бъдат
уважени.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Н.Д.И., чрез
адв. Д.М., с който жалбата се оспорва изцяло.
Постъпила е
въззивна жалба и от ответницата Н.Д.И., чрез пълномощника адв. Д.М., срещу
решението в частта, с която предявените срещу нея искове са уважени. Излагат се
оплаквания, че в обжалваната част решението на съда е неправилно, постановено
при съществени нарушения на съдопроизвоствените правила и в нарушение на
материалния закон, както и необосновано. Съдът не обсъдил изложението то
ответницата съображения, че от представено уведомление от страна на „Т.С.“ ЕАД
до етажната собственост се установявало, че топлинният товар на сградата, в
която се намира имотът, е бил намален с 58,28% от проектния топлинен товар в
процесния период и в резултат на това отоплителната инсталация не могла да
изпълнява пълноценно и икономично предназначението си да осигурява нормално
отопление в неизключените помещения. Съдът не зачел правното значение на тези
обстоятелства, като следвало да бъде представен от собствениците протокол от
решение на общото събрание на сградата, а в противен случай отоплението не
следвало да бъде пуснато. Посочената процедура, уредена в чл.78 от Наредба
№16-334 от 06.03.2007г. за топлоснабдяването не била изпълнена, поради което
облигационната връзка между ищцовото дружество и собствениците била прекратена.
Поради изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
Не е постъпил
писмен отговор на жалбата от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу Н.Д.И.
положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване
дължимостта на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение по реда на
чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №5680/2019г. на СРС, 155 състав.
Установява от събраните по делото доказателства и не е
спорно между страните, че през процесния период ответницата е била битов клиент
за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ,
аб. № 148900 в качеството й на собственик на процесния топлоснабден имот: апартамент,
намиращ се в гр. София, ул. „********, (видно от НА за прехвърляне на недвижим
имот срещу задължение за издръжка и гледане №118, том LXXI, дело №14087/1995г. и молба декларация до ищцовото
дружество от 10.11.2007г., подадена от Н.Д.И., да й бъде открита партида на
посочения адрес).
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в
срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не
са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на
административно регулиране в чл.150 от закона, съдът приема, че между страните
по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и
Общите условия. Дори и да се прекрати топлоподаването
към индивидуалните отоплителни тела в жилището, съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на топлинна енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната
собственост. Съобразно становището, възприето в мотивите на ТР №2/2016г.
на ОСГК на ВКС, поради естеството на етажната собственост отказът от
топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде направен от отделния титуляр
на права върху обекти в сградата, нито пък той може сам да реши да се ползва ли
сградната инсталация за доставка на топлинна енергия. Решението за това се
взема от квалифицирано мнозинство от всички етажни собственици или титуляри на
вещно право на строеж и то обвързва всеки отделен етажен собственик, независимо
дали е съгласен с него.
С оглед на действащата нормативна уредба следва да се
приеме за установено, че за ответницата е възникнало задължение по силата на
закона и договор при общи условия да заплаща на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
Доставката на топлинна енергия в обема,
съответстващ на претендираната от ищеца цена, се установява от кредитираното
заключение на СТЕ, според което дължимите суми за доставена в имота на
ответницата топлинна енергия са начислени в съответствие с действащата
нормативна уредба в областта на енергетиката, т. е. спазени са изискванията на
действащите технически правила и норми. Установява се още, че от отчетеното
количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи в абонатната
станция. Вещото лице посочва, че в процесния имот няма въведена система за
дялово разпределение на топлинната енергия, измерена от общия топломер в СЕС. В
процесната сграда имало техническа възможност за дялово разпределение на
топлинната енергия, но етажната собственост не изпълнила задължението по
чл.153, ал.1 от ЗЕ, съгласно констативен протокол от 15.01.2008г., приет като
доказателство по делото. Разпределението на топлинната енергия се извършвало от
„Т.С.“ ЕАД. От заключението на вещото лице по СТЕ се установява и стойността на
доставената топлинна енергия през исковия период, която възлиза общо на сумата
от 3746,06 лева.
Ответницата, чиято е доказателствената
тежест в процеса да установи, че е платила на ищцовото дружество дължимите суми
за доставената топлинна енергия за процесния период, не е ангажирала по делото
доказателства за извършени плащания.
Неоснователно е възражението на въззивницата –
ответник за нарушение на чл. 78 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г.
(отменена, но приложима за исковия период). По въпроса за дължимост на цената
на ТЕ за сградна инсталация и за отполение на имота, дори и при неспазване на чл. 78 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г., е постановено ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК на ВКС,
като според даденото разрешение в т.2 от същото "В хипотезата на чл. 78, ал. 7 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването облигационното правоотношение между
топлопреносното предприятие и клиентите на топлинна енергия в съответната
сграда - етажна собственост не се прекратява по силата на закона (ex lege). При
неизпълнено задължение на топлопреносното предприятие по чл. 78, ал. 1 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването клиентите на топлинна енергия дължат цената
за топлинната енергия за сградна инсталация". Ето защо етажните
собственици остават задължени за цената на ТЕ за сградната инсталация,
доколкото няма взето решение от ЕС съгласно изискването на ЗУЕС за прекратяване
на договора с търговеца-доставчик на топлинна енергия.
Спорно между страните е и обстоятелството дали е
изтекла погасителната давност по отношение на вземанията за периода от
м.05.2015г. до м.11.2015г. Според становището, възприето в Тълкувателно решение
№3/2011г. ОС на ГК и ТК на ВКС на РБ вземанията за потребената топлинна енергия
са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна погасителна давност, съгласно чл.111, б."в" от ЗЗД.
Различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането
за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни задължения с посочен в общите условия падеж. Съгласно разпоредбата на
чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на
вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. В
случая според общите условия месечните суми за топлинна енергия са били дължими
в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за
претендираната от ищцовото дружество главница, касаеща процесния период,
тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срока за нейното
заплащане. В случая заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 30.01.2019г., съответно, вземанията на ищцовото дружество
за стойността на доставената топлинна енергия с настъпил падеж преди 30.01.2016г.
са погасени по давност. В случая ищцовото дружество претендира и сумата от
фактура №**********, издадена на 31.08.2016г. за периода от 01.05.2015г. до
30.04.2016г. Вземанията на ищцовото дружество по тази фактура за начислените
месечни вноски за периода от м.05.2015г. до м.11.2015г., определени по
прогнозна консумация за сградата се явяват погасени по давност, независимо, че
срокът за плащане по фактурата изтича след 30.01.2016г., тъй като последващото
издаване на обща фактура по реда на чл.32 от общите условия за потребеното
количество топлинна енергия за минал период въз основа на изравнителната сметка
не променя падежа на начислените през отоплителния сезон месечни вноски,
определени по прогнозна консумация за сградата. Поради изложеното
първоинстанционният съд правилно е определил непогасените по давност вземания
по период и размер.
Във въззивната жалба на ищеца липсват съответни доводи
за неправилно приложение на материалния закон от СРС при отхвърляне на
претенцията за заплащане на такса за услуга дялово разпределение и мораторна
лихва върху нея, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол и не следва да се
обсъжда.
Поради изложеното
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските:
При този изход на
спора, с оглед обстоятелството, че и двете въззивни жалби са приети за
неоснователни от въззивната инстанция, разноските следва да останат в тежест на
страните така, както са направени.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№83824/08.05.2020г., постановено по гр.д. №43441/2019г. на СРС, 155 състав.
Решението не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.